Решение по дело №1302/2020 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 260356
Дата: 14 август 2020 г.
Съдия: Насуф Исмал
Дело: 20203100501302
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 17 юни 2020 г.

Съдържание на акта

 

Р Е Ш Е Н И Е

№……....………./……....……….2020г.

гр.  Варна

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

            ОКРЪЖЕН СЪД - ВАРНА, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и втори юли през две хиляди и двадесета година, в състав:

     

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПЕТКОВА

                                ЧЛЕНОВЕ: НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА

мл. с. НАСУФ ИСМАЛ

 

при секретар Галина Славова

            като разгледа докладваното от младши съдия Н. Исмал

            въззивно гражданско дело № 1302 по описа за 2020 година на ОС-Варна,

            за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

            Образувано е по въззивна жалба с вх. № 25916/05.05.2020 г., депозирана от Ш.М.П. ЕГН **********, с адрес ***, действащ чрез адв. В.М. и адв. Цветелина Лозева, срещу Решение № 1063 от 28.02.2020 г., постановено по гр. д. № 252/2018 г. по описа на РС-Варна, ГО, с което е отхвърлен, предявеният от ищеца против „Сити Лизинг“ ЕООД, ЕИК: ********* /в несъстоятелност/, със седалище и адрес на управление – гр. Варна, ул. „Януш Хунияди“ № 10 иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване на предварителния договор за покупко-продажба, в който се е трансформирал договора за финансов лизинг № 00000550001/19.11.2008 г. с предмет – лек автомобил „KIA“, модел „Picanto“, рама № NKNEBA24428T559555, за окончателен.

            Във въззивната жалба се навеждат подробни доводи за това, че атакуваният съдебен акт е постановен в нарушение на материалния и процесуален закон. Твърди се, че приетите за установени фактически положения не съответстват на събрания и приобщен по делото доказателствен материал. Моли се за неговата отмяна и постановяване на нов съдебен акт, с който бъде уважен предявеният конститутивен иск и присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски. Въззивникът излага, че са налице всички елементи от фактическия състав на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, което обуславя уважаването му. Твърди, че след изплащане на всички лизингови вноски договорът за лизинг се е трансформирал в предварителен договор за покупко-продажба на процесния лек автомобил, което е предпоставка за сключването на окончателния договор. Поддържа, че единствено диспозитивът на решението очертава обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо, но не и мотивите. Оспорва изводите на РС-Варна досежно това, че страните са обвързани от доказателствената сила на мотивите на представеното по делото решение на арбитражния съд. Твърди, че арбитражното решение е постановено по предявен осъдителен иск за предаване владението на процесния лек автомобил и заплащане на дължимата неустойка и неплатен данък за автомобила, но посредством него не се преустановява учредената облигационна връзка между страните, доколкото не е упражнено субективното потестативно право на разваляне на двустранната правна сделка. Сочи, че приобщените по делото нотариални покани не обективират изявление по чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, като и самият иск, адресиран до арбитражния съд, не е за разваляне на договора за лизинг, а за удовлетворяване на гражданските притезания на ответника за парично и непарично вземане. Отделно, излага, че в конкретния случай е налице неизпълнение, което е незначително с оглед интереса на кредитора, доколкото по делото се установява по несъмнен начин, че цялата стойност на лизинговата вещ е изплатена с изключение на остатъчната стойност, покриваща разходите по прехвърляне собствеността на МПС-то, което обуславя приложението на материално правната норма, обективирана в разпоредбата на чл. 87, ал. 4 от ЗЗД. Навежда и доводи касателно потребителското качесвто на ищеца по смисъла на ЗЗП.

            В срока по чл. 263 от ГПК въззиваемият е подал писмен отговор на въззивната жалба с вх. № 30824/26.05.2020 г. В отговора се твърди, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което депозираната въззивна жалба се явява неоснователна и като такава следва да се остави без уважение, а атакувания съдебен акт да бъде потвърден. Моли се за присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски. 

            В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, чрез адв. В.М. и адв. Ц. Л. поддържа въззивната жалба и моли за уважаването ѝ и присъждане на сторените разноски в хода на производството.

