Решение по дело №651/2024 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК.

Касаторът Г. В. Г., [ЕГН], с адрес Затворническо общежитие от закрит тип - Дебелт, чрез пълномощник адвокат Д. Я., е оспорил решение №1603/26.02.2024г., постановено по адм.дело № 1683/2023г. по описа на А. съд - Бургас, с което е отхвърлена исковата му молба против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - [населено място] с претенция за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в общ размер на 25 000 лв., настъпили през периода от 01.06.2023г. до 13.08.2023г. вследствие на незаконосъобразни бездействия на служители на ГДИН, от които 10 000 лв. обезщетение за неосигурена възможност за ползване на почивни дни, 10 000 лв. - за незачитане на положения от касатора труд на пълен работен ден и 5 000 лв. - поради неприемане на дрехите му за пране.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Според касатора невъзможността да се ползва от правото си на почивка и отдих го е поставила в състояние на незащитеност и е предпоставка за осъществено спрямо него унизително отношение, съставляващо нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС. Твърди, че от събраните в първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства се установява престиране на труд без почивен ден през исковия период, като предоставените от затворническата администрация документи били вътрешно противоречиви и установяващи неправилно изчисляване на положения труд. По отношение претенцията за неприемане на дрехите за пране сочи, че възможността за пране в затвора е сведена до реална невъзможност, като в допълнение била налице и друга забрана – за пране и сушене в килиите. Поставянето на касатора под въздействие на посочените условия му причинило емоционално страдание, чувство на незащитеност и унижение със степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на лишаването от свобода. Иска решението да бъде отменено.

В съдебно заседание касаторът, чрез процесуалния си представител адв. Янев, поддържа касационната жалба, иска отмяна на решението на първоинстанционния съд и уважаване на исковите претенции в пълния им размер.

Ответникът по касация – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - [населено място], редовно призован, не се явява. В представен по делото писмен отговор, чрез процесуален представител юрисконсулт Ч., оспорва касационната жалба (л.7-9). Заявява, че първоинстанционният съд правилно и задълбочено е изследвал исковата претенция, като е стигнал до законосъобразен извод за липса на допуснато нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. Иска съдът да отхвърли касационната жалба като неоснователна и да присъди на ответника юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на прокуратурата счита, че касационната жалба е неоснователна и предлага обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Съдът, като взе предвид становищата на страните, събраните по делото доказателства и като съобрази приложимите законови разпоредби, намира следното:

Касационната жалба е подадена в срок от надлежно легитимирано лице, поради което е допустима за разглеждане.

Разгледана по същество е неоснователна.

Производството пред А. съд – Бургас е образувано по исковата молба на Г. В. Г. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) за заплащане на обезщетение в размер на 25 000 лева за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в страдание, смущение и накърняване на правата му. В постъпилото уточнение на исковата молба са изложени твърдения, че за периода от 01.06.2023г. до 13.08.2023г. касаторът е полагал доброволен труд като хигиенист на пълен работен ден – всеки ден от 06:00 часа до 19:30 часа, но не му е била осигурявана възможност за ползване на почивни дни през този период (л.37-41 от а.д.№1683/2023г.). Посочено е, че от страна на ТРЗ към затвора било прието, че положеният от Г. труд бил в размер на 4 часа дневно, вместо в действителния размер - пълен работен ден. Твърди се още, че през исковия период служителят в затвора отказвал да приема дрехите му за пране с аргумент, че така му било разпоредено от началника на ЗО Дебелт, както и че касаторът не се води работещ.

В хода на първоинстанционното производство са представени предложения на инспектор „СДВР“ - 3-^та група, ЗО „Дебелт“, с рег.№ДЗ-4720/27.06.2023г. (л.85 от а.д. №1683/2023г.), № ДЗ-3462/29.05.2023г. (л.86), № ДЗ-5867/31.07.2023г. (л.87), от които се установява, че за исковия период от 01.06.2023г. до 13.08.2023г. касаторът действително е полагал доброволен труд като хигиенист. В представените отчети за работното време (л.82-84) е отразено, че Г. се е явявал на работа, но не е отбелязан нито един почивен ден. В таблиците за положен доброволен труд за м. юни, юли, август, съставени от инспектор „СДВР“(л.88-89) са отбелязвани 4-часови работни дни, като на шест дни е оставено по едно празно квадратче и е посочен общият брой на отработените часове.

По делото е бил представен график №618/28.02.2023г. за ползване на пералня в ЗОЗТ „Дебелт“ и ЗООТ „Дебелт-1“ за всяка група от лишените от свобода (л.81). В забележка към графика е посочено, че в пералнята се пере само спално бельо /чаршафи и калъфки/; лични одеяла, олекотени завивки и юргани не се перат. Отбелязано е, че одеялата, предоставени от затвора, се перат веднъж годишно, а дрехите на лишените от свобода се перат при предоставяне на личен прах за пране, чието количеството следва да бъде около 5 кг. /една голяма торба/. Не се перат лични хавлии и халати, долно бельо, чорапи и потници.

Представена е и медицинска справка рег.№ИЗ-3857/20.11.2023г. с данни за това през кои дати от исковия период касаторът е посещавал медицинския център към Затвора Бургас (л.66). Сочи се, че при тези посещения Г. не е съобщавал за оплаквания от емоционален характер. Същият бил диагностициран с диагноза „Органично тревожно разстройство“, за което от психиатър му била назначена терапия, която получавал редовно.

По делото е разпитан свидетелят И. С. Р., който в показанията си е заявил, че през исковия период заедно с касатора са работили доброволно като хигиенисти - без почивен ден, на 4-часов работен ден. Пране на дрехи реално не съществувало в затвора, имало само възможност да се изперат служебни чаршафи, но не се осигурявало перилен препарат, не можело да се перат одеяла и дрехи. Свидетелят сам си купил течен прах за пране на дрехите и ги изсушавал на простори в килиите, което пък не било разрешено. Касаторът отправял молби за разрешаване на почивни дни, като началникът разпоредил със заповед осигуряването на почивка за хигиенистите и намаляване на щата. Часовете работа били разпокъсани през деня, като почистването на помещенията в затвора траело понякога повече от 4 часа на ден. Проблемите с начина на изчисляване на отработените дни и с ползването на почивка накарали касатора да се чувства емоционално разстроен и асоциален вследствие на унизителното спрямо него отношение от страна на затворническата администрация.

С решението си по делото едноличен състав на Административният съд Бургас е отхвърлил предявените от Г. искове. В мотивите на обжалваното решение е отбелязано, че съгласно приложените отчети на работното време Г. е престирал труд без нито един почивен ден. При анализ на събраните доказателства съдът приел, че касаторът е работил в хипотезата на петдневна работна седмица и поради това е следвало да му бъде осигурена непрекъсната седмична почивка не по-малко от 38 часа, което условие не било спазено, в нарушение на чл.79, ал.4 от ЗИНЗС и чл.61, ал.1 от ППЗИНЗС. Г. обаче не е доказал полагането на доброволен труд на пълен работен ден, като в обратен смисъл са показанията на свидетеля Р., според който полаганият труд се равнявал на 4 часа дневно. Отделно от това в мотивите на обжалваното решение е прието, че законосъобразното зачитане на работни дни за лишаване от свобода не е предмет на настоящото производство. Според съда не е установено бездействие на затворническата администрация, изразяващо се в неприемане на дрехи за пране, а напротив тя е осигурила такава възможност за всяка от групите, след представяне на личен прах около 5 кг; не се доказва по делото неспазване на установения график или на други правила, нарушаващи установения ред. По отношение възражението за непредоставяне на възможност за ползване на почивен ден било прието, че предвид доброволността на положения труд и продължителността на периода не се касае за осъществено унизително отношение по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС. Като необосновани са преценени и останалите твърдения на Г. за наличие на бездействия от страна на администрацията, от които да са настъпили за него неимуществени вреди, с оглед на което е съдът е отхвърлил предявения иск изцяло.

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.

Правилни са изводите на административния съд, изведени от установената по делото фактическа обстановка, че в случая не са налице законовите предпоставки, обуславящи основателност на предявения иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неосигурената възможност за ползване на почивни дни в периода предмет на исковата молба.

Съгласно чл.79, ал.4 от ЗИНЗС лишените от свобода имат право на непрекъсната междудневна почивка не по-малко от 12 часа и непрекъсната седмична почивка не по-малко от 38 часа, а при производства с непрекъсната работа и при промяна на смените - не по-малко от 24 часа.

Действително лишаването от междуседмична почивка е предпоставка за натрупване на физическа умора и принципно подлежи на обезщетяване, но настоящият състав споделя извода на първоинстанционния съд за това, че предвид продължителността на периода на заявената искова претенция – от 01.06.2023г. до 13.08.2023г., т.е. два месеца и тринадесет дни, както и с оглед доброволността на положения труд, не би могло да се приеме, че за Г. са настъпили съществени неблагоприятни последици, свързани с пребиваването му в Затвора Бургас и условията, в които е бил поставен. Продължителността на периода, прекаран в неподходящи условия, правилно е отчетен като релевантен фактор при преценка тежестта на неудобствата, причинени на ищеца при тези условия.

По делото липсват данни на касатора да му е било налагано да упражнява трудова дейност, а напротив – инспектор ИСДВР е направил три предложения до началника на ЗО „Дебелт“ да бъде разрешено полагане на такъв труд, като към отправените предложения са приложени писмено изразени съгласия на лишените от свобода да полагат доброволен труд, както изисква нормата на чл.175, ал.2 от ППЗИНЗС (л.85-87). Този факт не се оспорва от касатора, като дори същият твърди, че престира доброволен труд в затвора с цел намаляване на престоя си там. Следователно установеното по делото съгласие от страна на затворническата администрация с престирания доброволен труд от страна на касатора през процесните 2 месеца и тринадесет дни, както и непредизвиканата чрез властнически акт трудова активност у Г. в същите тези дни, са обстоятелства, изключващи присъждане на обезщетение. При това положение не е налице нарушение на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС – неблагоприятно третиране, надхвърлящо неизбежното ниво на страдание, само във връзка с правото на междуседмична почивка, установено в чл.79, ал.4 от ЗИНЗС.

В мотивите на обжалваното решение правилно е отхвърлено като неоснователно и възражението за незачитане на положения от касатора труд на пълен работен ден. От представените таблици за положен доброволен труд се установява, че касаторът е престирал доброволен труд като хигиенист за м. юни, юли и август 2023г., заедно с други лишени от свобода от III група на ЗО „Дебелт“. В посочените документи се установява еднакво спрямо всички лица отразяване на броя положени часове – четири часа дневно. В хода на производството касаторът не е доказал твърденията за неправилно изчисляване на положения труд. В показанията си свидетелят Р. изрично е посочил, че с ищеца са престирали доброволен труд на 4-часов работен ден.

Дори да се приеме, че положеният труд в действителност е бил повече от 4 часа на ден и по повод възражението в касационната жалба за отнета възможност за намаляване срока на наложеното наказание поради неотчитане на реално положения труд, следва да се има предвид, че въпросът за зачитането на работни дни за лишаване от свобода не може да бъде предмет на настоящото дело. Правилата за изчисляване и зачитане на престирания труд, както и за намаляване срока на наказанието въз основа на положения труд са уредени в разпоредбите на чл.178 от ЗИНЗС и чл.189, чл.191 ППЗИНЗС. Дейността по отчитане на положения труд, съответно по определяне срока на изтърпяване на наказанието, е изцяло в компетенциите на органите по изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“, но не е подведомствена на административните съдилища. Това е така, тъй като отчитането на положения от лишения от свобода труд е свързано със срока на изтърпяване на наложеното наказание, т.е. не представлява административна дейност, а се касае до дейност по организация изпълнението на наказанието, която се контролира от прокуратурата (чл.5, ал.1 ЗИНЗС). Следователно производството и компетентността да определят размера на наказанията и да осъществяват контрол върху изпълнението им, съответно правилното изчисляване срока на изтърпяното наказание, съответно признаването и приспадането на работните дни, респективно зачитане на отработените трудови дни при изчисляване срока на изтърпяното наказание, има съдът, който е компетентен да правораздава по реда на НПК (Определение № 12125 от 7.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 10438/2023 г., III о., Определение № 4447 от 26.04.2024 г. на АдмС - София по адм. д. № 3837/2022г.).

