Р Е Ш Е Н И Е
№ ……./…………
Гр. София,
В ИМЕТО НА НАРОДА,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, ВТОРИ „Б“ ВЪЗЗИВЕН
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
ИВА
НЕШЕВА
при секретаря, като разгледа докладваното от младши
съдия НЕШЕВА гр. дело № 9218 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на гл. ХХ ГПК.
Образувано е по
подадена от ищеца в първоинстанционното производство въззивна жалба „Р.“ ЕООД
срещу Решение № 103572 от 25.04.2019 г. по гр.д. № 43897/2018 г., с което е
отхвърлен предявеният от „Р." ЕООД против „Ч.Е.Б.“ АД, иск с правно
основание чл. 422 от ГПК във вр. е чл. 415 от ГПК във вр. с чл. 99 от ЗЗД във
вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за сума в размер на 36,82 лв, представляваща
недължимо платено с Разписка № 04000256079493/09.07.2014 г. по фактура № **********/03.09.2012 г. от „Т.“
ООД.
С депозираната
въззивна жалба решението се оспорва като неправилно, необосновано и постановено
при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излага се,
че СРС неправилно е взел предвид доводите, че доколкото за процесния период не
е осигурен достъп до електроенергия, като е прекъснато електрозахранването, не
се дължи на цена за достъп до електроенергия. Сочи и, че СРС е взел предвид
доводи на ответника и е приел доказателства, депозирани след изтичане на срока
за подаване на отговор на исковата молба. Моли се за отмяна на решението и
уважаване на исковата претенция.
Уведомена за
подадената въззивна жалба и в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна е
депозирала отговор, с който излага подробни аргументи за неоснователност на
подадената жалба, съответно за правилност на оспорения съдебен акт. Сочи се, че
възраженията са били направени и със заявлението срещу издадената заповед за
изпълнение, а доказателствата са били представени преди обявяване на доклада по
делото, поради което не са били преклудирани. Излагат се доводи, че цена за
достъп се дължи и при неползване на електрическа енергия независимо от
причините за това. Моли се за потвърждаване на обжалваното решение. Претендират
се разноски.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, КАТО ВЗЕ ПРЕДВИД ПОДАДЕНАТА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА И СЪДЪРЖАЩИТЕ СЕ В НЕЯ
ОПЛАКВАНИЯ, СЪОБРАЗЯВАЙКИ СЪБРАНИТЕ ПО ДЕЛОТО ДОКАЗАТЕЛСТВА, ОСНОВАВАЙКИ СЕ НА
РЕЛЕВАНТНИТЕ ПРАВНИ НОРМИ И ВЪТРЕШНОТО СИ УБЕЖДЕНИЕ, НАМИРА СЛЕДНОТО ОТ
ФАКТИЧЕСКА И ПРАВНА СТРАНА:
Въззивната жалба
е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана с правен интерес от
обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен
акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка
съдът намира, че оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271,
ал. 1 ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо,
въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или
отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната
жалба.
Първоинстанционното
производство е образувано по установителен иск с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. 1 ЗЗД, предявен по реда на чл. 422 ГПК, след като в срока по чл. 414 ГПК е депозирано възражение срещу издадената по гр.д. № 23376/2018 г. заповед
за изпълнение на парично задължение.
Фактически
състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание.
Като от значение е моментът на получаване на облагата, тъй като именно към този
момент трябва да е липсвало основание. Началната липса на основание за
преминаването на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, ще е
налице във всички случаи, когато не е налице валиден юридически факт за
получаването на определена имуществена облага. Ищецът следва да установи и
обстоятелството, че вземането му е прехвърлено с валиден договор за цесия от „Т.“
ООД, за което ответникът да е бил уведомен.
Съгласно
разпоредбите на § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ (отм.) и § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ /в сила
от 17.07.2012 г. / потребител на енергия или природен газ за стопански нужди,
респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за
стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия,
сключен между топлопреносното предприятие и потребителя - арг. чл. 149, ал. 1,
т. 3 ЗЕ. По делото се установява, че „Т.“ ЕООД и „Ч.Е.Б.“ ЕАД са били страни по
облигационно отношение с предмет доставка на електрическа енергия по силата на
споразумение № 1 от 17.03.2003 г. и споразумение № 2 от 17.03.2003 г. с предмет
доставка на електрическа енергия до обект хижа Белите брези. До гореописаният обект
на потребление доставчикът се е задължил да доставя електрическа енергия и
мрежови услуги по силата на Закона за енергетиката (чл. 98) и Общите условия на
договорите за продажба на електрическа енергия. Клиентът, от своя страна,
съгласно чл. 13, т. 1 от общите условия, се е задължил да заплаща всички свои
задължения, свързани със снабдяването с електрическа енергия, в сроковете и по
начините, определени в същите.
Не
се спори между страните, че ответното дружество е начислило за месец 08.2012 г.
сума в размер на 36,82 лева, която представлява цена за достъп до
електроразпределителната мрежа. Не се спори между страните и,
че за процесния период не е използвана електрическа енергия, като
електрическото захранване е било прекъснато от доставчика поради неплащане на
задължения.
Поради
това ищецът счита, че начислената сума не се дължи, а ответникът твърди, че
доколкото се касае за стопански потребител, сумата се дължи независимо дали е
използвана електрическа енергия. В тази връзка основаният спор е концентриран
върху това дали се дължи цена за достъп, независимо от неползване на
електроенергия, като настоящият състав намира следното:
Според
разпоредбата на чл. 104а от ЗЕ потребителите на крайния снабдител използват
разпределителните мрежи, към които са присъединени. Потребители, присъединени
към електроразпределителната мрежа при публично известни общи условия, заплащат
всички мрежови услуги, каквато е и цената за достъп, на крайния снабдител. Цената
за достъп до електроразпределителната мрежа съществува като елемент от
мрежовата услуга, която се предоставя на ползвателите на мрежата и винаги се е
заплащала от тях. Поначало всички потребители на електрическа енергия дължат
цена за достъпа до електроразпределителната мрежа, изрично предвидена като
компонента в чл. 28, ал. 2 от Правилата за търговия с електрическа
енергия, но с Решение Ц-17 от 28.06.2012
г. на ДКЕВР е разграничен начинът на образуване на цената и условията за
нейната дължимост по отношение на битовите и стопанските клиенти, като е
прието, че цената за достъп за небитовите потребители не зависи от потребеното
количество енергия, а от ангажирания от обекта капацитет на мрежата. Следователно
дори и да бъде преустановено временно снабдяването с електрическа енергия на
обект на клиент, то това не прекратява задължението на клиента за заплащане на
цена за достъп.
Цените
в енергетиката, включително и цената за достъп, се определят и се заплащат на
основание решения на ДКЕВР, постановени на основание чл. 21, ал. 1, т. 8 и чл.
30, ал. 1, т. 13 от ЗЕ, което изключва свободата на договаряне между страните
по договорното правоотношение относно цената, по силата на която операторът на
електроразпределителната мрежа предоставя услугата достъп до
електроразпределителната мрежа. Предвид тези законоустановени положения е ясно,
че цените на предоставяните от мрежовите оператори услуги се утвърждават от
ДКЕВР на основание чл. 36а от ЗЕ, като решенията на комисията в тази посока са
задължителни за енергийните предприятия - чл. 36, ал. 1 от ЗЕ.
Услугата
„достъп до разпределителната мрежа" се изразява в задължението на
съответния оператор на мрежата да предостави равнопоставен достъп до мрежата си
на потребителите, срещу заплащане на съответната цена за достъп от ползвателя
на мрежата (чл. 109, ал. 1, т. 4 и чл. 113, ал. 1, т. 3 от ЗЕ). За
предоставянето на тази услуга на ползвателите на мрежата, както и за гарантиране
нормалната, сигурна и ефективна работа на съответната мрежа, мрежовите
оператори, независимо от количествата ползвана и преминала през мрежите и
съоръженията електрическа енергия, извършват едни относително постоянни разходи
по поддръжка на мрежата, така че във всеки един момент мрежата да може да
разполага с необходимата си пропускателна способност и ползвателя да може да
разполага с необходимата му заявена и предоставена мощност. Ето защо цената за
достъп следва да се заплаща от всички потребители, тя отразява всички разходи,
които операторът на съответната мрежа извършва, за да изпълни задълженията си
към обществото по осигуряване на непрекъснат достъп, ползване на мрежата,
гарантиране на преносните способности и мрежови капацитет, непрекъснато и
качествено снабдяване.
Цената
за достъп се изчислява за всеки ден в рамките на отчетния период. „Т.“ ЕООД,
чието вземане е било прехвърлено на ищеца, има качеството на небитов клиент,
съгласно определение в § 1, т. 33а от Допълнителните разпоредби на Закона за
енергетиката, като търговец. Купуваната за обекта ел. енергия е за небитови
нужди, поради което и се дължи цена за достъп, независимо от ползването на
електрическа енергия. Допълнително следва да се посочи, че неизправната страна
в договорни отношения не е допустимо да черпи облаги. В тази връзка следва да
бъде отбелязано, че страните не спорят, че електричеството не е било
преустановено недобросъвестно, а следствие на неизпълнение на задължение за
плащане на цена за електрическа енергия, което неизпълнение поражда за
доставчика право да спре доставката на енергия на основание чл. 42,ал. 2 от Общите
условия на „Ч.Е.Б.“ АД.
Поради
изложените съображения настоящият състав намира за правилни изводите на съда,
че процесната сума не е недължимо платена. Предвид недоказване на една от
материалните предпоставки от сложния фактически състав за възникване на
твърдяното право, то следва да се приеме, че същото не е възникнало, поради
което искът се явява неоснователен, без да е необходимо да се изследва
наличието на останалите предпоставки за уважаването му. В този случай не е
необходимо да се изследва дали вземането е било цедирано, доколкото съдът
приема, че от доказателствата по делото не се установява въобще вземане да е
възникнало и в полза на цедента „Т.“ ООД.
Неоснователни
са доводите на въззивника за допуснати процесуални нарушения. Възраженията си
ответника е заявил още с депозираното възражение срещу издадената заповед за
изпълнение по гр.д. 23376/2018 г., а съгласно възприетото задължително
тълкуване в т. 11а от ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е допустимо да се разгледат
обоснованите във възражението на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК оспорвания за
вземането на кредитора, дори ответникът да не е подал отговор на исковата молба
или не е направил подобни възражения в срока за отговор. СРС не се е произнесъл
по възражения, които са били направени за първо път след изтичане на срока за
обжалване, а единствено е изразил фактическите и правните си изводи, направени
въз основа на съвкупна преценка на доказателствата по делото. Не е осъществено
нарушение и с приемането на писмени доказателства, депозирани със становище от
25.03.2019 г. Предвид разпоредбите на чл. 146, ал. 2 ГПК страните могат да
ангажират доказателства и след доклада, даден от съда с оглед възприетата от
него правна квалификация, приетите възражения и разпределената тежест на
доказване. Отделно от това представителят на ищеца не се е противопоставил на
приемането на представените доказателства в хода на откритото съдебно
заседание.
Поради
изложените съображения настоящата инстанция намира за неоснователна въззивната
жалба, поради което и първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно.
По разноските:
Съгласно
чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Право на разноски има въззиваемата страна,
която претендира юрисконсултско възнаграждение. Размерът на юрисконсултското
възнаграждение съдът определя на 100 лева съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с
чл. 37 ЗПП, вр. с чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ с оглед
фактическата и правна сложност на делото и процесуалното поведение на
представителя на страната.
Така мотивиран, съдът
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 103572 от 25.04.2019 г. по гр.д. № 43897/2018 г.
на Софийския районен съд, 81 състав.
ОСЪЖДА „Р." ЕООД ЕИК *******,
представлявано от В.Т.В., със седалище и адрес на управление ***, НП, ДА ЗАПЛАТИ на „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК: *******,
със седалище и адрес на управление ***
Бизнес Център, на основание чл. 273, вр. с чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК сума в размер
на 100,00 лева, представляваща сторени разноски в хода на въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО, с оглед цената на
исковата претенция на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.