РЕШЕНИЕ
№ 1295
гр. Пловдив, 23.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20225330110333 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК, чл.
10а и чл. 19 ал. 4 от ЗПК.
Ищцата В. Д. К., ЕГН: **********, от ***, ***, чрез пълномощник адв. Д. Б., е
предявила против „Интернешънъл Саламанка Кепитъл” ООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Люлин“ № 9, бл. 963, ет. 1, офис 11,
представлявано от у. Д. Д., искове за признаване на установено, че тя не дължи на ответника
следните суми по недействителен договор за потребителски кредит № ***: сумата от 59, 40
лева- възнаградителна лихва и сумата от 360 лева- такса за експресно разглеждане на
документи за отпускане на кредита, предвид нищожността на двете клаузи, поради
противоречието им с добрите нрави, закона и заобикалянето му.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за
потребителски кредит № ***, по който ищцата получила сумата от 900 лева, при
възнаградителна лихва от 40, 15 % и ГПР- 47, 52 %. Предвидена била и такса за експресно
разглеждане на документи за отпускане на кредита в размер на 360 лева. Сумите следвало да
се изплатят на една вноска с падеж- 12.04.2022 г. Договорът за кредит обаче бил
недействителен на специалните основания на ЗПК. Първо- възнаградителната лихва била
нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, била и прекомерна, защото
надвишавала трикратния размер на законната лихва, като в договора не бил посочен
размерът й и начинът на нейното прилагане. Второ- в договора не бил посочен начин на
1
изчисляване на ГПР, както и начинът, по който бил формиран и каква била общата дължима
сума. Таксата за експресно разглеждане пък представлявала „скрито“ оскъпяване на кредита
и следвало да се добави към ГПР, но тогава той щял да надвиши законовия лимит от 50 %.
Отделно от това, тази такса била недействителна и на основание чл. 10а от ЗПК, защото
представлявала вземане, свързано с отпускане на паричния заем. В този смисъл се твърди,
че двете клаузи- за лихвата и за таксата били нищожни, поради противоречието им с добрите
нрави, закона и заобикалянето му. Моли се за признаване на установено, че сумите по тях са
недължими. Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание чрез
пълномощника си поддържа исковете.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с
аргументи за неоснователност на иска. Посочва се, че нямало законово ограничение в
размера на лихвата, която представлявала цената на услугата. Не съществувала и пречка
страните сами да договорят по- висок размер на възнаградителната лихва, което ставало по
тяхно общо съгласие. По договора нямало други разходи освен тази лихва, поради което
само тя формирала ГПР и дори размерът й можел да бъде до пет пъти на законната лихва.
Лихвата покривала и риска от неплащане на кредита, като доколкото тук нямало
обезпечение, лихвата не се явявала в противоречие с добрите нрави. Дори и да се приемело,
че тя е нищожна, то тя следвало да бъде обявена за такава само над трикратния размер на
законната лихва, а не и в целия си размер, защото в противен случай длъжникът щял да се
обогати неоснователно, ползвайки парични средства без въобще да заплати цената за тази
услуга. Тъй като лихвеният процент бил фиксиран, липсвало задължение в договора да се
съдържа информация по чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. Размерът на ГПР бил ясно посочен и той не
надвишавал пет пъти размера на законната лихва, като механизмът на пресмятането му бил
по формула. Според договора нямало възможност за промяна на ГПР и длъжникът бил
предварително запознат с точните разходи, които ще дължи. Таксата за експресно
разглеждане на документи не можело да се включва в ГПР, защото услугата била свързана
със сключването на договора, а не с неговото управление или усвояване. Законодателят бил
изключил тези разходи от изчисляване на ГПР, поради което тази такса била в съответствие
с чл. 10а от ЗПК. Отделно от това, потребителят сам изразил желание да се ползва от
услугата, съгласил се с размера й и я приел за адекватна. Моли за отхвърляне на иска. Също
претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но взема писмени
становища по спора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на
който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 900 лева. Кредитът
е отпуснат при следните условия: 1 вноска с падеж- 12.04.2022 г., с такса за експресно
разглеждане в размер на 360 лева, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40, 15 %,
при ГПР- 47, 52 %, при общ размер на плащанията- 1 319, 40 лева.
Приложени са стандартният европейски формуляр за преддоговорна информация,
2
както и въпросник за клиента.
Представена е още и справка за извършените плащания по договора, както следва:
главница в общ размер на 900 лева, възнаградителна лихва- 59, 40 лева и законна лихва- 0,
60 лева.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Интернешънъл
Саламанка Кепитъл” ООД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
С исковата молба като предмет на процеса са въведени две клаузи от договора, по
отношение на които се твърди, че са нищожни- за договорна лихва и за такса за експресно
разглеждане на документи за отпускане на кредита, които следва да бъдат обсъдени, за да се
прецени дали действително са предвидени в противоречие със специалния ЗЗП.
Императивно изискване като основание за действителност на договора за
потребителски кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- за посочване на общата дължима
сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се
формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява
вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова
е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а
не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 47, 52 %, а
фиксираната лихва- 40, 15 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод
за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно
какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко
3
това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
В договора ГЛП е определен на 40, 15 %, като в ЗПК няма предвидено ограничение
на договорната лихва, за разлика от размер на ГПР, но съдебната практика е наложила
постановката, че уговарянето на лихвен процент повече от три пъти над законната лихва, е
извън рамките на свободата на договарянето по чл. 9 от ЗЗД. Тази свобода не е
неограничена, а е поставена в зависимост от принципите на добросъвестността и
справедливостта. Целта на уговореното възнаграждение (цената на услугата) по един
договор за заем е покриване на разходите на кредитора, свързани с отпускането на кредита,
както и с компенсирането на гражданските плодове от финансовия ресурс, които
заемодателят би могъл да реализира за срока на предоставянето му на заемателя. В случая
обаче, така уговореният размер на лихвата излиза извън посочените цели и води до
неоснователно обогатяване на заемодателя. Не такъв е смисълът на уговорката за
възнаградителна лихва при предоставянето на заемни средства. Размерът на това
възнаграждение не съответства на предназначението му и с оглед съотношението спрямо
законната лихва (което е около 10 %), води до неправомерно разпределение на блага в
отношенията между страните. Именно поради изложените съображения, съдът намира, че
уговорката относно този размер противоречи на общоприетите правила и норми за
добросъвестност, поради което е нищожна на основание чл. 26 ал. 1, предложение трето от
ЗЗД.
Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това
изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от
ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
4
изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
По отношение на таксата за експресно разглеждане на документи за отпускане на
кредита, съдът намира, че тази клауза от договора очевидно заобикаля закона и накърнява
правата на другата страна по облигационното отношение. В чл. 1 ал. 1 от договора е
записано, че заемателят избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по
експресно разглеждане на заявлението, което декларирал в попълненото от него заявление.
Кредиторът не доказва наличието на тези обстоятелства, предшестващи сключването на
договора, като по делото не са представени писмени доказателства, от които да е видно, че
действително потребителят е избрал да се възползва от тази допълнителна услуга. Не става
и ясно дали клиентът има право на избор и на обикновена заявка, без приоритетно
разглеждане до 15 минути, нито пък за колко време се взема становище от кредитора в
единия или в другия случай, за да се прецени експресността на заявката. В чл. 1 ал. 2 от
договора е посочено, че таксата за това бързо разглеждане е във фиксиран размер- 360 лева
или повече от 1/3 от размера на получения заем. Липсва каквато и да е еквивалентност
между таксата и извършената услуга от заемодателя. Както вече се посочи, заемодателят не
представя попълненото от заемателя предложение за сключване на договора за заем, за да е
видно дали в него е посочен размерът на таксата за експресно разглеждане на документи, а
оттук- да се направи и извод дали лицето е било запознато с размера на предвидената такса
преди самото сключване на договора и съответно- дали е информирано за това. Съгласно чл.
144 т. 9 от ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на потребителя приемането на
клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. В
чл. 146 ал. 1 от ЗЗП е посочено, че неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146 ал. 2 от ЗЗП- клаузи,
изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. Ответникът не доказва индивидуално уговаряне на клаузата за заплащане
на такса за експресно разглеждане на документи в предвидения в договора размер. Оттук-
така предвидената клауза според настоящия съдебен състав има и неравноправен характер
по смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП.
На следващо място, дори и да не се приеме, че клаузата е нищожна или
неравноправна, то по производството не са доказани от ответника обстоятелствата,
налагащи начисляването на подобна такса. Вече се отбеляза по- горе, че не е ясно какъв е
срокът за разглеждане на заявката и дали той е бил спазен от ответника, за да са налице
предпоставките за начисляване на подобна такса за експресно разглеждане документите.
На основание чл. 10а от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. На
основание ал. 2 от цитираната разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид
изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването
на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да претендира заплащане от
страна на кредитополучателя такса за експресното разглеждане на кредита, поради което е
5
налице клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК.
С предвиждането на тази такса се заобикаля и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК,
защото тя не е включена в ГПР, а иначе представлява част от общите разходи по кредита и
по този начин се постига неоснователно обогатяване за кредитора, чрез увеличаване на
размера на дълга за потребителя, което пък води до нарушаване принципа за
добросъвестност при сключване на договорите, както и на еквивалентност на насрещните
престации, а също е в нарушение на добрите нрави.
Според договора за кредит ГПР е 47, 52 %, но това не е размерът на действителните
разходи за длъжника, защото сумата е без тази за възнаграждението за гаранцията по другия
договор, а с включването и на тази такса кредитът ще се оскъпи допълнително. Затова и тази
клауза за обезпечение е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи
на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за
допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за бързо одобрение прикрива разходи,
които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на
нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или
резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност
в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко
точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10
от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до нейната
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен,
за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22
от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една
нищожна кредитна сделка.
По изложените съображения предявеният иск се явява основателен и следва да се
уважи.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
6
направените по делото разноски. Ищцата е заплатила държавна такса в размер на 100 лева,
която сума следва да й се възстанови от ответника, като законна последица от решението. Тя
е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото обаче не е заплатила хонорар, а
моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата. В представения договор за правна защита и съдействие е посочено, че
страната се представлява безплатно от адв. К. К., поради затрудненото си материално
положение, което обстоятелство по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява
основание за оказването на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези
законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското
възнаграждение, което с оглед общата цената на иска тук следва да бъде изчислено съгласно
чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като същото възлиза в размер от 400 лева, до който следва да се възложи в
тежест на ответната страна. Тази сума следва да се присъди директно в полза на адвоката,
доколкото страната не е направила разноски, за да й се възстановяват на нея.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Интернешънъл Саламанка
Кепитъл” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к.
„Люлин“ № 9, бл. 963, ет. 1, офис 11, представлявано от у. Д. Д., от една страна и В. Д. К.,
ЕГН: **********, от ***, от друга, че В. Д. К., ЕГН: **********, не дължи на
„Интернешънъл Саламанка Кепитъл” ООД, ЕИК: *********, следните суми по
недействителен договор за потребителски кредит № ***: сумата от 59, 40 лева- договорна
(възнаградителна) лихва и сумата от 360 лева- такса за експресно разглеждане на документи
за отпускане на кредита, предвид нищожността на двете клаузи, поради противоречието им
с добрите нрави, закона и заобикалянето му.
ОСЪЖДА „Интернешънъл Саламанка Кепитъл” ООД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: град София, ж.к. „Люлин“ № 9, бл. 963, ет. 1, офис 11,
представлявано от у. Д. Д., да заплати на В. Д. К., ЕГН: **********, от ***, направените
разноски по делото- внесена държавна такса в размер на 100 (сто) лева.
ОСЪЖДА „Интернешънъл Саламанка Кепитъл” ООД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: град София, ж.к. „Люлин“ № 9, бл. 963, ет. 1, офис 11,
представлявано от у. Д. Д., да заплати на адвокат К. Й. К., със съдебен адрес: ***,
адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата В. Д. К., ЕГН: **********, безплатно
процесуално представителство по делото, в размер на 400 (четиристотин) лева, определено
от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
7
Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________
8