Р Е
Ш Е Н
И Е
No 153
гр. Ботевград, 20.06.2019 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Районен съд- Ботевград, V граждански състав в публично
заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ СТОЯНОВА
при участието на секретаря М.Й., като разгледа
докладваното от съдия Стоянова гражданско дело No 1512 по описа на съда за 2016
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен e иск с правна квалификация чл.
124, ал. 1 от ГПК.
Ищецът- Л.Т.Л. твърди, че по давностно
владение, наследство от П.Н.Л., б.ж. на гр. София, и възстановяване на
собствеността по реда на специалните разпоредби на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ, е
собственик на следния недвижим имот: УПИ **-**в кв. 6 по регулационния план на
с. В., общ. П., Софийска област, при съседи: от две страни улици, УПИ V-38 и
УПИ VII-34, заедно с построената в имота двуетажна паянтова сграда. Сочи, че
наследодателката му е придобила имота въз основа на давностно владение,
продължило от 1935 г. до 1958 г. Излага, че без да е налице правно основание
имотът е завзет от държавата през 1958 г. и за същия е съставен Акт за държавна
собственост през 1968 г. – АДС No 226/29.11.1986 г., с който имотът е актуван
като държавен и е отстъпен за ползване на Народно читалище “Р.” – с. В., общ. П.
и ОНС – П.. Поддържа, че въз основа на издадения АДС имотът е записан на
Народно читалище “Р.” и по разписния лист към действащия регулационен план на
с. В. от 1968 г. Твърди, че с влизане в сила на 18.11.1997 г. на ал. 2 към чл.
2 от ЗВСОНИ правото на собственост върху имота е възстановено в неговия
патримониум – в качеството му на наследник на П.Н.Л., по силата на закона.
Излага, че имотът е изоставен и не се стопанисва и ползва нито от ответниците,
нито от него. Поради това моли съда да постанови решение, с което признае за
установено по отношение на ответника, че процесният недвижим имот,
представляващ УПИ **-**в кв. 6 по регулационния план на с. В., общ. П.,
Софийска област, при съседи: от две страни улици, УПИ V-38 и УПИ VII-34, заедно
с построената в имота двуетажна паянтова сграда, е негова собственост. Претендира присъждане
на направените по делото разноски.
Ответникът- Държавата, представлявана от
Министъра на регионалното Р. и благоустройството, в срока по чл. 131 от ГПК не
е депозирал писмен отговор. В съдебно заседание чрез процесуалния си
представител оспорва иска като неоснователен и моли за отхвърлянето му.
Съдът, след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено
следното:
С определение No 6703 от 24.10.2017 г. по
настоящото дело производството е прекратено, като с определение No 57 от
15.01.2018 г. по ч. гр. д. No 770/2017 г. по описа на Софийски окръжен съд
същото е отменено в частта по отношение на ответника – Държавата, и е оставено
в сила по отношение на другите двама ответници, срещу които е бил предявен
първоначално искът - Община П. и Народно читалище “Р.” – с. В., общ. П.,
предвид наличие на сила на пресъдено нещо по отношение на тези ответници. Определението
е влязло в сила на 20.09.2018 г., като с определение No 163 от 20.09.2018 г. по
гр. д. No 3101/2018 г. по описа на ВКС не е допуснато до касационно обжалване.
