Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
11.06.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на десети април две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 9986 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 334877 от 09.02.2018г. по гр.д. № 73624/2016г.
Софийски районен съд, 72 състав отхвърлил предявения от „К Х.“ ЕООД, ЕИК********,
срещу „М.Г.“ ООД, ЕИК ********, иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД за осъждане на ответника да плати сумата от 1 006.08
лв. по фактура № 431/25.06.2014г. и сумата от 288 лв. по фактура №
536/07.04.2015г., представляващи цедирани вземания /възнаграждение/ по договор
за СМР с цедента „К.И.“ ООД. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да
заплати на ответника сумата 535 лв. - разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „К Х.“ ЕООД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон. Неправилно първостепенният съд приел, че с плащането от
ответника, като трето задължено лице по наложения изпълнителен запор, директно
на взискателя, се е погасило задължението на ответника към кредитора му и
длъжник по изпълнението „К.И.“ ООД. Не
било обсъдено дали запорът поражда правните последици по чл. 451, ал. 1 ГПК за
цедента – длъжник по изпълнението, след като последният не бил уведомен за
наложения запор. От доказателствата било видно, че ответникът е изпълнил лошо
по връчения му от ЧСИ запор, а който плаща зле, плаща два пъти. Плащането
директно на взискателя нямало погасителен ефект, поради което предявеният иск
бил основателен. Моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него
постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноските по
делото съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в молба от 10.04.2019г.
Въззиваемата страна „М.Г.“
ООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли
съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за
въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 79, ал. 1
вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 1 294.08 лв., от които 1 006.08 лв. –
възнаграждение по договор за извършване на СМР от 14.06.2013г., за което е
издадена фактура № **********/25.06.2014г., и 288 лв. – възнаграждение по
неформален договор за извършване на СМР от 2015г., за което е издадена фактура
№ **********/07.04.2015г. Договорите за СМР били сключени между ответника, като
възложител, и „К.И.“ ООД, като изпълнител. Последното с договор за цесия от
30.11.2015г. прехвърлило на ищеца процесните вземания.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск с редица възражения, вкл. с
поддържаното в настоящото производство, че преди цесията да му е съобщена с
връчване на приложеното към исковата молба уведомление от цедента, на
14.01.2017г. платил сумите по наложен запор по изп.д. № 20147810401033 по описа
на ЧСИ Г. Д., рег. № 781 на КЧСИ, на взискателя „А.“ ООД.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно и следва да бъде потвърдено по
следните съображения:
Пред настоящата инстанция
между страните не е налице спор относно фактите – ответникът дължи на „К.И.“
ООД възнаграждения по сключените договори за извършване на СМР, за които са
издадени процесните две фактури; На 25.08.2015г. по изп.д. № ********** 1033 по описа на ЧСИ Г. Д., рег. № 781 на КЧСИ, с
взискател „А.“ ООД, е наложен запор върху вземанията на длъжника „К.И.“ ООД към
„М.г.“ ООД, като трето задължено лице; На 30.11.2015г. „К.И.“ ООД цедирало на ищеца вземания, между които и
тези по процесните две фактури; Цесията е съобщена на ответника – цедиран
длъжник с връчване на приложеното към исковата молба уведомление по чл. 99, ал.
3 ЗЗД на 18.01.2017г.; Междувременно, преди връчване на преписите от исковата
молба и приложенията, на 14.01.2017г. „М.г.“ ООД е платило на „А.“ ООД сумата
1 294.08 лв., с посочено основание в издадената квитанция „главница по
изпълнение по запор по изп.д. № 1033/2015“. В хода на първоинстанционното
производство ищецът не е оспорвал обстоятелството, че с платената сума е
намалено задължението на длъжника „К.И.“ ООД. Със становище по отговора на
ответника е твърдял само, че дори да се докаже плащане от ответника в полза на
„А.“ ООД, то същото било станало след завеждане на исковата молба, което според
ищеца обуславяло възлагане на разноските по делото в тежест на ответника.
С оглед така установеното от фактическа страна, предявеният иск е
неоснователен.
Прехвърлянето на вземане (цесията) е договор, с който
кредиторът на едно вземане (цедент) го прехвърля на трето лице (цесионер). Договорът
за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго
правно основание, като вземането преминава върху цесионера в обема, в който
цедентът го е притежавал – чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Длъжникът по вземането не е
страна по договора, но тъй като цесията засяга интересите освен на страните по
договора и на трето лице – цедирания длъжник, се налага извършването на
допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да бъде извършено от цедента –
чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия състав на договора,
съобщението има значение с оглед на третите лица – цедирания длъжник,
правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера. Прехвърлянето на вземането
има действие за всички трети лица от момента, в който съобщението бъде получено
от длъжника – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
В случая по делото се установява, че преди цесията да бъде надлежно
съобщена на цедирания длъжник на 18.01.2017г., същият е платил сумите по двете
процесни фактури директно на взискателя „А.“ ООД, в полза на когото е бил
наложен запор по изп.д. №
********** 1033 по описа на ЧСИ Г. Д., рег. № 781 на КЧСИ. Действително, с
налагането на изпълнителния запор върху вземанията взискателят, в чиято полза е
наложен запорът, не става кредитор на вземанията, а ответникът, като трето
задължено лице, е следвало, ако не оспорва задълженията си, да внесе дължимата
от него сума по сметка на ЧСИ. Установеното плащане директно на взискателя
обаче въззивният съд намира за надлежно по смисъла на чл. 75, ал. 1, изр. 2,
пр. 2 ЗЗД – кредиторът на ответника и
длъжник по изпълнението „К.И.“ ООД
се е възползвал от така извършеното плащане, доколкото с тази сума е намален
дългът му по изпълнителното дело. В този смисъл е изрично посоченото основание
за плащане на сумата. Наведеният за първи път с молбата на въззивника от
10.04.2019г. довод за липса на доказателства с платеното от ответника да е
намален дългът на длъжника е преклудиран по силата на чл. 266, ал. 1 ГПК и не
следва да се обсъжда. Такива твърдения и оспорвания не са правени от ищеца в
първата инстанция, а и във въззивната жалба, съответно не са събирани
доказателства във връзка тях. Да се вземе предвид преклудирания довод би
означавало да се ограничи правото на защита на ответника, тъй като същият е бил
лишен от възможността да ангажира доказателства във връзка с такова оспорване.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 390 лв. – адвокатско
възнаграждение, което е заплатено, видно от представените фактура и преводно
нареждане.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 334877 от 09.02.2018г., постановено по гр.д.
№ 73624/2016г. на Софийски районен съд, 72 състав.
ОСЪЖДА „К Х.“ ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „М.Г.“ ООД, ЕИК ********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 390.00
лв. /триста и деветдесет лева/, представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.