            Въззиваемият, редовно призован за същото съдебно заседание, не се явява, представлява се от адв. Б.З., чрез който поддържа отговора на въззивната жалба. Моли съда да потвърди атакувания съдебен акт. Прави възражение за прекомерност на уговорения в полза на процесуалните представители на въззивника адвокатски хонорар.

            За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази следното:

            Производството по гр. д. № 252 по описа за 2018 г. на РС-Варна, ГО, е образувано по предявен конститутивен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД от Ш.М.П. против „Сити ЛизингЕООД, за обявяване на предварителния договор за покупко-продажба, в който се е трансформирал договора за финансов лизинг № 00000550001/19.11.2008 г. с предмет – лек автомобил „KIA“, модел „Picanto“, рама № NKNEBA24428T559555, за окончателен.

            В исковата молба се сочи, че между страните е било налице облигационно правоотношение относно финансов лизинг на лек автомобил „KIA“, модел „Picanto“ рама № NKNEBA24428T559555. Ищецът твърди, че по договора са заплатени всички дължими лизингови вноски, с изключение на последната, представляваща остатъчна стойност и покриваща разходите за прехвърляне на собствеността върху автомобила. Тя не е заплатена, защото ответникът отказал да прехвърли собствеността на автомобила. С плащането на „продажната цена“ на автомобила /сбора от всички лизингови вноски/ и предаването на резервния ключ за автомобила от страна на лизингодателя, ищецът е станал собственик на вещта, предмет на договора за лизинг. Твърди, че с извършеното от него плащане на всички лизингови вноски лизинговият договор се е трансформирал в предварителен договор за покупко-продажба, поради което е налице правен интерес да предяви иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Заявява, че е изправна страна по договора, но ответникът  отказва да прехвърли собствеността върху лекия автомобил. Счита, че Решение № 1/12.04.2016 г. по описа на Арбитражен съд – гр. Бургас, с което е осъден да заплати на ответника неустойка за неизпълнение на договора, неплатен за автомобила данък, както и да предаде на лизингодателя владението върху автомобила, няма касателство относно процесния иск.

            В законоустановения срок по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от редовно уведомения ответник, чрез процесуален представител, като изразява становище за недопустимост на иска, евентуално моли същия да бъде отхвърлен като неоснователен. Сочи, че е налице арбитражна клауза и влязло в сила решение по арбитражно дело, с което е прието, че ищецът не е изправна страна по договора за лизинг. Поради това счита, че предварителния договор не може да бъде обявен за окончателен.  

            Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора и като взе предвид, събрания и приобщен по дело доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:

            Видно от Договора за финансов лизинг на ППС № 00000550001, сключен на 19.11.2008 г. между „Сити Лизинг“ ЕООД в качеството му на лизингодател и Ш.М.П. в качеството му на лизингополучател, лизингодателят се е задължил по искане на лизингополучателя да придобие от трето лице – доставчик – като обект на лизинга ППС, а именно – нов автомобил марка „Kia“, модел „Picanto“, рама № KNEBA24428T559555, № на двигател G4HE7370379, цвят „оранжев металик“ и да го предостави за ползване на лизингополучателя, а лизингополучателят се е задължил да ползва ППС и да заплаща възнаграждение на лизингодателя под формата на лизингови вноски. Цената на лизинговата вещ е 7959.96 евро без ДДС или 9551.95 евро с ДДС, чиято парична равностойност, видно от поръчка договор за покупка на МПС № 481 от 14.11.2008 г. /л. 34/ е 18682.00 лева с ДДС. Срокът за доставка на процесното МПС е до 29.11.2008 г. а мястото – гр. Варна, бул. „Януш Хунияди“ № 10. Лизингополучателят освен лизинговата цена, включваща общо всички лизингови вноски, се е задължил да заплати още еднократна такса за управление в размер на 159.20 евро без ДДС; първоначална вноска в размер на 1591.99 евро без ДДС; еднократна междинна вноска в размер на 0.0277% от незиплатената главница съгласно погасителен план за всеки ден от датата на предаване на МПС до първия ден на месеца следващ месеца на предаването на МПС; цена за финансиране на ДДС в размер на 21.23 евро без ДДС; застрахователни премии за застраховките и остатъчна стойност в размер на 398 евро без ДДС.

