№ 3469
гр. София, 28.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:ЙОАНА М. ГЕНЖОВА
Яна Б.
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело
№ 20211100511835 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 17.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 25041/ 2020 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 32 състав, е отхвърлен предявеният от М. Н. Н. /ЕГН **********/
срещу И. Н. Б. /ЕГН **********/ иск за възстановяване владението върху „ет.3 с
идентификатор 68134.508.985.2.3, находящ се на таванския етаж на къща с адрес: гр.
София, кв. Орландовци, ул.“******* с площ от 66 кв.м. и съседи: на същия етаж- няма,
под обекта: 68134.508.985.2.1, над обекта- няма“. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът
М. Н. е осъден да заплати на ответницата И. Б. сумата 950 лв.- разноски по делото.
Постъпила е въззивна жалба от М. Н. Н. /ищец по делото/, в която е заявено
искане за отмяна на постановеното от СРС решение „като неправилно,
незаконосъобразно и противоречащо на фактическата правна обстановка по делото“ и
да бъде постановено решение за уважаване на предявения иск, с присъждане на
разноски по делото.
ВъззИ.емата страна И. Н. Б. /ответница по делото/ оспорва жалбата и моли
постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира
разноски за въззивното производство.
Предявен е иск с правно основание чл.76 ЗС.
1
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1
ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По същество постановеното от СРС решение е и правилно и като такова следва
да бъде потвърдено.
Подадената от ищеца М. Н. въззивна жалба е бланкетна- в нея не са изложени
каквито и да било доводи и твърдения за порочност на обжалваното решение, респ. за
наличие на законовите предпоставки за уважаване на предявения по делото иск за
защита на нарушено владение /държане/ по чл.76 ЗС. Жалбоподателят се е задоволил
единствено общо да посочи, че решението е „неправилно, незаконосъобразно и
противоречащо на фактическата правна обстановка по делото“.
В действащия понастоящем Граждански процесуален кодекс /ГПК/- в сила от
1.03.2008 г., характерът на виззивната инстанция като съд по същество е запазен, но са
въведени ограничения при събирането на доказателства и при извършваната от съда
проверка за правилността на първоинстанционното решение, като съгласно чл.269 ГПК
съдът е ограничен до посоченото от жалбоподателя /т. нар. „ограничен въззив”/.
Според разпоредбата на чл.260, т.3 ГПК въззивната жалба трябва да съдържа
указание в какво се състои порочността на обжалваното решение. Същевременно при
проверката на редовността на въззивната жалба няма основание за оставянето й без
движение, респ. за връщането й, ако същата не отговаря на горепосоченото изискване,
който извод следва от разпоредбата на чл.262, ал.1 ГПК. С това законодателно е
възприето корективно тълкуване на дадената в ГПК /отм./ уредба на т.нар. „пълен
въззив”, при който няма ограничения при събирането на доказателства от въззивния
съд и произнасянето му в рамките на посочените в жалбата оплаквания.
Съгласно приложимата норма на чл.269 ГПК въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата по отношение правилността на атакуваното решение, като
според даденото в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/ 2013
г. на ВКС, ОСГТК- т.1, тълкувателно разрешение, отклонение от това правило е
обосновано единствено с приложението на императивни материалноправни норми и
със служебното съблюдаване интереса на някоя от страните по делото, каквито
хипотези в случая не са налице.
2
Констатираната разлика с въззивното обжалване по ГПК /отм./, при несъмнено
запазения и с новия ГПК характер на въззивната инстанция като такава по същество,
води до извод, че при въззивното обжалване по действащия ГПК порокът следва да е
указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши
проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. За това,
което не е посочено от жалбоподателя, ефектът на първоинстанционното решение се
запазва. Следователно въззивна жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна,
тъй като не позволява друга проверка, освен за валидността и допустимостта на
обжалвания съдебен акт /според приетото по- горе първоинстанционното решение е
валидно и допустимо/.
След като жалбата на ищеца не съдържа конкретно указание за порочността на
първоинстанционния съдебен акт, с който предявения по делото посесорен иск по
чл.76 ЗС е отхвърлен, въззивният съд не може да формира собствени изводи по
съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да
го потвърди- чл.271 ГПК.
Независимо от горното, следва да се отбележи, че в първо-инстанционното
производство не е проведено дължимото от ищеца пълно главно доказване на
производящите спорното материално право факти и обстоятелства /чл.154, ал.1 ГПК/.
Въпреки заявеното от ответницата оспорване на иска /писмен отговор на исковата
молба по чл.131 ГПК/, доказателства, обосноваващи извод за основателност на
предявения владелчески иск, при доказателствена тежест, принадлежаща на ищеца Н.,
по делото не са събрани, поради което и същият правилно е отхвърлен като
неоснователен и недоказан.
Посесорната защита по чл.76 ЗС, имаща за предмет владението или държането
върху вещи и имоти като фактическо състояние, може да бъде предоставена срещу
всеки, чието поведение се квалифицира по посочените в закона два начина- когато
самоволното или самоуправно установяване на фактическа власт върху вещта е
извършено от нарушителя чрез насилие или по скрит начин, включително и срещу
собственик. Претенцията следва да се предяви в шестмесечен срок, който започва да
тече от деня на нарушението, респ. отнемане на владението/държането. По своя
характер този срок е преклузивен- с изтичането му отпада притезанието на владелеца
или държателя, поради което и съдът е длъжен служебно да следи за неговото
спазване. Отнемането е нарушение на владението/държането, което се състои в
еднократно действие, с което се отнема фактическата власт от владелеца или
държателя на имота и от деня на извършването му започва да тече шестмесечния срок,
в който владението може да бъде защитено с иска по чл.76 ЗС.
Съвкупната преценка на събраните в процеса доказателства- писмени и гласни,
3
не може да бъде обоснован извод от въззивния съд, че към 1.06.2020 г. ищецът М. Н. е
упражнявал фактическа власт /държане/ върху процесния имот, а също и че държането
върху имота му е било отнето от страна на ответницата И. Б. чрез насилие или по
скрит начин. Няма безспорни доказателства по делото, че Н. е установил фактическа
власт върху имота преди 1.06.2020 г. и че към посочената релевантна дата е бил негов
владелец или държател. Обстоятелството, че посещавал майка си, която живеела в
имота до смъртта си през 2019 г., и че бил допускан до него, вкл. и от ответницата-
негова сестра, не е равнозначно на упражняване на фактическа власт върху имота- с
характер на владение или държане, което да е в приложното поле на посесорната
защита по чл.76 ЗС. В този смисъл са и мотивите на представеното във въззивното
производство Решение по гр.д.№ 22409/ 2020 г. на СРС, 72 състав, с което е уважен иск
на М. Н. по чл.30, ал.1 ЗН, и отхвърлен насрещен иск по чл.59 ЗЗД на И.. В.М. срещу
него, независимо, че същото няма пряко доказателствено значение за настоящия
съдебен спор.
Не може да се приеме при съвкупна преценка на доказателствата и че е налице
отнемане на владението/държането от М. Н. на посочената дата- 1.06.2020 г., от страна
на ответницата Б., поради което и искът по чл.76 ЗС като неоснователен и недоказан
правилно е отхвърлен с обжалваното първоинстанционно решение.
При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции
постановеното от СРС решение като правилно следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът
дължи да заплати на въззИ.емата страна сумата 900 лв.- разноски за въззивното
производство /за платено адв. възнаграждение/.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 17.06.2021 г., постановено по гр. дело № 25041/
2020 г. на Софийски районен съд, І ГО, 32 състав.
ОСЪЖДА М. Н. Н. /ЕГН **********/ да заплати на И. Н. Б. /ЕГН **********/
сумата 900 лв. /деветстотин лева/- разноски за въззивното производство, на основание
чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5