Видно от заверено копие на Решение No 44
от 22.07.1998 г. по гр. дело No 785/1996 г. по описа на РС- Ботевград, влязло в
сила на 19.09.2000 г., със същото съдът е отхвърлил като неоснователен
предявения от ищеца в настоящото производство – Л.Т.Л. *** Читалище “Р.” – с. В.,
област Софийска, иск с правно основание чл. 97, ал. 1 от ГПК за признаване за
установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на следния
недвижим имот: дворно място, находящо се в с. В., област Софийска, съставляващо
Парцел VI-33, за имот пл. No 33 в кв. 6 по плана на селото от 640 кв.м., при
съседи: улица, парцел V-38 и парцел VII-34 и улица, заедно с построената в него
двуетажна паянтова къща. Със същото решение е прекратено производството по
делото по отношение на предявения иск против Община П., Софийска област и
Читалище “Р.” – с. В., област Софийска, за признаване за установено, че са
налице основанията на чл. 88, ал. 1 от НДИ и имотът му неправилно е актуван
като държавен, без да са налице условията за това, както и по отношение на
предявените искове против Министерството на финансите – гр. София, като
ответник. Видно от същото решение, в производството по това дело ищецът е
твърдял, че притежава така описания недвижим имот по наследство от покойната си
наследодателка П.Н.П./Т./, за който не може да се снабди с нотариален акт за
собственост, тъй като имотът е актуван като държавен от Община П., а Читалище
с. В. предявява права за собственост върху имота. Ищецът е твърдял, че имотът
не е владян и стопанисван нито от Община П., нито от читалището, както и че
същият неправилно е актуван за държавен, без да са налице условията за това.
С решение от 21.05.1999 г. по гр. д. No
54/1999 г. по описа на Софийски окръжен съд това решение РС- Ботевград е
потвърдено, а с определение No 765 от 05.05.2000 г. по гр. д. No 274/200г. на
ВКС е оставена без разглеждане касационната жалба на Л.Л. против въззивното
решение, като с определение No 249 от 19.09.2000 г. по гр. д. No 194/2000 г.
петчленен състав на ВКС е потвърдил това определение на ВКС.
Видно от заверено копие на Акт за
държавна собственост №226 от 29.11.1968 г., със същия е актуван за държавна
собственост следния недвижим имот, находящ се в с. В.: част от парцел **-**кв.
6 по регулационния план на село В. от 600 кв.м.; Жилищна сграда със застроена
площ 75 кв.м. и 305 куб.м. Като основание за одържавяване на имота е посочено
“завещание” – “завещание от Т.Н.П.с н.дело 3004/1939 г. на Софийски
нотариус…Протокол от 14.03.1956 г.” Отбелязано
е наличието на съставен по-рано акт за имота – АДС No 41/65 г. Посочено е, че
имотът е отстъпен за ползване на ОНС В. – Читалище.
Видно от представеното заверено копия Акт
за държавна собственост № 41 от 02.06.1965
г., цитиран в АДС No 226/1968 г., в същия имотът е описан като част от парцел
VII-154 в кв. 2 по плана на с. В. от 600 кв.м.; къща паянтова на два етажа,
както и че имотът се ползва от с. В..
И в двата акта за държавна собственост
като бивш собственик на имота е посочена Гена Тодорова.
Съгласно удостоверение изх. No 0600-5/1/
от 01.02.2019 г. от Община П. за процесния имот – УПИ **-**в кв. 6 по рег. план
на с. В. от 1968 г. няма съставен акт за общинска собственост и до 01.06.1996
г. са съставяни само посочените по-горе актове за държавна собственост.
Видно от заверено копие на Удостоверение
No 10 от януари 1958 г. на Околийски народен съвет Я., в същото е удостоверено,
че регулационният план на с.В. е утвърден през 1920 г., като при утвърждаването
на плана парцел VII-154 в квартал 2 е отреден на Н.П., а с предписание от 1935
г. на окръжен народен съвет П.парцел VII-154 в квартал 2 е презаписан на П.Н.от
с. В., към парцела не се придава по регулация, а се /отчуждава/ придава към
съседните парцели.
От заверено копие на удостоверени за
наследници от 13.01.2016 г., издадено от с. В., общ. П., се установява, че П.Н.Л.
е починала на 24.10.1966 г., като след смъртта си е оставила за свои законни
наследници преживял съпруг – Л.Т.Л.и син – Т.Л. Т.. Последният е починал през
1983 г. и е оставил единствен наследник по закон ищеца Л.Т.Л..
