Р
Е Ш Е
Н И Е
№…………./ 25.03.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и втори януари през 2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 12851 по
описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение № 142455 от 15.06.2019 г., постановено по гр.д. № 33314/2018 г. на СРС, 74
състав, са отхвърлени
изцяло предявените искови претенции с правно основание
чл.422, ал1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 вр. чл.99 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за
признаване за установено, че В.Г.В. дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД сумата от 886.17
лева, представляваща незаплатена главница по договор за паричен заем №
2552820/09.05.2016 г. и на основание договор за цесия от 16.11.2010 г., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на заявлението по чл.410 от ГПК
- 27.07.2017 г. до окончателното изплащане на сумата; сумата от 89.93 лева за
договорна лихва за периода от 02.06.2016 г. до 17.11.2016 г., сумата от 45.00
лева за такса за разходи за събиране на кредита, сумата от 565.20 лева за
неустойка за периода от 09.06.2016 г. до 17.11.2016 г., обезщетение за забава в
размер на 79.49 лева за периода от 03.06.2016 г. до 27.07.2017 г., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №
51471/2017 г. на СРС, Второ ГО, 74 състав.
Това решение е
обжалвано в срок от ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД чрез пълномощник юрк.Б.Р., с доводи за неправилност на решението поради противоречие
с материалния закон, процесуални нарушения. Излагат се оплаквания относно необоснованост
при обсъждане на събраните по делото доказателства, сочещи на цедиране на
вземанията по процесния договор за кредит с Приложение № 1/ 01.12.2016 г. към
рамковия договор за цесия, несъгласие с извода, че цесията не била съобщена на
длъжника преди образуване на делото-въпреки представени с исковата молба
доказателства за това, несъгласие с извода, че съобщаването на цесията в хода
на съдебното дело не можело да стане на особения представител на
ответника-длъжник, несъгласие с извода на съда, че е нищожна клаузата за
неустойка по чл.4, ал.2 от договора за кредит. Моли решението да се отмени и
исковете да се уважат, претендира разноските за двете съдебни инстанции.
За въззиваемата страна-ответник В.Г.В., назначеният от съда особен представител по чл.47, ал.6 от ГПК-
адв.М.М., оспорва жалбата с писмен отговор с
доводите, че решението не страда от сочения в жалбата пороци. Моли жалбата да
се остави без уважение, като се потвърди обжалваното решение.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство :
Ищецът „А.з.с.н.в.“ ЕАД твърди, че вземанията му срещу
ответника, предмет на иска по чл.422 от ГПК, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК, възниква от придобиването от ищеца по силата на
договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от рамков договор за цесия от
16.11.2010 г., по силата на който с Приложение № 1 от 01.12.2016 г. към
рамковия договор и негова неразделна част, цедентът „И.А.М.“ АД е прехвърлил на
цесионера „А.з.с.н.в.“ ЕАД своите вземания по договора за заем №
2552820/09.05.2016 г., по който длъжник е ответникът. Твърди, че цесията е
съобщена на длъжника по реда на чл.99, ал.1 и ал.4 от ЗЗД, при което ищецат е
станал кредитор на вземанията срещу длъжника по посочения договор за кредит.
Твърди, че има вземания към длъжника по горепосочения договор за кредит в размер на 886.17 лева, представляваща
незаплатена главница по договор за паричен заем № 2552820/09.05.2016 г., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на заявлението по чл.410 от ТПК
- 27.07.2017 г. до окончателното изплащане на сумата; сумата от 89.93 лева за
договорна лихва за периода от 02.06.2016 г. до 17.11.2016 г., сумата от 45.00
лева за такса за разходи за събиране на кредита, сумата от 565.20 лева за
неустойка за периода от 09.06.2016 г. до 17.11.2016 г., обезщетение за забава в
размер на 79.49 лева за периода от 03.06.2016 г. до 27.07.2017 г.,
Ответникът В.Г.В., назначеният от съда особен представител по чл.47,
ал.6 от ГПК- адв.М.М. , оспорва исковете за установяване на посочените
вземания, оспорва получаване на заемната сума от длъжника, оспорва с договора
за цесия ищецът да е получил процесните
вземания, оспорва да е съобщена цесията на длъжника В., прави и възражение за
погасяване по давност на вземанията.
Въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е
валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл
съобразно предявените с исковата молба претенции за вземания.
При произнасянето си по
правилността на решението, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила, както обаче и да провери правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване. Задължение на въззивния съд е да се
произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на
събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи,
като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.
За да отхвърли
исковете, първоинстанционният съд е изложил фактически и правни изводи за
недоказаност на прехвърляне на процесните вземания по договора за цесия и приложение № Д-16-00235-1 от 01.12.2016 г.,
за липсата н адоказателства да е връчено на длъжника нотификационно съобжение
преди подаване на исковата млоба, за невъзможността уведомяването на дължника
за цесията в случая да може да сктане с
получаване н апрепис от исковата молба, доколкото е получен от особен
представител по чл.47, ал.6 от ГПК , и последният с оглед статута му по делото,
не може правновалднио да получава материалноправни изявления, каквото е това по
чл.99, ал.4 от ЗЗД, че –упражнявайки служебно проверка за нищожни клаузи, е
счел клаузата за неустойка по чл.4, ал.2 от договора за кредит като нищожна, и
уговорката за разходи или такса за извънсъдебно събиране на вземането също за нищожна
поради противоречие с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК.
Изложените в решението фактически констатации и правни
изводи се споделят от въззивния съд и на основание чл.272 от ГПК се препраща
към мотивите на първоинстанционното решение, без да е нужно те да се повтарят
подробно.
По изложените с жалбата оплаквания, които очертават
въззивната проверка за правилност на фактите, също и по проверката за
правилното приложение на материлания закон, вкл. и на императивни материално
правни норми, за които дсъдът следи служебно, въззивният съд добавя и следното:
По прехвърляне на вземанията на „Изи А.М.“ АД по процесиня договор с
ответника към ищеца :
Предмет на договора за цесия е прехвърлянето на
вземане, което следва да съществува, към момента на сключване на договора и да
е прехвърлимо (каквито по принцип са
имуществените права). За да породи действие
спрямо длъжника цесията следва да
му бъде
съобщена от цедента – според
изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Този извод произтича от факта, че длъжникът не участвува в цесионния договор и съответно
не е обвързан от него, поради което преди нотификацията, той може да изпълни на
цедента напълно валидно и да се освободи от задължението, като сделките на
длъжника с цедента могат да бъдат успешно противопоставени на цесионера.
С решение № 123/24.06.2009
г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., се е произнесъл по реда на
чл. 290 ГПК, че поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по
който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия,
цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към
исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане,
както е станало по настоящето дело.
Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска,
извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по
силата на чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу
длъжника. (така и според решение
№ 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., т. к., ІІ т. о.
на ВКС),
поради което това възражение на ответника се явява неоснователно.
Съгласно рамковия договора за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
16.11.2010 г., „Изи А.М.“ АД прехвърля н. „А.з.с.н.в.“ ООД , всички свои
вземания към свои длъжници, произтичащи от сключени вече
договори за потребителски кредити, по описание в Приложение № 1. Според
същият параграф 2 от договора за цесия, предмет на прехвърлянето са и всички бъдещи/ нови/ вземания вземания, индивидуаризирани в
ново Приложение № 1, което след съставяне, изпращане и потвърждаване съобразно
т.4.3 и сл. става неразделна част то
договора. Доколокот договорът за кредит с ответницата е сключен след рамковия
договор от 2010 г., сключен е през 2016 г., то удосктоверяване прехвърлянето му
става по реда на пар.2 и т.4.3-4.6 от рамковия договор. Приетото по делото като
доказателство Приложение № Д-16-00235-1
от 01.12.2016 г., обаче, не се доказва, то
именно да е станало част от приложение към рамковия доковор, поради липсата на
доказателства то да е изпратено, потвърдено по реда и от лицата, съобразно
т.4.3 до т.4.6 от рамковия договор, доколкото . Представена електронна
разпечатка на Приложение 1 от 01.12.2016 г. в което
приложение фигурира процесният договор за кредит с ответника. не съдържа данни към
кой точно договор се отнася, а и дори и да е към рамковия договор от 2010 г.,
то не е подписата от лицата, посочени в т.4.6 от рамковия договор, и няма
доказателства да е спазен реда за изпращане и одобрение по т.4.3-4.5 от
рамковия договор. Ето защо и въззивният съд намира, че събраните по
делото доказателства не установяват размера на вземането към ответника, което е
било предмет на договора за цесия, поради което ищецът не е доказал , че е
кредитор спрямо ищеца за исковите суми за главница, неустойка,лихви и тактси и
др. разноски по договор за потребителски кредит. Такова прехвърляне не може да се установява и от ССчЕ, доколкото
заключението е изготвено само на база на приети по делото книжа, които не може да служат за доказателство за прехвърляне на
вземанията, проверкта в счетоводствата на двете дружества не е правена.
По уведомяване на
длъжника за цесията:
Представените с
исковата молба 2 обратни разписки сочат, че уведомлението по чл.99, ал.4 от ЗЗД
не е връчено на кредитополучателя-ответник В..
