Решение по дело №16905/2019 на Районен съд - Пловдив

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№  2443                      16.07.2020 година                            град Пловдив

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на тридесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР  ТОЧЕВСКИ

                                                                  

при участието на секретаря Ангелина Димитрова,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 16905 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

 

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД.

            Ищецът „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от *** *** Д.Б.Б., чрез пълномощник *** Б.Р., е предявил против Ф.М.О., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 5100/ 2019 г. на ПРС, XXI гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 2745/ 03.04.2019 г., парични суми, както следва: 529,73 лева- главница по договор за потребителски кредит № **** от 07.04.2016 г., сключен с „Провидент Файненшъл България” ООД, вземанията по който са прехвърлени на 19.05.2017 г. с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/; договорна лихва в размер на 64, 08 лева за периода 03.09.2016 г.- 03.06.2017 г.; такса за оценка на досие в размер на 14, 92 лева за периода 03.09.2016 г.- 03.06.2017 г.; такса услуга „Кредит у дома“ в размер на 283, 47 лева за периода 03.09.2016 г.- 03.06.2017 г.; обезщетение за забава в размер на 105, 85 лева за периода 19.05.2017 г.- 01.04.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 02.04.2019 г. до окончателното погасяване, както и деловодните разноски.

В исковата молба е посочено, че на 19.05.2017 г. се подписал договор за цесия между „Провидент Файненшъл България“ ООД, ЕИК: ********* и ищеца, по силата на който вземането на „Провидент Файненшъл България“ ООД срещу ответника, произтичащо от договор за потребителски кредит № **** от 07.04.2016 г. било прехвърлено изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, за която цесия длъжникът бил уведомен чрез изпратено писмо на адреса му. На 07.04.2016 г. бил сключен договор за потребителски кредит № ****, в който с подписа си ответникът удостоверил, че преди сключването е получил стандартен европейски формуляр по кредита, както и, че му е била предоставена цялата необходима преддоговорна информация. По силата на договора за лични нужди на клиента е била предоставена в заем сумата от 750 лева, при договорна лихва от 147, 94 лева, платима на 60 броя седмични погасителни вноски, всяка по 14, 97 лева. С подписване на договора клиентът се съгласи да заплати такса за оценка на кредитно досие в размер на 37, 50 лева, платима разсрочено. По негов избор му била предоставена и допълнителна услуга- „Кредит у дома“, изразяваща се в доставка на заемната сума в брой по местоживеенето и услуга по седмичното й събиране на място там, за което се дължала сумата от общо 639, 73 лева, платима също разсрочено. Така във всяка месечна вноска се включвали освен вноските по кредита, такса за оценка на досие и таксата за услуга „Кредит у дома“. Крайният падеж бил 03.06.2017 г., като договорът не бил обявяван за предсрочно изискуем. Поради забавата в плащанията, на длъжника било начислено и мораторно обезщетение от 105, 85 лева за периода от 19.05.2017 г.- 01.04.2019 г. Тъй като сумите по кредита не били върнати в уговорения срок, за събирането им било подадено заявление по чл. 410 от ГПК и по образуваното по случая частно гр. дело № 5100/ 2019 г. на ПРС, XXI гр. с-в, се издала заповед за изпълнение. Същата била връчена на длъжника по реда чл. 47 ал. 5 от ГПК, което обуславяло правния интерес от предявяване на настоящия иск. Моли за установяване на вземането по заповедта. Претендират се и разноските в настоящия процес. В съдебно заседание страната не се представлява. Представя писмено становище по съществото на спора.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез назначения му в производството по делото особен представител е подал писмен отговор. На първо място се твърди, че искът бил предявен от нелегитимна страна, тъй като ищецът не притежавал активна легитимация в процеса, защото длъжникът не бил надлежно уведомен за цесията. Връчването на книжата следвало да бъде лично, а не чрез представител, защото така се препятствала възможността лицето да релевира възраженията си, с което се нарушавало правото му на защита. По същество, се излагат твърдения за неоснователност на иска, като се твърди, че цената на услугата „кредит у дома“ била почти 90 % от размера на главницата, което водело до нищожност на уговорката, чиято истинска същност била да се обогати неоснователно кредитора. Тази услуга не представлявала и услуга по смисъла на чл. 10а ал. 1 от ЗПК, защото не представлявала заплащане на такса за дейност по усвояване или управление на кредита. С подобна клауза се заобикаляло ограничението на чл. 19 ал. 4 от ЗПК за размер на ГПР. Също така не ставало ясно и дали реално тези договорни задължения били изпълнявани. Договорът за потребителски кредит бил недействителен и на основание чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото липсвали условията за прилагане на лихвения процент, независимо, че същият бил във фиксиран размер. Прави се в възражение за прекомерност на разноските на ищеца. Моли за отхвърляне на исковете. В съдебно заседание особеният представител поддържа отговора.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение № 2745/ 03.04.2019 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 5100/ 2019 г. на ПРС, XXI гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 529,73 лева- главница по договор за потребителски кредит № **** от 07.04.2016 г., сключен с „Провидент Файненшъл България” ООД, вземанията по който са прехвърлени на 19.05.2017 г. с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/; договорна лихва в размер на 64, 08 лева за периода 03.09.2016 г.- 03.06.2017 г.; такса за оценка на досие в размер на 14, 92 лева за периода 03.09.2016 г.- 03.06.2017 г.; такса услуга „Кредит у дома“ в размер на 283, 47 лева за периода 03.09.2016 г.- 03.06.2017 г.; обезщетение за забава в размер на 105, 85 лева за периода 19.05.2017 г.- 01.04.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 02.04.2019 г. до окончателното погасяване, както и деловодните разноски в общ размер на 75 лева.

Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението.

Установителният иск е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

С договор за потребителски кредит № **** от 07.04.2016 г., сключен между ищеца и „Провидент Файненшъл България“ ЕООД, на лицето бил отпуснат кредит в размер на 750 лева, при следните условия: срок- 60 седмици, при ГЛП- 31, 82 % и ГПР- 48 %, както и такса за оценка на досие- 37, 50 лева. Начислена е още и такса за услуга „кредит у дома“ в размер на 639, 73 лева. Към договора са представени погасителен план, формулярът за кандидатстване за кредита и стандартният европейски формуляр за преддоговорна информация.

С договор за цесия от 19.05.2017 г. по приложение № 1 „Провидент Файненшъл България“ ЕООД е прехвърлил вземането по процесния кредит на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, като са приложени пълномощно на цесионера, с което той да уведоми длъжниците за прехвърлените кредити, както и потвърждение за цесията.

Представени са още две уведомителни писма за цесията до длъжника, които не са получени на адреса му.

Прието е заключение на съдебно- счетоводна експертиза, според която вещото лице е посочило размера на дължимите по кредита суми, както следва: главница- 529, 73 лева, договорна лихва- 64, 08 лева, такса за оценка на досие- 14, 92 лева и такса „кредит у дома“- 434, 44 лева, аккто и лихва за забава- 107, 55 лева.

При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:

Основателността на предявения иск се обуславя на първо място от валидното сключване на договора за цесия и уведомяването на длъжника за извършването й. Договорът за цесия е неформален, консенсуален и каузален, като с него едно лице /цедент/ прехвърля на друго /цесионер/ свое вземане безвъзмездно или срещу насрещна престация. Следователно, за да е налице валидно сключен договор за цесия, е достатъчно постигане на съгласие между цедента и цесионера, доколкото не се предвижда форма за действителност или извършване на плащане като елемент от фактическия състав. Разпоредбата на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД предвижда, че предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за прехвърлянето, като съобщаването не е елемент от фактическия състав, който поражда действие на договора за цесия между страните /правата по цесията преминават върху цесионера с постигане на съгласие/, но уведомяването има значение за третите за договора лица, какъвто е и длъжникът. Съгласно чл. 99 ал. 4 от ЗЗД, прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня на уведомяването за извършване на цесията. Действително съобщаването не е елемент от фактическия състав на сключването на договора за цесия, но е юридическият факт, от който възниква качеството кредитор за цесионера спрямо всички трети лица за договора.

