№ 407
гр. гр. Д., 22.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Д. в публично заседание на двадесет и трети ноември
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Галатея Ханджиева Милева
Членове:Галина Д. Жечева
Жечка Н. Маргенова Томова
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Жечка Н. Маргенова Томова Въззивно
гражданско дело № 20223200500595 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по реда на глава ХХ от ГПК по въззивна
жалба вх.№1240319.07.2022г. на у „Водоснабдяване и канализация Д.” AД,
със седалище и адрес на управление: град Д., бул. „Трети март” № 59, ЕИК
*********, представлявано от изпълнителния директор Т. Г., срещу решение
№649/29.06.2022г. по гр.д.№3535/2021г.на РС-Д., с което се ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, по отношение на
„Водоснабдяване и канализация Д.” АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Д., бул. „Трети март” № 59, представлявано от
изпълнителния директор Т. И. Г., че ищцата Ю. М. Ч. с ЕГН ********** от
гр. Д., ***, не дължи поради погасяване по давност сумите от: 1/ 5 673,21 лв.,
представляваща неизплатено задължение за предоставени ВиК услуги за
периода от 19.01.2001 г. до 26.09.2018 г., поради изтичане на предвидената от
закона давност, за обект с клиентски № ***, находящ се в гр. Д., ***, от
която: 4 823,13 лв. по фактура №**********/30.10.2019 г. и 850,08 лв. по
фактура № **********/18.03.2021 г.; 2 / 4 760,31 лв., представляваща
начислено обезщетение за забава върху главните парични задължения,
изчислено в размер на законната лихва, за периода на забавата на всяко едно
1
задължение, считано от деня, следващ тридесетия ден за плащане след
фактуриране на задължението, до датата на подаване на исковата молба.
Съединена за общо разглеждане е и частна жалба вх.
№13465/02.08.2022г. на Водоснабдяване и канализация Д.” AД срещу
определение по чл.248 от ГПК №1768/25.07.2022г. по гр.д.№3535/2021г. , с
което решението е допълнено с осъждането на дружеството да заплати на
ищцата съдебно деловодни разноски от общо 2 329.34лева.
Жалбите са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от лице с правен
интерес от въззивното и частно обжалване, отговарят на изискванията за
редовност на сезирането на въззивната инстанция.
Решението по същество на спора въззивникът намира за неправилно и
необосновано. Счита районния съд неправилно да е приложил разпоредбата
на чл.111 от ЗЗД и дадените указания с ТР №3/18.05.2012 на ОСГК на ВКС,
които не били относими към вземане по фактура №**********/18.03.2021г.
което било начислена санкция. Исковата молба се отнасяла за неплатени
задължения до 17.11.2018г., вземането по посочената фактура не било
предмет на производството. Едновременно с това се излагат подробни
обстоятелства относно възникването на вземането по фактурата от
18.03.2021г. в размер на 850.08лева, като определено по реда на чл.49, 50, 51
от ОУ на ВиК в резултат на констатация за незаконно присъединяване към
водоснабдителните и канализационни системи, излагани и в отговор на
исковата молба. Иска отмяна на решението и постановяване на ново за
отхвърляне на отрицателната установителна претенция.
Определението по чл.248 от ГПК счита за постановено по недопустимо
искане, тъй като ищцата, която искала присъждане на разноски представила
списък по чл.80 от ГПК след последното проведено съдебно заседание по
делото, договорът за правна защита и съдействие бил неправомерно сключен-
липсвала дата на сключване и номер на делото, по което ще се извършва
правна защита, а възнаграждението било прекомерно.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК насрещната страна е подала писмен
отговор по въззивната жалба, а в срока по чл.276, ал.1 от ГПК и отговор по
частната жалба.
Въззивната жалба счита за неоснователна, правилно били приложен
института на погасителната давност за периодичните вземания, а по
2
отношение на вземането по фактурата от 18.03.2021г. недължимостта му е
установена от съда не защото е погасено по давност, а защото не е
доказано.Иска потвърждаване на решението.
Частната жалба намира за неоснователна, тъй като твърденията не
отговаряли на фактите-били представени два списъка за разноски и двата
преди приключване на съдебното дирене, два договора за правна помощ, като
в единия фигурирал както дата на сключването му така и номера на делото, в
другия бил посочен месец и година, а номера на делото към него момент не
бил известен. Адвокатското възнаграждение не надхвърляло минималното
дължимото с оглед цената на исковете, а и възражение за прекомерност към
датата на приключване на съдебното дирене пред районния съд ответникът не
бил направил.
При данни обжалваното решение да е връчено на въззивника на
06.07.2022г., а обжалваното определение на 27.07.2022г., жалбите са
подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от лице с правен интерес от
въззивното и частно обжалване, отговарят на изискванията за редовност на
сезирането на въззивната инстанция.
Д.кият окръжен съд разгледа съдържащите се в нея оплаквания,
становището на противната страна и с оглед на тях и събраните по делото
доказателства, в рамките на правомощията си по чл.269 от ГПК провери
обжалваното решение и основателността на иска, като приема за установено
следното:
Предявеният иск е отрицателно установителен такъв, черпещ правното
си основание от разпоредбата на чл.124, ал.1 от ГПК. Предявен е от Ю. М. Ч.
с ЕГН ********** от гр. Д., ***, срещу „Водоснабдяване и канализация” АД
гр.Д., за установяване, че не дължи на ответника сумата от общо 5 673,21
лева,представляваща неизплатено задължение за предоставени ВиК услуги за
периода от 19.01.2001 г. до 26.09.2018 г., за обект с клиентски № ***,
находящ се в гр. Д., ***, от които 4 823,13 лева по фактура №
**********/30.10.2019 г. и 850,08 лева по фактура № **********/18.03.2021
г.; сумата от общо 4 760,31 лева, представляваща начислено обезщетение за
забава върху главните парични задължения, изчислено в размер на законната
лихва, за периода на забавата на всяко едно задължение, считано от деня,
следващ тридесетия ден за плащане след фактуриране на задължението, до
3
датата на подаване на исковата молба.
Ищецът сочи между страните да е налице дългогодишен спор във
връзка с начисляване на служебна консумация при отчитането на повреден
водомер; без да имат основание, служители на ответното дружество, са
начислявали служебна консумация от порядъка на 20-30 куб. м. ежемесечно.
Наследодателят на ищцата, нейният съпруг отказал да заплаща сметки,
поради тяхното неправилно начисляване. След като съпругът на ищцата
починал, поискала да бъде сменен водомерът, като е поискала да заплати
текущите потребени от нея задължения за „Вик“ услуги и била информирана,
че има задължения в размер на 6 000лв., изразила несъгласие и отказала да ги
плати. През 2020г. дъщерята на ищцата А. Ч. поискала да заплати ползваните
услуги през 2020г., дружеството отказало да приеме такова до погасяване на
задълженията от 2019г., както и задълженията за начислени лихви за периода
2015г.-2018г. През месец януари 2021г. водоснабдяването в процесния имот
било преустановено. Позовава се на изтекла тригодишна погасителна давност
по отношение на процесните вземания. Сочи и, че след дата 21.11.2019г.
всички задължения към ответното дружество са заплащани редовно.
При липса на оспорване на качеството на ищцата на потребител на ВиК
услуги за обект с клиентски № ***, находящ се в гр. Д., ***, ответникът
оспорва верността на фактическите твърдения на ищцата. Няколко кратно /на
датите 18.10.2017г., 23.20.2018г., 17.12.2019г/ били съставяни предписания, в
които са описвани задълженията, на датата 26.09.2019г. била изпратена
покана за доброволно изпълнение. В системата на дружеството задълженията
фигурирали като дължими. Задълженията по партида с кл.№*** не можели да
бъдат погасени по давност само на основание позоваване на такава, тъй като
съгласно чл.120 от ЗЗД давността не се прилагала служебно. Сумата от
850.08лева по фактура № **********/18.03.2021 г. се „издавала“ по реда на
чл.49, 50, 61 от Общите условия и представлявала начислена санкция, с която
ищцата била запозната, тъй като на 08.01.2021г. било прекъснато
водоснабдяването на обекта. При извършена проверка на 15.03.2021г. се
установило, че обекта е водоснабден в следствие на неправомерни физически
действия. Приложена била разпоредбата на чл.50 от ОУ.
С атакуваното решение исковете са уважени като е прието от районния
съд вземанията за периода 19.01.2001г-26.09.2018г.в общ размер от 4 823,13
4
лева по фактура № **********/30.10.2019 г. да са погасени по давност, а
вземането от 850,08 лева по фактура № **********/18.03.2021г.да не е
доказано. Въззивната инстанция намира решението за правилно по следните
съображения:
Не е спорен фактът, че ищцата, заела позицията на въззиваема, е
потребител на В и К услуги за обект с клиентски № ***, находящ се в гр. Д.,
***. Няма данни за техническото състояние на водомера, чрез който се е
отчитало доставянето на вода в обекта на ищцата към който и да е момент.
Привлеченото по делото вещо лице по съдебно-счетоводната експертиза
е констатирало, че за обект с клиентски № ***, находящ се в гр. Д., *** към
датата 17.11.2018г. са издавани месечни фактури за потребена вода на името
на Д. Ч./съпруг на ищцата, вече покойник, по които факти няма спор между
страните/. След датата 30.10.2019г. са издавани фактури на името на ищцата .
За периода 01.01.2001г.-30.09.2018г. били начислени 2400куб.м.вода на
стойност 4823.21лева, като 1534куб.м.от общо 2400куб.м са начислени
служебно при повреден водомер. Установено е от вещото лице
префактуриране на неплатени периодични задължения за минал период с
фактура №**********/30.10.2019 г.. По данни от представената от ответника
фактура №**********/30.10.2019 г., същата е за вземане от общо
5137.32лева/с ДДС/, което е формирано от сбора на месечни вземания за
периода 19.02.2001г.-27.09.2019г. Според изчисленията на вещото лице сбора
на вземанията за периода 20.02.2001г.-27.09.2018г. се равнява на сумата от
4823.21лева. Според констатациите на вещото лице служебно начислените в
този период вземания включват и количества изразходвана вода, определени
при състояние на водомера в хипотеза „повреден“/за месеците от м.февруари
2001г.до м.октомври 2012г., когато са начислявани служебно 5, 10 или
15куб.м./, както и в хипотеза „без достъп“/за м.декември 2014, януари 2015,
декември 2016г., май и юни 2017г. и февруари, март, април 2018г./. Липсва
установяване, което е в тежест на ответника, относно методиката на
определяне на количеството изразходвана вода с оглед посоченото
основание/повреда и липса на достъп/, нито фактическото му настъпване.
Дори обаче всички месечни вземания в периода 19.01.2001г.-26.09.2018г. да
са законосъобразно и правилно определени по основание и размер,
ответникът е бездействал повече от три години за събиране на всяко едно от
вземанията си за отчетените количества вода и понастоящем всички те са
5
погасени по давност. Водоснабдителната и канализационна услуга има
характер на задължение за периодично плащане на чл. 111, б. "в" ЗЗД, спрямо
което е приложима тригодишна погасителна давност. Давността според
нормата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. Давностният срок за плащане на периодични вземания
съгласно чл.111, б.”в” ЗЗД, започва да тече спрямо всяко месечно задължение
като се погасява с изтичане на тригодишен период от изискуемостта му, а тя в
случая настъпва в деня, следващ тридесетия ден за плащане след фактуриране
на всяко задължение/а не след префактурирането им на дата 30.10.2019г./, тъй
като съгласно чл.33, ал.2 от Общи условия на оператора , потребителите са
длъжни да заплащат сумите за ползваните от тях ВиК услуги в 30 дневен срок
от датата на фактуриране. Най-късното предявеното вземане от процесния
период 19.01.2001г.-26.09.2018г. е за м.септември 2018г./с падеж м.октомври
2018г./, тригодишният период е изтекъл към м.октомври 2021г./преди датата
на исковата молба 17.11.2021г. В този смисъл и настоящата инстанция
приема, че всички процесни вземания за периода 19.01.2001г.-26.09.2018г.,
включени във фактура №**********/30.10.2019 г., са погасени с кратката
тригодишна давност към датата на предявяване на иска, вкл. обезщетението
за забавено плащане върху главниците на самостоятелно основание съгласно
чл.111, б.б ЗЗД както и съгласно чл.119 ЗЗД като акцесорно на погасеното
вземане.
По данни от фактура № **********/18.03.2021 г, същата е издадена за
доставяне на 368куб.м вода на стойност 1.95лева, т.е. общо задължение от
850лева с ДДС/708.40лева +141.68лева ДДС/. Според ответника касае се за
определяне на количество вода в хипотезата на чл.50 от Общите условия за
незаконно присъединяване, тъй като на 08.01.2021г водоподаването за обекта
на ищцата е прекъснато, а при проверка на 15.03.2021г. било установено, че
водоподаването е възстановено. Според разпоредбата на чл. 50 от Общи
условия при незаконно присъединяване, изразходваното количество вода се
определя по реда на чл.49 от ОУ /по пропускателната способност на
водопроводната инсталация непосредствено преди водомера при 6 часа
потребление в денонощието и изтичане на водата със скорост 1 м/с./ за
едногодишен период, освен ако се докаже, че периодът е по-малък.
Доказателства по делото не сочат наличие на основание за определяне на
количество водаа по методиката на чл.50 от Общите условия. Не е доказано
6
да е налице незаконно присъединяване. Представените по делото покана за
доброволно изпълнение/без данни за връчването и на ищцата/,протокол от
датите 08.01.2021г. и, протокол от 15.03.2021г. сочат на друго фактическо
положение- прекъсване на водоподаването от тротоарния кран при условията
на чл.40 от Общите условия, т.е.поради неплащане на фактурирани вземания
за периода 16.03.2015-30.06.2021г., както е отразено в поканата, и
възстановяването му чрез пускане на тротоарния кран 3.4цола. При това
положение не се касае за водоснабдяване в обекта на ищцата въпреки спиране
на крана преди водомера, в който случай ще е налице незаконното
присъединяване- нерегламентирано свързване на вода, която не се отчита от
водомера, и която хипотеза попада в приложното поле на разпоредбата на
чл.50 от Общите условия. Количеството изразходвана вода в случая е
следвало да се определи по реда на чл.22 и сл. от Общите условия, т.е. по
водомер, тъй като не са налице предпоставките на чл.50/вкл.на чл.49 и чл.51/
от Общите условия, препятстващи реалния отчет, а не по реда на чл.50 от
Общите условия, както твърди ответника.
При тези съображения се налага извода, че дружеството – ответник,
носещ доказателствената тежест при отрицателния установителен иск по
чл.124, ал.1 ГПК за недължимост на сума, претендирана като стойност на
служебно начислени кубици вода, не е установило при условията на пълно и
главно доказване основанието, обстоятелствата от които произтича
отричаното от ищеца вземане, поради което искът и за тази сума подлежи на
уважаване.
По изложените съображения и съгласно чл.271 и чл.272 от ГПК,
настоящата инстанция, считайки за правилно атакуваното решение и
споделяйки напълно мотивите му, към които препраща, намира, че то следва
да бъде потвърдено.
Следва да бъде потвърдено и определението по чл.248 от ГПК
№1768/25.07.2022г., с което решението е допълнено с осъждането на
дружеството да заплати на ищцата съдебно деловодни разноски от общо 2
329.34лева.
Съобразно изхода от производството пред районния съд, право на
разноски има ищецът, който е удостоверил плащането на адвокатско
възнаграждение за защита по делото в размер на 1500лева с ДДС с договор за
7
правна защита и съдействие/л.183 от делото на ДРС/ и с последващ
договор/л.182от делото на ДРС/ плащането на 360лева с ДДС възнаграждение
за третото, четвъртото и петото съдебно заседание, проведени на датите
28.03.2022г., 09.05.2022г. и 30.05.2022г., т.е общо 1860лева с ДДС. При
разпределяне отговорността за разноски районният съд не е извършил
преценка за прекомерност на адвокатското възнаграждение, основание за
каквато е било налице, тъй като със заявление вх.№8917/30.05.2022г.
ответникът възразил за прекомерността на платеното от ищцата адвокатско
възнаграждение своевременно. Възражението му обаче настоящата инстанция
намира за неоснователно. При съпоставка на платения адвокатски хонорар с
минимум дължимите размери по чл.7, ал.1, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/в редакцията към
датата на договарянето, т.е. преди изменението ДВ бр.///2022г./ от
563.22лева/без ДДС/ за защита срещу осъдителната претенция за сумата от
4760.31лева, по чл.7, ал.1, т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения от 613.66лева/без ДДС/ за защита
по осъдителната претенция за общо 5673.21лева, както и с минимум
дължимия размер по чл.7, ал.9 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за всяко
следващо след второто съдебно заседание, т.е. за последните три съдебни
заседания от 300лева/без ДДС/, платеното от ответника възнаграждение от
общо 1500лева/без ДДС/ надхвърля незначително минимално дължимо
възнаграждение от общо 1476.88лева/без ДДС/. С дължимия се съгласно § 2а
от ДР на същата наредба ДДС от 20%, минимум дължимото общо
възнаграждение за защита по делото възлиза на 1772.26лева. С оглед
фактическа и правна сложност, преценена съобразно изследваните факти,
събраните за установяването им доказателства, релевирани искания и
възражения, провеждането на пет открити съдебни заседания, размерът на
заплатеното адвокатско възнаграждение от общо 1860лева с ДДС се явява
адекватен на естеството на извършените процесуални действия на защитата.
Освен разноски за адвокатско възнаграждение ищцата е сторила и разходи от
418.34лева държавна такса, 51лева за вещо лице. Общо разходите за
първоинстанционното производство са в размер на присъдената сума от 2
329.34лева.
И във въззивното производство право на разноски има само
въззиваемата страна-ищец в първоинстанционното производство. Същата е
8
удостоверил с представения договор от 08.11.2022г. плащането в брой на
адвокатско възнаграждение от 480 лева с ДДС за подаване на отговор на
въззивната жалба и още 480 лева с ДДС за подаване на отговор на частната
жалба. Осъществена е защита, изразяваща се в подаване на отговор на
въззивната жалба и явяване в открито съдебно заседание. Липсва възражение
от страна на насрещната страна за прекомерност на адвокатското
възнаграждение за въззивната инстанция и на въззиваемата следва да се
присъди в пълен размер сумата от 480лева с ДДС адвокатско възнаграждение
за подаване на отговор на въззивната жалба. Отговорност за разноски в
настоящото производството по чл. 248 от ГПК, каквито въззиваемата е
удостоверил да е сторила в размер на 480лева с ДДС за адвокатско
възнаграждение, не се разпределя /определение № 74/25.04.2018 г. по ч. гр. д.
№ 1103/2018 г., ІІ г. о., ГК на ВКС и цитирана в последното съдебна
практика/. Производството по чл. 248 ГПК не е самостоятелно производство,
а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените
от страните разноски в съответната инстанция. То е способ за защита срещу
неправилно присъждане на разноски – чрез допълването на съдебния акт,
когато те не са присъдени или чрез неговото изменение, когато са неправилно
определени. Произнасянето на съда по направеното искане е допълнение на
вече постановен акт, за която инстанция има вече присъдени разноски и
следователно нови разноски за адвокатско възнаграждение не се дължат.
Интересът в това производство е материален, но не и самостоятелен като
предмет на адвокатска защита и не следва да се допуска кумулиране на нови
задължения за разноски в „процеса относно разноските“ за страната,
инициирала производство по чл. 248 ГПК. Противното ще противоречи на
целта за закона, както и на уредбата на института на разноските, уреден в чл.
78 и сл. ГПК.
Воден от горното, Д.КИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №649/29.06.2022г. по гр.д.№3535/2021г.на
РС-Д. и определение №1768/25.07.2022г.по същото дело.
ОСЪЖДА „Водоснабдяване и канализация Д.” АД, ЕИК *********, гр.
Д., бул. „Трети март” № 59, да заплати на Ю. М. Ч. с ЕГН ********** от гр.
9
Д., ***, разноски във въззивното производство от 480лева с ДДС адвокатско
възнаграждение.
Решението е окончателно на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10