Разписката чрез
Български пощи е изпратена на адреса на длъжника по договора за кредит, и
върната на 29.12.2016 г. като непотърсена. Условията за доставянето на пощенските
пратки се определят според Общи правила, приети с решение № 581/27.10.10 г. от
Комисията за регулиране на съобщенията. Удостоверителна сила за получаване на
съобщението има осъщественото връчване в случаите на препоръчана пощенска
пратка, която е доставена на адреса на получателя срещу подпис (чл. 5, ал. 1 от
Общите правила) или на пълнолетен член на домакинството на получателя, живеещ
на адреса, срещу подпис и документ за самоличност (чл. 5, ал. 2 от Общите
правила). В чл. 5, ал. 3 на Общите правила са разписани действията, които
следва да извършат пощенските служители, когато препоръчаната пощенска пратка
не е предадена при посещение на адреса, като срокът за получаване не може да е
по-кратък от 20 дни, но ненадхвърлящ 30 дни от датата на получаване в
пощенската служба за доставяне. Броят на служебните известия и времевият
интервал на уведомяване на получателите се определят от пощенските оператори в
общите условия на договора с потребителите, като броят на служебните известия е
не по-малък от две. Общите правила и чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските
съобщения не въвеждат фикция, че при липса на фактическо връчване, дори и при
изпълнение на задълженията на пощенския оператор по чл. 5, ал. 3, пратката ще
се счита за доставена на получателя. Ето защо в случая върнатата обратна
разписка с отбелязване последно на 18.06.2020 г., че пратката не е потърсена от
адресата, не означава надлежно връчване на пратката. Другата върната
обратна разписка чрез Лео Експрес е изпратена на адрес, който не е посочен в
договора, и няма съгласие на длъжника да получава съобщения на него, и по
горните съображения също не може да се счете връчена поради недоставянето й.
Ето защо длъжникът не е надлежно уведомен за цесията преди подаване на исковата
молба, а получаването на препис от исковата молба с изявление за цесията от
особения представител на ответника също няма материално правно значение по
изложените в първоинстанционното решение мотиви в тази насока. В редица свои
решения по подобни казуси- относно изявлението за наследника за приемане на
наследство, ВКС е приемал, че изявлението на наследника не може да се замести
от назначен от съда представител на същия / напр. определение № 315 от
23.06.2015 г. по ч. гр. д. № 3092/2015 г., Г. К., І г. о. на ВКС/.
По нищожността на
клаузата на т.4.2 от договора за кредит за неустойка и на клаузите за такси и
разноски:
Вземането за неустойка за непредоставяне на
обезпечение в случая се явява по нищожна уговорка в договора и като такова
противоречи на закона и не пораждат
правни последици, съгласно чл. 26 ЗЗД и
чл. 34 ЗЗД. Нищожността следва от уговорка между заемодателя и заемополучателя, че последният в 3-дневен
срок от сключване на договора ще предостави на заемодателя лично обезпечение
чрез сключване на договор за поръчителство, както и за дължимост на неустойка
при неговото неизпълнение, които уговорки противоречат на императивни законови
норми- чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК /по арг. за противното от чл. 4 от закона/,
указващ, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, като размерът на обезщетението
за забава е лимитиран до законната лихва, при което уговорката е в противоречие
и с чл.147 т.5 ЗЗП - необосновано висока е неустойка. Ето защо уговорката за
тази неустойка излиза извън обезщетителната й функция, не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и на потребителя, което също сочи на нарушение по
чл.143 от ЗПК, при което е нищожна не само поради противоречие с добрите нрави,
но и с императивни норми на закона, както бе посочено по-горе.
По таксите по т.16.2
от договора за кредит, свързани със съобщения и др. за събиране на просрочени
вземания :
Съгласно чл.10а, ал.1 и 2 ЗПК
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Всички действия, свързани с обезпечаване на срочното погасяване на
задълженията, предоговарянето на онази част от отпуснатите кредити, чиито
кредитополучатели изпитват или се очаква да започнат да изпитват финансови
затруднения и по извънсъдебно събиране на непогасени просрочени задължения,
представляват управление на кредита. Ето защо неравноправни и в противоречие
със закона - чл.10а, ал.2 ЗПК са уговорките в договора, установяващи процесното
възнаграждение за допълнителни услуги и за такса за извънсъдебни разходи.
Анализът на съдържанието на уговорката за такси до извод, че с тях същественосе увеличава цената на
основното кредитиране, и така уговорката се явява нищожна като като
несъвместима с императивните изисквания на специалния закон- ЗПК, гарантиращ
специфична потребителска защита при кредитиране.Вземането и за тези такси, предмет на
иска, е неоснователно.
Поради съвпадане на
рещаващите извод на двете инстанции
относно неоснователност на предявените искове, решението, следва да се потвърди
изцяло.
По разноските за
въззивната инстанция: Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора,
направените от ищеца разноски остават в
негова тежест и ответникът не дължи да
възстанови такива за нито една от двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна-ответник
няма искане за разноски, а и не е сторила такива.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение № 142455 от 15.06.2019 г., постановено по гр.д. № 33314/2018 г.
на СРС, 74 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането н. „А.з.с.н.в.“
ООД за разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.