            От ОУ към процесния договор за лизинг се установява, че лизингополучателят има правото да придобие собствеността върху лизинговата вещ след изтичане на срока  при условия, че е изплатил изцяло лизинговата цена, ведно с всякакви дуги парични задължения, включително и остатъчната стойност на МПС, дължими на лизингодателя. Констатира се още, че при забава на лизингополучателя да плати лизинговата вноска с повече от 20 дни или кое да е задължение, произтичащо от процесния договор, с повече от 10 дни, лизингодателят има право на неустойка за забавено плащане в размер на 0.5 % за всеки просрочен ден върху сумата на цялата просрочена лизингова вноска или дължимата сума по договора – от деня на падежа до деня на окончателното погасяване. При неизпълнение от лизингополучателя лизингодателя може с предизвестие едностранно да прекрати договора или без да прекрати договора да получи достъп до процесното МПС и да го направи неизползваем.

             От представения приемо-предавателен протокол /л. 39/ се установява, че на 20.11.2008 г. лизингодателят е предоставил владението върху процесното МПС на лизингополучателя, ведно с 1 брой ключ; свидетелство за регистрация част II-ра и гаранционна книжка. Видно от другия приемо-предавателен протокол /л. 35/ резервният ключ с дистанционно управление е предоставен на лизингополучателя на 15.04.2014 г.

            От приложения към делото погасителен план /приложение № 2 към договора/ се установява, че срокът на договора е 60 месеца, считано от 01.01.2009 г. до 01.12.2013 г., като размерът на отделните лизингови вноски е 315.54 лева с ДДС или общият размер на лизинговата цена е 18932.40 лева, включващо главница и лихва. Установява се още, че падежът на остатъчната стойност в размер на 934.10 лева с ДДС също е 01.12.2013 г.

            От фактури № **********/05.11.2009 г. и № **********/04.11.2010 г.се установява, че лизингополучателят е заплатил сумата в общ размер на 517.25 лева за покриване на разходите по техническото обслужване на лизингования лек автомобил.

            От фактура № **********/20.11.2008 г. се установява, че лизингополучателя е заплатил дължимата междинна вноска по т. 2.4 от договора за лизинг в размер на 41.40 лева с ДДС. Видно от фактура № **********/19.11.2008 г. лизингополучателят е заплатил и първоначалната вноска по т. 2.2 в размер на 3736.40 лева с ДДС. От фактура № **********/19.11.2008 г. се установява, че лизингополучателя е заплатил административните такси по регистрация на лекия автомобил, включително и таксата финансиране на ДДС по т.2.5 и таксата за управление по т.2.1 от договора на обща стойност от 1202.46 лева с ДДС. Видно от фактура № **********/19.11.2008 г. лизингополучателят е заплатил и застрахователните премии по застраховка „гражданска отговорност“ и „каско“.

            От приобщените към доказателствената съвкупност фактури, находящи се на л. 60 – л. 123 по гр. д. № 7951 по описа за 2017 г. на РС-Варна, се установява по несъмнен начин, че всичките 60 лизингови вноски са погасени от ищеца на съответния падеж, ведно с неустойките за забава. Фактът на погасяване на лизинговата цена, включваща всички лизингови вноски, се признава и от самия лизингодател, доколкото видно от нотариалната покана от 09.12.2015 г. по описа на нотариус Л. Г., вписана в НК под рег. № 116 с район на действие РС-Варна, адресирана до ищеца-лизингополучател, непогасената сума по процесния договор за лизинг е в размер на 934.10 лева, представляваща остатъчна стойност по т. 2.7 от договора. От своя страна ищецът-въззиваем не оспорва този факт, като и в исковата молба и в уточняващите молби признава, че остатъчната стойност не е погасена.