Претенцията за обезщетяване е отхвърлена от първоинстанционния съд и в частта относно оплакването за липса на реална възможност за пране. Настоящият състав намира, че твърденията в тази част на исковата молба са доказани от ищеца чрез показанията на свидетеля Р., който при разпита му в съдебното заседание безпротиворечиво е заявил, че в ЗО „Дебелт“ възможност за изпиране на дрехите реално не съществува; имало възможност да се изперат само чаршафи, но не и дрехи и одеяла. Забранено било сушенето на дрехите в килиите, от администрацията не се осигурявало прах за пране. Поради това касаторът е ходил с разкъсани дрехи - „като клошар“. Свидетелят сподели, че е имало случаи, в които на лишените от свобода им било отказвано пране на дрехи. В затвора бил назначен на щат перач, като затворниците нямали достъп до пералното помещение и не знаят как изглежда то, същото нямало как да бъде използвано, дори и с осигуряване на личен прах за пране.

Ответникът е представил доказателства за приет график за ползване на перално помещение в затвора (л.81), но от същия се установява, че в затворническата пералня може да се пере единствено спално бельо (чаршафи и калъфки) и то ако е предоставено от затвора, а дрехи могат да се изпират само ако лишеният от свобода предостави личен прах за пране с грамаж от 5 килограма. По никакъв начин не е осигурено изпирането на лични одеяла, олекотени завивки, юргани, лични хавлии, халати, долно бельо, чорапи, потници.

Така установените по делото факти водят до извод, че съгласно утвърдения график ползването на пералня е теоретично възможно, но на практика същото е сведено до минимум, в разрез с нормалните етични стандарти. Ограниченият брой дрехи и постелъчен инвентар, които могат да бъдат приети за пране, невъзможността за тяхното изсушаване (което според свидетелските показания било забранено в килиите) и условието при пране на лични дрехи от лишените от свобода да се предоставя перилен препарат с количество от 5 килограма, несъмнено представляват ограничения и неудобства, които препятстват обезпечаването на лична хигиена в своя санитарен минимум.

Изложеното предпоставя извод за наличие на незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника, тъй като органите, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на наложеното наказание са длъжни да осигуряват на осъдените такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на човешкото им достойнство, в т.ч. елементарни условия за поддържане на лична хигиена чрез изпиране на дрехите и спалното бельо.

Дори това обстоятелство (неосигуряване на реална възможност за пране) да е установено при условията на главно и пълно доказване, то макар да би представлявало нарушение на задълженията на затворническата администрация, не би могло да бъде основание в конкретния случай за присъждане на обезщетение, защото причиненото страдание не надхвърля минималната степен на суровост присъща за лишаването от свобода, тъй като е продължило твърде кратък период от време – два месеца и 13 дни.

Освен краткият период на поставяне в конкретните неблагоприятни условия, недокрай изяснен остава и интензитетът на отрицателното въздействие върху касатора, т.е. каква е била неговата честота и продължителност. Затова съдът намира, че неблагоприятните последици от подобно бездействие, с оглед продължителността на исковия период, не могат да се [жк], ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС, поради което исковата претенция, основана на тези доводи, правилно е отхвърлена от първоинстанционния съд, макар и с други мотиви.

По изложените съображения обжалваното решение като правилно и постановено при отсъствие на касационните основания по чл.209, т.3 от АПК следва да бъде оставено в сила.

По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт в касационното производство следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като производството по делото е водено по специалния ред по чл.286 ЗИНЗС, а в ал. 2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл.286, ал. 2 и ал. 3 ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл.10, ал.4 от ЗОДОВ и чл.78, ал.8 от ГПК, във връзка с чл.144 АПК и чл.143 АПК.

Мотивиран от изложеното, ХV тричленен състав на А. съд Бургас

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В С. решение №1603/26.02.2024г., постановено по адм.дело № 1683/2023г. по описа на А. съд – Бургас.

Решението не подлежи на обжалване и протест.