РЕШЕНИЕ
№ 820
гр. Пловдив, 25.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20225330108262 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от В. Б. Р., ЕГН **********, с адрес: с. Б., ул. „Б. К.“
№ * против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру № 28, Силвър център, етаж 2,
офис 40-46 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Люлин № 7, бул. Джавахарлал Неру № 28, Силвър център, етаж
2, офис 40-46, с която са предявени обективно и субективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, за прогласяване на
нищожността на договор за паричен заем № ****/08.07.2019 г., сключен между ищеца и
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, както и нищожност на договор за предоставяне на
поръчителство № ****/08.07.2019 г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД.
В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
сключен Договор за паричен заем № ****/08.07.2019 г., а между ищеца и „Файненшъл
България“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на гаранция №****/08.07.2019 г.
По сключения договор за паричен заем била предоставена сумата от 4000 лв., при
възнаградителна лихва от 35% или 767,36 лв. за целия срок на договора. Крайният срок за
погасяване на кредита е 09.07.2020 г., с размер на двуседмична погасителна вноска,
включваща главница, възнаградителна лихва и възнаграждение за поръчителство от 323,96
лв. Брой на двуседмичните вноски – 26 броя. Твърди, че договореният фиксиран годишен
лихвен процент, в размер на 35% нарушава добрите нрави и внася неравноправие между
правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с
изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице
нищожност на уговореното възнаграждение. Счита, че нищожността на договорната лихва
влече нищожност на кредитната сделка. Не били спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
11 ЗПК, а именно в договора да е разписан действителния размер на ГПР. Твърди, че
действително приложения ГПР е различен от посочения в договора, като кредиторът
заблудил потребителя, оттук твърди нищожност на клаузата за ГПР в размер на 40.47%, с
произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК – нищожност на кредитната сделка поради
1
липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди, че уговореното възнаграждение за фирмата – поръчител, е
разход който следва да бъде включен при изчисляване на ГПР. В нарушение на чл. 19, ал. 1
и 2 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР от 40,47% разходите, които следва да извърши
ищеца за заплащане на възнаграждение за фирмата – поръчител. Невключването му в ГПР
водело до несъответствие на действително прилагания от кредитора разход в кредитното
отношение и представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал.
1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.
Твърди се, че по договора за поръчителство сключен между длъжника и поръчителя,
длъжника не получава никаква престация, като в тази връзка се твърди че има нарушаване
на принципа на справедливост. По отношение на договора за предоставяне на гаранция,
намира същия за нищожен, поради противоречие с добрите нрави, целите на Директива
2008/48 и внасящ неравноправие по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Сочи, че след като
кредитната сделка е нищожна, договорът за гаранция е лишен от правно основание и не е
породил правно действие. Уточнява, че ищцата е страна по договора за поръчителство, като
същият е сключен, тъй като е задължително условие за отпускането на заемната сума по
договора за кредит. Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство е в
размер на 3655,60 лв. за целия срок на договора, а именно за периода 25.07.2019 г. –
09.07.2020 г.
Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД, е
депозирало писмен отговор със становище за неоснователност на предявените искове.
Оспорва наведените доводи за нищожност на договорите. Счита, че в закона няма
ограничение на свободата на договора досежно размера на договорната лихва. Сочи, че
ищецът е бил уведомен за размера на договорната лихва, съгласил се е с него, поради което
не може да се приеме наличие на неравноправие и нарушение на добрите нрави. Твърди, че
не са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК. Сочи, че възнаграждението
на дружеството гарант не е дължимо на заемодателя и не е част от заемното
правоотношение, поради което не следва да се включва в ГПР. Посочва, че
възнаграждението на гаранта се дължи, независимо дали отговорността на гаранта е
ангажирана или не. Поддържа, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не изисква в договора
да се посочи механизмът на пресмятане на ГПР. Излага, че в договора не е уговорена
възможност за промяна на ГПР, поради което не са предвидени и уговорени допълнителни
допускания. Твърди, че твърденията за недействителност на договора за предоставяне на
гаранция са неоснователни – договорът за гаранция не противоречал на добрите нрави.
Моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
С молба, депозирана от ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД, преди
първото открито съдебно заседание, уточнява, че в чл. 4 от процесния договор за паричен
заем не е предвидена като възможност или задължение, заемателят да представи като
обезпечение по договора дружество - поръчител, вследствие на което ищецът не е поемал
ангажимент към ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД да сключва договор за
предоставяне на поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД, както ищецът твърди в
исковата молба. Заявява, че няма данни да е сключван договор за поръчителство във връзка с
процесния договор, нито „Файненшъл България“ ЕООД се е задължило към „Изи Асет
Мениджмънт“ АД да отговаря за задължения на В. Б. Р. по договор за паричен заем от
08.07.2019 г.
В срока по чл. 131 ГПК, ответното дружество „Файненшъл България“ ЕООД, е
депозирал отговор на исковата молба, със становище за неоснователност на предявените
искове. Оспорва наведените доводи за недействителност на договора за предоставяне на
гаранция. Счита, че договорът за гаранция не е в противоречие с добрите нрави и не е
лишен от правно основание. Счита, че престациите са еквивалентни. Твърди, че с
предоставената гаранция, извършва възмездна услуга в полза на заемодателя, като
договорът е сключен по възлагане на ищеца, при условие за получаване на възнаграждение.
2
В действителност отговорността на поръчителя има акцесорен характер, както посочва и
ищеца, но е и относително самостоятелна, тъй като поръчителството може да бъде дадено и
при по-леки условия. Твърди, че ищецът неправилно счита, че по Договора, включен с
„Файненшъл България“ ЕООД, не се дължи уговореното възнаграждение. Сочи, че дори
съдът да приеме, че Договорът за заем е нищожен то „Файненшъл България“ ЕООД,
изпълнявайки задължението си по договора със заемателя, има право да получи
възнаграждение в пълния уговорен размер. Моли за отхвърляне на предявените искове.
Претендира разноски.
С молба, депозирана от ответното дружество „Файненшъл България“ ЕООД, преди
първото открито съдебно заседание, заявява, че не поддържа отговора на исковата молба,
тъй като след извършена подробна проверка в архивите на дружеството установило, че е
допусната грешка в отговора и че изобщо не е сключвал договор за предоставяне на
поръчителство от 08.07.2019 г. с В. Б. Р., нито е получил възнаграждение за поръчителство
във връзка с договор за паричен заем от 08.07.2019 г. В тази връзка заявява, че не разполага
с договор за предоставяне на поръчителство от 08.07.2019 г. по договор за паричен кредит,
защото такъв договор не е сключвал. Моли да бъде прекратено настоящото производство
спрямо него, поради липса на предмет.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
За успешното провеждане на предявените искове, ищецът следва при условията на
пълно и главно доказване, да установи, че сключения с „Изи Асет Мениджмънт“ АД
договор за паричен заем от 08.07.2019 г. е недействителен, поради нарушаване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК, както и да установи, че сключения с
„Файненшъл България“ ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство от 08.07.2019 г. е
нищожен, поради липса на основание и липса на предмет.
При така разпределената доказателствена тежест, съдът намира следното:
Относно предявения иск за недействителност на договора за заем:
От приетия като писмено доказателство по делото Договор за паричен заем № *** от
08.07.2019 г. /л.43-45/, се установява, че между В. Б. Р. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е бил
подписан Договор за паричен заем № **** от 08.07.2019 г., по силата на който ищецът е
получил заем за сумата от 4000 лева, с уговорена договорна лихва, като фиксираният
годишен лихвен процент по заема е 35.00 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е
40.90 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 26 двуседмични вноски, в размер 183.36
лева всяка, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 4767.36 лева.
Според чл. 4, ал. 1 от договора за заем, страните се споразумяват, в срок до три дни,
считано от датата на сключване на договора, заемателят да предостави на заемодателя едно
от следните обезпечения: две физически лица – поръчители или банкова гаранция с
бенефициер – заемодателя. Уговорено е, че двете физически лица – поръчители, всяка от
които следва да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на осигурителния му
доход да е в размер над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател
или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“АД; да
няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статут не по-лош от 401 „Редовен“.
Съгласно чл. 4, ал. 2 от процесния договор, при неизпълнение на задължението да
предостави обезпечение в срока по ал. 1, заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 3 655.60 лева, като неустойката се заплаща от заемателя разсрочено, заедно с
всяка от погасителните вноски, като към всяка от вноските се добавя сума в размер на
3
140.60 лева.
Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът
е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла
на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът
пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми
при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл.
23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и други разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 40.90 %, а възнаградителната лихва– 35.00
%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи
се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява
разликата от 5 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя
потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 40.90 % и
общата сума на плащанията от 4767.36 лева, не съответстват на действителните. Това е така,
тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 4 неустойка да се
плаща разсрочено във времето, заедно със двуседмичните вноски, като се добавят по 140.60
лева към всяка.
4
Това се потвърждава и от изготвената от вещото лице и приета по делото съдебно –
счетоводна експертиза като обективна, компетентно дадена и неоспорена от страните, че в
годишния процент на разходите по процесния Договор, като разход на заемодателя е
включена само договорна лихва. Процентът, с който се оскъпява кредита с постигната
договорка за заплащане на неустойка, е 84.36 %.
Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или
банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който
следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят
задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително
затруднение, както относно физическите лица – поръчители, тъй като същите следва да
отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни
източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата
гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния
падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е.
все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това
положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните
вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза
изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на
длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва
и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от
задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно,
за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив -
Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т.
10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите
последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10
5
и т. 11 ЗПК, поради което договорът за паричен заем е недействителен.
Ето защо претенцията е основателна и следва да бъде уважена.
Относно недействителността на договора за предоставяне на поръчителство:
За успешното провеждане на предявения иск, в тежест на ищеца е да докаже
наличието на правоотношение по договор за предоставяне на поръчителство с посоченото в
исковата молба съдържание, който не отговаря на твърдените законови изисквания на ЗЗД,
при което са налице пороци, водещи до неговата нищожност.
Договорът, за чието сключване са изложени твърдения от ищеца, не е представен в
производството по делото.
В подкрепа на твърденията си, ищецът е представил като писмено доказателство:
Погасителен план /л.9-11/ към договор за кредит № *****/08.07.2019 г., предоставен от „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, за сума на кредита: 4000 лева, срок – 26 четиринадесетдневни
вноски, всяка в размер на 183.36 лева, с дата на първа вноска: 25.07.2019 г., с включен
размер на възнаграждение за поръчителство, с вноска в размер на 140.60 лева.
От представеното копие на погасителния план, обаче, не се установява, при условията
на пълно и главно доказване, за което ищецът носи доказателствена тежест, че е сключен
договор за предоставяне на поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД, нито какво е
неговото съдържание.
Ищецът не доказва, нито да е сключен такъв договор за поръчителство, нито какво е
неговото съдържание, въпреки указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК и изричното оспорване на
ответника /виж протоколно определение от о.с.з. от 15.11.2022 г./. Освен това, видно от
съдържанието /чл. 4, ал. 1/ на сключения с "Изи Асет Мениджмънт" АД - Договор за паричен
заем № **** от 08.07.2019 г. не е предвидена като възможност или задължение, заемателят
да представи като обезпечение по договора, дружество - поръчител.
Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на
които основава своите искания или възражения. Доказването следва да изключва всякакво
съмнение относно осъществяването на правопораждащите факти. В случая доказване на
сключен договор за поръчителство от 08.07.2019 г. и за неговото съдържание, не бе
извършено, поради което недоказаното се приема за нестанало.
Ето защо този иск следва да бъде отхвърлен.
Относно разноските:
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК на В. Б. Р. и на
„Файненшъл България“ ЕООД, се дължат направените по делото разноски.
Ищецът Р. е направила разноски за заплатена държавна такса в размер на 190.69 лева
за иска за недействителност на договора за паричен заем и депозит за вещо лице по ССЕ в
размер на 200 лева, или общо 390.69 лева, които следва да й се присъдят изцяло.
Ищецът Р., освен това, е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото
тя не е заплатила хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 17) е посочено, че тя се
представлява безплатно от адв. Е. И., поради затрудненото си материално положение, което
по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването й на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска
6
(размера на недействителния договор за паричен заем – 4767.36 лева) тук следва да бъде
изчислено съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., действала към
момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на адвокатското
възнаграждение от 563.73 лева. Посочената сума следва да се присъди в полза на
процесуалния представител, а не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че последният не е
реализирал този разход.
Ответникът „Файненшъл България“ ЕООД претендира юрисконсултско
възнаграждение, което е дължимо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, а съдът го определя по
реда на чл. 37 ЗПП, вр. с чл. 25, ал.1, вр. с ал.2 НЗПП на сумата от 100 лева, предвид
конкретната фактическа и правна сложност, които следва да му се присъдят.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните В. Б. Р. , ЕГН
********** и „Изи Асет мениджмънт“ АД, ЕИК *********, че сключеният между тях
Договор за паричен заем № *** от 08.07.2019 г. е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. Б. Р., ЕГН ********** против „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК *********, иск за признаване за установено, че сключеният между тях Договор
за предоставяне на поръчителство № **** от 08.07.2019 г. е нищожен , на основание чл. 26,
ал. 2 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Изи Асет мениджмънт“ АД, ЕИК *********, да заплати на В. Б. Р.,
ЕГН **********, сумата от 390.69 лева (триста и деветдесет лева и шестдесет и девет
стотинки) - разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* да заплати на адв. Е. Г.
И., АК-П., личен № **********, сумата от 563.73 лева (петстотин шестдесет и три лева и
седемдесет и три стотинки) – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ на В. Б. Р. за настоящото производство.
ОСЪЖДА В. Б. Р., ЕГН ********** да заплати на „Файненшъл България“ ЕООД,
ЕИК ********* сумата от 100 лева (сто лева) - разноски за настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
7