Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 21.07.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА
ЧЕРНЕВА
при секретаря Екатерина
Тодорова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 3414 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
429431 от 13.06.2018 г. по гр. д. № 62406/2017 г. по описа на СРС, ГО, 32 състав,
съдът е признал за установено по исковете с правно основание по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, че А.И.Ю., ЕГН **********, с адрес: ***
дължи на „Т.С.” ЕАД с ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***,
сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 34423/2017
г. на СРС, 32 състав, а именно: 436,10 лв. (397,20 лв. - главница за ТЕ и 38,90
лв. - главница за ДР), ведно със законна лихва за периода от 29.05.2017 г. до
изплащане на вземането - главница за доставена топлинна енергия в имот апартамент
№ 54, находящ се в гр. София, ж.к. „********вх. ********в
периода 01.05.2014 г. - 30.04.2016 г., като е отхвърлил иска за сумата над
436,10 лв. до предявения размер от 449,32 лв.; 54,99 лв. (23,55 лв. -
обезщетение за забава върху сумата за главница за ТЕ и 7,90 лв. - обезщетение
за забава върху сумата за главница за ДР) - обезщетение за забава за периода от
15.09.2015 г. до 11.04.2017 г., като е отхвърлил иска за сумата над 54,99 лв.
до предявения размер от 56,41 лв.
С решението е признато за установено
по исковете с правно основание по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
200 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, че Г.Д.Ю., ЕГН **********, с адрес: *** дължи
на ищеца „Т.С.” ЕАД с ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***,
сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№34423/2017 г. на СРС, 32 състав, а именно: 436,10 лв.
(397,20 лв. - главница за ТЕ и 38,90 лв. - главница за ДР), ведно със законна
лихва за периода от 29.05.2017 г. до изплащане на вземането - главница за
доставена ТЕ в имот ап. 54, находящ се в гр. София,
ж.к. „********вх. ********в периода 01.05.2014 г. - 30.04.2016 г., като е отхвърлил иска за сумата над 436,10
лв. до предявения размер от 449,32 лв.; 54,99 лв. (23,55 лв. - обезщетение за
забава върху сумата за главница за ТЕ и 7,90 лв. - обезщетение за забава върху
сумата за главница за ДР) - обезщетение за забава за периода от 15.09.2015 г.
до 11.04.2017 г., като е отхвърлил иска за сумата над 54,99 лв. до предявения
размер от 56,41 лв.
Със същото решение А.И.Ю., ЕГН **********
е осъдена да плати на ищеца „Т.С.” ЕАД с ЕИК********, сумата 365,19 лв. - разноски по заповедното и исковото производство,
съразмерно с уважената част от исковете, Г.Д.Ю., ЕГН ********** е осъдена да
плати на ищеца „Т.С.” ЕАД с ЕИК********, сумата 365,19 лв. - разноски по
заповедното и исковото производство, съразмерно с уважената част от исковете, а
„Т.С.” ЕАД с ЕИК******** е осъдено да плати на ответника А.И.Ю., сумата 9,16 лв.
- разноски по исковото производство,
съразмерно с отхвърлената част от исковете, а на Г.Д.Ю., сумата 9,16 лв. - разноски по исковото производство, съразмерно
с отхвърлената част от исковете.
Недоволни от така постановеното
решение, в частта, с която са уважени установителните искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и по чл. 422 ГПК, вр.
чл. 86 ЗЗД са останали ответниците
в производството Г.Ю. и А.Ю., които чрез процесуалния си представител адв. Д.С. го обжалват при твърдения, че решението в
обжалваната част е невалидно, недопустимо, неправилно и постановено в нарушение
на материалния и процесуалния закон. По-конкретно поддържат, че неправилно първоинстанционния съд е възприел, че Заповедта по чл. 410 ГПК е валидна и исковете са допустими, с подробно изложени в тази насока съображения
за нейната недопустимост и нищожност. Твърдят, че ответниците
са получили недопустима държавна помощ. Не спорят, че в имота е ползвана ТЕ за
БГВ и признават показанието на водомерите, но не признават цената на ТЕ, така,
както е определена от ищцовото дружество. Заявяват,
че не е налице валидно облигационно отношение между страните, тъй като липсва
писмен договор и не са приемани ОУ. Считат също така, че неправилно са
изчислени сумите за ТЕ отдадена от отоплителното тяло, както и неправилно са
изчислени технологичните загуби. Искането им към съда е да отмени решението и исковете
да бъдат изцяло отхвърлени, като недоказани. Претендират разноски и за двете
съдебни инстанции. Направили са искане за преюдициално
запитване до Съда в Люксембург по подробно развити в жалбата въпроси на осн. чл. 628, вр. чл. 629, ал. 1
и ал. 3 ГПК, което е оставено от съда без уважение.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, чрез процесуалният си представител
юрк. П.Н., депозира молба от 26.05.2022 г., с която моли
съда да отхвърли въззивната жалба и да се потвърди първоинстанционното решение, като правилно и
законосъобразно. Моли да се даде ход на делото в отсъствие на процесуален
представител на ищеца. Претендира разноски за юрк.
