№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в публичното съдебно заседание на трети юни
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА ЧЛЕНОВЕ: СИМЕОН СТОЙЧЕВ
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
с участието на секретаря Алина Тодорова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 8792 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 43990/19.02.2019г., постановено по гр. д. № 43533/2018г.,
Софийски районен съд е осъдил ответника „А.Б.“ АД да заплати на ищеца В.А.А.
сумата от 502,05лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск за 17 дни за 2016г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 02.07.2018г. до изплащане на вземането; сумата от 70,01лв. –
мораторна лихва, изчислена върху главница от 410,85лв. за периода
16.02.2017г.-02.07.2018г.; сумата от 4,18лв. – мораторна лихва, изчислена върху
сумата от 502,05лв. /изплатена част от обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ на
17.03.2017г./ за периода 16.02.2017г.-17.03.2017г., на основание чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86 ЗЗД, като е отхвърлил
предявения осъдителен иск за заплащане на сумата от 420,00лв. за непредоставени/неплатени ваучери за храна/ваучери за
подарък за периода 01.07.2016г.-31.01.2017г. /по 60 лева месечно/, ведно със
законната лихва върху тази сума.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца
срещу първоинстанционното решение в
частта, с която е отхвърлен предявеният иск. В жалбата се поддържа, че
поради допуснати от районния съд процесуални нарушения, делото е останало
неизяснено. Твърди се, че съгласно договореното с насрещната страна, извън
получаваното от работниците трудово възнаграждение, работодателят предоставял
всеки месец и ваучери за храна или ваучери за подарък на стойност 60лв., като
такива не били предоставени на ищеца за периода м. юли 2016г.-м. януари 2017г.
Изтъква се, че на всички работници в ответното дружество са предоставяни такива
ваучери, макар да не са били налице хипотезите на чл. 285 и чл. 294 КТ и
дейността на дружеството да е такава, която не попада в категориите, посочени в
Наредбата за определяне на условията и реда за осигуряване на безплатна храна
и/или добавки. Съобразно изложеното се моли за отмяна на решението в
обжалваната част и присъждане на сторените разноски.
Ответната страна е
депозирала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Поддържа се, че
районният съд не е допуснал процесуални нарушения при разглеждане на делото.
Сочи се, че в отношенията между страните не е уговаряно задължение на
работодателя за предоставяне на ваучери, такова задължение не е възникнало нито
по силата на трудовия договор, нито по силата на нормативен акт, и за
претендирания период работодателят не е предоставял такива ваучери. Също така
се изтъква, че за претендирания период ищецът изобщо не е полагал труд, тъй
като се е намирал в отпуск поради временна неработоспособност. Съобразно
изложеното се моли за потвърждаване на решението в обжалваната част.
По делото е постъпила и частна
жалба от ищеца срещу Определение № 93411/15.04.2019г., постановено по същото
дело, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248 ГПК за изменение на
решението в частта за разноските. Сочи се, че неправилно, в нарушение на
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът е
определил възнаграждение на ищеца в размер на 300лв., при условие че
минималният размер за предявените три осъдителни иска възлизал на 900лв. Сочи
се, че претендираното възнаграждение не е прекомерно с оглед извършените
процесуални действия, а въпросът за неговия размер представлявал договорна
автономия. Ето защо се моли за отмяна на определението и присъждане на целия
размер на сторените разноски пред районния съд.
Насрещната страна е подала
отговор, с който оспорва частната жалба. Излагат се съображения за правилност
на определението и се моли за неговото потвърждаване.
В уважителната част,
първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните,
намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
За да отхвърли предявения иск за сумата от 420лв., районният съд е приел,
че по делото не е установено в отношенията между страните наличието на уговорка
за предоставяне на ваучери за храна, както и такива реално да са се
предоставяли за процесния период.
Настоящият
съдебен състав намира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо, като не е допуснато и
нарушение на императивни материалноправни норми. Въззивната инстанция приема,
че по същество обжалваното решение е и правилно, като на основание чл. 272
препраща към мотивите му. Независимо от това, с оглед наведените във въззивната
жалба оплаквания, следва да се добави следното:
Ищецът
претендира заплащането на стойността на процесните ваучери в общ размер на
420лв. на основание „договореното с работодателя“. В представения по делото
трудов договор, въз основа на който е възникнало трудовото правоотношение между
страните, не съществува задължение за работодателя да предоставя на работника
подобни ваучери за храна/подарък. В договора е уговорено единствено заплащането
на дължимото основно трудово възнаграждение, като е посочено, че допълнително
възнаграждение с постоянен характер не
се изплаща. В сключеното допълнително споразумение към договора от 01.01.2008г.
също не е налице подобно задължение. Доброволното предоставяне от страна на
работодателя на подобни ваучери не означава, че за същия е налице задължение да
го прави. Ищецът изрично признава, че такова задължение не произтича и от
нормативен акт. От приетото заключение по допусната съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че действително за периода 01.01.2016г.-30.06.2016г. (предхождащ
процесния) на ищеца са изплатени ваучери за храна по 60лв. на месец, като след
този период такива ваучери не са закупувани от работодателя и не са
предоставяни на служителите поради липса на средства. Това обстоятелство обаче
не води до извода, че такова задължение съществува за работодателя, след като
не е доказано основание за неговото пораждане. Липсата на договорно основание
за дължимост на посочените ваучери е достатъчно за отхвърляне на предявената
претенция.
Твърдените
във въззивната жалба нарушения на процесуалните правила, извършени от районния
съд, не са налице, доколкото исканите доказателства не са били необходими за
изясняване релевантни за спора обстоятелства и правилно не са допуснати.
Като
е достигнал до същия извод за отхвърляне на предявената претенция, районният
съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
По частната жалба:
За
да остави без уважение молбата на ищеца по чл. 248 ГПК, районният съд е приел,
че с оглед размера на предявените искове и фактическата и правна сложност на
делото и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, претендираното от ищеца адвокатско
възнаграждение следва да се намали до минималните размери в Наредбата.
Настоящият
състав намира определението за правилно.
Съгласно
чл. 7, ал. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, за защита по дела с
определен интерес възнагражденията са в зависимост от интереса. В настоящия
случай цената на предявените искове (материалния интерес) възлиза на сумата от
996,24лв. Ето защо, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата в редакцията й
преди 15.05.2020г., минималният размер на възнаграждението възлиза на 300лв. Възнаграждението е единно и като база за
определянето му следва да се съобрази единствено материалния интерес по правния
спор. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, по искане на насрещната страна, съдът
разполага с възможността да намали претендираното адвокатско възнаграждение,
когато то се явява прекомерно с оглед действителната фактическа и правна
сложност. В случая делото не се отличава с фактическа и правна сложност, а при
цена на исковете общо от 996,24лв., адвокатско възнаграждение в размер на
800лв. (колкото е договорено и платено съобразно представения договор) се явява
необосновано завишено. Ето защо правилно районният съд е извършил преценка и е
намалил възнаграждението до минималния размер по Наредбата от 300лв., като е присъдил
част от него, съразмерна на уважената част от исковете. Следва да се посочи, че
свободата на договаряне относно размера на дължимото адвокатско възнаграждение се
свързва единствено с отношенията между клиент и адвокат, но не е обвързваща по отношение
на съда, който разполага с възможността за преценка по чл. 78, ал. 5 ГПК.
По
изложените съображения, частната жалба на ищеца следва да бъде оставена без
уважение.
При
този изход на спора, право на присъждане на сторените разноски за въззивното производство
има въззиваемата страна, която обаче не е направила искане в тази насока.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 43990/19.02.2019г., постановено по гр. д. № 43533/2018г. по
описа на СРС, II ГО, 163-ти състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
В уважителната част,
първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на В.А.А. срещу
Определение № 93411/15.04.2019г., постановено по гр. д. № 43533/2018г. по описа
на СРС, II ГО, 163-ти състав дело, с
което е оставена без уважение молбата за изменение на решението в частта за
разноските.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.