В уредбата на договора за цесия липсва изрична регламентация за начина, по който следва да бъде уведомен длъжника. Няма и законоустановено съдържание на съобщаването по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД, като е предвидено единствено, че съобщаването следва да се извърши от цедента. Това изискване е свързано със сигурността, че действително е извършена цесия. Няма и пречка предишният кредитор /цедента/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник, както е станало в случая.

Предмет на разглеждане по настоящето дело е предявен иск по чл. 422 от ГПК, като предхождащото заповедно производство е било образувано по заявление на цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, подадено на 02.04.2019 г. и в случая това е релевантният момент, към който цесията е следвало да бъде надлежно съобщена на длъжника. При положение, че това изискване не е било изпълнено към датата на подаване на заявлението, то и прехвърлянето с оглед разпоредбата на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД не е породило действие спрямо длъжника към същия момент. Следователно цесионерът не е имал валидно придобито и изискуемо вземане към момента на подаване на заявлението, респ. не е бил легитимиран да иска издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника. С оглед на това съобщаването на цесията в по-късен момент /с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея/, в конкретната хипотеза не може да се отчете като факт по смисъла на чл. 235 ал. 3 от ГПК. При настъпило частно правоприемство, преди надлежното уведомяване на длъжника за прехвърлянето на вземането, легитимиран да подаде заявлението е цедента- праводател, който е носител на спорното право към този момент. Този извод се извлича от задължителните разяснения в т. 10б от ТР № 4/ 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/ 2013 г. на ОСГТК.

От гореизложеното следва извод, че ищецът не е установил и надлежното уведомяване на длъжника за извършената цесия към релевантния за производството момент- подаването на заявление, поради което искът се явява недоказан и в тази насока подлежи на отхвърляне, дори само на това основание.

За пълнота на изложението обаче, настоящият състав намира, че следва да изложи и други допълнителни аргументи в подкрепа на тезата си за неоснователност на претенцията.

Няма спор по делото относно това, че ответникът е кредитополучател по договор за заем, вземането по който е прехвърлено с цесия на ищеца. Между заемателя и цедента е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В отговора са релевирани основания за недействителност на договора, свързана с прекомерност на таксите по кредита, които следва да се обсъдят. В договора са предвидени две такси- за заплащане на такса оценка досие (в размер на 37, 50 лева според буква „Б“ от договора) и за такса услуга „кредит у дома“ (в размер на 639, 73 лева по буква „Д“), по отношение на които съдът намира, че те са недействителни и като нищожни, не пораждат права или задължения за страните. Двете клаузи противоречат на добрите нрави, тъй като по този начин многократно се увеличава размера на кредита, без яснота относно насрещната престация, която получава длъжника. Освен това тези такси противоречат и на императивната разпоредба на  чл. 19 ал. 4 от ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а по чл. 19 ал. 5 от ЗПК те се считат за нищожни. Горната граница на ГПР, която е предвидена с императивна разпоредба на закона, би била многократно превишена, ако в договора има уговорена освен възнаградителна лихва и други такси. В случая при установен размер на отпусната главница от 750 лева и възнаградителна лихва от 147, 94 лева, представляваща възнаграждението на кредитора, са предвидени допълнително още две клаузи, установяващи такса за оценка на кредитно досие от 37, 50 лева и такса за допълнителна услуга „кредит у дома“ в общ размер от 639, 73 лева. По този начин са уговорени допълнителни разходи по кредита в размер, надвишаващ размера на уговорената възнаградителна лихва и равняващи се общо на около 3/4 от размера на предоставения за ползване финансов ресурс. Постигнато е съгласие, че посочените разходи подлежат на разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по кредита, което води до извод, че по този начин е установено допълнително възнаграждение на кредитодателя, което на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК следва да се приеме за недължимо като установено в размер, превишаващ посочения в договора и съобразен с императивната законова норма годишен процент на разходите.

Следва да се отбележи допълнително, че е задължение на кредитодателя да осъществи преценка за платежоспособността на лицето, в чиято полза се предоставя за временно и възмездно ползване определен финансов ресурс, като в противоречие с добросъвестността е да се възлага в тежест на длъжника такса за оценка на кредитното му досие. Осъществяването му е в полза на кредитодателя, който въз основа на оценката взима информирано решение за кредитиране на длъжника на основание платежоспособността му към момента на постигане на съгласие на страните.

Клаузата, предвиждаща заплащане на такси „кредит у дома“, отделно от горното, е установена и в противоречие на разпоредбата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Разходите за предоставяне на отпуснатия финансов ресурс по местожителството на длъжника и тези за събиране на дължимите погасителни вноски по местожителството на длъжника, т.е. такива, свързани с изпълнение на поетото договорно задължение, представляват разходи по управление на договора.

Законодателят е предвидил в чл. 23 от ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая ищецът претендира главница, лихви и такси, но доколкото настоящото производство е такова по чл. 422 от ГПК, предявеният иск трябва да е идентичен по основание и размер на претенцията в заповедното производство. При положение, че съдът приема, че договорът е недействителен, тази сума, търсена като главница в процеса, няма как да бъде прието за установено, че подлежи на връщане на договорно основание, защото връщането й произтича от института на неоснователното обогатяване- че всеки, който е получил нещо при липса на основание, дължи връщането му. Както вече се посочи, тук сумата се претендира от ищеца въз основа на договора между страните, т.е. на договорно основание, в която връзка е била издадена и заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Хипотезата обаче на чл. 23 от ЗПК визира връщане на дадено по едно недействително правоотношение и в тази връзка искът следва да се отхвърли изцяло, доколкото произнасяне на решаващия състав за връщане на заема по нищожния договор би довело до промяна в основанието на претенцията, което е недопустимо. За кредитора съществува възможност да търси съответната сума в отделно производство на друго основание- извъндоговорно такова, където да реализира правото си да получи връщането на даденото поради липса на основание.

Претенциите за лихви имат акцесорен характер и като такива те се дължат само при наличие на съществуващ дълг. След като главният иск се отхвърля, такъв следва да бъде резултатът и по отношение на претенцията за обезщетението за забава, без въобще да се излагат каквито и да е други съображения.

Доколкото не се доказа да съществува присъденото вземане в полза на заявителя, следва да се приеме, че заповедта за изпълнение е била издадена неправилно, защото предявената претенция е неоснователна и като такава тя следва да се остави без уважение.

С оглед изхода на делото, а именно- отхвърляне на исковата претенция, на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК на ответника принципно се дължат направените по делото разноски. Такива обаче страната не претендира, а и няма доказателства тя да ги е направила, доколкото се представлява в процеса от особен представител. Последният пък има право на разноски от внесения за него депозит, които при поискване ще му бъдат изплатени с РКО. Сторените от ищеца разноски за държавна такса, депозити за вещо лице и за особен представител, както и за юрисконсултско възнаграждение, си остават за сметка на страната, която ги е направила.

Поради изложеното, съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от *** ***Д.Б.Б., против Ф.М.О., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 5100/ 2019 г. на ПРС, XXI гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 2745/ 03.04.2019 г., парични суми, както следва: 529,73 лева- главница по договор за потребителски кредит № **** от 07.04.2016 г., сключен с „Провидент Файненшъл България” ООД, вземанията по който са прехвърлени на 19.05.2017 г. с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/; договорна лихва в размер на 64, 08 лева за периода 03.09.2016 г.- 03.06.2017 г.; такса за оценка на досие в размер на 14, 92 лева за периода 03.09.2016 г.- 03.06.2017 г.; такса услуга „Кредит у дома“ в размер на 283, 47 лева за периода 03.09.2016 г.- 03.06.2017 г.; обезщетение за забава в размер на 105, 85 лева за периода 19.05.2017 г.- 01.04.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 02.04.2019 г. до окончателното погасяване, както и разноските по заповедното дело в общ размер на 75 лева.

 

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                                                               СЪДИЯ :   /п/

 

Вярно с оригинала.

АД