От заверено копие на удостоверение за
идентичност на лице с различни имена от 13.10.106 г., издадено от с. В., се
установява, че имената П.Н.П.и П.Н.Л. са имена на едно и също лице.
Видно от заверено копие на извлечение
от Разписен лист към проекта за дворищна регулация на с. В. от 1968 г., в същия
като собственик на имот No 33, за който е отреден парцел VI в кв. 6 е посочен “Читалище - ОНС”. , а на имот
No 34, за който е отреден парцел VII в кв. 6 – П.ЛТ. (насл.).
По делото са събрани гласни
доказателства чрез разпит на свидетелите М.К.Ф.(на 75 г.) и Ф.К.Ф.(на 87 г.) От
показанията на свидетелите се установява, че наследодателя на ищеца – П.Н., е
имала имот в с. В., около декар- декар и нещо, в който е имала построени две
къщи. Имотът се намира в близост до основното училище и граничи с два пътя.
Съгласно показанията на свид. М.Ф., откакто се помни старата къща в този имот се е ползвал за живеене от баба П.и
дядо Л.– неин мъж, като там те си гледали овци, крави и там си и живеели.
Свидетелят М.Ф. сочи, че баба П.ползвала имота, докато била жива. Същият не
знае дали е имало спорове за имота. От показанията му се установява, че Баба П.направила
в същия имот къща и за сина й, който граничи и с нея, и с пътя. Според свид. М.Ф.,
баба П.има имота от баща й. Свидетелят Ф.Ф.на свой ред в показанията си сочи,
че баба П.ползвала имота докато била жива, там садили домати и зеле. След това
никой друг не го е ползвал и не е имало спорове за имота. Съдът кредитира
показанията на свидетелите като обективни, непосредствени и непротиворечиви.
От изслушаното по делото заключение по
съдебно-техническа експертиза на вещото лице П.П., неоспорено от страните и
прието от съда като обективно и компетентно, се установява, че със Заповед No
387/17.12.1920 г. на с. В., община Тетевен е одобрен кадастрален и регулационен
план на селото, като в същия процесният имот е нанесен с кадастрален No 154 и
за него е отреден УПИ VII в кв. 2. През 1968 г. е одобрен нов кадастрален и
регулационен план, като в този план процесният имот е нанесен с кадастрален No
33 и за него е отреден УПИ VI в кв. 33. Съгласно заключението на вещото лице,
имотът, нанесен в кад. план от 1920 г. с кадастрален No 154, съдържа в себе си
процесния имот с No 33 и имот с No 34 по плана от 1968 г. Установява се още, че
на разписния лист към плана от 1920 г. първоначален собственик на имот кад. No
154 е записан Н.П., като по-късно е заменен с П.Н.. В разписния лист към плана
от 1968 г. процесният имот с кад. No 33 е записан на “Читалище” – ОНС. Вещото
лице е посочило, че при изработването на кадастралния и регулационен план на с.
В. от 1968 г. границите на процесния имот са заснети приблизително с малки
отклонения от съществувалите и заснети при изработването на плана от 1920
граници. Посочено е, че имотът от завещанието от 600 кв.м. е запазил
местоположението си в плана от 1968 г.
При така установената фактическа обстановка, съдът
намира от правна страна следното:
Искът по чл. 124, ал. 1 от ГПК е средство за защита на
едно право или правоотношение, или възстановяване на нарушено право, чрез
установяване на съществуването му, когато същото е оспорено от друго лице.
Правният интерес от установителния иск за собственост е налице, когато са
изразени действия, които сериозно засягат правата на владеещия собственик. В
случая изложените в исковата молба твърдения на ищеца, че за процесния имот е
съставен акт за държавна собственост, обуславя правния му интерес от
предявяване на установителния иск, като същия твърди, че е собственик на имота
и го владее.
