№ 19729
гр. София, 29.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ
при участието на секретаря С.О.
като разгледа докладваното от ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ Гражданско дело №
20221110170972 по описа за 2022 година
Предявени са осъдителни искове за осъждане на ответника И.А.Г., да заплати на ищеца В.
И. В., ЕГН **********, на основание чл. 224, ал. 1 от КТ сумата от 8 477,04 лева,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от
10.05.2019 г. до 11.03.2022 г. , както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 2 317,88
лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата
за периода от 01.07.2019 г. до 11.03.2022 г.
Ищецът твърди, че с ответника били обвързани от валидно възникнало трудово
правоотношение по Трудов договор № К-148 от 28.02.2012 г., по който ищецът бил назначен
при ответника на длъжност „Директор на регионална дирекция по горите“. Трудово
правоотношение е прекратено на 10.05.2019 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 от КТ, като
уволнението било обжалвано и отменено, а ищецът бил възстановен на заеманата преди
уволнението длъжност. С допълнително споразумение към Договор № К222 от 10.03.2022 г.
встъпил в длъжност на 11.03.2022 г. Излага, че за времето през което не е бил на работа
поради незаконно уволнение до възстановяването му на работа (10.05.2019 г. до 11.03.2022
г.) има право на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, изчислено въз
основа на среднодневното брутно трудово възнаграждение по допълнително споразумение
№ К-411 от 25.03.2016 г. Сочи, че тъй като дължимите обезщетения се изплащат не по-
късно от последния ден на месеца следващ месеца през който правоотношението е
прекратено, работодателят е изпаднал в забава. С молба уточнение от 24.01.2023 г. сочи
конкретен период и размер на обезщетение за забава в размер на законната лихва.
В срока за отговор на исковата молба, такъв е постъпил от ответника, който оспорва
1
исковете като недопустими, евентуално неоснователни. Сочи, че между същите страни за
същото вземане е налице друго висящо производство, което не е приключило. По същество
счита, че исковете са неоснователни, като възразява че правото на ищеца да ползва отпуск е
погасено, поради което погасено е и правото на компенсация. Оспорва начина на
определяне на размера на вземането. Твърди, че решението на СЕС, на което ищецът се
позовава следва да се тълкува в смисъл, че на възстановения на работа работник се полагат
дни отпуск, които реално да ползва, а не заместването им с парична сума. Възразява, че
искът е погасен по давност, тъй като е предявен извън сроковете по чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ.
Прави искане производство по делото да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от
ГПК. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
Видно от представен трудов договор от 28.02.2012 г. ищецът е назначен при ответника на
длъжност „директор на Регионална дирекция по горите, гр. Пазарджик“, със срок на
договора – за неопределено време с 6 месечен изпитателен срок в полза на работодателя,
при ненормирано работно време, с основно месечно възнаграждение 1247 лв. и
допълнително възнаграждение за продължителна работа 187,05 лв., при платен годишен
отпуск 20 работни дни и допълнителен платен годишен отпуск за ненормирано работно
време 5 работни дни.
Представено е допълнително споразумение към трудовия договор от 10.08.2012 г., видно от
което ищецът заема длъжност „директор на Регионална дирекция по горите, гр. Пазарджик“,
със срок за изпитване, при дневно работно време 8 ч. и 40 ч. седмично при 5 дневна работна
седмица, при ненормирано работно време, с основно трудово възнаграждение 1 527 лв. и
допълнително възнаграждение за продължителна работа 229,05 лв., при платен годишен
отпуск 20 работни дни и допълнителен платен годишен отпуск за ненормирано работно
време 5 работни дни.
Представено е допълнително споразумение към трудовия договор от 27.01.2015 г., видно от
което ищецът заема длъжност „директор на Регионална дирекция по горите, гр. Пазарджик“,
със срок на договора – за неопределено време, при дневно работно време 8 ч. и 40 ч.
седмично при 5 дневна работна седмица при ненормирано работно време, с основно трудово
възнаграждение 1527 лв. и допълнително възнаграждение за продължителна работа 274,86
лв., при платен годишен отпуск 20 работни дни и допълнителен платен годишен отпуск за
ненормирано работно време 12 работни дни.
Представено е допълнително споразумение към трудов договор от 25.03.2016 г., видно от
което ищецът заема длъжност „директор на Регионална дирекция по горите, гр. Пазарджик“,
със срок на договора – за неопределено време, при дневно работно време 8 ч. и 40 ч.
седмично при 5 дневна работна седмица при ненормирано работно време, с основно трудово
възнаграждение 1 700 лв. и допълнително възнаграждение за продължителна работа 323 лв.,
при платен годишен отпуск 20 работни дни и допълнителен платен годишен отпуск за
ненормирано работно време 12 работни дни.
2
От страна на ищеца е представено допълнително споразумение към трудов договор от
10.03.2022 г., в което е посочено, че във връзка с влязло в сила съдебно решение по гр.д.
35411/2019 г. по описа на СРС и заявление от инж. В., последният заема длъжност
„директор на Регионална дирекция по горите, гр. Пазарджик“, със срок на договора – за
неопределено време, при дневно работно време 8 ч. и 40 ч. седмично при 5 дневна работна
седмица при ненормирано работно време, с основно възнаграждение 2300 лв. и
допълнително възнаграждение за продължителна работа 575 лв., при платен годишен отпуск
20 работни дни и допълнителен платен годишен отпуск за ненормирано работно време 12
работни дни.
Представено е допълнително споразумение от 11.08.2022 г. видно от което ищецът заема
длъжност „директор на Регионална дирекция по горите, гр. Пазарджик“, със срок на
договора – за неопределено време, при дневно работно време 8 ч. и 40 ч. седмично при 5
дневна работна седмица при ненормирано работно време, с основно трудово
възнаграждение 2760 лв. и допълнително възнаграждение за продължителна работа 690 лв.,
при платен годишен отпуск 20 работни дни и допълнителен платен годишен отпуск за
ненормирано работно време 12 работни дни.
По делото е представена заповед № К-783 от 10.05.2019 г., от съдържанието на която се
установява, че трудовото правоотношение с ищеца е прекратено на основание чл. 325, ал. 1,
т. 2 КТ.
Представено е заявление от ищеца, адресирано извънсъдебно до ответника с вх. № ИАГ-
31878/20.12.2022 г., в което ищецът е изложил, че за периода от 10.05.2019 г. до 11.03.2022 г.
не е ползвал платен годишен отпуск, поради което е заявил претенция за плащане на
обезщетение за неползван такъв.
Видно от решение № 271796 от 12.11.2019 г. по гр.д. 3541/2019 г. по описа на СРС, заповед
№ К-783 от 10.05.2019 г. е отменена и ищецът е възстановен на заеманата до уволнението
длъжност.
Представен е и Акт за встъпване в длъжност от 11.03.2022 г., видно от който на същата дата
ищецът е встъпил в длъжност.
Ответникът е представил фиш за заплата за месец октомври 2017 г.
По делото е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, като съгласно заключението на
вещото лице размерът на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ за периода от 10.05.2019 г. до
11.03.2022 г. е 8 438,43 лв., а лихвата за забава върху посочената сума за периода от
01.07.2019 г. до 11.03.2022 г. е 2 308,86 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
За уважаване на предявените искове в тежест на ищеца при условията на пълно и главно
доказване е да установи, че е полагал труд при ответника за претендирания период, че
трудовото правоотношение е прекратено незаконно и размера на търсеното вземане. В
тежест на ответника е да докаже, че е изплатил обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ или че
3
ищецът реално е ползвал целият полагащ му се отпуск.
Досежно дължимостта на обезщетение за неползван платен годишен отпуск за периода от
датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването на работника на работа е
дадено разрешение от Съда на европейския съюз. Според решение на СЕС от 25.06.2020 г.,
по съединени дела C-762/18 и C-37/19, ECLI: EU: C: 2020: 504 член 7, параграф 1 от
Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година
относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска национална съдебна практика, по силата на която работник, който е уволнен
незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право
вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, няма право на платен
годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на
работа, поради това че през този период не е полагал действително труд за работодателя;
член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска
национална съдебна практика, по силата на която при последващо прекратяване на
трудовото правоотношение — след като работникът е бил уволнен незаконно, а по-късно
възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на
уволнението му със съдебно решение, този работник няма право на парично обезщетение за
неизползвания платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до
датата на възстановяването му на работа. В т. 78 от мотивите се сочи, че работник, който е
уволнен незаконно, а по - късно е възстановен на работа в съответствие с националното
право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, има право да иска
платен годишен отпуск в целия полагаем размер за периода от датата на незаконното
уволнение до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна. Според
възприетото в т. 87 от мотивите, когато съответният работник отново е уволнен, след като е
бил възстановен на работа вследствие на отмяната на незаконното му уволнение, той може
да иска на основание член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 обезщетение за неизползван
годишен отпуск при новото уволнение, включително за периода от датата на незаконното
уволнение до датата на възстановяването му на работа. Заключението на Съда по конкретно
преюдициално запитване е обвързващо и създава задължение за неговото спазване, защото в
обсъжданото производство СЕС не упражнява консултативна, а решаваща функция -
постановява заключение, облечено във формата на съдебен акт - решение или определение.
Съгласно чл. 91 от Процедурния правилник на Съда (обн. ОВ на ЕС, бр. L 265 от 29.09.2012
г.), съдебното решение има задължителна сила от деня на неговото обявяване, а
определението - от деня на неговото връчване. Ето защо и съдът следва да съобрази и
приложи цитираното решение на СЕС.
Между страните няма спор, а и от представените доказателства се установява, че между
същите е възникнало валидно трудово правоотношение въз основа на трудов договор от
28.02.2012 г., по силата на който ищецът е назначен при ответника на длъжност „директор
на Регионална дирекция по горите, гр. Пазарджик“. Не е спорно и обстоятелството, че
трудовото правоотношение е прекратено със заповед № К-783 от 10.05.2019 г. на основание
4
чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ /която разпоредба гласи, че трудовият договор се прекратява без която
и да е от страните да дължи предизвестие когато уволнението на работника или служителя
бъде признато за незаконно или бъде възстановен на предишната му работа от съда и
същият не се яви да я заеме в срока по чл. 345, ал. 1 КТ/. От представеното решение №
271796 от 12.11.2019 г. по гр.д. 3541/2019 г. по описа на СРС, частично отменено с решение
№ 26373/08.06.2021 г. по гр.д. 4007/2020 г. по описа на СГС, се установява, че заповед № К-
783 от 10.05.2019 г. е отменена и ищецът е възстановен на заеманата до уволнението
длъжност. Няма спор, че в периода на незаконното прекратяване на трудовото
правоотношение, ищецът не е полагал труд при друг работодател по трудово или служебно
правоотношение.
С оглед гореизложеното съдът достига до извода, че ищецът има право на обезщетение за
неползван платен годишен отпуск за периода на незаконното уволнение до датата на
възстановяването на работа. За периода през който е било прекратено трудовото
правоотношение, за ищеца е възникнало право да ползва 91 дни платен годишен отпуск
пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж – 2 години, 9 месеца и 11 дни,
и съобразно уговорения размер на платения годишен отпуск в допълнително споразумение
към трудов договор № К-411/25.03.2016 г. Съгласно чл. 177, ал. 1 от КТ за времето на
платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или служителя
възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно
брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на
отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни. При
прекратяване на трудовото правоотношение между страните работника или служителя има
право на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, чийто размер също се
определя въз основа на полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение за
последния календарен месец, през който служителят е работил най – малко 10 работни дни
(арг. от чл. 228, ал. 1 от КТ). Съобразно правилата на Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата - чл. 17, ал. 1 от наредбата, в брутното трудово
възнаграждение в случаите на чл. 228 КТ се включва основното трудово възнаграждение,
възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за
заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с поС.ен характер,
определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов
договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ и други
изрично изброени възнаграждения. В чл. 15 НСОРЗ, като допълнителни трудови
възнаграждения с поС.ен характер са определени тези, които се заплащат за образователна и
научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни
възнаграждения, които се изплащат поС.но заедно с полагащото се за съответния период
основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време.
Следователно, в брутното трудово възнаграждение се включват основното трудово
възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с поС.ен характер - предвидими и
сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за
работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Ето защо, в базата за
5
определяне на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ следва да се включат само основна
заплата и допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и
професионален опит.
Видно от представения по делото фиш за заплати през последния месец преди първото
уволнение – месец октомври 2017 г. ищецът е отработил 20 дни, поради което и полученото
среднодневно брутно възнаграждение през този месец е в размер на 92,73 лв. или 92,73 лв.
умножено по 91 дни неизползван платен годишен отпуск прави сумата от 8 438,43 лв., в
който смисъл е и съдебно-счетоводната експертиза.
Предвид изложеното и доколкото ответникът не установи плащане, то искът се явява
основателен и следва да бъде уважен за сумата от 8 438,43 лв., а за разликата над нея до
пълния предявен размер от 8 477,04 лева същият следва да бъде отхвърлен, като
неоснователен.
С оглед частичната основателност на иска, следва да бъде разгледано релевираното от
ответника възражение за давност. Последната започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. Настоящият съдебен състав намира, че вземането на ищеца е станало
изискуемо, в момента в който е влязло в сила съдебното решение, с което е отменена
заповед № К-783 от 10.05.2019 г., доколкото това е най-ранният момент, в който би могло да
се претендира обезщетение за неизползвания отпуск, който ищецът би могъл да ползва, ако
трудовото му правоотношение не бе прекратено от работодателя. В случая по делото обаче
няма данни кога е влязло в сила решението на СРС, с което е отменена заповед № К-783 от
10.05.2019 г., но видно от печата на гърба на решението /л.92/ „решението е частично
отменено с решение № 26373 от 08.06.2021 г. на СГС по гр.д. 4007/2020 г.“, респ.
настоящият съдебен състав приема, че и това е най-ранната дата /08.06.2021 г./ от която
евентуално би могла да започне да тече давността. Поради изложеното и доколкото искът е
предявен на 29.12.2022 г., то вземането на ищеца не е погасено по давност
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД съдът намира следното:
Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Чл. 84, ал. 1 ЗЗД предвижда,
че когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след
изтичането му, а според ал. 2, когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в
забава, след като бъде поканен от кредитора. В случая според настоящия съдебен състав не
може да намери приложение разпоредбата на чл. 228, ал. 3 КТ, която разпоредба гласи, че
обезщетенията дължими при прекратяване на трудовото правоотношение, се изплащат не
по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е
прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен друг срок, като след
изтичане на този срок работодателят дължи обезщетението заедно със законната лихва. За да
достигне до този извод, съдът съобрази, че нормата на чл. 228, ал. 3 КТ регламентира
общата хипотеза, в която се претендира обезщетение за неизползван отпуск при
прекратяване на трудово правоотношение, която хипотеза се различава от настоящата.
6
Доколкото липсва друга специална норма, определяща началния момент, от който се дължи
обезщетение за забава, то приложение намира общото правило, съгласно което
работодателят изпада в забава след покана. Видно от представеното от страна на ищеца
заявление, депозирано при ответника с вх. № ИАГ-31878/20.12.2022 г. ищецът е изложил, че
за периода от 10.05.2019 г. до 11.03.2022 г. не е ползвал платен годишен отпуск, поради
което е заявил претенция за плащане на обезщетение за неползван такъв, респ. считано от
21.12.2022 г. ответникът е изпаднал в забава. Доколкото претенцията на ищеца за лихва
обаче е само за периода от 01.07.2019 г. до 11.03.2022 г., то същата се явява изцяло
неоснователна с оглед развитите по-горе съображения и искът следва да се отхвърли.
По разноските:
Предявени са искови претенции в общ размер на 10 794,92 лв., уважената част е в размер на
8 438,43 лв., респективно отхвърлената в размер на 2 356,49 лв., при каквото съотношение
следва да бъдат разпределени разноските по делото.
От страна на ищеца се претендират разноски за депозит за експертиза в размер на 200 лв. и
за адв. възнаграждение – 1 140 лв., като видно от приложеното копие на Договор за правна
защита и съдействие между ищеца и процесуалния му представител е уговорено адвокатско
възнаграждение в размер на 1 140 лв., като начин на плащане е посочен в брой, респективно
по аргумент от т. 1 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
6/2012 г., ОСГТК следва да се приеме, че в тази част договора има характер на разписка,
удостоверяваща плащане на сумата. Ответникът е направил възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение, което съдът намира за неоснователно,
доколкото претендираното такова е под минималното. Съобразно уважената част от
исковете и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъди сумата от 1 047,55
лв.
Ответникът претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, което съдът с оглед
фактическата и правна сложност на делото и броя проведени о.с.з. на основание чл. 78, ал. 8
ГПК определя в размер на 150 лв. С оглед отхвърлената част от исковете на ответника
следва да се присъди сума в общ размер на 32,74 лв. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и с оглед уважената част на исковите претенции, ответникът
следва да заплати по сметката на СРС сумата от 337,54 лв. държавна такса.
Мотивиран от горното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА И.А.Г., ЕИК ..., с адрес ... на основание чл. 224, ал. 1 от КТ, да заплати на В. И.
В., ЕГН **********, адрес ..., сумата от 8 438,43 лева, представляваща обезщетение за
7
неизползван платен годишен отпуск за периода от 10.05.2019 г. до 11.03.2022 г., като
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ за горницата над 8 438,43 лева до
пълния предявен размер от 8 477,04 лева, като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. И. В., ЕГН **********, с адрес ..., против И.А.Г., ЕИК ..., с
адрес ... иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 2 317,88 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата от 8 477,04 лева за периода от 01.07.2019 г. до 11.03.2022 г., като
неоснователен.
ОСЪЖДА И.А.Г., ЕИК ..., с адрес ... да заплати на В. И. В., ЕГН **********, адрес ..., на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1 047,55 лв.
ОСЪЖДА В. И. В., ЕГН **********, адрес ..., да заплати на И.А.Г., ЕИК ..., с адрес ... на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 32,74 лв.
ОСЪЖДА И.А.Г., ЕИК ..., с адрес ... на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати по сметката
на Софийски районен съд сумата 337,54 лв. разноски за държавна такса.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8