№ 193
гр. Варна, 20.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Константин Д. Иванов
Членове:Мая Недкова
Ивелина Владова
при участието на секретаря Петя П. Петрова
като разгледа докладваното от Ивелина Владова Въззивно гражданско дело
№ 20223100502278 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по повод:
1) Въззивна жалба с вх.№ 296583/19.08.2022г., депозирана от К. Р. К., ЕГН
********** и Д. Ж. К., ЕГН **********, чрез процесуалния си представител срещу Решение
№ 262431/05.08.2021г., постановено по гр.д. № 19759/2019г. по описа на ВРС, 51 с-в, с което
е прието за установено по отношение на ищцата М. В. А. ЕГН **********, че ответниците
К. Р. К. и Д. Ж. К. не са собственици на 1/24 ид.ч. от новообразуван имот № 49.140 по ПНИ
на местност „Ментеше“, гр.Аксаково, одобрен със Заповед № РД-10-7706-269/20.09.2010г.
на Областен управител на област Варна, целият от 575 кв.м., при съседни имоти № 49.431,
№ 49.558, № 49.561, № 49.559, който е идентичен с ПИ с идентификатор № 00182.549.140 по
Кадастралната карта на гр.Аксаково, одобрена със Заповед № РД-18-96/15.01.2018г. на ИД
на АГКК, находящ се в СО „Ментеше“, гр.Аксаково, с площ 575 кв.м., на основание чл.124
от ГПК и отменен констативен нот.акт № 34, том 1, рег.№ 731, дело 34 от 03.06.1999г. на
Нотариус, вписан в НК под № 213 при ВРС и с район на действие РС-Варна, с който на
основание § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ К. Р. К. е признат за собственик на място с площ 575 кв.м.,
пета категория, местност Ментеше, попадащо в зона за земеделско ползване, находящо се в
землището на с.Аксаково, община Аксаково, при граници: от две страни път, В.К. и Д.С., в
частта до размера на 1/24 ид.ч. от посоченият имот на основание чл.537, ал.2 от ГПК;
2) Въззивна жалба с вх. № 267830/16.08.2022г., депозирана от К. Р. К., ЕГН
********** и Д. Ж. К., ЕГН **********, чрез процесуалния си представител срещу Решение
№ 260367/02.08.2022г., постановено по гр.д. № 19759/2019г. по описа на ВРС, 51 с-в, с
което са уважени предявените от М. В. А., ЕГН ********** срещу въззивниците
1
субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, като е
прието за установено по отношение на ищцата, че ответниците К. Р. К. и Д. Ж. К. не са
собственици на 23/24 ид.ч. от новообразуван имот № 49.140 по Плана за новообразуваните
имоти на м. „Ментеше", гр. Аксаково, одобрен със Заповед № РД-10-7706- 269/20.09.2010г.
на Областен Управител на област Варна, целият с площ от 575 кв.м., при съседни имоти №
49.431, № 49.558, № 49.561, № 49.559, който имот е идентичен с ПИ с идентификатор №
00182.549.140 по Кадастралната карта на гр. Аксаково, одобрени със Заповед № РД-18-
96/15.01.2018г. на ИД на АГКК, находящ се в СО „Ментеше", гр. Аксаково, общ. Аксаково,
обл. Варна, с площ от 575 кв.м. и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК констативен
нот.акт № 34 от 03.06.1999г., том I, рег. № 731, дело № 34/1999г. на нотариус Г.И. с район на
действие района на Варненския районен съд, с който на основание § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ К.
Р. К., ЕГН ********** е признат за собственик на място с площ от 575 кв.м, пета категория,
в местността „Ментешето“, попадащо в зона за земеделско ползване, находящо се в
землището на с. Аксаково, общ. Аксаково, област Варна, при граници: от две страни път,
В.К. и Д.С., в частта до размера на 23/24 ид.ч. от посочения имот и ответниците са осъдени
да заплатят на ищцата съдебно-деловодни разноски и
3) Частна жалба вх.№ 299053/28.09.2021г. на М. В. А., чрез процесуалния й
представител срещу Определение № 265691/14.09.2021г. постановено по гр.д.№
19759/2019г., с което е оставена без уважение молба на жалбоподателката за изменение на
съдебно решение № № 262431/05.08.2021г., постановено по гр.д. № 19759/2019г. по описа
на ВРС в частта за разноските, чрез присъждане на допълнителни разноски в нейна полза в
размер на 120 лева и чрез намаляване на присъденото на ответниците адвокатско
възнаграждение.
В двете въззивни жалби първоинстанционните съдебни решения от 05.08.2021г. и от
02.08.2022г. се оспорват като недопустими, неправилни и незаконосъобразни. Изразява се
несъгласие с изводите на ВРС, че ответниците не са могли да придобият право на
собственост върху имота чрез изкупуването му по реда на § 4б, ал.1, изр.3 от ПЗР на ЗСПЗЗ,
като се твърди, че същият е формиран единствено на база констатацията на съда, че
предоставеният на ответниците за ползване имот попада в забраната по §4б, ал. 1, изр. трето
от ПЗР на ЗСПЗЗ, без обсъждане на останалите спорни предпоставки, включени в
правопораждащия фактически състав на цитираната разпоредба. Твърдят, че са придобили
собствеността на основание трансформирано право на ползване в право на собственост по
реда на §4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като са били налице предпоставките за това - надлежно
предоставено право на ползване, заплащане на земята на собственика чрез общината и
отстояние на имота повече от 30 км от град с население от 300 000 жители или повече от 10
км. от крайбрежната ивица. Оспорва се и изводът на съда за неизтекла в полза на
ответниците придобивна давност към датата на предявяване на иска, като в тази връзка се
възразява срещу определения от първоинстанционния съд начален момент, от който тече
същата. Позовават се на кратка и на дълга придобивна давност съответно от 25.11.1997г. до
04.12.2019г. Моли се за отмяна на обжалваните решения и присъждане на сторените по
2
делото разноски.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата М. В. А., чрез пълномощника си е подала
писмен отговор по жалбата, в който се заявява становище за нейната неоснователност, като
се излагат подробни съображения в тази насока. Счита за правилен изводът на ВРС, че
процесният имот попада в обхвата на забраната по §4б, ал.1, изр.3 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Излага,
че правилно първоинстанционният съд е определил датата на влизане в сила на Заповед №
РД-10-7706-269/20.09.2010г. на областен управител на област Варна, с която е одобрен ПНИ
на местност „Ментеше“, в частта относно процесния имот, а именно – 23.10.2010г., поради
което към датата на предявяване на исковете – 04.12.2019г. не е изтекла придобивна давност
за ответниците. Посочва, че едва с влизането в сила на ПНИ на местност „Ментеше“ е била
възможна индивидуализацията на имотите на старите собственици, поради което именно
това е началният момент на давността. Моли жалбите да бъдат оставени без уважение, а
първоинстанционните съдебни решения да бъдат потвърдени. Претендират се сторените от
въззиваемата разноски за производството пред ВОС.
В хода на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат изразените
позиции по спора, като всяка претендира присъждане на разноски.
При проверка валидността и допустимостта на обжалваните решения, съобразно
разписаните правомощия по чл. 269 от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до тяхната
нищожност или недопустимост. По останалите въпроси съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по повод предявени от М. В. А. срещу К. Р.
К. и Д. Ж. К. пасивно субективно съединени отрицателни установителни искове с правно
основание чл. 124, ал.1 от ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че
ответниците не са собственици на новообразуван имот № 49.140 по ПНИ на местност
„Ментеше“, землище гр. Аксаково, одобрен със заповед № РД-10-7706-269 от 20.09.2010г.
на областния управител на Област Варна, с площ от 575 кв.м, при граници: имоти № 49.431,
№ 49.558, № 49.561 и № 49.559, както и искане по чл.537, ал. 2 от ГПК за отмяна на
съставения в полза на ответника К. К. констативен нот. акт за собственост № 34 от
03.06.1999г., том I, рег. № 731, дело № 34 от 1999г.
Ищцата твърди, че е сред наследниците на К.Я.Г., на които с решение №
8478/07.04.1997г. на Поземлена комисия - Аксаково е възстановено правото на собственост
върху нива с площ от 6 дка в землището на гр. Аксаково, местност „Ментеше“, попадаща в
терен по § 4 от ЗСПЗЗ. Излага, че по плана на старите имотни граници възстановеният имот
е № 67 и той попада в новообразуван имот № 49.140 по ПНИ на местност „Ментеше“,
одобрен със заповед № РД-10-7706-269 от 20.09.2010г. на областния управител на Област
Варна и е с площ 575 кв.м. Посочва, че реституционната процедура не може да бъде
завършена в полза на правоимащите, тъй като новообразуваният имот № 49.140 по ПНИ е
записан на ответника К. К. – бивш ползвател, трансформирал правото си на ползване в
право на собственост на основание § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ по време на брака му с
ответницата Д. К..
Оспорва правото на собственост на ответниците върху процесния имот, като твърди,
че не им е било предоставено валидно право на ползване, а дори да е предоставено такова,
ползвателят не е имал право да изкупи имота, тъй като не отговаря на условията за това,
регламентирани в § 4а или § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. Обосновава правния си интерес от
предявяването на исковете с твърдения, че следва да бъдат отречени правата на ответниците
по отношение на процесния имот, за да може реституционната процедура да завърши в
3
тяхна полза с издаване на заповед на кмета по реда на § 4 от ЗСПЗЗ. Счита, че евентуална
давност в полза на ответниците би могла да тече едва от индивидуализиране на имотите с
ПНИ от 2010г., доколкото реституционното решение макар от 1997г. няма конститутивно
действие, тъй като липсва индивидуализация на имота.
В срока по чл. 131 ГПК ответниците К. К. и Д. К. депозират отговор на исковата
молба, в който излагат становище на недопустимост на предявените искове поради липсата
на правен интерес, тъй като процедурата по възстановяване на процесния имот е
приключила с постановеното решение на ПК – Аксаково от 1997г., което е такова по чл.
18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ и има конститутивно действие, доколкото със същото възстановеният
имот е индивидуализиран в достатъчна степен съгласно изискването на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ
/ред. ДВ, бр. 79 от 17.09.1996г./. Аргументират недопустимостта на отрицателния
установителен иск още с твърдения, че ищцата би могла да защити правата си в пълен обем
чрез осъдителен иск, доколкото имотът се владее от тях.
По същество оспорват основателността на исковете. Поддържат, че са придобили
правото на собственост върху процесния имот в режим на СИО въз основа на упражнено
право на изкупуване на имота по § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. В тази връзка твърдят, че с
удостоверение № 104 от 13.03.1989г. от ИК на ОбНС - с.Аксаково, издадено на основание
ПМС № 26/1987г. и Решение № 13 от 31.01.1989г., на ответника К. Р. К. е предоставено
право на ползване върху хавра от 600 кв.м в землището на с. Аксаково, м. „Ментешето“ при
граници: Д.С., К., В.К. и път. Посочват, че с влязло в сила решение от 20.01.1997г. по гр.д.
№ 634/1996г. на ВОС е признато право на ползвателя да придобие собствеността върху
ползвания имот и е определена оценка за площ от 575 лева в размер на 16 301 лева, която е
заплатена по сметка на Община Аксаково на 09.04.1997г., по време на брака на ответниците.
Твърдят, че в полза на бившия ползвател К. К. е издаден констативен нотариален акт за
собственост № 34, том 1, peг. № 731, дело № 34 от 03.06.1999г. За местност „Ментеше“,
землище гр. Аксаково е приет ПНИ, одобрен със Заповед № РД-10-7706-269/20.09.2010г. на
областния управител на област Варна, същият не е обжалван в частта му за процесния имот,
поради което е влязъл в сила. Ответниците твърдят, че имотът е трасиран на 10.12.2012г. и
ответникът К. К. е въведен във владение. В условията на евентуалност ответниците твърдят,
че са собственици на имота въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност начиная
от 25.11.1997г., а евентуално – считано от 03.06.1999г., когато са се снабдили с
констативния нотариален акт. В тази връзка твърдят, че имотът е обработван и поддържан
от тях с грижата на добър стопанин и с намерение за своене, като същият е облагороден с
трайни насаждения и владението е било непрекъснато и несмущавано. Молят за отхвърляне
на предявените искове и присъждане на разноски по делото, включително адвокатско
възнаграждение.
СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните, събраните по делото
доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, приема за
установено следното от фактическа страна:
С решение № 8478 от 07.04.1997г. на ПК с. Аксаково /л. 7 и сл./, издадено на
основание чл.18ж, ал.1 и чл.18з, ал.1 от ППЗСПЗЗ, на наследниците на К.Я.Г. е възстановено
правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на
посочените имоти, сред които и нива от 6 дка, шеста категория, находяща се в терен по
параграф 4 на с. Аксаково в местността „Ментеше“ при граници /съседи/: Я.К., Т.С., Н. П.,
Б. и Н.К.. В решението е посочено, че имотът се възстановява по разпоредбите на § 4 от
ЗСПЗЗ.
От представеното удостоверение за наследници изх. № 96/17.02.2016г. издадено от
4
Община Аксаково се установява, че К.Я.Г. е починал през 1928г., като е оставил за законни
наследници преживяла съпруга И.К., починала впоследствие през 1967г., и шест деца – М.
Н., Т. А., Н.Т., Я.Я., П. Н. и Б. Я., всички починали след родителите си и наследени от
техните съпрузи, деца и внуци. В частност, дъщерята Т. А. е починала през 1974г. и
наследена от съпруга й Н.А., починал през 1983г. и двете деца Н.Г. и К.А.. Последният е
починал на 12.11.2007г. и наследен от преживялата му съпруга М. А. /ищца по делото и
дъщеря Д. А..
С протокол № 13 от проведено на 31.01.1989г. заседание на ИК на ОбНС с. Аксаково
/л. 77 и сл./ е взето решение по реда на ПМС № 26 на работници, служители и пенсионери
посочени в Протокол на Комисия към него от 27.01.1989г. /л.89 и сл./ да се предостави земя
в различни землища, сред които и в с.Аксаково. В протокола /позиция 34/ е посочено, че К.
Р. К. получава 600 кв.м. в с.Аксаково, местност „Ментеше“.
Въз основа на решението е издадено удостоверение № 104/13.03.1989г. на ИК на
ОбНС – с.Аксаково /л.75/, за предоставено право на ползване на К. К. върху хавра в размер
на 600 кв.м, находяща се в землището на с. Аксаково, местност „Ментешето“, при граници:
ползватели Д.С., К., В.К. и път.
От приложената молба от 21.05.1992г. /л.73/ е видно, че ответникът К. К. е сезирал
кмета на Община Аксаково с искане за оценка на предоставения му за ползване имот
съгласно удостоверение № 104/13.03.1989г., който е без постройка, но с направена овощна
градина /лозе/ и други подобрения.
С решение от 20.01.1997г. по гр.д. № 634/1996г. на ОС-Варна /л. 72/ влязло в законна
сила на 20.03.1997г. е отменен отказът на кмета на Община Аксаково от 20.06.1996г. да
признае правата на К. К. за придобиване право на собственост върху ползваната на
основание ПМС земя и кметът е задължен да изпълни процедурата по закупуване на 575
кв.м земя в землището на с. Аксаково, местност „Ментешето“ от молителя. Обявена е
оценка на тази земя в размер на 16301 лева, която е заплатена от К. К. на 09.041997г. видно
от представеното платежно нареждане от 09.04.1997г. /л.71/.
Видно от представеното удостоверение издадено от Община Варна на 20.01.2020г., К.
Р. К. е сключил граждански брак с Д. Ж. К. на 29.01.1984г., за което е съставен акт за
граждански брак № 4 от същата дата.
С нот. акт № 34 от 03.06.1999г., том I, рег. № 731, дело № 34 от 1999г. за собственост
на недвижим имот, придобит по параграф 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ /л. 69/ К. Р. К. е признат за
собственик на място с площ от 575 кв.м. в местност „Ментешето“, землището на с.
Аксаково, попадащо в зона за земеделско ползване, при граници: от две страни път, В.К. и
Д.С..
С протокол № 247/09.11.2012г. /л.67/ по молба на К. К. е извършено трасиране на
имот № 049.140 по ПНИ на местност „Ментеше“ землище гр.Аксаково, с площ от 575 кв.м.
Въз основа на него с Протокол за въвод във владение от 10.12.2012г. /л.66/ К. К. е въведен
във владение на имот № 00182.49.140 с площ 575 кв.м. по влезлия в сила ПНИ, одобрен със
5
заповед № РД-10-7706-269/20.09.2010г. на областния управител на област Варна.
От приобщеното писмо от Общинска служба по земеделие – Аксаково от 10.01.2020г.
/л.135/ се изяснява, че в ОСЗ не е налице план на имотите на старите собственици в
местност „Ментеше“ към момента на кооперирането им в ТКЗС, ДЗС към 1858г. или в по-
ранен период от време, нито е изработен помощен кадастрален план. Индивидуализацията
на имотите е извършвана чрез анкета по реда на чл. 23б ППЗСПЗЗ.
От съдържанието на приложеното удостоверение № 6/14.01.2020г., издадено от кмета
на Община Аксаково /л.136/ се установява, че за местност „Ментеше“, землище Аксаково,
няма данни за изработвани планове преди одобряването на ПНИ за територията /2010г./, в
това число план на старите имотни граници, нито помощен кадастрален план.
Видно от приложеното писмо от 02.12.2020г. от НСИ /л.137/, към 31.12.1996г.
населението на гр. Варна е 300 413 души, а към 31.12.1997г. – 298 571 души.
По делото е представен договор от 05.05.1988г. /л.166/, сключен между В.М. като
наемодател и К. К. – наемател, за отдаване под наем на стая в собствен на наемодателя имот
в с. Аксаково, ул. „Батова“ № 5.
По делото е проведена Съдебно-техническа експертиза, изготвена и поддържана в
съдебно заседание от вещото лице С.К., от заключението на която се установява, че за
района, в който се намира процесния имот е изработен план на старите имотни граници към
ПКП на местност „Ментеше“, гр.Аксаково, по който имот № 67 с площ от 6186 кв.м. е
записан на наследниците на К.Я.Г.. По планът на новообразуваните имоти /ПНИ/ на
местност „Ментеше“, одобрен със заповед № РД-10-7706-269/20.09.2010г. на Областния
управител на област Варна, имотът се идентифицира като новообразуван имот №
00182.49.140 и в регистъра към него е записан като собствен на К. Р. К. въз основа на
нот.акт № 151/1999г. Същият е с площ от 575 кв.м. и изцяло попада в стар имот № 67
възстановен на наследниците на К.Г.. През 2018г. е одобрена Кадастрална карта за
землището на гр.Аксаково, по който НИ № 00182.49.140 е с ид.00182.549.140 –
урбанизирана територия и площ от 575 кв.м. В кадастралния регистър имотът отново е
записан като собствен на К. К. въз основа на констативния нот.акт от 1999г. Вещото лице
посочва, че ПНИ на местността е напълно точно интегриран в Кадастралната карта и няма
промени по отношение на имотите, в това число досежно площта и границите на процесния
имот.
Вещото лице посочва, че в никой от плановете /КП към ПКП, в ПНИ, както и по
Кадастрална карта/ в процесния имот не е нанесена сграда и такава не е налична в имота.
Посочва също, че имотът по т.1 от решението на ПК-Аксаково от 1997г. не е отразен в
действащи към този момент планове, тъй като първите планове за местността са ПНИ и
ПКП към ПНИ и те са одобрени през 2010г. Посочва, че възстановеният имот по т.1 с
решението от 1997г. с площ от 6 дка съответства на стар имот № 67 с площ от 6186 кв.м.
Според заключението имотът, предоставен на ответника К. К. с Протокол №13 от
31.01.1989г. на ОбНС с.Аксаково е идентичен с имота, посочен в Удостоверение № 104 от
6
13.03.1989г. на ИК на ОбНС с.Аксаково, с този по нот. акт № 34/1999г., както и с имота,
посочен в Протокола за въвод във владение от 10.12.2012г. /НИ №00182.49.140/.
Вещото лице определя отстоянието на процесния новообразуван имот № 49.140,
както следва: от строителната граница на гр. Варна – 300 м., от центъра на града – 8 км. и от
бреговата линия – 9,2 км.
От заключението на проведената повторна СТЕ изготвено от вещото лице С.П. се
установява, че отстоянието на имот № 49.140 по ПНИ, идентичен на имот с
ид.00182.549.140 по Кадастралната карта на гр.Аксаково до най-близката точка на
строителната граница на гр.Варна е 0,268 км; до центъра на гр.Варна е 8 км, а до най-
близката точка на крайбрежната морска ивица е 9,117 км.
По делото са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетели – С.А.П.,
Я.Н.Я. и Д.Н.Б..
От показанията на св.П. се установява, че познава К. и Д. от 1983. През 1988г. те
живеели на квартира в гр.Аксаково, тъй като им дали ведомствен апартамент, който
ремонтирали. Живели в Аксаково около 4-5 години. По това време получили по
постановление земя – 600 кв.м. в местност „Ментешето“, на Аксаково, което няколко години
по-късно закупили, за което почерпили. В периода 1990-1995г. там отглеждали домати и
краставици. В имота имало изпочуП. барака, която по-късно разрушили. През 1997г. край
имота минали хора, които се представили за старите собственици на имота, но К. ги
изгонил. Непосредставено след това К. се снабдил с нот.акт за собствеността на имота.
Свидетелят Я. посочва, че познава К. К. от 1978-79г. През 1985г. се преместил на
работа в гр.Варна, но от 1985г. до 1990г. живеел в Аксаково. През 1989г.-1990г. К. получил
място в местност „Ментешето“, по пътя за Добрич, което свидетелят посещавал, за да
помага с облагородяването – поставени били циментови блокчета и мрежа, излята била
плоча върху която направили две стаички /дървена барака/. Докарал цистерна с вода, за да
полива зеленчуците, които отглеждал там. През 1995г. бараката била съборена. През 1996г.
всичко в имота било изпокрадено, а през 1997г. в имота се появили двама мъже, които
заявили че мястото е тяхно. К. ги изгонил, а след това си извадил нот.акт за имота. През
2019г. и през 2020г. свидетелят заедно с К. ходили да копаят имота и да берат, имотът нямал
ограда, а мрежата била съборена.
Св.Б. посочва, че през 1985г. Д. и К. дошли да живеят в гр.Аксаково на квартира в
началото на града. Сключили писмен договор за наем на 05.05.1989г. След 1991г. се
прехвърлили на друга квартира пак в гр.Аксаково. През 1990г. К. и Д. закупили
предоставено на К. ведомствено жилище в гр.Варна, но се преместили да живеят там едва
през 1997г., тъй като било наложително да се ремонтира.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Изложената в исковата молба фактическа обстановка и формулираният въз основа на
нея петитум на исковата претенция обуславят извод за предявени от ищцата М. В. А.
7
пасивно субективно съединени отрицателни установителни искове за собственост с правно
основание чл.124, ал.1 от ГПК за отричане правото на собственост на ответниците К. К. и Д.
К. по отношение на недвижим имот № 49.140 по ПНИ на местност „Ментеше“, гр.Аксаково
идентичен на имот с ид.00182.549.140 по Кадастралната карта на гр.Варна, с площ от 575
кв.м.
Ответниците са направили възражение за недопустимост на установителните искове
за собственост поради липсата на правен интерес у ищцата от предявяването им, поради
това че легитимирайки се като собственик същата е могла в пълна степен да защити правата
си предявявайки осъдителни искове.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение №
8/2012г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен
иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно
право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да
придобие права, ако отрече правата на ответника. Посочено е също, че правен интерес от
предявяване на установителен иск за собственост е налице и когато ищецът разполага с
възможността да предяви осъдителен иск за същото право.
В настоящия случай ищцата А. обосновава правния си интерес от исковете с факта,
че е наследник на съпруга си К.А., починал на 12.11.2007г. /след издаване на
реституционното решение на ПК – Аксаково на 07.04.1997г./, т.е последният е реституиран
собственик съгласно решение № 8478/07.04.1997г. на ПК-Аксаково в качеството му на
наследник по закон на общият наследодател К.Я.Г.. Възстановеният имот е нива с площ от 6
дка находящ се в землището на с. Аксаково, местност „Ментеше“, в който имот попада
процесният НИ № 49.140, по отношение на който ответниците се легитимират като
собственици с издадения в тяхна полза констативен нот.акт за собственост № 34/1999г.
Освен това се твърди и спор за материално право с ответниците, позоваващи се на
трансформирано право на ползване по реда на §4б от ПЗР на ЗСПЗЗ в право на собственост,
който спор следва да бъде окончателно разрешен, за да е възможно приключване на
реституционната процедура чрез издаване на заповед на кмета на общината по реда на §4к,
ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ в полза на реститутите. Т.е налице е хипотеза, при която с
уважаването на предявените отрицателни установителни искове ищцата и останалите
наследници на К.Я.Г. биха отрекли завените от ответниците права и биха имали възможност
да придобият собствени такива чрез довършване на реституционната процедура.
По въпроса за допустимостта на предявените искове за частта над притежаваната от
ищцата квота в съсобствеността вече са формирани мотиви с определение №
807/25.02.2022г. постановено по гр.д.№ 173/2022г. по описа на ВОС, които настоящия
съдебен състав споделя. Всеки съсобственик, независимо от квотата си в съсобствеността е
легитимиран да предяви иск за собственост касателно целия имот, когато по този начин
същият би защитил собственото си право. В случая интересът на ищцата е да отрече
правото на собственост на двамата ответници по отношение на целия имот, а не по
отношение на идеална част от него. Предвид изложеното съдът намира, че предявените
8
отрицателни установителни искове са процесуално допустими и съдът дължи произнасяне
по същество на същите.
В производството по предявен отрицателен установителен иск за собственост ищецът
доказва фактите, от който произтича правния му интерес, а ответникът фактите, от които
произтича правото му. Съобразно възложената в този смисъл доказателствена тежест с
доклада на делото ищцата е установила, че в полза на наследниците на К.Г. с решение на
ПК-Аксаково № 8478/07.04.1997г. е възстановено правото на собственост в стари реални
граници на притежаван от него към момента на обобществяването на земята недвижим имот
- нива с площ от 6 дка в землището на гр. Аксаково, местност „Ментеше“, попадаща в терен
по § 4 от ЗСПЗЗ.
Съгласно заключението на вещото лице К. по проведената СТЕ, възстановеният с
решението на ПК имот съответства на стар имот № 67 с площ от 6186 кв.м. по плана на
старите имотни граници към помощния кадастрален план на местност „Ментеше“ /записан в
регистрите като собствен на наследниците на К.Г./, в който пък попада изцяло процесния
новообразуван имот № 49.140 по ПНИ съответен на имот с ид. 00182.549.140 по
Кадастралната карта на гр.Аксаково /записан като собствен на ответниците/. За имотът не е
издадена заповед по реда на § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ нито в полза на реститутите, нито в
полза на ответниците като ползватели. При това положение и доколкото ответниците също
се легитимират като собственици на процесния имот, което се удостоверява от издадения в
тяхна полза констативен нот.акт за собственост издаден при условията на § 4б, ал.1 от ПЗР
на ЗСПЗЗ съдът приема за доказан правния интерес на ищцата от предявените искове за
собственост, обусловен от необходимостта от разрешаване на конкуренцията на вещни
права на страните по спора.
Ответниците носят доказателствената тежест да установят при условията на пълно и
главно доказване наличието на противопоставими на ищцата права по отношение на
процесния имот. Позоваването им в този смисъл е на права основани на трансформирано
право на ползване в право на собственост по реда на § 4б, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ, в
евентуалност – на оригинерно основание – изтекла в тяхна полза придобивна давност в
периода от 25.11.1997г. до датата на депозиране на настоящата исковата молба в съда.
Правото на ползване върху земеделските земи, предоставени на граждани по силата
на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и на Министерския
съвет се прекратява по силата на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. В уредените от закона изключения по
§ 4а и § 4б, във връзка с § 4з от ПЗР на ЗСПЗЗ, бившите ползватели могат да придобият
собственост върху предоставения за ползване имот, след осъществяване на изискуемите в
съответната законова хипотеза предпоставки. В случая позоваването на ответниците е на
изключението по § 4б.
Съгласно разпоредбата на § 4б, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ /приета с ДВ, бр.28 от 1992г./
възстановява се правото на собственост на граждани върху незастроени земеделски земи,
върху които е предоставено право на ползване съгласно актовете, посочени в § 4. Когато
9
земите представляват лозя, овощни градини или земеделската земя е единствена на
семейството на ползвателя, който живее постоянно в населеното място, в чието землище е
имотът, ползвателят придобива правото на собственост, ако заплати земята на собственика
чрез общината в тримесечен срок от влизането в сила на оценката по цени, определени от
Министерския съвет, съгласно чл. 36, ал. 2. Ползвателят не може да придобие право на
собственост, ако земята е на по-малко от 30 км от градовете с население над 300 хил.
жители, независимо от общината, в която се намира, или е на по-малко от 10 км от
крайбрежната морска ивица.
Тук следва да се отбележи, че решение по гр.д. № 634/1996г. на ВОС, с което
е признато правото му да придобие собствеността върху ползвания имот чрез заплащане на
определена оценка е непротивопоставимо на лицата, на които е признато правото на
възстановяване на собственост по реда на ЗСПЗЗ, които не са участвали в производството
по обжалване на административния акт, т.е на ищцата. Предвид на това ответниците следва
да ангажират доказателства в подкрепа на твърдението, че са били налице на всички
обстоятелства, изискуеми се от § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ за придобиване на право на собственост.
От съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се установява по
безспорен начин, че в полза на ответника К. Р. К. е предоставено право на ползване върху
хавра с площ от 600 кв.м в землището на с.Аксаково, местност „Ментешето“ по реда на
ПМС № 26/1987г. Имотът, съгласно заключението по проведената СТЕ е идентичен на
процесния имот № 49.140 по ПНИ на местност „Ментеше“, гр.Аксаково, съответен на имот
с ид. № 00182.549.140 по Кадастралната карта на гр.Аксаково. Установява се също
заплащане на оценката в полза на Община Аксаково в рамките на тримесечния срок от
влизането й в сила. Съдът приема, че от ангажираните писмени и гласни доказателства не
може да се направи еднозначен извод, че към момента на признаване на правото на
ползвателя да закупи имота /през 1996г./ същият е живял постоянно в землището на
гр.Аксаково. Свидетелите П. и Я. посочват, че К. и Д. живеели на квартира в Аксаково –
св.П. посочва, че това е било времето от 1988г. и живели под наем 4-5 години, а св.Я., че
ответниците живели в Аксаково от 1985г. до 1990г. Изолирани и несъответни на останалите
доказателства са покзанията на св.Б., която посочва, че макар и да получили ведомствено
жилище в гр.Варна още през 1990г., К. и Д. се преместили в него едва през 1997г., като до
тогава живели в Аксаково.
Освен положителните предпоставки за трансформиране на правото на ползване -
надлежното му предоставяне и заплащане на цената на земята, реализирането на
фактическият състав на придобиването на земеделска земя по реда на § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ
изисква да липсват и пречките за това - същият да е на не по-малко от 30 км за градовете с
население над 300 хил. жители или на 10 км. от крайбрежната морска ивица. Съдът приема,
съобразно на установената съдебна практика, че релевантният момент, към който следва да
се преценява дали съответният град е с население над 300 хиляди жители е този на
приемане на закона /§4б на ПЗР на ЗСПЗЗ през 1992г./, а не моментът, към който е завършил
фактическият състав по изкупуването, в случая 1997г. Аргумент в подкрепа на горното е, че
целта на всяка законодателна уредба, особено такава, която регламентира способи за
придобиване или загубване на права, е да създаде гаранции за сигурността и
равнопоставеността на правните субекти, което би се постигнало, ако преценката за броя на
населението в големите градове на Р.България е отнесена към един сигурен момент
/приемането на закона/, а не се поставя в зависимост от това кога правоимащият заплаща
земята. Възприемане на противното би довело до абсудни хипотези, при които ако един
ползвател с предоставен за ползване имот в обсега на гр.Варна заплати същия към края на
1996г. не би могъл да го трансформира в собствен поради това, че според данните от НСИ
към този момент населението на гр.Варна е било над 300 000 души, а ако го заплати към
10
края на 1997г. - няма да е налице пречка за придобиването му, доколкото пак по данни на
НСИ към този момент населението на гр.Варна е под 300 000 души.
В случая от данните изложени в заключението по първоначалната и по повторната
СТЕ се установява по безспорен начин, че предоставеният за ползване на ответника К. К.
имот в местност „Ментеше“ землище Аксаково се намира на отстояние по-малко от 10 км и
от гр.Варна и от черноморското крайбрежие, при положение че към 1992г. /момента на
приемане на разпоредбата на § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ/ населението на гр.Варна е било над
300 000 души.
Следователно независимо, че на ответника К. К. е било надлежно предоставено право
на ползване по отношение на имот идентичен на процесния, то същият не е могъл по реда
на §4б от ПЗР на ЗСПЗЗ да трансформира правото си на ползване в право на собственост
предвид ограниченията в цитираната разпоредба приложими по отношение на имота. Това
налага да бъде разгледано въведеното от ответниците в условията на евентуалност
придобивно основание, а именно изтекла в тяхна полза придобивна давност.
Според чл.79, ал.1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се
придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. В чл.68 от ЗС владението
се определя като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи,
лично или чрез другиго, като своя.
Спорът между страните се концентрира върху началния момент, от който е започнала
да тече давността, респективно дали изискуемият давностен срок е изтекъл към момента на
предявяване на иска. Настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде даден
отрицателен отговор на този въпрос, като съображенията за това са следните:
Институтът на придобивната давност, позволяващ едно лице да изгуби
притежаваното от него вещно право поради придобиването му от друг чрез владение, е
свързан с бездействието на титуляря в определен от закона период от време, като индикация
за изгубен интерес от упражняване на правото му. Поради това, ако за собственика
съществуват обективни пречки да предприеме действия в защита на правото си на
собственост, то срещу него давност не би могло да тече. В съответствие с този общ принцип
е и утвърденото в съдебната практика по приложението на ЗСПЗЗ становище, че придобивна
давност не тече срещу претендиращия реституция до момента на приключване на
реституционната административна процедура /Решение № 54 от 14.05.2019г. по гр.д. №
2800/2018г. на ВКС, Решение № 17/19.02.2016г. по гр.д.№ 4335/2015г. на ВКС/.
В случая решението на ПК–Аксаково от 1997г., на което се позовава ищцата, е
издадено преди изменението на чл.14, ал.1 от ЗСПЗЗ /ДВ, бр. 68 от 1999г./, в сила от
30.07.1999г., поради което би следвало да има конститутивно действие /съгласно
Тълкувателно решение № 1 по гр. д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВКС/. Този извод не се
опровергава от факта, че същото не е придружено със скица и в него не е посочен номер на
имота по стар план, тъй като такъв изобщо не е бил приет към момента на издаването му.
В настоящото производство на база на проведената СТЕ се установи по безспорен
начин, че реституираният имот е имотът с пл.№ 67 по ПКП към ПНИ записан на името на
наследниците на К.Я.Г.. Решението се ползва с конститутивно действие, ако в същото
имотът е индивидуализиран по начин, че да е определяем и разграничаем от другите имоти.
11
В случая имотът по реституционното решение не е индивидуализиран с номер по
кадастрален план но и това е било невъзможно, доколкото видно от заключението на
вещото лице за местност „Ментеше“ няма изработени кадастрални планове предхождащи
ПНИ. При това положение съгласно чл. 28, ал. 4 от ППЗСПЗЗ границите на имотите,
правото на собственост върху които се придобива, съответно възстановява, по реда на § 4к,
ал. 7 и при условията на § 4а, 4б и 4з от ПЗР на ЗСПЗЗ, се определят с плана на
новообразуваните имоти. Именно с този план се определя точното местоположение и форма
на тези имоти, отразявайки придобитите от ползвателите, респ. от бившите собственици
права, при съобразяване с ограниченията и възможностите по § 4з от ЗСПЗЗ. Едва след
влизане в сила на ПНИ се извършва индивидуализацията на имота с номер, конкретна площ
и граници и настъпва конститутивния ефект на решението така, че собствеността по
отношение на реституираните имоти става годна за защита. Така Решение № 30/27.06.2017г.
по гр.д. № 3352/2016г. на ВКС, II г.о.
Планът на новообразуваните имоти на местност „Ментеше“ е одобрен със Заповед №
РД-10-7706-269 от 20.09.2010г. на Областния управител на област Варна и няма данни да е
обжалвана относно НПИ № 49.140, поради което с изтичането на 14-дневния срок по § 4к,
ал. 6 ПЗР на ЗСПЗЗ на 23.10.2010г. същата е влязла в сила в частта й относно процесния
имот.
Съдът приема, че именно от този момент следва да се счита възстановено правото на
собственост на наследниците на К.Г. върху този имот. От тази дата обаче до датата на
предявяване на исковете в съда – 04.12.2019г. не е изтекъл предвиденият в закона
десетгодишен давностен срок, поради което ответниците не са придобили имота и на
заявеното от тях евентуално основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. В тяхна полза поради липса на
предпоставките на чл.70 от ЗС за добросъвестно владение не е изтекла нито кратка 5
годишна давност, нито дългата давност поради липса на изтекъл срок по чл.79 от ЗС.
При липса на установена собственост на ответниците, на основание чл.537, ал.2 от
ГПК на отмяна подлежи и издаденият в полза на К. Р. К. констативен нот.акт за собственост
на недвижим имот придобит по § 4Б от ПЗР на ЗСПЗЗ № 34, том 1, рег.№ 731, дело 34 от
03.06.1999г. на Нотариус, вписан в НК под № 213 при ВРС и с район на действие РС-Варна,
с който К. Р. К. е признат за собственик на място с площ 575 кв.м., пета категория, местност
„Ментеше“, попадащо в зона за земеделско ползване, находящо се в землището на
с.Аксаково, общ.Аксаково, при граници: от две страни път, В.К. и Д.С..
Съобразно изложеното съдът приема, че въззивните жалби срещу решенията от
05.08.2021г. и от 02.08.2022г. постановени по гр.д.№ 19759/2019г. по описа на ВРС се явяват
са неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени, а обжалваните решения да
бъдат потвърдени като правилни и законосъобразни.
По отношение на частната жалба срещу определението от 14.09.2021г., с което е
оставена без уважение молбата на М. А. за изменение по реда на чл.248 от ГПК на
съдебното решение № 262431/05.08.2021г. в частта за разноските, съдът намира следното:
12
Жалбата е процесуално допустима, предявена от лице с правен интерес срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт – определение, с което е отказано изменение на
съдебно решение в частта за разноските по реда на чл.248 от ГПК. С жалбата се възразява
срещу неприсъдените в полза на ищцата съдебно-деловодни разноски в размер на 120 лева
по т.2,3,4,5,11,12 и 15 по представения списък по чл.80 от ГПК.
Видно от списъка на разноските и представените доказателства за вида и размера им
съдът констатира, че става дума за разходи /такси/ заплатени от ищцата главно в полза на
Община Аксаково за снабдяване със скица и данъчна оценка на имота, за издаване на
удостоверения и заверка на копия на планове касаещи доказването в процеса. Съдът приема,
че тези разноски в общ размер от 120 лева са сторени от ищеца във връзка с делото, част от
тях по възлагане от съда /разходи за скица и данъчна оценка на имота/, други – със
съдействието на съда чрез издаване на съдебни удостоверения, но всички те са послужили за
обосноваване на крайните изводи на съда по спора, така че следва да бъде прието, че
независимо, че не са направени в полза на съда, имат характер на съдебни разноски,
заплащането на които следва да понесе загубилата спора страна. Молбата по чл.248 от ГПК
е била подадена от ищцата само за изменение на съдебните разноски присъдени с решението
от 05.08.2021г., с което искът на ищцата е уважен за 1/24 част от спорното право.
Следователно в нейна полза е следвало да бъде присъдена пропорционална част и от тези
разноски в размер на 1/24 част от 120 лева, т.е 5,00 лева. За разликата до претендираните 120
лева молбата по чл.248 от ГПК се явява неоснователна. Ищцата не е поискала от съда
изменение по реда на чл.248 от ГПК на последващото съдебно решение от 02.08.2022г., тъй
като именно с него, при уважаване на исковете за 23/24 части от имота е следвало да бъде
присъдена и останалата част от неприсъдените разноски от 120 лева. При липса на молба за
изменение на съдебното решение от 02.08.2022г. настоящата съдебна инстанция няма
правомощия да контролира присъдените с него разноски.
Що се отнася до неуваженото от първоинстанционния съд възражение на ищцата за
прекомерност на заплатеното от ответниците адвокатско възнаграждение от 900 лева, съдът
намира, че в тази част преценката е правилна предвид на това че се касае за възнаграждение
за процесуално представителство на двама ответници, по искове с фактическа и правна
сложност, по което са проведени 3 съдебни заседания и при минимално дължимо
възнаграждение съгласно чл.7, ал.5 от Наредба 1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /редакция към момента на претендирането им/ в размер на 600
лева за един ответник.
И двете страни по въззивното производство са направили искане за присъждане на
съдебно-деловодни разноски, но с оглед изхода на настоящото произнасяне такива се
следват на въззиваемата страна М. Велкова А. на основание чл.78, ал.3 от ГПК в размер на
800 лева заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски окръжен съд
РЕШИ:
13
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 262431/05.08.2021г. , постановено по гр.д. №
19759/2019г. по описа на ВРС и Решение № 260367/02.08.2022г. , постановено по гр.д. №
19759/2019г. по описа на ВРС, 51 състав.
ОТМЕНЯ определение № 265691/14.09.2021г. постановено по гр.д.№ 19759/2019г.
на ВРС в частта, с която е оставена без уважение молбата на М. В. А. за изменение на
решение № 262431/05.08.2021г. по гр.д.№ 19759/2019г. по описа на ВРС чрез присъждане в
нейна полза на допълнителни разноски и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ Решение № 262431/05.08.2021г., постановено по гр.д. № 19759/2019г. по
описа на ВРС в частта за разноските като ОСЪЖДА К. Р. К., ЕГН ********** и Д. Ж. К.,
ЕГН ********** и двамата с адрес: гр. Варна, ж.к. „Владислав Варненчик“ № 21, вх. 1, ет. 3,
ап. 7 ДА ЗАПЛАТЯТ на М. В. А., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Овчо поле“ № 8,
ет. 3, ап. 4 допълнително сумата от 5,00 /пет/ лева сторените по делото разноски.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 265691/14.09.2021г. постановено по гр.д.№
19759/2019г. на ВРС в останалата част.
ОСЪЖДА К. Р. К., ЕГН ********** и Д. Ж. К., ЕГН ********** и двамата с адрес:
гр. Варна, ж.к. „Владислав Варненчик“ № 21, вх. 1, ет. 3, ап. 7 ДА ЗАПЛАТЯТ на М. В. А.,
ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Овчо поле“ № 8, ет. 3, ап. 4 сумата от 800
/осемстотин/ лева – сторени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение във
въззивната инстанция, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен
касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните.
Преписи от решението да се връчат на страните по делото на основание чл. 7, ал. 2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14