Предпоставки за уважаването на иска за собственост по
чл. 124, ал. 1 от ГПК са положителното установяване, че ищецът е собственик на
имота и че ответникът оспорва това му право. Предмет на иска, а оттук и на
доказване, е правото на собственост на ищеца и той е този, който съгласно
разпределението на доказателствената тежест следва да установи това свое право,
а именно следва да докаже заявеното от него придобивно основание на правото на
собственост. В случая ищецът се
позовава на давностно владение в периода от 1935 г. до 1958 г., наследство от П.Н.Л.,
б.ж. на гр. София, и възстановяване на собствеността по реда на специалните
разпоредби на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ. Възстановяването правото на собственост
по реда на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ не съставлява самостоятелно придобивно
основание, като съгласно цитираната разпоредба възстановяването на
собствеността в полза на правоимащите лица настъпва по право – по силата на
закона при наличие на визираните в него условия – чл. 2, ал. 3 от ЗВСОНИ, без
да е необходим допълнителен административен или съдебен акт. Предвид това
ищецът следва да докаже, че е правоимащо лице по смисъла на чл. 2, ал. 2 от
ЗВСОНИ, а именно, че е бил собственик, респ. че е наследник на собственика на
имота към момента на отнемането му от държавата без законово основание или
отчуждаването му не по установения законов ред. В случая ищецът следва да
установи на първо място, че наследодателят му П.Н.Л. е придобила правото на
собственост на имота на основание давностно владение, осъществено през периода
от 1935 г. – 1958 г., съгласно заявеното от ищеца придобивно основание.
Съдът намира, че заявеното от ищеца придобивно
основание не е осъществено в негова полза, поради което и същият не е придобил
правото на собственост върху процесния имот.
Съгласно ТР No 2/2012 г. по
тълкувателно дело No 4 по описа за 2012 г. на ОСГК на ВКС, позоваването не е
елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 от ЗС, а
процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността,
зачитани към момента на изтичане на законовия срок, като е възможно да бъде
придобито право на собственост на недвижим имот, на основание чл. 79 от ЗС от
лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права да
се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост.
Предвид това съдът счита, че няма пречка за пръв път ищецът да се позове на
давностно владение, осъществено от неговия наследодател.
Съдът приема, обаче, че от събраните доказателства по
делото не се установи, че наследодателят на ищеца – П.Н.Л. (П.Н.П.), е
придобила правото на собственост на основание давностно владение. С оглед
посочения от ищеца начален момент на упражняване на владението, то същото е при
действието на Закона за давността от 1898 г. (отм.), и следователно срокът за
придобиване като способ за първично възникване право на собственост върху
земята е 20 години - липсват доказателства за придобиване на правото на
собственост на годно правно основание, поради което не са налице предпоставките
за добросъвестно владение и кратка давност от 10 г., а съгласно чл. 34 от Закон
за давността (отм.) срокът за придобиване на собствеността чрез владение на
имота е 20 години, когато не е налице правно основание. В случая съдът приема,
че от събраните гласни доказателства не се установява наследодателят на ищеца -
П.Н.Л., да е държала имота за себе си. Така от показанията на свидетелите М.и Ф.Ф.се
установява, че същата е осъществявала фактическа власт върху имота – ползвала
го е, обработвала го е, живяла е в старата къща там, гледала е животни в имота.
Съгласно чл. 68 от Закона за собствеността, предполага се, че владелецът държи
вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В случая съдът
приема, че по делото се съдържат доказателства, че същата не е държала имота за
себе си, а за другиго – за Т.Н.П.. Така в АДС No 226/1968 г. като основание за
придобиване правото на собственост е посочено завещание от Т.Н.П.. Съгласно чл.
5, ал. 2 от ЗДС актът за държавна собственост е официален документ, съставен от
длъжностно лице по ред и форма, определени в закона, с който държава
удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото си на
собственост върху имоти – чл. 5, ал. 1 от ЗДС. Като официален документ, той
удостоверява с обвързваща доказателствена сила фактите, констатирани в него,
включително основанието за придобиване на имота. Последното в процесния случай
означава, че съдът е обвързан от материалната доказателствена сила на АДС No
226/1968 г. досежно придобивното основание на правото на собственост на
процесния имот от държавата – завещание от Т.Н.П., както и че посоченото лице
към момента на смъртта си е било собственик на имота. По делото не се събраха
доказателства, установяващи притежанието на собствеността от друг собственик,
различен от посочения в АДС, и конкретно това да е наследодателя на ищеца- П.Н.Л.
(П.). Макар в настоящото производство да не са събрани доказателства за това,
то от съвпаденията на бащиното и фамилното име на двете лица – наследодателя на
ищеца – П.Н.П., и завещателят съгласно АДС – Т.Н.П., може да се направи извод,
че същите са били брат и сестра. Същевременно, от събраните писмени
доказателства и заключението на вещото лице по приетата съдебно-техническа
експертиза се установява несъмнено, че от имот кад. No 154 по кадастралния план
на с. В. от 1920 г. са образувани два имота по кадастралния план от 1968 г. –
имоти с кад. No 33 (процесния УПИ VI-33) и с кад. No 34. Съгласно гласните
доказателства по делото П.Н.е имала имота по наследство и същият е с площ около
декар, декар и нещо. Т.е. показанията им се отнасят за имот кад. No 154 по кад.
план от 1920 г., доколкото процесният имот – УПИ **-**по плана от 1968 г. е с
площ от около 600 кв.м. Същевременно, именно за част от парцел VII-154 по плана
на с. В. от 1920 г. от 600 кв.м., ведно с паянтова къща на два етажа, е
съставен АДС No 41/1965 г., който имот съгласно АДС No 226/1968 г. е бил
завещани от Т.Н.П.. При това от събраните по делото доказателства не може да се
приеме, че е опровергана обвързващата доказателствена сила на АДС No 41/1965 г.
относно правото на собственост на имота и посоченото в него придобивното
основание. Така, както беше посочено, съгласно гласните доказателства П.Н.Л. (П.)
има имота от баща си, от съвпаденията на имената може да се заключи, че
завещателят Т.Н.П.е неин брат, като двамата са с общ баща, и следователно се
явяват сънаследници на имот, собственост на общия им наследодател. Последното
означава, че П.Н.е била владелец на наследствената си част от имота – имот с
кад. No 154 по плана на с. В. от 1920 г. (същата е починала през 1966 г., преди
одобряване на кадастралния и регулационен план на селото от 1968 г., когато от
имота са образувани два имота) и държател на дела на другия наследник, без да
са събрани доказателства да е преобърнала намерението си и да е започнала да
държи и другата част като своя, отблъсквайки владението на другия сънаследник –
Т.Н.П., с което да е придобила правото му на собственост.
Следва да се отбележи, че липсват доказателства и за
наличие на изключително право на собственост на Т.Н.П.на процесния имот – УПИ **-**в
кв. 6 по плана на с. В. от 1968 г., който имот е част от имот кад. No 154 в кв.
2 по плана на селото от 1920 г., но последното не е включено в предмета на
доказване при наличие на акт за държавна собственост, ползващ се с обвързваща
доказателствена сила относно основанието за придобиване на правото на
собственост от държавата, в случая – завещание от посоченото лице, а
доказателствената тежест за опровергаване на посоченото в АДС е на ищеца. При
съвкупния анализ на събраните по делото доказателства съдът намира, че
материалната доказателствена сила на АДС No 226/1968 г. не е опровергана, като
не се доказа именно П.Н.Л. (П.), а не Т.Н.П., да е била изключителен собственик
на имота с кад. No 154 по плана от 1920 г., част от който е процесният имот –
УПИ **-**по плана от 1968 г., респ. че имотът с кад. No 154 не е бил съсобствен
на посочените лица.
На следващо място,
съдът намира иска за неоснователен и поради липса на предпоставките по чл. 2,
ал. 2 и по ал. 3 от ЗВСОНИ за реституцията му в полза на ищеца.
Съгласно чл. 2,
ал. 2 от ЗВСОНИ, възстановява се собствеността върху всички движими и недвижими
имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения
законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9
септември 1944 г. до 1989 г. В процесния казус правото на собственост не е
отнето от наследодателя на ищеца без законово основание или отчуждено не по
установения законов ред, тъй като е придобито от държава на основание
завещателно разпореждане. Последното изключва възможността за възстановяване на
правото на собственост на основание чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ.
Наред с това, съгласно чл. 2, ал. 3 от
ЗВСОНИ, собствеността върху имотите се възстановява, ако при влизането му в
сила те се намират в собственост на държавата, общините, обществените
организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 от
Търговския закон и ако те съществуват реално до размерите, в които са
отчуждени. В случая, от АДС No 226/1968 г. е видно, че имотът е бил предоставен
на Читалище, с В.. Съгласно чл. 2, ал. 2 от Закона за народните читалища,
читалищата са юридически лица с нестопанска цел. По силата на чл. 2, ал. 4 от
Закона за държавната собственост, не са държавна собственост по смисъла на този
закон имотите и вещите на търговските дружества и на фондациите, дори ако държавата
е била единствен притежател на вложеното в тях имущество. По силата на
посочената разпоредба Народно читалище, с. В., като юридическо лице с
нестопанска цел, е станало собственик на процесния имот, предоставен му за
стопанисване и управление по реда на Наредба за държавните имоти /отм./. Така в
Решение No 610 от 06.06.2011 г. по гр. д. No 1092/2009 г. на ВКС, I г.о., е
прието, че след като държавните имоти, предоставени на юридическото лице с
нестопанска цел по реда на НДИ/ отм./, по силата на закона не са нито държавна,
нито общинската собственост (предвид разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от Закона за
общинската собственост, съгласно която не са общинска собственост имотите и
вещите на търговските дружества и юридическите лица с нестопанска цел, дори ако
общината е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество), то следва
да се приеме, че са станали собственост на юридическото лице с нестопанска цел.
Следователно, към момента на влизане в
сила на разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ през 1997 г. имотът е
собственост на Народно читалище, с. В. – юридическо лице с нестопанска цел, при
което не е налице условието по чл. 2, ал. 3 от ЗВСОНИ за възстановяването му –
към посочения момент имота да се намира в собственост на държавата, общините,
обществените организации или на техни фирми или еднолични дружества по чл. 61
от ТЗ.
Поради всичко изложено съдът намира, че
не е установено от ищеца е право му на собственост върху процесния имот на
посоченото от него придобивно основание, поради което искът по чл. 124, ал. 1
от ГПК се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
С оглед изхода на спора и направеното от ответника
искане, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът следва да му заплати
направените разноски по делото в размер на 335.88 лв. за юрисконсултско
възнаграждение.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от Л.Т.Л., с ЕГН ********** ***,
срещу Държавата, представлявана от Министъра на регионалното Р. и
благоустройството, иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК за
признаване за установено правото му на собственост на основание давностно
владение, наследство и възстановяване на собствеността по реда на чл. 2, ал. 2
от ЗВСОНИ, на следния недвижим имот: УРЕГУЛИРАН ПОЗЕМЛЕН ИМОТ **-**в кв. 6 по
регулационния план на с. В., общ. П., Софийска област, при съседи: от две
страни улици, УПИ V-38 и УПИ VII-34, заедно с построената в имота двуетажна
паянтова сграда, като неоснователен.
ОСЪЖДА Л.Т.Л., с ЕГН ********** ***,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на Държавата, представлявана от
Министъра на регионалното Р. и благоустройството, сумата от 335.88 лв. /триста
тридесет и пет лева и осемдесет и осем стотинки/ за разноски по делото за
юрисконсултско възнаграждение.
Решението
може да се обжалва пред Софийски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: