№ 20039
гр. София, 06.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 153 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА
при участието на секретаря ЙОАНА П. ПЪРВАНОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА Гражданско
дело № 20241110169561 по описа за 2024 година
Предявени са от Н. Л. Л. срещу „.“ ЕООД, Л. П. и И. Г. обективно и субективно
съединени осъдителни искове за осъждане на ответниците при условията на солидарност
съобразно чл. 15 ТЗ да заплатят на ищеца на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата от 6030 лева,
представляваща незаплатено трудово възнаграждение за периода от 01.10.2021г до
01.06.2022г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 21.11.2024г. до
окончателното плащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1520 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 25.11.2021г до 20.11.2024г. върху
претендираното трудово възнаграждение; на основание чл. 224 КТ сумата от 710 лева,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 8 дни за 2022г и 12
дни за 2021г, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 21.11.2024г. до
окончателното плащане; на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 208 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от 25.07.2022г. до 20.11.2024г върху претендираните
обезщетения по чл. 224 КТ; на основание чл. 220 КТ сумата от 710 лева, представляваща
обезщетение за неспазено предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение,
ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 21.11.2024г до окончателното
плащане и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 208 лева – мораторна лихва за периода от
25.07.2022г. до 20.11.2024г върху претендираните обезщетения по чл. 224 КТ.
.равено е искане по чл. 242, ал. 1 ГПК за допускане на предварително изпълнение при
постановяване на решение по делото.
В исковата молба се излагат твърдения, че на 08.09.2016г ищецът е започнал работа
при ответното дружество „.“ ООД, но трудов договор не му бил предоставен. Сочи се, че
ищецът единствено е знаел, че е назначен на осемчасов работен ден при минимална работна
заплата, платима на 25то число от месеца. Размерът на трудовото възнаграждение до
1
31.03.2022г бил 650 лева, а след това 710 лева. Изтъква се, че работодателят е спрял да
заплаща трудовото възнаграждение на ищеца и след като отправил запитване във връзка с
това през м.05.2022г. му било казано да не идва повече на работа. След справка в . ищецът
установил, че трудовото му правоотношение е било прекратено от 01.06.2022г. Поддържа се,
че ищецът не е получил нито заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, нито
му били заплатени дължимите обезщетения за неспазено предизвестие и за неизползван
платен годишен отпуск за 2021г и за 2022г. В исковата молба се подчертава, че към
м.05.2022г. управители на дружеството работодател били ответниците Л. П. и И. Г., но при
проверка в търговския регистър ищецът констатирал, че същите са прехвърлили
дружествените си дялове, като са подписали декларация по чл. 129 ТЗ. С оглед на това
счита, че е налице хипотезата на чл. 15 ТЗ и ответниците Л. П. и И. Г. следва да отговарят
солидарно с дружеството работодател във връзка с невярно подаданета декларация по чл.
129 ТЗ. Моли се исковете да бъдат уважени, като в полза на ищеца бъдат присъдени
сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК са подадени отговори на исковата молба от ответниците Л. П.
и И. Г., които са с идентично съдържание и в които се оспорват изцяло предявените искове.
Сочи се,че не е налице пасивна легитимация на ответниците да отговарят за заплащане на
процесните вземания, тъй като същите не са управители на дружеството работодател. На
следващо място, се изтъква, че на ищеца е било заплатено дължимото обезщетение по чл.
224 КТ заедно с последното трудово възнаграждение, но че на същия не се дължи заплащане
на обезщетение по чл. 220 КТ, тъй като трудовото правоотношение е прекратено на
основание чл. 325, ал.1, т. 1 КТ. Релевирано е и възражение за изтекла погасителна давност
по отношение на претендираното трудово възнаграждение. Ответниците не оспорват, че е
извършено прехвърляне на дружествени дялове, както и че трудовото правоотношение на
ищеца е било прекратено на 01.06.2022г., но поддържат, че трудовата книжка на ищеца не
им е предоставяна за оформяне и се е съхранявала при служителя. Сочи се, че ищецът е бил
упълномощен от двамата управители на „.“ ЕООД да управлява и да представлява
дружеството работодател. Поддържа се, че именно ищецът е съхранявал ведомостите и е
подавал информация за платени трудови възнаграждения, която информация е отразявана и
в счетоводството на дружеството. Именно ищецът според ответниците е разпределял
приходите от дейността на дружеството. Предвид това към момента на прехвърляне на
дружествените дялове се подчертава, че не е имало сведения за неизплатени трудови
възнаграждения. Сочи се, че като пълномощник на дружсетвото ищецът бил задължен да
дава отчети във връзка с предоставените му пълномощия, но такива не са предоставяни. В
отговора на ответника Г. се излагат и твърдения, че ищецът и жената, с която живее на
съпружески начела, са били единствените служители на дружеството, като и от нея има
предявени идентични искове и е образувано гр.д.№ .г по описа на СРС, 60 състав. Моли се
исковете да бъдат отхвърлени
От ответника „.“ ЕООД в срока по чл. 131 ГПК, а и до настоящия момент, не е
депозиран отговор на исковата молба.
2
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
Страните в настоящото производство не спорят, че между ищеца Н. Л. Л. и „.“ ЕООД е
съществувало валидно трудово правоотношение, което е било прекратено считано от
01.06.2022г. Това обстоятелство се установява и от представените по делото справки от .
/л.65 от делото/ за актуалното състояние на . за ищеца Н. Л.. От посоченото в справката на .
е видно, че ищецът е сключил трудов договор с ответното дружество „.“ ЕООД
първоначално на 08.10.2010г. на основание чл. 67, ал.1, т.1 КТ и е бил назначен на длъжност
„продавач консултант“, като правоотношението е било прекратено на 25.08.2014г. Времето,
през което е било налице трудово правоотношение между ищеца и ответника, Л. е имал
сключени трудови договори и с други работодатели. След прекратяване на трудовото
правоотношение между страните през 2014г., съгласно справката отново е бил сключен
безсрочен трудов договор на основание чл. 67, ал.1, т.1 КТ на 08.09.2016г., като ищецът
отново е бил назначен на длъжност „продавач-консултант“, като трудовото правоотношение
е било прекратено на 01.06.2022г. В справката е .равено отбелязване, че съгласно подадената
от работодателя информация трудовото правоотношение на Л. е било прекратено през 2022г
на основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ, а размерът на брутното трудово възнаграждение е било
300 лева. В същата справка е посочено, че в деня на прекратяването на трудовото
правоотношение с ответника „.“ ЕООД ищецът е сключил трудов договор – от 01.06.2022г с
трето за спора лице отново на основание чл. 67, ал.1, т. 1 КТ с уговорено брутно трудово
възнаграждение в размер на 355 лева. От . са предоставили и информация, че уведомленията
по чл. 62, ал. 5 КТ за сключване на трудов договор и за прекратяването на трудовите
договори на ищеца с ответното дружество са подавани чрез КЕП.
Като доказателство по делото е представено и пълномощно /л.39 от делото/, съгласно
което Л. Ц. П., действащ като управител на „.“ ООД, е упълномощил Н. Л. Л. да го
представлява в качеството му на управител на дружеството пред всички съдебни и
административни органи, в това число общини, данъчни и да извършва всички необходими
правни и фактически действия. В пълномощното са включени права Л. да сключва сделки от
името на дружеството, да взема решения по управление на дружеството, в това число да
организира, ръководи и контролира дейността на дружеството. Ищецът дори е бил
упълномощен да открива и закрива банкови сметки на името на дружеството, както и да го
представлява пред . и . като подава всички необходими и изискуеми документи, декларации,
справки и други. Пълномощното е било с нотариална заверка на подписите от 20.04.2010г.
Приет по делото е и протокол от извънредно общо събрание на „.“ ООД, ЕИК . от
28.06.2024г, съгласно който е било взето решение за приемане на нов съдружник, а именно .
след което е решено да бъдат освободени ответникът Л. П. и ответникът И. Г. като
съдружници и същите да прехвърлят дружествените си дялове на новоприетия съдружник.
Прието е решение и след продажбата на дяловете, дружеството да продължи дейността си
като еднолично търговско дружество. Подписите на протокола от проведеното общо
3
събрание са били нотариално заверени на 28.06.2024г.
Представени по делото са и два договор за продажба на дружествени дялове от
28.06.2024г. /л.35 и л. 84 от делото/, сключени между ответниците Л. П. и И. Г. в качеството
на продавачи и . в качеството на купувач. От договорите е видно, че Л. П., съответно И. Г. на
основание чл. 129 ТЗ продават по 25 дяла, съставляващи 50 % от капитала на „.“ ООД за
сумата от по 2500 лева. Договорите са били сключени в писмена форма с нотариална заверка
на подписите и на съдържанието от 28.06.2024г.
След продажбата на дружествените дялове е бил съставен приемо-предавателен
протокол от 04.07.2024г., съгласно който управителите на „.“ ООД, ЕИК . предават на
управителя на „.“ ЕООД, ЕИК . документи на дружеството, в това число и един брой папка,
съдържаща досиета на .уснали служители в периода от 2010г до 2024г, уведомления по чл.
62 КТ, трудови договори, допълнителни споразумения към тях, заповеди за прекратяване на
трудови договори и други документи. Предадени са били и две папки, съдържащи
ведомости от 1996 до 2024г, отпуски, болнични, издадени служебни бележки и т.н.
Представена е и справка за актуално състояние на „.“ ЕООД от Търговския регистър, от
който е видно, че на 04.07.2024г. е извършено вписване на промяната в управлението на
ответното дружество.
По делото е прието заключение по съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която
вещото лице е извършило проверка на наличната информация в . за трудовото
правоотношение на ищеца с ответното дружество, тъй като не е успяло да осъществи по
никакъв начин връзка с „.“ ЕООД. Съгласно посоченото от експерта са изготвени два
варианта при отговора на поставените въпроси, тъй като ищецът твърди да е полагал труд на
осем часов работен ден, а съгласно подадената в . информация е полагал труд на 4 часов
работен ден, като през целия исков период са отработени всички работни дни и не са
използвани болнични. При съобразяване на подадената декларация за осигурителен доход
брутното трудово възнаграждение на ищеца за периода от 01.10.2021г до 01.06.2022г. се
равнява на 2 988.32 лева, а обезщетението по чл. 220 КТ определено на база последния
пълен отработен месец – м.05.2022г би било в размер на 387.76 лева. Експертът е посочил,
че поради липса на контакт с ответното дружество не може да установи размерът на
неизползвания платен годишен отпуск за 2021г на ищеца, а полагащият се платен годишен
отпуск за 2022г се равнява на 8 дни. Предвид това при съобразяване на посочените от ищеца
12 дни платен годишен отпуск за 2021г и 8 дни за 2022г вещото лице е посочило, че
размерът на обезщетение би бил 408.16 лева. Изчислена е и мораторната лихва върху така
посочените суми, а именно 987.26 лева – върху трудовото възнаграждение, 113.57 лева –
върху обезщетението по чл. 220 КТ и 119.54 лева – върху обезщетението по чл. 224 КТ.
Съгласно представения втори вариант на изчисленията вещото лице е посочило, че ако се
приеме, че ищецът е полагал труд при 8 часов работен ден на база минималната работна
заплата общият размер на брутното трудово възнаграждение за исковия период би бил 5320
лева, а обезщетението по чл. 220 КТ 0 710 лева, съответно обезщетението по чл. 224 КТ –
747.36 лева. И при този вариант експертът е изчислил мораторната лихва върху трудовото
4
възнаграждение в размер на 1756.25 лева, върху обезщетението по чл. 220 КТ – 207.94 лева
и върху обезщетението по чл. 224 КТ - 218.89 лева
Настоящият състав кредитира изцяло заключението на вещото лице по реда на чл. 202 от
ГПК, като изготвено от експерт с необходимите професионални знания и квалификация, въз
основа на събраните по делото доказателства и извършена обстойна проверка в
съхраняваните в . данни.
При така установеното от фактическа страна Софийски районен съд намира от
правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 86 ЗЗД:
Съгласно чл. 124 от КТ - едно от основните задължения на работодателя е да заплаща
възнаграждение на работника или служителя, който въз основа на сключен трудов договор е
полагал труд. Възнаграждението се дължи за извършената работа, която съгласно чл. 125 от
КТ работникът или служителят следва да изпълнява точно и добросъвестно (в пълен обем,
срочно, с влагане на необходимите знания, умения и сръчности, съобразно технологичните
изисквания, с желание възложената работа да бъде изпълнена). Следователно - наличието
само на сключен трудов договор не е достатъчно, за да възникне задължение за работодателя
да заплаща трудово възнаграждение, а е необходимо и работникът или служителят да полага
труд и фактически да осъществява съответната трудова функция. В този смисъл и решение
№ 376/21.11.2011г по гр.д.№ 329/2011г. на ВКС, III г.о.
При съобразяване на така посоченото още с доклада по делото съдът е указал на ищеца,
че за да уважи исковата му претенция спрямо „.“ ЕООД по чл. 128, т. 2 КТ в негова
доказателствена тежест е да установи съществуване на валидно трудово правоотношение с
ответника „.“ ЕООД през исковия период, полагането на труд през процесния период,
размера на уговореното възнаграждение за съответния период и размера на обезщетението
за забава.
В настоящия случай при съобразяване на така разпределената доказателствена тежест
следва да се посочи, че между страните е безспорно наличието на първите две от
кумулативно дадените предпоставки за уважаване на исковете, а именно че страните са били
обвързани в периода от 01.10.2021г до 01.06.2022г. с трудово правоотношение и че ищецът
Л. е полагал труд в този период. Тези обстоятелства се потвърждават както от декларираните
от работодателя обстоятелства пред ., в това число за сключен трудово договор и за
отработени дни съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза, така и от
заявеното от ответниците П. и Гаджев в отговорите на исковите молби, а именно, че не
оспорват полагането на труд от ищеца през исковия период, което изявление съдът цени по
реда на чл. 175 ГПК като признание на неизгоден факт. Ето защо още с доклада по делото
тези обстоятелства са били отделени за безспорни между страните.
Спорът в разглежданата хипотеза е концентриран върху въпросите относно размера на
дължимото за процесния период трудово възнаграждение и съответно дали същото е било
заплатено от работодателя.
5
Досежно размера на дължимото трудово възнаграждение изрично е указано, че именно в
доказателствена тежест на ищеца е да установи какъв е бил размерът на уговореното между
страните брутно трудово възнаграждение. В настоящия случая още в исковата молба от
ищеца се сочи, че същият е работел при 8 часов работен ден и уговорено трудово
възнаграждение в размер на минималната работна заплата. Продължителността на
работното време и размерът на трудовото възнаграждение са съществени елементи от
трудовото правоотношение. В светлината на това следва да се посочи, че в разпоредбата на
чл. 62, ал. 1 КТ е установена писмена форма като изискване за валидност на трудовия
договор, поради което съществуването на трудово правоотношение не може да се установява
със свидетелски показания или други косвени доказателства, установяващи наличието на
трудово правоотношение.
В настоящия случай по делото не е представен трудов договор, поради обстоятелството,
че работодателят не е открит, а служителят сочи, че препис от подписания трудов договор
не му е предоставен. Не се твърди обаче трудов договор в писмена форма да не е бил
подписан. .ротив, ищецът твърди, че препис не му е предоставен, т.е че писмен трудов
договор е бил подписан от двете страни. В същата насока и ответниците по делото, които
към датата на сключване на трудовия договор са били законни представители на
работодателя, не оспорват, че трудов договор между страните е бил подписан, въпреки че
такъв не е представен по делото. Ето защо в този случай между страните е безспорно
наличието на подписан трудов договор.
Въпреки това настоящият състав отчита, че съгласно константната практиката на ВКС
/решение № 467/31.01.2014 г. по гр. д. № 2392/2013 г., IV г.о., решение № 92/16.06.2020 г. по
гр. д. № 421/2020 г., IV г.о., решение № 21/23.02.2012 г. по гр. д. № 595/2011 г., III г.
о., решение № 211/09.10.2018 г. по гр. д. № 16/2018 г., IV г. о. и др/ изискването на чл. 62, ал.
1 КТ за писмена форма на трудовия договор е удовлетворено, както когато е съставен
документ, съдържащ двете насрещни волеизявления и е подписан от страните, така и когато
е подадена писмена молба за приемане на работа и приемането на предложението от
работодателя в писмена форма (заповед, акт или с друго название документ за назначение)
достигне у предложителя. Необходимо е съвпадащите насрещни волеизявления на
договарящите, които са съставна част от съдържанието на трудовия договор, да се
материализират в предвидената от закона писмена форма за действителност на
съглашението. От това следва, че договорът може да се състави и подпише с един общ акт,
но насрещните волеизявления могат да се обективират и поотделно /решение №
410/27.06.1990 г. по гр. д. № 326/1990 г., III г.о./. Ако те се съдържат в два отделни акта,
необходимо е всеки от тях да е достигнал до знанието на другата страна, за да се породи
обвързващото действие на договорната връзка. Предложител за сключването
на трудов договор може да е всяка от страните - работодателят или работникът/служителят.
Следователно, при възможността съвпадащата воля на страните да се съдържа в
различни писмени актове, то изявленията им трябва да бъдат достатъчно определени
досежно съществените елементи на трудовия договор, т.е. - да се отнасят поне до мястото и
6
характера на работата, също и до трудовото възнаграждение и продължителността на
работното време (но те може да са и нормативно определяеми). От така посоченото следва,
че някои елементи от съдържанието на трудовия договор, ако не са включени в него, следва
да се уредят по нормативно определения за това начин, което ги прави определяеми. Такъв е
случаят с продължителността на работния ден, който е задължителен елемент на трудовия
договор съгласно чл. 66, ал. 1, т. 8 от КТ. По общо правило работно е времето, през което
работникът или служителят е длъжен да изпълнява работата си. Продължителността му
изразява количеството труд, което работникът следва да предоставя на работодателя по
трудовото правоотношение. Уредбата на работното време е в глава седма, раздел първи
на КТ. В чл. 136 КТ е установена нормалната продължителност на работното време, която е
и максималната допустима по българското законодателство - петдневна работна седмица и
нормална продължителност на работния ден 8 часа при работа през деня. Увеличаването на
тази продължителност е недопустимо, освен в случаите и по реда, предвидени изрично
в КТ - чл. 136а КТ. Изключенията от нормалната продължителност на работното време са
уредени изрично в специални норми, които са императивни. Този метод на правно
регулиране е обусловен от особената важност на интересите, към защита на които е насочена
правната уредба. В чл. 137 КТ са изрично уредени условията и редът за въвеждане на
намалено работно време, а в чл. 138 КТ - за непълно работно време. Общото при двата вида
е, че продължителността на работното време е по-малка от нормалната. Разликата е в начина
на установяване на продължителността и разпределението на работното време и в
последиците от работата при единия или другия режим. Намаленото работно време се
установява с нормативен акт за персонално неопределен кръг работници и служители. То е
за тях пълно работно време. Непълното работно време се установява по споразумение между
страните по трудовото правоотношение /чл. 138, ал. 1 КТ/ или едностранно от работодателя
/чл. 138а КТ/. В този смисъл решение № 21/22.01.2025г. по гр.д.№ 4734/2023г на ВКС, III г.о.
С оглед горното настоящият състав приема, че в случая при липса на представен по
делото трудов договор следва да се приеме, че по отношение на него намират приложение
нормативно определените изисквания за продължителността на работния ден, а именно 8
часа. Представеното по делото уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ до ., в което от работодателя
едностранно е посочена продължителност на работния ден 4 часа, има значение само на
едностранно негово изявление, което не може да се приеме за достатъчно да обвърже
насрещната страна по трудовия договор, при липса на друго писмено изявление, изхождащо
от служителя в насока, че е съгласен продължителността на работния ден да е 4 часа, т.е по-
малко от нормативно определеното. Същевременно непротиворечива е съдебната практика,
че установяването на съществен елемент от трудовия договор какъвто е продължителността
на работния ден, не могат да бъдат осъществено с свидетелски показания или други
писмени доказателства, които косвено свидетелстват за уговорката. В този смисъл решение
№ 294/29.11.2013г. по гр.д.№ 262/2012г. на ВКС, III г.о., решение № 237/14.01.2020г по гр. д.
№ 695/2019г на ВКС, III г.о. Именно за такова косвено доказателства следва да се приеме
едностранното изявление на работодателя в уведомлението по чл. 62, ал. 5 КТ до . относно 4
часовата продължителност на работния ден.
7
Недоказано остава твърдението на двама от ответниците, че самият ищец е подавал
уведомленията по чл. 62, ал. 5 КТ, в това число и уведомлението относно сключения с него
трудов договор. В конкретната хипотеза по делото се установява, че ищецът в
действителност е разполагал с пълномощно да извършва действия по подаване на
уведомления към ., като ирелевантно е кога е подписано пълномощното при действие на
предходен или при действието на процесния трудов договор. В случая видно от
приложеното по делото пълномощно със същото ищецът е бил упълномощен да извършва
определени правни и фактически действия, без да е посочено, че то се дава с оглед
наличието на трудово правоотношение. В него дори не е посочено, че ищецът е служител на
дружеството. Ето защо съдът намира, че упълномощаването на ищеца не е свързано със
заеманата от него длъжност, съответно след прекратяване на първото трудово
правоотношение, не са били прекратени пълномощията му, доколкото липсва изрично
оттегляне. Въпреки това, не е доказано, че именно той е подал уведомленията по чл. 62, ал.
5 КТ.
При съобразяване на всичко изложено настоящият състав приема, че от страна на ищеца
е установено, че е полагал труд при 8часова продължителност на работния ден през исковия
период по сключен между него и „.“ ООД трудов договор. По отношение на размера на
трудовото възнаграждение същото, както беше посочено и по-горе, е определяемо и е
съизмеримо с минималната работна заплата, валидна през исковия период. Ето защо следва
да се съобрази посоченото от вещото лице в заключението по съдебно-счетоводната
експертиза, че размерът на трудовото възнаграждение се равнява на 5320 лева. Това трудово
възнаграждение се дължи от работодателя на ищеца – „.“ ЕООД.
По делото от страна на нито един от ответниците обаче не е ангажирано доказателство
да е извършено плащане на процесното трудово възнаграждение, а именно в тяхна тежест е
указано установяването на това обстоятелство, като още с доклада по делото по реда на чл.
146, ал. 2 ГПК съдът е указал, че не се сочат доказателства.
Предвид изложеното съдът намира, че искът на Н. Л. спрямо „.“ ЕООД следва да бъде
уважен за сумата от 5320 лева, а за разликата над 5320 лева до пълния предявен размер от
6030 лева следва да бъде отхвърлен.
С оглед акцесорния характер на иска по чл. 86 ЗЗД и уважаването на предявения иск по
чл. 128 КТ съдът намира, че в полза на ищеца следва да бъде присъдена и мораторна лихва,
чийто размер да бъде определен съобразно съдебно-счетоводната експертиза на 1756.25
лева. Доколкото обаче от ищеца се претендира сума в по-малък размер, то с оглед
диспозитивното начало искът следва да бъде уважен срещу „.“ ЕООД за сумата от 1520
лева.
По исковете с правно основание чл. 224 КТ и чл. 86 ЗЗД:
Според разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото
правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за
неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност. От
8
изричната разпоредба на чл. 224, ал. 1 КТ следва изводът, че единствените предпоставки за
правото на това обезщетение са прекратяване на трудовото правоотношение и работникът
или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за годината на
прекратяването и за предходните години. Няма никакво правно значение на какво основание
и по какви причини/субективни или обективни/ не е ползван платеният годишен отпуск.
/същия смисъл решение № 30/13.03.2018г. по гр.д.№ 694/2017г. на ВКС, IV г.о, решение №
49/07.03.2016г. по гр.д.№ 4185/2015г. на ВКС, III г.о./ Именно предвид това още с доклада
по делото съдът е указал на ищеца, че в негова доказателствена тежест е да установи
съществуването на трудово правоотношение с ответника „.“ ЕООД за твърдения период
2021г. и 2022г, прекратяването му и размера на неизползвания платен годишен отпуск.
По отношение наличието на първите две предпоставки – съществуването на трудово
правоотношение и прекратяването му между страните не съществува спор. Същевременно
съгласно заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза в получената от
него информация от . е било посочено, че всички работни дни за исковия период са били
отработени. Следователно безспорно е установено, че ищецът не е използвал отпуск за
2022г, въпреки че му се е полагал такъв в размер на 8 дни съгласно посоченото в
заключението по съдебно-счетоводната експертиза. По отношение на неизползвания отпуск
за 2021г съдът съобрази, че нито един от ответниците-бивши управители на дружеството не
оспорва размера на неизползваните дни от полагащия се на служителя платен годишен
отпуск, дори .ротив от ответниците Л. П. и И. Г. е заявено, че полагащото се обезщетение по
чл. 224 КТ е било изплатено. Предвид това и с оглед обстоятелството, че работодателят „.“
ЕООД препятства възможността да бъдат установени всички обстоятелства по делото,
следва да се приеме за доказано, че неизползвания от ищеца за 2021г брой дни платен
годишен отпуск е именно 12 дни. Същевременно въпреки изричните указания на съда по
реда на чл. 146, ал. 2 ГПК, че ответниците не са ангажирали доказателства за плащане на
процесното обезщетение, по делото не са представени доказателства за плащане. Ето защо
при приложението на негативните последици от разпределението на доказателствената
тежест, съдът намира, че искът спрямо работодателя „.“ ЕООД следва да бъде уважен за
сумата от 710 лева, въпреки че съгласно съдебно-счетоводната експертиза дължимият
размер е 747.36 лева.
По правилото на чл. 228, ал. 3 от КТ, паричното обезщетение по чл. 224 КТ, дължимо
при прекратяване на трудовото правоотношение, се изплащат не по- късно от последния ден
на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е прекратено, освен ако в КТД е
договорен друг срок. След изтичане на този срок работодателят изпада в забава и дължи
съответното обезщетение заедно със законната лихва. В конкретния казус не се твърди, нито
се установява по отношение на ищцата да е уговорен различен от предвидения в КТ срок за
плащане.
Предвид това, доколкото трудовото правоотношение между страните по делото е
прекратено, считано от 01.06.2022 г., то паричното обезщетение по чл. 224 КТ ще се дължи
от работодателя не по - късно от 31.07.2022 г. Това е падежа на главното вземане за
9
обезщетение по чл. 224 КТ. Следователно за периода от 25.07.2022г до 30.07.2022г искът по
чл. 86 ЗЗД следва да бъде отхвърлен. Ето защо не следва да се съобразява размерът на
мораторната лихва посочен в заключението по съдебно-счетоводната експертиза, доколкото
изчисленията на вещото лица са за периода от 25.07.2022г. Размерът на дължимата
мораторна лихва следва да се определи по реда на чл. 162 ГПК на 206.69 лева за периода от
31.07.2022г. до 20.11.2024г, до който размер искът спрямо „.“ ЕООД следва да бъде уважен,
като за разликата над така посочената сума до пълния предявен размер – 208 лева следва да
бъде отхвърлен.
По исковете с правно основание чл. 220 КТ и чл. 86 ЗЗД:
Съгласно чл. 220, ал. 1 КТ, страната, която има право да прекрати трудовото
правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на
предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното
трудово възнаграждение за неспазения срок на предизвестието. Именно поради това още с
доклада по делото съдът е указал на ищеца, че в негова доказателствена тежест е да
установи съществуването на трудово правоотношение с ответника „.“ ЕООД, което е било
прекратено преди да изтече предизвестието, въпреки че същото е прекратено на основание,
изискващо предизвестие от работодателя. Предвид това спорния по делото въпрос е дали
трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на някое от основанията предвиждащи
предизвестие, с оглед оспорването на ответниците, че трудовото правоотношение е
прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т.1 КТ, в който не е предвидено отправяне на
предизвестие.
В настоящия случай ищецът не сочи конкретно основание за прекратяването на
трудовото правоотношение, тъй като твърди, че не е получавал заповед за прекратяване на
трудовото правоотношение, като такава заповед не е представена и по делото. В случая
обаче от депозираното от работодателя уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ за прекратяване на
трудовото правоотношение на ищеца се установява, че работодателят е прекратил трудовото
правоотношение на ищеца на основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ. В случай че е считал, че това
не е реалното основание за прекратяване на трудовото правоотношение, то ищецът е
следвало да оспори като незаконосъобразно уволнението си по съдебен път. При липса на
проведено производство по оспорване на законосъобразността на прекратяването на
трудовото правоотношение и в частност на основанието за прекратяване, за настоящия
състав не е налице възможност да изследва инцидентно въпроса за основанието, на което „в
действителност“ е прекратено трудовото правоотношение на ищеца. Ето защо настоящият
състав приема, че по делото не е доказано трудовото правоотношение на ищеца да е
прекратено на основание предвиждащо отправяне на предизвестие от работодателя, поради
което не му се дължи и заплащане на обезщетение по чл. 220 КТ, поради което искът за
сумата от 710 лева следва да бъде отхвърлен.
С оглед неоснователността на главния иск, следва да бъде отхвърлен и акцесорният иск
по чл. 86 ЗЗД за сумата от 208 лева.
По исковете с правно основание чл. 15 ТЗ:
10
Ищецът позовавайки се на нормата на чл. 15 ТЗ е насочил исковите си претенции освен
спрямо своя работодател „.“ ЕООД и спрямо ответниците Л. П. и И. Г., които видно от
представените по делото доказателства са били съдружници в дружеството работодател към
датата на прекратяване на трудовото правоотношение на Л., но през 2024г са прехвърлили
дружествените си дялове на трето за спора лице. Предвид това е редно на първо място да се
посочи, че предявените срещу Л. П. и И. Г. са допустими, тъй като от твърденията на ищеца
се извежда процесуалната легитимация на страните по делото. Обстоятелството дали
двамата ответници Л. П. и И. Г. са материалноправно легитимирани да отговарят по иска е
въпрос по съществото на спора и не се отразява върху допустимостта, а върху
основателността на претенцията.
В настоящия случай видно от представените по делото два договора от 28.06.2024г
ответниците Л. П. и И. Г. са прехвърлили притежаваните от тях дружествени дялове от „.“
ООД на . на основание чл. 129 ТЗ. Предвид това следва да се .рави ясно разграничение
между понятията „прехвърляне на предприятие“ по смисъла на чл. 15 ТЗ и „прехвърляне на
дружествени дялова“ по смисъла на чл.129 ТЗ. По правило предмет на договора по чл. 15,
ал. 1 от ТЗ е цялото предприятие на търговеца-отчуждител, включващо съществуващите към
датата на прехвърлянето права, задължения и фактически отношения, възникнали във връзка
с осъществяваната търговска дейност и отразени по установения за това ред в търговските и
счетоводни книги на търговеца. За разлика от това прехвърлянето на дяловете на собственик
на капитала има за предмет само прехвърляне на имуществени права и не води до промяна
на дейността на дружеството, като се запазва разграничението между имуществото на
дружество като юридическо лице и това на съдружниците в него, нито до промяна на
правоотношението работодател-работник или служител /в този смисъл е и решение №
2170/21.12.2006 г. на ВКС, II I ГО, в което се разглежда аналогична хипотеза на прехвърляне
на акции от капитала на АД/. Най-ясно това разграничение в практиката е .равено в решение
№ 43/16.03.1998г по ф.д.№ 271/1997 на ВКС, V г.о и в решение № 127/27.10.2011г по т.д.
№725/2010г. на ВКС, I т.о. В същите е уточнено, че предмет на сделката по чл. 129 от ТЗ е
дружественият дял и той сменя собственика си. Имуществото на дружеството обаче,
включително правото на собственост върху недвижими имоти и движими вещи, остава
собственост на юридическото лице. Прехвърлянето на предприятието по чл. 15 от ТЗ е
обособяване на съвкупност от права, задължения и фактически отношения, която променя
собственика си. В състава на тази съвкупност може да се включват индивидуално
определени вещи.
В случая са сключени сделки по прехвърляне на дружествени дялове от ответниците Л.
П. и И. Г., а това не променя задължението на дружеството към трети лица, в това число и
служители. Съгласно разпоредбата на чл. 121 ЗЗД освен в определените от закона случаи
солидарност между двама или повече длъжници възниква само когато е уговорена. В случая
нито е уговорена солидарна отговорност между отчуждителите ответниците Л. П. и И. Г. и
дружеството при прехвърляне на дяловете за задължения на дружеството, нито такава е
предвидена в закона. Разпоредбата на чл. 129 ТЗ, действала към датата на сключване на
11
договорите за прехвърляне на дружествени дялове, не предвижда солидарност при
неспазване на изискването за липса на задължения за заплащане на трудови възнаграждения.
.ротив, видно от чл. 129, ал.2 ТЗ законодателят препраща към уредбата за прехвърляне на
предприятие единствено по отношение на чл. 16 ТЗ, но не и към чл. 15 ТЗ. Следователно не
е налице основание да бъде ангажирана солидарно със „.“ ЕООД отговорността на
ответниците Л. П. и И. Г. за незаплатени трудови възнаграждения или други вземания по
Кодекса на труда. Ето защо всички искове предявени срещу Л. П. и И. Г. следва да бъдат
отхвърлени.
По искането за допускане на предварително изпълнение:
Съгласно разпоредбата на чл. 242, ал. 1 ГПК, съдът постановява предварително
изпълнение на решението, когато присъжда издръжка, възнаграждение и обезщетение за
работа. Следователно когато присъжда възнаграждение и обезщетения за работа, съдът
служебно постановява предварително изпълнение. Понятието обезщетение за работа не е
дефинирано в ГПК, поради което обемът му следва да бъде очертан от специалния закон,
уреждащ видовете обезщетения, дължими по трудовото правоотношение – Кодекса на труда.
Присъденото в настоящия случай обезщетение е уредено в раздел . на глава Х от КТ,
озаглавен „Други видове обезщетения”. То обезщетява пропусната полза от увеличаване
патримониума на ищеца чрез полагане на труд по трудово правоотношение, поради което
следва да се приеме, че има характер именно на обезщетение, свързано с работа.
Същевременно нормата на чл. 242, ал. 1 ГПК предвижда допускане на предварително
изпълнение по отношение на „обезщетение за работа“ без да поставя допълнителни
изисквания, налагащи извършването на преценка на съда. Следователно в случаите,
предвидени в чл. 242, ал. 1 ГПК, сред които попадат именно суми присъдени като
обезщетения за работа, е предвидено задължително допускане на предварително
изпълнение. В този смисъл определение № 347/27.09.2019г по гр.д.№ 3139/2019г на ВКС,
IV г.о.
С оглед изложеното, съдът намира, че следва да допусне предварително изпълнение на
настоящото решение, в частта, с която е уважен искът с правно основание чл. 128, т.2 К и чл.
224 КТ.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК има ищеца
единствено по предявените искове срещу „.“ ЕООД и от само по отношение на
основателната част от тях. От представения по делото договор за правна защита и
съдействие е видно, че е било уговорено заплащането на адвокатско възнаграждение в
размер на 1300 лева, като е .равено изрично отбелязване, че сумата е платена в брой.
Ответното дружество не е релевирало възражение за прекомерност. Предвид това в полза на
ищеца следва да бъдат присъдени разноски в размер на 1074.33 лева съразмерно с
уважената част от исковете.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски има
12
ответниците Л. П. и И. Г., като всеки от тях е .равил искане за присъждане на сторените от
него разноски. По делото всеки от ответниците Л. П. и И. Г. е представил списък по чл. 80
ГПК, съгласно който претендират присъждането на разноски в размер на по 150 лева всеки
от тях за заплатен депозит за експертиза и адвокатско възнаграждение. При съобразяване на
разяснения дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012 на
ОСГТК на ВКС, в настоящия случай съдът приема, че са представени доказателства за
извършеното плащане на посочената сума за депозит за експертиза. По отношение обаче на
претенциите за заплащане на адвокатско възнаграждение, по делото от страна на ответника
Г. е представен договор за правна защита и съдействие с уговорено възнаграждение в размер
на 500 лева и извършено отбелязване за плащане на посочената сума в брой. По отношение
на заплатено от ответника П. обаче възнаграждение за адвокат не са ангажирани
доказателства. Не е представен нито договор за правна защита и съдействие, нито друг
документ доказващ плащане на адвокатско възнаграждение. Предвид това не следва на
ответника П. да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение, а само сумата от 150
лева. По отношение на ответника Г. същата е доказала сторени разноски в размер на 650
лева, която сума следва да и бъде присъдена.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на СРС
дължимата държавна такса в общ размер за шесте предявени иска – 414.86 лева съразмерно
с уважената част и 82.64 лева – депозити за изслушана експертиза съразмерно с уважената
част.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „.“ ЕООД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление в гр.., да заплати на Н.
Л. Л., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр. ., на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата от
5320 лева, представляваща незаплатено трудово възнаграждение за периода от 01.10.2021г
до 01.06.2022г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 21.11.2024г. до
окончателното плащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1520 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 25.11.2021г до 20.11.2024г. върху
претендираното трудово възнаграждение; на основание чл. 224 КТ сумата от 710 лева,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 8 дни за 2022г и 12
дни за 2021г, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 21.11.2024г. до
окончателното плащане; на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 206.69 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от за периода от 31.07.2022г. до 20.11.2024г, върху
претендираните обезщетения по чл. 224 КТ, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 128, т. 2 КТ за
разликата над 5320 лева до пълния предявен размер от 6030 лева, иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
мораторна лихва върху обезщетението по чл. 224 КТ за сумата над 206.69 лева до пълния
предявен размер от 208 лева и за периода от 25.07.2022г до 30.07.2022г, както и исковете с
правно основание чл. 220 КТ за сумата от 710 лева, представляваща обезщетение за
13
неспазено предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение, ведно със
законната лихва от датата на исковата молба – 21.11.2024г до окончателното плащане и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 208 лева – мораторна лихва за периода от
25.07.2022г. до 20.11.2024г върху претендираните обезщетения по чл. 224 КТ.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Н. Л. Л., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр. . срещу
Л. Ц. П., ЕГН **********, с адрес в гр.., искове за осъждане в условията на солидарност на
основание чл. 15 ТЗ с ответника „.“ ЕООД, ЕИК ., за заплащане на сумата от 6030 лева,
представляваща незаплатено трудово възнаграждение за периода от 01.10.2021г до
01.06.2022г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 21.11.2024г. до
окончателното плащане; сумата от 1520 лева, представляваща мораторна лихва за периода
от 25.11.2021г до 20.11.2024г. върху претендираното трудово възнаграждение; на сумата от
710 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 8 дни за
2022г и 12 дни за 2021г, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 21.11.2024г.
до окончателното плащане; на сумата от 208 лева, представляваща мораторна лихва за
периода от 25.07.2022г. до 20.11.2024г върху претендираните обезщетения по чл. 224 КТ; на
сумата от 710 лева, представляваща обезщетение за неспазено предизвестие при
прекратяване на трудовото правоотношение, ведно със законната лихва от датата на исковата
молба – 21.11.2024г до окончателното плащане и на сумата 208 лева – мораторна лихва за
периода от 25.07.2022г. до 20.11.2024г върху претендираните обезщетения по чл. 224 КТ.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Н. Л. Л., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр. . срещу
И. И. Г., ЕГН **********, с адрес в гр.., искове за осъждане в условията на солидарност на
основание чл. 15 ТЗ с ответника „.“ ЕООД, ЕИК ., за заплащане на сумата от 6030 лева,
представляваща незаплатено трудово възнаграждение за периода от 01.10.2021г до
01.06.2022г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 21.11.2024г. до
окончателното плащане; сумата от 1520 лева, представляваща мораторна лихва за периода
от 25.11.2021г до 20.11.2024г. върху претендираното трудово възнаграждение; на сумата от
710 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 8 дни за
2022г и 12 дни за 2021г, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 21.11.2024г.
до окончателното плащане; на сумата от 208 лева, представляваща мораторна лихва за
периода от 25.07.2022г. до 20.11.2024г върху претендираните обезщетения по чл. 224 КТ; на
сумата от 710 лева, представляваща обезщетение за неспазено предизвестие при
прекратяване на трудовото правоотношение, ведно със законната лихва от датата на исковата
молба – 21.11.2024г до окончателното плащане и на сумата 208 лева – мораторна лихва за
периода от 25.07.2022г. до 20.11.2024г върху претендираните обезщетения по чл. 224 КТ.
ОСЪЖДА „.“ ЕООД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление в гр.., да заплати на Н.
Л. Л., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр. ., на основание чл.78, ал.1 ГПК сума в размер
на 1074.33 лева, представляващи сторени разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Н. Л. Л., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр. ., да заплати на И. И. Г.,
ЕГН **********, с адрес в гр.., на основание чл.78, ал.3 ГПК сума в размер на 650 лева,
представляващи сторени разноски в производството пред Софийски районен съд.
14
ОСЪЖДА Н. Л. Л., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр. ., да заплати на Л. Ц. П.,
ЕГН **********, с адрес в гр.., на основание чл.78, ал.3 ГПК сума в размер на 150 лева,
представляващи сторени разноски в производството пред Софийски районен съд.
ОСЪЖДА „.“ ЕООД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление в гр.., да заплати на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на Софийски районен съд сумата 414.86 лева
държавна такса за уважените искове и 82.64 лева за депозит за изслушани експертизи.
ДОПУСКА, на основание чл. 242, ал. 1 ГПК, предварително изпълнение на решението,
в частта за присъдените суми по предявения иск по чл. 128, т.2 КТ за сумата от 5320 лева,
представляваща незаплатено трудово възнаграждение за периода от 01.10.2021г до
01.06.2022г и по предявения иск по чл. 224 КТ за сумата от 710 лева, представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 8 дни за 2022г и 12 дни за 2021г.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните, а в частта относно допуснатото предварително
изпълнение в едноседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
15