№ 2550
гр. София, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Слави Г. Славов
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20241100501538 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 17339 от 25.10.2023 год., постановено по гр.дело № 51834/2022 г.
на СРС, Г.О., 79 състав, е отхвърлен предявения от Комисия за защита от
дискриминация, с адрес: гр.София, бул.“****, срещу Л. Д. Т., ЕГН **********, с адрес:
гр.София, ж.к.“Люлин“, бл.****, осъдителeн иск с правно основание чл.207, ал.1, т.1,
вр. чл.210, ал.3 КТ за заплащане на сумата от 3885,00 лв., представляваща обезщетение
за причинени имуществени вреди, установени в периода от 13.07.2022 г. до 01.08.2022
г., изразяващи се в разходване от ответницата на парични средства при закупуване на
стоки от нейна страна, без да представи разходно-оправдателни документи за тях, за
което е издадена заповед № 31/01.08.2022 г. на председателя на Комисия за защита от
дискриминация /КЗД/. С решението на съда е осъдена Комисия за защита от
дискриминация, с адрес: гр.София, бул.“**** да заплати на Л. Д. Т., ЕГН **********, с
адрес: гр.София, ж.к.“Люлин“, бл.****, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 700,00
лв., представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение, както и в полза
на Софийски районен съд, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от 20,00 лв.,
представляваща депозит за свидетел.
1
Срещу решението на СРС, 79 с-в е постъпила въззивна жалба от КОМИСИЯ ЗА
ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ /КЗД/, гр.София, подадена чрез пълномощниците
адв.А. А. и адв.С.С. с искане същото да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде
постановено решение, с което предявения осъдителен иск да бъде уважен изцяло, като
основателен и доказан. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и
необосновано, като постановено в нарушение на материалноправните и
процесуалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник Л. Д. Т. не взема становище по подадената
въззивна жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка
се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от
ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва
да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за неоснователност на предявения от ищеца Комисия за защита от
дискриминация, гр.София, срещу Л. Д. Т., осъдителeн иск с правно основание чл.207,
ал.1, т.1, вр. чл.210, ал.3 КТ за заплащане на сумата от 3885,00 лв., представляваща
обезщетение за причинени имуществени вреди, установени в периода от 13.07.2022 г.
до 01.08.2022 г., изразяващи се в разходване от ответницата на парични средства при
2
закупуване на стоки от нейна страна, без да представи разходно-оправдателни
документи за тях, за което е издадена заповед № 31/01.08.2022 г. на председателя на
Комисия за защита от дискриминация /КЗД/ Решението е постановено при спазване на
съдопроизводствените правила и материалния закон. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на въззивника-
ответник във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в обжалвания съдебен акт
констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни
мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и
разрешаването на правния спор. Противно на изложеното във въззивната жалба
изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Съдът приема, че доводите в жалбата за допуснати процесуални нарушения от
СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната
инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което
ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или
недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат
само основание за събиране на нови доказателства от въззивния съд. Съдът приема, че
доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от
страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за
събирането им на основание чл.266 от ГПК. В случая доказателствени искания не са
направени с въззивната жалба. С оглед на което доводите на ищеца за допуснати
съществени процесуални нарушения от СРС, изложени в депозираната от него
въззивна жалба се явяват неоснователни. Съдът приема, че в настоящия случай при
постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато от
първоинстанционният съд нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
На следващо място, като неоснователни следва да се преценят основните доводи
на ищеца, изложени във въззивната жалба, че: “Неправилно първоинстанционният съд
не е приел и съответно не е кредитирал представените от нас доказателства, че
въззиваемата Л. Т., в качеството си на домакин - главен специалист „Управление на
3
собствеността“ е била натоварена с отчетническа дейност и подлежи на отчетническа
отговорност. Вредите за работодателя настьпват при и по повод изпълнение на
трудовите й задължения“. Очевидно, въззивникът- ищец има предвид доказателствата
представени от него с писмена молба от 19.06.2023 г. след първото проведено по
делото съдебно заседание. Безспорно с оглед данните по делото, първоинстанционния
съд с определение постановено в публично съдебно заседание на 05.10.2023 г. е
оставил без уважение направеното от ищеца доказателствено искане за приемане, като
писмени доказателства по делото на приложените към нея документи. Ищецът е
представил по делото с писмена молба от 19.06.2023 г. писмени доказателства под
опис, но съдът не е приел тези доказателства и е оставил без уважение направеното
доказателствено искане поради процесуална преклузия по смисъла на чл.127, ал.2 от
ГПК и чл.146, ал.3 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.146, ал.3 от ГПК, съдът
предоставя възможност на страните да изложат становището си във връзка с дадените
указания и доклада по делото, както и да предприемат съответните процесуални
действия. Ако в изпълнение на предоставената им възможност страните не направят
доказателствени искания, те губят възможността да направят това по-късно, освен в
случаите по чл.147. По приложението на чл.146, ал.3 от ГПК е формирана постоянна
съдебна практика, с която първоинстанционното решение е съобразено. Например
съгласно решение № 549 от 29.10.2010 г. по гр.дело № 56/2010 г. на ВКС, IV г. о.
докладът по чл.146 от ГПК /респективно проектът по чл.140 ГПК/ е свързан със
задължението на съда служебно да съдейства на страните за изясняване на делото от
фактическа и правна страна, както и с последиците от несвоевременно извършване на
процесуалните действия от страните. След указанията на съда за това кои са
релевантните за спора факти, как се разпределя доказателствената тежест на страните,
те могат да предприемат съответни процесуални действия, включително и да посочат
нови доказателства. Следователно, от този момент настъпва преклузията за страните
да не могат да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства,
освен ако са налице условията по чл.147 от ГПК. В случая указанията до ищеца, че не
сочи доказателства относно настъпването на твърдяната имуществена вреда, както и
относно съдържанието на вменените на ответницата трудови функции, характерни за
заемната от нея длъжност, са били дадени още в проекта за доклад, надлежно са му
съобщени/ видно от приложена по делото призовка/ и ищецът е могъл да ангажира
своевременно доказателства в тази насока в първото съдебно заседание на 01.06.2023 г.
Представените по-късно с молба от 19.06.2023 г. писмени доказателства са могли да
бъдат приети само при условията на чл.147 от ГПК- ако ищецът не е могъл да узнае за
тях, да ги посочи или представи своевременно, за каквито обстоятелства няма
твърдения и позоваване, респективно и съответни доказателства. Ищецът очевидно в
процесния случай е разполагал с представените с молба от 19.06.2023 г. писмени
доказателства и е могъл своевременно да представи същите по делото. В процесния
4
случай, безспорно е обстоятелството, че с доклада по делото съдът е указал изрично на
ищеца, че не сочи доказателства относно настъпването на твърдяната имуществена
вреда, както и относно съдържанието на вменените на ответницата трудови функции,
характерни за заемната от нея длъжност, но въпреки това до приключване на първото
заседание по делото не са ангажирани своевременно доказателства в тази насока.
На следващо място, от разпоредбата на чл.146, ал.2 от ГПК възниква
задължение за съда само да указва на страните за кои от твърдените от тях факти не
сочат доказателства, но съдът не е адресат на задължение да се произнася
предварително в хода на производството по доказателствената стойност на
представени доказателства, съответно какви факти се установяват или не се
установяват посредством тях и в тази връзка да дава указания на страната, носеща
тежестта на доказване. Преценката на доказателствата се извършва в мотивите към
решението на съда /чл.236, ал.2 ГПК/. В конкретния случай правилно е разпределена
доказателствената тежест в изготвения от СРС доклад по чл.146, ал.2 ГПК. С оглед
задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа
страна, съобразно чл.146 от ГПК първоинстанционният съд следва да изготви доклад
по делото, в който да посочи как се разпределя доказателствената тежест за
твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да
предприемат съответните процесуални действия, включително да посочат нови
доказателства. От този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови
обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не са налице условията по
чл.147 от ГПК. В настоящия случай първоинстанционният съд е изпълнил
задълженията си по чл.146, ал.1 и ал.2 от ГПК - изложил е обстоятелствата, от които
произтичат претендираните права и задължения, дал е правна квалификация на
спорното право, посочил е с оглед становището на страните, кои обстоятелства не
подлежат на доказване, разпределил е правилно доказателствената тежест между
страните и им е указал за кои твърдяни от тях факти не сочат доказателства. При това
положение в доказателствена тежест на ишеца е да установи при условията на пълно и
главно доказване всички факти и обстоятелства, на които основава исковата си
претенция. От друга страна съдът не може и не е длъжен да посочва на страните какви
доказателства да представят. Неговото задължение - съгласно чл.146, ал.1, т.5 от ГПК -
е да посочи "как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване
факти". Подлежащите на установяване факти са тези, които са спорни по делото. В
случая - излагайки тезите на двете страни - в изготвения от него доклад - съдът ги е
очертал и е предоставил възможност - в съответствие с нормата на чл.146, ал.2 от ГПК
- на всяка една от страните да вземе становище и да предприеме тези процесуални
действия, които счита за необходими. Независимо от засиленото служебно начало - не
може да се очаква от съда да взема предварително отношение по съществото на спора
/още във фазата на събиране на доказателства/, упътвайки страните какво трябва още
5
да представят, за да приеме за доказани твърденията им. На следващо място,
задължението на съда по чл.146, ал.2 от ГПК да указва на страните за кои от
твърдените от нея факти не сочи доказателства е налице само в случаите, в които
страната изобщо не сочи доказателство за даден правнорелевантен факт, но не и в
случаите, когато страната сочи и представя писмени доказатества, които обаче
преценени съобразно доказателствената сила на писмените доказателства по чл.178 от
ГПК не установяват в съответствие с разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК факта, за
който са ангажирани. Съдът няма вменено по закон задължение да указва на страната
какви конкретни доказателства следва да представи, за да установи твърдените от нея
факти и обстоятелства, на които основава исковата си претенция. Противното би
означавало да бъде нарушено диспозитивното начало в гражданския процес, което би
довело до опорочаване на принципа равнопоставеност на страните в съдебното
производство. По изложените съображения въззивният съд счита, че СРС при
разглеждане на спора, с който е бил сезиран, не е допуснал процесуално нарушение,
довело до ограничаване правото на защита на страната.
На следващо място, като неоснователни следва да се преценят и доводите за
неправилност на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната жалба
обжалваното решение е правилно и обосновано. Неоснователни са изложените доводи
във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за
установени с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са
обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.
Настоящият съдебен състав счита, че направените изводи от първоинстанционният съд
относно неоснователност на предявения осъдителeн иск с правно основание чл.207,
ал.1, т.1, вр. чл.210, ал.3 КТ за заплащане на сумата от 3885,00 лв., представляваща
обезщетение за причинени имуществени вреди, установени в периода от 13.07.2022 г.
до 01.08.2022 г., изразяващи се в разходване от ответницата на парични средства при
закупуване на стоки от нейна страна, без да представи разходо-оправдателни
документи за тях, за което е издадена заповед № 31/01.08.2022 г. на председателя на
Комисия за защита от дискриминация /КЗД/, са правилни и законосъобразни, в
съответствие на материалния закон.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а
обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде
потвърдено изцяло на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. При липса на направено искане за присъждане на
разноски, такива не следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ответник по
6
делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 17339 от 25.10.2023 год., постановено по гр.дело
№ 51834/2022 г. на СРС, Г.О., 79 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7