възнаграждение. Моли да не се присъжда адв.възнаграждение
в полза на ответниците, тъй като не са представени
доказателства за реалното му плащане. В условията на евентуалност прави
възражение за прекомерност на адв.възнаграждение, претендирано от ответниците на осн. чл. 78, ал. 5 ГПК.
Третото лице помагач на ищеца „Т.“ ООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя
доказателства.
Решението
в отхвърлителната част, като необжалвано от ищеца, е
влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд
многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. №
1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.;
№ 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011
г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09
г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд; относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на
правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното
решение.
Предявените пред първоинстанционният
съд искове са установителни, при правна квалификация по
чл. 422 ГПК,вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 153, ал.
1 ЗЕ и по чл. 422 ТПК, вр. чл. 86 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответниците
като стойност на получена и разходвана от тях топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен
състав приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и
главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане
на процесната сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни
искове, а в тежест на ответника е да установи положителния факт на плащането.
Неотносими в настоящото производство са възраженията на ответниците за нищожност на заповедта за изпълнение, тъй
като същата е издадена в писмена форма, тоест в рамките на правораздавателната
компетентност на съда.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение на
материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна собственост
и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за битови
нужди.
По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран
и че сградата - етажна собственост /в която се намира процесният
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. От
представените пред СРС писменни доказателства, а
именно Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 02.04.2009 г., се
установява, че топлоснабденият имот е бил собственост
през процесния период на ответницата А.Ю., а по
отношение на 1/2 от имота е било запазено вещно право на ползване от ответницата
Г.Ю., поради което се налага извода, че като собственик и вещен ползвател на процесния топлоснабден имот ответниците имат качеството на потребители на топлинна
енергия по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че
потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия. Действително с
изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е
изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения
имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с
по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в
понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на
ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал.
1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната
на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега
под клиент на топлопреносното предприятие по
отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира
собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ
(отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за
битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване
(ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в
сградите в режим на етажна собственост.
Законът не поставя изискване за
наличието на договор, сключен в писмена форма като форма за действителност на
заварените потребители, т.е. за собствениците на имоти, поради което относно
заварените потребители се приема, че договорното правоотношение съществува
предвид притежаване право на собственост или вещно право на ползване.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие и потребителят на същата се уреждат от публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по делото за възражение от ответниците по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че
приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния период, публикувани най-малко в един местен и
един централен всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника. Следователно
решението е обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието
(източниците на вземанията, предмет на установителните
искове).
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответниците
Ю.. Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички
етажни собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор
на търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач. Ответниците не твърдят и не доказват да са обжалвали
решението на ОС на ЕС по реда на ПУРНЕС, поради което се налага извода, че
сключения с дружеството помагач на ищеца договор, осъществяващо дяловото
разпределение обвързва и ответниците, доколкото се
установява, че същите са потребители на топлинна енергия, както и че притежават
индивидуален обект в процесната сграда.
Неоснователно е възражението на ответниците, че им е доставена непоискана услуга и са
ползвали непозволена държавна помощ. Следва да бъде отчетено, че ползването на
топлинна енергия в сградата е въпрос, който се разглежда и разрешава от
етажните собственици и ако мнозинството етажни собственици са съгласни да
ползват топлинна енергия, намират приложение правилата за съсобствената
вещ, а същевременно всеки от етажните собственици е длъжен да се съобразява с
приетите решения от мнозинството, които са влезли в сила.
Решението е обосновано и правилно в частта,
в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена на
топлинна енергия по отношение на ответниците А. и Г. Ю.
за сума в общ размер на 872,19 лв. и за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г.
Претендираните вземания не са установени единствено от счетоводните
записвания на ищцовото дружество и представените
едностранно съставени частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства и изслушаните експертизи,
които съдът кредитира като обективни и компетентни, от които се установява, че
сумите за топлинна енергия за имота на ответниците са
начислени в съответствие с действащата към съответния период нормативна уредба.
Количеството доставена топлоенергия е отчитано по показанията на общия топломер
в абонатната станция, след приспадане на технологичните разходи, които са за
сметка на дружеството-доставчик.
От заключението на съдебно-техническата експертиза, неоспорено от страните в първоинстанционното производство, се установява, че за
целия процесен период, в имота на ответниците
е начислена ТЕ за топла вода и за сградна инсталация.
Не е начислявана ТЕ за отопление на имота. Вещото лице е установило, че през процесния период общия топломер е бил годно средство за
търговско измерване, а дяловото разпределение от ФДР е извършвано в
съответствие с действащата нормативна уредба. Монтираните измервателни уреди в АС
са съответствали на нормативно установените изисквания към същите, подлагани са
на изискуемия контрол и точно са отразявали количествата отдадена топлинна
енергия. Начислените при ищеца количества потребена
от ответниците топлинна енергия били съответни на
отчетената от измервателните уреди и разпределена от ФДР, при спазване на
действащата към момента нормативна уредба. Съгласно заключението на СТЕ
технологичните разходи в АС били приспаднати от топлопреносното
предприятие за сметка на ищеца. Същите били изчислявани редовно за всеки месец
съгласно приложимата нормативна уредба.
Съгласно заключението на допуснатата допълнителна
СТЕ се установява, че и за двата
отчетни периода е осигурен достъп до имота и има реален отчет на УДР, като
такъв е направен и за водомерите. Вещо лице е посочило, че общата стойност на
ползваната ТЕ в имота е на обща стойност 872,19 лв. за периода 01.05.2014 г. –
30.04.2016 г. за които няма данни да са платени.
По отношение на претенциите с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД
настоящият съдебен състав намира следното:
Основателността на иска за мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и забава
в погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно
уговореното от страните.
Когато изпълнението на парично
задължение има определен срок, без да е необходима покана, с изтичането на този
срок длъжникът изпада в забава и отговаря за заплащане на мораторна
лихва.
Предвид липсата на спор по отношение на
размера на дължимите суми за дялово разпределение и обезщетение за забава, правилно
първоинстанционния съд е приел, че обезщетението за
забава върху главницата за ДР за процесния период е в
размер на 15,80 лв., а обезщетението за забава върху главниците за доставка на ТЕ
за сградна инсталация и БГВ, /изчислено от съда по
реда на чл. 162 ГПК/ е в размер на 47,09 лв.
Неоснователни са възраженията на ответниците по отношение на количеството и качеството на
доставената топлоенергия, тъй като потребителят разполага с възможност за
рекламация при условията на Общите условия, която рекламация е обвързана от
определени срокове, каквато не се твърди и не се доказва да е била направена,
поради което и съдът приема, че е налице приемане на услугата от страна на
потребителя, съответно същата е била с необходимото качество. Следва да се
отбележи, че съгласно Решение № 507/22.01.2013 г. по гр. дело №1557/2011 г. на
ВКС, IV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК и представляващо задължителна
практика за съдилищата, в тежест на ответника по иска е да докаже твърденията,
че извършеното вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на
дружеството - топлинен счетоводител е неточно.
В заключение, съдът приема, че
задължението на ответниците е определено според
отчетното количество и подадената топлоенергия съобразно законовите изисквания.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди
решението в обжалваните му части.
С оглед изхода на делото, разноски
следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна „Т.С.“
ЕАД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП в размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 429431 от 13.06.2018 г. по
гр. дело № 62406/2017 г. по описа на СРС, ГО, 32 състав, вкл. в частта за
разноските.
ОСЪЖДА А.И.Ю., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 50 лв.,
представляваща сторените в производството разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА Г.Д.Ю., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 50 лв.,
представляваща сторените в производството разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.