            От представените писмени доказателства – приходна квитанция и сметки за данъчно събитие – се установява, че въззивникът е заплатил дължимия местен данък върху МПС за периода от 2009 г. до 2016 г., ведно с лихвите за забава.

            Видно от горепосочената нотариална покана въззиваемият е довел до знанието на въззивника обстоятелството, че последният има непогасени задължения по договора, както и непогасен данък за 2014 г. и 2015 г., като е обективирал искане за връщане на процесния лек автомобил във фактическата му власт на посочената дата и място, с предупреждение, че при бездействие от негова страна ще потърси съдействие от компетентните органи.

            По делото е представено и арбитражно решение от 12.04.2016 г., постановено от Арбитражен съд за търговски спорове при сдружение „АСТС“ – град Бургас, от което се установява, че въззивникът е осъден да предаде владението на процесния лек атомобил на въззиваемия, както и да заплати на последния неустойка в размер на 4670.50 лева; сумата в размер на 65.56 лева, представляваща неплатен данък за автомобила за 2014 г. и 2015 г., както и сумата в размер на 1279.00 лева – сторени разноски в хода на арбитражното производство. 

            От уведомителното писмо, нотариално заверено на 13.10.2016 г. от нотариус Людмила Гонова, вписана в НК под рег. № 116, с район на дествие РС-Варна, се установява, че с договор за цесия от 04.10.2016 г. лизингодателят е прехвърлил своето вземане от лизингополучателя на „Вита Карс“ ЕООД.  

                При така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните правни изводи:        

            Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

            Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в обжалваната му част.

            Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно. 

            Съдебният акт е постановен при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните такива. Наведеното още с отговора на исковата молба възражение за недопустимост на иска поради наличие на влязло в сила арбитражно решение между същите страни, е неоснователно. Видно от арбитражното решение същото е постановено за защита на субективното материално притезателно право на парично и непарично вземане на лизингодателя, а именно за заплащане на неустойка и предаване на владението на процесния лек автомобил. Предмет на настоящото производство е искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, с който се търси защита на едно потестативно право, чието упражняване води до промяна в патримониума на ответника, което обуславя допустимостта на решението в обжалваната част.

По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни правни норми.

            Предявеният иск намира правното си основание в разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД.

            За да бъде уважен искът в тежест на ищеца е да установи по несъменен начин в условиата на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните елементи от фактическия състав: 1.) наличие на валидна облигационна връзка, учредена по силата на предварителен договор за покупко-продажба на МПС; 2.) точното изпълнение на поетото от негова страна задължение по договора; 3.) настъпилия падеж, както и 4.) изпълнението на допълнителните клаузи по договора.

            В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по тези факти, както и да докаже възраженията си в отговора, а при установяване на горното от ищеца – да докаже, че е прехвърлил собствеността върху процесното МПС.

            В конкретния случай по делото е представен договор за финансов лизинг на ППС. Настоящият съдебен състав намира, че доколкото в процесния договор за лизинг е уговорена възможност при определени условия лизингополучателят да придобие собствеността на автомобила и в този смисъл са налице основните клаузи на договора за покупко-продажба – предмет /лек автомобил марка “Kia“, модел “”Picanto, рама № KNEBA24428T559555, № на двигател G4HE7370379/ и цена /7959.96 евро без ДДС/, същият се е трансформирал в предварителен договор за покупко-продажба на МПС с предаване на резервния ключ на автомобила на 15.04.2014 г. Видно от приемо-предавателния протокол, ключът е предаден на лизингополучателя във връзка със сключен Договор за продажба на ППС, предмет на Договор за финансов лизинг на ППС № 00000550001/19.11.2008 г. В този смисъл е и каузалната практика на ВКС, обективирана в Решение № 102 от 3.08.2010 г. на ВКС по т. д. № 897/2009 г., II т. о., ТК.

            Спорно по делото се явява обстоятелството дали възникналата между страните облигационна връзка е преустановена или е запазила своето действие към датата на предявяване на настоящия иск, доколкото по делото е представено арбитражно решение, в чиито мотиви арбитражният съд е констатирал неизправността на лизингополучателя и прекратяването на договорното правоотношение на това основание. По отношение на съдържащите се в мотивите констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения не се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет. В този смисъл е както тълкувателната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, така и каузалната практика на ВКС – Определение № 1707 от 28.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1490/2009 г., IV г. о., ГК; Определение № 578 от 16.09.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 788/2014 г., II т. о., ТК,  Решение № 384 от 13.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1050/2008 г., III г. о., ГК, Определение № 512 от 21.12.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 515/2010 г., II г. о., ГК.

            Предвид това изводите на арбитражния съд, обективирани в представеното решение, по искове с правно основание чл. 79 и чл. 92 от ЗЗД за осъждане на лизингополучателя да заплати на лизингодателя неустойка и да върне на последния лизинговата вещ, не са задължителни относно въпроса за това дали процесният договор е прекратен или развален, респективно възприетото в мотивите на съдебния акт да е задължително за съдебния състав, разглеждащ конститутивния иск за обявяване на предварителния договор, в който се е трансформирал договора за лизинг, в окончателен. Със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. За това диспозитивът на решението представлява източника на силата на пресъдено нещо /СПН/ като констатация относно спорното право и е отрицателна процесуална предпоставка за възникването на правото на иск между същите страни, на същото основание и за същото искане. СПН обуславя недопустимостта на производтсвото, а в конкретния случай ответникът-въззиваем поддържа задължителната сила на мотивите на представеното решение, което настоящият съдебен състав категорично не споделя.   

            Въззивният съд счита, че процесният договор за финансов лизинг на ППС, който впоследствие се е трансформирал в предварителен договор за покупко-продажба, не е прекратен или развален. Съгласно чл. 16.1 от договора, същият може да бъде прекратен по искане на лизингодателя. Тази разпоредба следва да се тълкува систематично с чл. 12.1 от договора, в която разпоредба изрично е посочено, че при едностранно прекратяване на договорното правоотношение е необходимо лизингодателят да изпрати до лизингополучателя уведомление за прекратяване. Нито в нотариалната покана, нито в последващото уведомително писмо е обективирано изрично искане за прекратяване на учредената облигационна връзка. Лизингодателят единствено е поканил лизингопоучателя да върне лизинговата вещ поради неизпълнение на задължението да се погаси остатъчната стойност, като го е уведомил и за сумите които дължи и за новия кредитор, на когото ги дължи.

            Не се спори по делото относно това, че лизингополучателят не е погасил задължението си по т. 2.7 от договора – остатъчната стойност в размер на 398.00 евро без ДДС или 477.60 евро с ДДС, чиято левова равностойност е 934.10 лева, видно от погасителния план. Налице е неизпълнение, което обаче е обусловило ангажирането на договорната отговорност на лизингополучателя по 6.6.2 – плащане на неустойка за забава и по чл. 17.1.1, в която разпоредба изрично е уговорено, че лизингодателят има правото без да прекрати договора да получи владението на процесното ППС и да го премести на охраняем паркинг. Т.е.  изправността на лизингополучателя и при трите иска – тези предявени пред арбитражния съд по чл. 79 и чл. 92 от ЗЗД и пред настоящия съдебен състав по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД – е елемент от фактическите им състави, но не всякога неизправността на същия обуславя прекратяването на учредената облигационна връзка, още повече, че в настоящия казус липсва изрично искане за прекратяване или законосъобразно упражнено потестативно право на разваляне по чл. 87, ал. 1 от ЗЗД.

            По делото не е спорно, а и от приобщените фактури се установява по несъмнен начин, че лизингополучателят в изпълнение на поетите договорни задължения е изплатил всички /общо 60 бр./ лизингови вноски за периода от 01.01.2009 г. до 01.12.2013 г., ведно с първоначалната вноска; неустойките за забава; таксата за управление; междинната вноска; цената за финансиране на ДДС; застрахователните премии за каско и гражданска отговорност, както и дължимите данъци за периода от 2009 г. до 2016 г.

            За пълнота следва да бъде отбелязано и обстоятелството, че с оглед преценката за съотношението между изпълнената и неизпълнената част от задължението, като се има предвид вида на договора и характера на задължението, съдът намира, че незипълнената част е незначителна с оглед интереса на кредитора. В конкретния случай лизингополучателя не е погасил единствено остатъчната стойност, която е 4.9 % от сбора на всички лизингови вноски – 18932.40 лева, които са погасени на съответния падеж. Основен принцип на облигационното право на Република България, залегнал в разпоредбата на чл. 87 от ЗЗД, е изпълнението на поетите по договор задължения и постигането на тези реални цели, които страните са преследвали със сключването на договора – арг. от Постановление № 3 от 29.III.1973 г., Пленум на ВС, поради което е недопустимо процесният договор да бъде развален като се има предвид, че лизингополучателят е погасил повече от 90% от задължението си.  

            Наред с изложеното, неизправността на ищеца-купувач по предварителния договор не е пречка за упражняване на преобразуващото му право чрез конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, щом предварителният договор, съдържащ уговорка  за всички съществени елементи на окончателния договор, валидно обвързва страните и не е развален или прекратен. В този смисъл е каузалната практика на ВКС, материализирана в Решение № 28 от 01.07.2011 г. по т. д. № 207/2010 г. на II ТО. Изложените от върховния съд съображения напълно се възприемат от настоящия съдебен състав, тъй като въпросът за вземането, касаещо остатъчната стойност, не е предмет на делото за обявяване на предварителния договор по чл. 19, ал. 3 за окончателен. Проверката за неговото съществуване като вземане, законодателят свързва само с начина на постановяване на решението, т.е. дали ще бъде под условие или без условие за доплащане на дължимата сума.

            Страните са уговорили възможност лизингополучателят да придобие собствеността на лекия автомобил след изтичането на срока при условие, че е изплатил изцяло лизинговата цена, ведно с остатъчната стойност на ППС. Видно от погасителния план срокът на договора е изтекъл още на 01.12.2013 г., като към настоящия момент лизингополучателят е изплатил цялата лизингова цена, с изключение на остатъчната стойност, чийто падеж е настъпил също на 01.12.2013 г.  

            Предвид гореизложеното, настоящият състав намира предявения конститутивен иск за основателен и като такъв същият следва да се уважи. Предварителният договор за покупко-продажба, в който се е трансформирал лизинговият договор, следва да бъде обявен за окончателен на основание чл. 362, ал. 1 ГПК при условие, че Ш.М.П. изпълни задължението си да плати на „Сити Лизинг“ ЕООД остатъчната стойност в размер 477.60 евро с ДДС в двуседмичен срок от влизане в сила на решението.

            На основание т. II-8 от Тарифата за нотариалните такси към Закона за нотариусите и нотариалната дейност следва да заплати по сметката на ОС-Варна сумата в размер на 229.95 лева, както и сумата от 560.00 лева /3% върху покупко-продажната цена/ по сметка на Община Варна на основание чл. 34, ал. 2 от Наредба на ОбС-Варна за определяне размера на местните данъци на територията на Община Варна – арг. от чл. 364, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

            Поради несъвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното първоинстанционно решение следва да се отмени.

  Относно съдебно-деловодните разноски:

            При този изход от делото отговорността за разноски следва да се ревизира, като решението в тази част също следва да бъде отменено.

            Претенцията на въззивника-ищец за компенсация на разноските, направени за защита на интереса му следва да бъде уважена, съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК. Същият претендира съдебно-деловодни разноски сторени пред двете инстанции в общ размер на 2616.18 лева, от които: 1.) адвокатско възнаграждение за въззивното произовдство в размер на 1200.00 лева, съгласно приложения списък по чл. 80 от ГПК и договор за правна помощ и съдействие, имащ характер на разписка – арг. от т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и 2.) платена държавна такса в общ размер на 1416.18 лева – 472.06 лева за въззивното произовдство и 944.12 лева за исковото производство. Обективираното от въззиваемия искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК е несъстоятелно, доколкото съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималите размери на адвокатските възнаграждение минималният размер на адвокатското възнаграждение в конркетния случай е 1090.45 лева. Имайки предвид действителната фактическа и правна сложност на делото и предприетите от процесуалните представители на въззиника действия, настоящия съдебен състав намира, че сумата в размер на 1200.00 лева, надвишаваща едва с 109.55 лева минималния размер, не е прекомерна. Напротив, същата е съответна на обема на оказаната правна помощ и съдействие на въззивника.

  Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ

 

Р Е Ш И:

 

            ОТМЕНЯ изцяло Решение № 1063 от 28.02.2020 г., постановено по гр. д. № 252/2018 г. по описа на РС-Варна, ГО и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

           

            ОБЯВЯВА ЗА ОКОНЧАТЕЛЕН, на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, предварителния договор за покупко-продажба, в който се е трансформирал договора за финансов лизинг на пътни превозни средства № 00000550001, сключен на 19.11.2008 г. между „Сити Лизинг“ ЕООД, ЕИК: ********* /в несъстоятелност/, със седалище и адрес на управление – гр. Варна, ул. „Януш Хунияди“ № 10 и Ш.М.П. ЕГН **********, с адрес ***, с който „Сити Лизинг“ ЕООД, ЕИК: ********* /в несъстоятелност/ прехвърля на Ш.М.П. ЕГН ********** правото на собственост върху лек автомобил марка “Kia, модел Picanto, рама № KNEBA24428T559555, № на двигател G4HE7370379, цвят „оранжев металик“ за цена от 9551.95 евро с ДДС /девет хиляди петстотин петдесет и едно и деветдесет и пет евроцента/ ПРИ УСЛОВИЕ, ЧЕ Ш.М.П. ЕГН ********** изпълни насрещното си задължение за изплащане на остатъчната стойност по т.2.7 от договора за финансов лизинг на пътни превозни средства № 00000550001, сключен на 19.11.2008 г. в размер на 477.60 евро с ДДС /четиристотин седемдесет и седем евро и шестдесет евероцента/ в двуседмичен срок от влизане на решението в сила, на основание чл. 362, ал. 1 от ГПК, КАТО

 

            ПРЕДУПРЕЖДАВА Ш.М.П. с ЕГН **********, че ако в горепосочения двуседмичен срок от влизане в сила на решението не изпълни насрещното си задължение да плати остатъчната стойност в размер на 477.60 евро с ДДС, първоинстанционният съд по искане на ответника обезсилва решението, на основание чл. 362, ал. 2 от ГПК.

                                                                                                  

            ОСЪЖДА, на основание т. II-8 от Тарифата за нотариалните такси към Закона за нотариусите и нотариалната дейност вр. чл. 364, ал. 1 от ГПК, Ш.М.П. ЕГН **********, с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ по сметка на ОС-Варна сумата в размер на 229.95 лева /двеста двадесет и девет лева и деветдесет и пет стотинки/, представляваща нотариална такса дължима за прехвърляне правото на собственост върху процесното МПС.

 

            ОСЪЖДА, на основание чл. 47, ал. 2 от ЗМДТ вр. чл. 34, ал. 2 от Наредба на ОбС-Варна за определяне размера на местните данъци на територията на Община Варна вр. чл. 364, ал. 1 от ГПК, Ш.М.П. ЕГН **********, с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Община Варна местен данък в размер 560.00 лева /петстотин и шестдесет лева/.

 

            ЗАВЕРЕН ПРЕПИС от решението ще бъде издаден след представяне на доказателства за платени разноски по прехвърлянето и дължимите данъци и такси.

 

            ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „Сити Лизинг“ ЕООД, ЕИК: ********* /в несъстоятелност/, със седалище и адрес на управление – гр. Варна, ул. „Януш Хунияди“ № 10 ДА ЗАПЛАТИ на Ш.М.П. ЕГН **********, с адрес *** сумата в размер на 2616.18 лева /две хиляди шестстотин и шестнадесет лева и осемнадесет стотинки/, от които 1200.00 лева – адвокатско възнаграждение за въззивното произовдство; 472.06 лева – държавна такса за въззивното производство и 944.12 лева – държавна такса за първоинстанционното производство. 

 

            РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2-ро от ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: