№ 579
гр. София, 08.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Величка Борилова
Членове:Зорница Гладилова
Мария Райкинска
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Зорница Гладилова Въззивно търговско дело
№ 20241001000683 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 770/30.05.2024 г., постановено по т.д.№ 2057/2023 г. по описа на
СГС, TO, VI-8 съдът е признал за установено по отношение на ответника Министерски
съвет на Република България, представляван от Министъра на енергетиката, че ищецът
„Ватия Кварц“ АД, в качеството на концесионер, не му дължи, в качеството му на
концедент, сумата от 61 891.20 лева по Фактура № **********/ 30.09.2022 г. за начислена
неустойка с посочено в нея основание: „за непредставени доказателства за изпълнение на
задължението за отлагане на точките по терена“. С решението е отхвърлен предявеният от
„Ватия Кварц“ АД срещу ответника Министерски съвет на Република България,
представляван от Министъра на енергетиката, иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД за
прогласяване нищожността поради противоречие с добрите нрави на клаузата на чл.32, ал.2
от Концесионния договор за находище „Блян“, участък „ VII“, участък „I“, участък „III“ и
участък „IV и V“, разположено в землищата гр. Ветово и с. Кривня, община Ветово, област
Русе, по отношение на задължението на концесионера по чл.8, ал.2, т.12 от договора.
Срещу решението, в частта, с която е отхвърлен иска за прогласяване
нищожността на неустоечната клауза, е подадена въззивна жалба от „Ватия Кварц“ АД.
Ответникът поддържа, че решението е постановено при нарушаване на
съдопроизводствените правила, тъй като бил лишен от възможността да упражни докрай
процесуалната си защита във фазата на устните състезания. Решението било необосновано и
нарушавало материалния закон - чл. 26, ал. 1, пред. 3 от ЗЗД. Клаузата на чл. 32, ал. 2 от
Концесионния договор била атакувана като нищожна по отношение на задължението на
концесионера за отлагане и стабилизиране на граничните точки по контура на
концесионната площ и предвижда, съгласно която при пълно неизпълнение или неточно,
1
включително забавено изпълнение на това непарично задължение, концесионерът дължал
освен реално изпълнение и неустойка с размер 0.5 % от минималното годишно концесионно
плащане с начислен ДДС за всеки просрочен ден, но не повече от 50 на сто от минималното
годишно концесионно плащане с начислен ДДС. Условията и предпоставките, при наличието
на които уговорена неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, били разгледани в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и според указанията в т. 3 от решението,
неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД тогава,
когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. При постановяване на решението съдът не обсъдил
фактите и обстоятелствата, посочени в исковата молба и допълнителната искова молба и
фактическите и правни доводи на ищеца. Съдът не изследвал основния въпрос при
извършване на преценка за прекомерност – въпросът за съотношението на размера на
неустойката и очакваните от ответника вреди вследствие забавеното изпълнение. Поддържа,
че разликата в размера на очакваните вреди и размера на неустойката била толкова голяма,
че водело до наказание, неприсъщо и на санкционната функция на неустойката, което било
противно на добрите нрави. Съдът не обсъдил довода, че към момента на сключване на
договора страните са били наясно, че поради естеството и предмета на задължението, от
забавеното му изпълнение нямало да настъпят преки и непосредствени вреди за концедента
/негативни икономически последици/ или няма да настъпят толкова големи за концедента
вреди, които да обосноват уговарянето на такава изключително висока неустойка.
Диспропорцията между очакваните вреди и размера на неустойката била толкова голяма, че
неустойката излизала извън присъщите й функции, включително и наказателна. Като не се е
съобразил с това съотношение на размера на неустойката към очакваните вреди, съдът
неправилно преценил, че не е налице накърняване на добрите нрави.
Въззивникът поддържа, че съдът неправилно не взел предвид и не обсъдил
естеството на обезпеченото с неустойката задължение, неговия предмет, смисъл и цел,
липсата на функционална и корелативна свързаност на това задължение с точното и
добросъвестно изпълнение и осъществяване на концесията за добив на подземни богатства.
Естеството, смисълът и целта на обезпеченото с неустойката задължение се изразявали във
физическо поставяне на знаци върху собствена земя по гранични точки, които още при
сключването на Концесионния договор били индивидуализирани и оповестени посредством
три нормативно определени начина съгласно чл. 41, ал. 1 от ЗПБ. Задължението нямало
самостоятелно юридическо значение за индивидуализирането и оповестяването на
границите, поради което обезпечаването му с Неустойката по чл. 32, ал. 2 от договора
излизало извън нравствената допустимост.
В случай, че съдът бе отчел зависимостта между естеството на обезпеченото
задължение и естеството на очакваната от неизпълнението му вреда, би констатирал, че при
сключване на договора и за двете страни е била предвидима липсата на преки икономически
негативни последици от забавата при изпълнение на задължението и липсата възможност от
забавеното изпълнение на това непарично задължение да произтекат толкова големи вреди
за концедента.
В обжалваното решение освен въпроса за очакваните мораторни вреди, съдът
не коментирал и въпроса за размера на неустойката съобразно определените в клаузата
основа и начин за начисляването й, както и дали механизмът за определяне на Неустойката
съответства на нейната цел.Поради предвидените в клаузата на чл. 32, ал. 2 от договора база
и формула на изчисляване на неустойката, покритите с неустойката предвидими мораторни
вреди се съизмерват с вредите, които биха били предмет на обезвреда при забавено
изпълнение на минималното годишно концесионно плащане. Размерът на мораторната
неустойка, дължима за всеки ден забава, бил 0.5 %, изчислен върху основа, представляваща
минималното годишно концесионно плащане с ДДС. Вредите от забавеното изпълнение на
задължението по чл. 8, ал. 2, т. 12 били съпоставими с вредите от забавеното изпълнение на
минималното годишно концесионно плащане, доколкото определената в клаузата основа,
2
върху която се начислявала неустойката било минималното годишно концесионно плащане с
ДДС. Законната лихва за забава била израз на обществения стандарт на мораторно
обезщетение. Съгласно Концесионния договор /чл. 31, ал. 1/ при забавено изпълнение на
концесионното плащане се дължи неустойка в размер на законната лихва за забава. При
извършена съпоставка на установеното от закона обезщетение и определеното в
неустоечната клауза мораторно обезщетение се установявало, че неустойката за забава на
задължението за отлагане на граничните точки на концесионната площ надвишава 18 пъти
размера на законната лихва за забава /10 % годишно към момента на сключване на договора -
септември 2020 г./ и се равнявало на 180 % /360 дни х 0.5 %/ годишна лихва. Тази разлика в
размера показвала изключителна неморална прекомерност и то не поради
продължителността на забавата, а поради определените в договора основа и формула за
начисляване на размера на неустойката. Неустойката по чл.32, ал.2 надвишавала 18 пъти
обезщетението при допуснато забавено изпълнение на концесионното плащане по чл. 31, ал.
1. Това означавало, че определената в неустоечната клауза база и формула за начисляване на
Неустойката предпоставяли неоснователно обогатяване на концедента за сметка на
концесионера, поради което Неустойката не можело да бъде обоснована като справедлива
санкция за допуснато забавено изпълнение, съответстваща на добрите нрави.
Въззивникът поддържа, че като се изхожда от правната същност на
Концесионния договор - неговия предмет и цел и от основните престации на страните по
договора, нямало основание да се приеме, че от гледна точка икономическия интерес на
концедента изпълнението на задължението за отлагане на точките е с многократно по-
голяма тежест от изпълнението на задължението за концесионно плащане, което да обоснове
изключително прекомерния размер на мораторната неустойка.
Въззиваемият Министерски съвет на Република България, представляван от
Министъра на енергетиката оспорва въззивната жалба и моли въззивният съд да потвърди
решението в обжалваната част. Поддържа, че концесионния договор е нетипична
гражданско-правна сделка, в чието съдържание се включват и административни елементи.
Счита, че въпросът за зависимостта между естеството на обезпеченото задължение и
естеството на очакваната от неизпълнението вреда бил свързан с въпроса за възмездността
на сделката. Въпросът за еквивалентността следвало да се постави за самия договор, а не
само за някои от клаузите му. С уговорената неустойка не се нарушавали принципите на
справедливостта и еквивалентността, както и забраната за неоснователно обогатяване.
Задължението за неустойка било последица от неправомерно поведение на длъжника.
Срещу това задължение не стояло насрещно задължение, поради което въпросът за
еквивалентността не можело да се поставя при обсъждането на въпроса за валидността на
клаузата. Ответникът обръща внимание на това, че концесионният договор е договор, по
силата на който концесионерът придобива възможността да добива подземни богатства,
които са изключителна държавна собственост, за един относително дълъг период от време,
поради което и в защита на обществения интерес е да му бъде възложена отговорност, която
надвишава обичайната търговска дейност, именно защото държавата го е допуснала да
експлоатира нейните подземни богатства. В този смисъл не можело да се приеме за
критерий за действителността на клаузата за неустойка зависимостта между естеството на
обезпеченото задължение и естеството на очакваната от неизпълнението вреда, тъй като
въпросът за еквивалентността е въпрос, който касае насрещните престации при възмездните
договори, а не съотношение между вреди и размер на неустойката. В процесния случай не
била налице липса на еквивалентност, тъй като уговорената неустойка имала санкционен
характер спрямо концесионера, а не била уговорена само и единствено да репарира
евентуалните вреди от неизпълнението. Характурът на сключения договор, който давал
права за експлоатация на находището и реализация на печалба от добитите подземни
богатства, които са изключителна държавна собственост, налагал към концесионера да има
изисквания, които надвишават обичайните, тъй като обектът от който ще реализира своята
търговска дейност е извън обичайния търговски оборот и е предмет на особена закрила.
3
Освен обезпечителна и обезщетителна функции, неустойката имала и санкционна функция,
тъй като била предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно
неизпълнение на договора. Уговарянето на неустойка било израз на признатата в чл. 9 от
ЗЗД свобода на договарянето и ако страните са я предвидили при сключване на договора,
виновното неизпълнение на обвързаното с неустойка задължение поражда за изправната
страна право да претендира заплащането й, съгласно чл. 92 от ЗЗД.
Въззиваемият споделя виждането, че нищожна, поради накърняване на
добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, като преценка за това се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора. Сочи, че добрите нрави са критерии и норми
за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората
според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Те съставляват етични
правила за поведение и възгледи, свързани с морала в обществото на определен етап на
неговото развитие в определена конкретна сфера. Условията и предпоставките за нищожност
на клаузата за неустойка се преценяват не към момента на настъпилото неизпълнение, а
спрямо момента на сключването на договора, съгласно т. 3 на ТР №1/2009 г. на ОСТК на
ВКС. Ответникът по жалбата поддържа, че към момента на сключване на договора за
концесия концесионерът не е възразил срещу клаузата на чл. 32, ал. 2 от договора, че същата
е нищожна, поради противоречие с добрите нрави /с писмо изх. № 14/27.08.2020 г. и вх. №
Е-26-В-272/27.08.2020 г., концесионерът посочил, че приема изцяло предложения проект на
договор и изразил готовност за сключване на същия/. Законодателят придавал правна
значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на обществените
отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен субект.
Естеството и целта на задължението за неустойка като санкция за виновното неизпълнение
на договора и като обезщетение за претърпените вреди само по себе си не противоречи на
добрите нрави. Неустойката по чл. 32, ал. 2 от концесионния договор, тълкувана в
съответствие с останалите клаузи на договора и чл. 8, ал. 2, т. 12 от същия, била съобразена с
основните задължения, поети от концесионера, за чието неизпълнение е уговорена, поради
което, както и по начина, по който била договорена, неустойката не излизала извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и следователно не
противоречала на добрите нрави и не била нищожна. Тази неустойка обезпечавала
изпълнението на непаричните задължения и съдържанието на договорната разпоредба било
предопределено от задължителното съдържание на договора, съобразено с императивните
изисквания на чл.66, ал.1, т.т. 4, б, 7, 8 и 14 от ЗПБ, с цел да се гарантира правото на
концедента да контролира изпълнението на задълженията от концесионера. Договорената
неустойка се изчислявала на база дължимото минимално годишно концесионно плащане, но
до определен размер - не повече от 50 на сто от същото, от което следвало, че така
уговорената договорна неустойка не е нищожна, поради обстоятелството, че не е уговорена
с единствената цел да излиза извън пределите на присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Неизпълнението на уговореното в чл. 8, ал. 2, т. 12 от
концесионния договор, съответно не уведомяването на концедента за това, че първата
хипотеза от посочената договорна разпоредба не е изпълнена, за да се приложи втората
хипотеза от същата разпоредба, не означавало, че следва да се толерира неизправната страна
по договора и да не й се начислява договорна неустойка, разчитайки на обстоятелството, че
реално за концедента не са настъпили вреди вследствие на това неизпълнение.
Въззивният съд като обсъди представените по делото доказателства и
доводите на страните в приложение на разпоредбата на чл.269 от ГПК, намира за установено
следното:
Първоинстанционното производството е образувано по предявени от ищеца
4
„Ватия Кварц“ АД срещу ответника Министерски съвет на Република България,
представляван от Министъра на енергетиката, обективно съединени искове: 1./ с правно
основание чл.124,ал.1 ГПК относно признаването за установено по отношение на ответника,
че „Ватия Кварц“ АД, в качеството на концесионер, не му дължи, в качеството му на
концедент, сумата от 61 891.20 лева по Фактура № **********/30.09.2022 г. за начислена
неустойка с посочено в нея основание: „за непредставени доказателства за изпълнение на
задължението за отлагане на точките по терена“; 2./ иск с правно основание чл.26, ал.1 от
ЗЗД за прогласяване нищожността поради противоречие с добрите нрави на клаузата на
чл.32, ал.2 от Концесионния договор за находище „Блян“, участък „VII“, участък „I“, участък
„III“ и участък „IV и V“, разположено в землищата гр. Ветово и с. Кривня, община Ветово,
област Русе по отношение на задължението на концесионера по чл.8, ал.2, т.12 от договора и
3./ при условията на евентуалност иск за намаляване на наложената неустойка от 61 891.20
лева по Фактура № **********/30.09.2022 г. като прекомерна по размер на основание чл.92,
ал.2 от ЗЗД.
Твърденията в исковата молба са, че правоотношението между страните е
възникнало по силата на сключен Договор за предоставяне на концесия за добив на
подземни богатства по чл.2, ал.1, т.2 от Закона за подземните богатства – неметални полезни
изкопаеми – индустриални минерали – каолинова суровина и кварцов пясък в каолинова
суровина, от находище „Блян“ участък „VII“, участък „I“, участък „III“ и участък „I V и V“,
разположено в землищата гр. Ветово и с. Кривня, община Ветово, област Русе за срок от 35
години, като ищецът има качеството на концесионер, а ответникът на концедент.
Концесионният договор бил сключен въз основа на Решение № 519/ 24.07.2020 г. на
Министерски съвет на Република България, с което били определени всички съществени
условия във връзка със сключването, съществуването, упражняването на правата и
задълженията по договора, сроковете за изпълнението, формите на неизпълнение и
последиците от неизпълнението, основанията за спиране и прекратяване на процедурата по
предоставената концесия, както и отговорността на страните във връзка с договора, като
правомощията по сключване, контрол и изпълнение са възложени на министъра на
енергетиката. Като основно задължение на концесионера било предвидено, от една страна, в
т.7.2.8 от Решение № 519/24.07.2020 г. на Министерския съвет на Република България, и от
друга страна, в чл.8, ал.2, т.12 от Концесионния договор, да стабилизира на терена
граничните точки по контура на концесионната площ. Изпълнението на задължението било
обезпечено с уговорената в клаузата на чл.32, ал.2 от Концесионния договор неустойка.
Концесионния договор бил сключен на 01.09.2020 г. и влизал в сила на 15.09.2020 г., на
която дата ищецът – концесионер предоставя на ответника – концедент първата банкова
гаранция за изпълнение на задълженията по договора. В Концесионния договор и в
представената схема в Приложение № 1 към него били очертани границите и контура на
концесионната площ чрез конкретно посочени гранични точки от № 1 до № 34, а в
Приложение № 2 се съдържат специализирани карти и координатен регистър на граничните
точки на всеки един от участъците в самото находище „Блян“, което било от значение
относно обхвата на задължението на концесионера по чл.8, ал.2, т.12 от Концесионния
договор, което обхваща именно площта, очертана в Приложение № 1.
Ищецът е поддържал нищожност на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД на
клаузата по чл.32, ал.2 от Концесионния договор поради противоречие с добрите нрави, тъй
като водела до нарушаване на принципа на справедливост, като създавала условия за
неоснователно обогатяване на ответника, а заплащането й би довело до излизане извън
присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции. Отделно основание за нищожност
поради противоречие с добрите нрави представлявала нееквивалентността на престациите.
Ищецът е посочил, че естеството на обезпеченото с неустойката задължение по чл.8, ал.2,
т.12 от договора за концесия не предполагало такъв огромен размер на неустойката, което я
правело неморална дори и с оглед нейната санцкционна функция. „Ватия Кварц“ АД счита,
че всички неустойки по процесния договор били уговорени като компенсаторни, но
същевременно се търсело реално изпълнение. По този начин – с уговарянето на неустойката
като компенсаторна и възможността едновременно да се търси и реално изпълнение от
5
концесионера веднъж се заплащали огромни суми във връзка с твърдяното неизпълнение на
задълженията като същевременно концесионера бил задължен да извърши и насрещната
престация. Счита, че извършването на престацията заличавало последиците от
неизпълнението и санирало евентуалните вреди като за кредитора не настъпвал вредоносен
резултат. Въпреки това договорът предвиждал той да получи и договореното обезщетение,
което правело клаузата за неустойка неморална. Ищецът счита, че при преценката за
нищожност на неустойката следвало да се обсъди дали неизпълненото задължение е
обезпечено с правни способи. В случая изпълнението на задължението по чл.8, ал.2, т.12 от
концесионния договор било обезпечено и с други правни способи: – чл.33, ал.2 и чл.36, ал.1
за спиране действието на договора; чл.33, ал.3 за правото на концедента да прекрати
договора; чл.36, ал.5 за правото на концедента да търси обезщетение по общите правила;
чл.22, ал.1 за предоставяната безусловна банкова гаранция от страна на концесионера.
Възразява, че при преценка на съотношението между размера на уговорената неустойка и
очакваните вреди от неизпълнение на задължението, се установява наличие на
нееквивалентност на престациите.
Ответникът Министерски съвет на Република България, чрез Министъра на
финансите, е оспорил предявения иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД. Посочил е, че
концесионният договор за нетипична гражданскоправна сделка, в съдържанието на която са
включени и административни елементи, като с оглед обекта му – подземни богатства, които
са изключителна държавна собственост, сключването му, правата и задълженията по него са
уредени с императивни правни норми. Позовал се е на това, че наред с обезщетителната
функция, неустойката има и обезпечителна и санкционна функции, а по силата на свободата
на договаряне, уговарянето й относно конкретно задължение, поражда правото на
концедента при неизпълнение на същото да претендира неустойката от концесионера.
Позовава се на разпоредбите на чл.26, ал.1, пр.1 и 3 от ЗЗД и тълкувателната практика по
въпроса за нищожност на клаузата за неустойка, обективирана в Тълкувателно решение
№1/15.06.2010 год. по тълк. д. №1/2009 год. на ОСТК на ВКС, от които се извежда, че
нищожността се преценява за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора, а изводът за нищожност е възможен единствено ако уговорената неустойка излиза
извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Предвид
изложеното счита за неоснователно твърдението на ищеца, че не дължи претендираната
неустойка поради нищожност на клаузата, с която е уговорена. Твърди, че в случая
уговорената между страните неустойка е съобразена със задълженията, които са възложени
на концесионера, естеството и формата на неизпълнението, поради което и размерът й не
бил прекомерно завишен, съпоставено с естеството на задълженията. Страните са уговорили
процесната неустойка при призната от закона свободата на договарянето /чл.9 от ЗЗД и на
чл.20а ЗЗД/, съгласно която сключеният между страните договор в отношенията между тях
има силата на закон. Според ответника намесата на етичните правила следвало да е крайно
ограничена и след като страните са договорили условията и параметрите, при които следва
да се дължи неустойката, то при неизпълнението на задължението, за което е уговорена,
респ. неосъществяване на дължимия от концесионера резултат, концедентът има право да
претендира неустойката. Неустойката е уговорена между страните за обезпечение
изпълнението на непарични задължения, като съдържанието й е съобразено и с
разпоредбите на Закона за подземните богатства, а именно чл.66, ал.1, т.4, 6, 7, 8 и 14.
Оспорва твърдението, че след като за концедента вреди не са настъпили, не следва да се
държи отговорен концесионера за неизпълненото от него задължение. Неоснователността на
претенцията на ищеца обосновава и с изрично заявеното от негова страна съгласие с така
уговорената неустойка, извод за което е разменената между страните кореспонденция при
провежданите преговори за сключване на концесионния договор, след които концесионерът
доброволно е подписал концесионния договор, съгласявайки се с правата и задълженията и
начина на изпълнението им. Възразява спрямо твърдението, че концесионерът е поставен в
неравностойно положение спрямо концедента.
6
С допълнителната искова молба „Ватия Кварц“ АД е посочило, че клаузата на
чл.32, ал.2 от договора за концесия е нищожна, тъй като уговорената неустойка била
определена извън присъщите й функции, в противоречие с принципа на справедливостта и
неоснователното обогатяване. Акцентирано е върху непаричното естество на задължението
по чл.8, ал.2, т.12 от договора и неговия предмет, свързан с границите на концесионната
площу като неизпълнението му не оказвало влияние върху осъществяването на концесията и
правата и задълженията на концесионера да добива подземни богатства. Задължението за
отлагане на граничните точки не произтичало от закона. Към сключването на договора
границите на концесионната площ били индивидуализирани с координатни точки в
координатни системи. Неустойката излизала извън присъщите си функции, включително и
санкционна с оглед очакваните вреди за концедента от неизпълнение на задължението за
отлагане и стабилизиране на граничните точки на концесионната площ. Още към сключване
на договора било ясно, че за концедента не могат да настъпят преки и непосредствени или
косвени вреди от неизпълнението на това задължение. Неустойката по чл.32, ал2 от договора
за концесия била мораторна и надхвърляла присъщите си функции, при положение, че
клаузата предвиждала и иск за реално изпълнение. Поддържа, че задължението по чл.8, ал.2,
т.12 от договора не било съществено. Счита, че наказателната функция на неустойката има
преимуществено значение при търговски сделки, но концесионният договор не бил
търговска сделка. Ищецът сочи, че предоставянето на концесия не било привилегия, а била
получена въз основа на това, че „Ватия Кварц“ АД било титуляр на Удостоверение за
търговско откритие, издадено от Министъра на енергетиката.
С отговора на допълнителната искова молба Министерски съвет на Република
България, поддържа заявеното от него в отговора на исковата молба. Заявява, че не счита, че
е налице някое от основанията за нищожност, на които се позовава ищеца, както и че същата
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
По делото е представен договор за предоставяне на концесия за добив на
подземни богатства по чл.2, ал.1, т.2 от Закона за подземните богатства – неметални полезни
изкопаеми – индустриални минерали – каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата
суровина от находище „Блян“, участък „ VII“, участък „I“, участък „III“ и участък „IV и V“,
разположено в землищата гр. Ветово и с. Кривня, община Ветово, област Русе, сключен на
01.09.2020 г. на основание чл.66 от ЗПБ и Решение № 519/ 24.07.2020 г. на Министерски
съвет на Република България между Министерски съвет на Република България в
качеството на концедент и „Ватия Кварц“ АД в качеството на концесионер за срок от 35
години. Съгласно чл.7, ал.1 от концесионния договор, концесионерът може да упражнява
концесионна дейност само върху земя от концесионната площ, върху която е придобил
съответни права и след приключване на необходимите процедури за промяната на
предназначението й при условията и по реда на действащото законодателство. Съгласно
чл.8, ал.2, т.12 от концесионният договор, концесионерът е длъжен да отложи и стабилизира
на терена граничните точки по контура на концесионната площ, съгласно Приложение №1, в
срок до 30 дни от влизането в сила на договора. В случай, че в посочения срок
концесионерът не е постигнал споразумение с титулярите на права върху земите, покриващи
площта на находището, срокът се брои от момента на придобиване на права върху земите от
страна на концесионера; в случите по предходното изречение, концесионерът е длъжен да
представи доказателства на министъра на енергетиката с оглед установяване на датата на
придобиване на права. Съгласно чл.8, ал.2, т.15 от договора концесионерът следва да
предприема за своя сметка и на своя отговорност всички възможни правни и фактически
действия за постигане на споразумение с титулярите на вещни права върху земята, както и
за промяна на предназначението й и одобряване на съответния подробен устройствен план
за поземлените имоти, попадащи в концесионната площ. В чл.32, ал.2 от същия договор е
предвидено, че при пълно неизпълнение или неточно, включително забавено изпълнение на
7
което и да е от непаричните задължения по чл.8, ал.2, т.3, б.“а“, „в“-„е“, т.6, т.11, т.12 и чл.15,
ал.5 концесионерът дължи освен реалното изпълнение и неустойка от 0,5 на сто от
минималното годишно концесионно плащане с начислен ДДС за всеки просрочен ден, но не
повече от 50 на сто от минималното годишно концесионно плащане с начислен ДДС, за
всяко едно задължение. Според чл.33, ал.1,ал.2 и ал.3 от договора, при пълно неизпълнение
или неточно, включително забавено изпълнение на някое от задълженията по този договор,
както и при нарушаване на условия за осъществяване на концесията, концедентът отправя
писмена покана за доброволно изпълнение до концесионера, в която посочва вида на
неизпълнението/нарушението и иска същото да бъде отстранено в разумен срок след
получаване на поканата. Срокът за отстраняване на неизпълнението или за започване на
неговото отстраняване, в зависимост от вида на задължението/условието, не може да бъде
по-кратък от 14 и по-дълъг от 60 дни. Изпълнението на задължение в посочения в поканата
срок, ведно със заплащане на дължимите лихва или неустойка, заличава последиците на
констатирано неизпълнение. При неизпълнение на задължението в срока, посочен в
отправената покана, концедентът има право да спре действието на договора по реда на чл.68
ЗБП и чл.36 от него, а в случай, че в периода на спиране действието на договора,
концесионерът не изпълни задължението си (ведно с дължимите лихви и неустойки),
концедентът може да прекрати концесионният договор.
Представено е Решение № 519/ 24.07.2020 г. на Министерски съвет на
Република България за предоставяне на процесната концесия на „Ватия Кварц“ АД.
Съгласно т.7.2.8. от решението в задължение на концесионера се поставя да стабилизира на
терена граничните точки по контура на концесионната площ като с т.8.3 е предвидено
начисляване на неустойки и лихви при неизпълнение на договорните задължения или при
нарушаване на условие по концесията като формите на неизпълнение, условията и редът за
тяхното установяване, както и видът и размерът на санкциите е възложено да се определят в
концесионния договор.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд приема
следното от правна страна:
Не се спори между страните, че между тях е сключен и действа процесният
Договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл.2, ал.1, т.2 от
Закона за подземните богатства – неметални полезни изкопаеми – индустриални минерали –
каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина от находище „Блян“, участък
„VII“ участък „I“, участък „III“, участък „I V и V“, разположено в землищата на гр. Ветово,
с. Кривня, община Ветово, област Русе. По отношение на процесния договор за
предоставяне на концесия за добив на подземни богатства са приложими специалните
правила на ЗПБ и тези норми са с императивен характер. Подземните богатства са
изключителна държавна собственост - чл. 18, ал. 1 от Конституцията и чл. 3, ал. 1 ЗПБ.
Съобразно разпоредбата на чл. 5, т. 3 ЗПБ и чл. 5 от Закона за концесиите права за подземни
богатства се предоставят чрез концесия за добив. Концесиите за добив на подземни
богатства се предоставят от МС - чл. 5, т. 3 и чл. 6, ал. 3 ЗПБ, който упълномощава
министъра на енергетиката да сключи договора за добив. Сключването на договора за
предоставяне на концесия и правата и задълженията по концесионния договор са уредени с
императивни правни норми предвид необходимостта ползването на изключителната
държавна собственост да бъде предоставено при ясно регламентирани стриктни правила.
Министърът на енергетиката като орган, осъществява по силата на пар. 106, ал. 2 ПЗР на
ЗПБ и пар. 31 от ПЗР на ЗИД на ЗПБ /ДВ, бр.56/2015 г./ контрол по изпълнението на
сключените договори за предоставяне на концесии за добив на подземни богатства.
Съгласно чл.54а, ал.3 от ЗПБ с решението за предоставяне на концесия за
добив се определят: обектът на концесията; предметът и срокът на концесията; лицето, на
което се предоставя концесията; условията на концесията; основните права и задължения на
8
страните; размерът на дължимото концесионно плащане с изключение на случаите по чл. 58,
ал. 2, изречение първо; видът и размерът на гаранциите за изпълнение на задълженията по
договора за концесия; изискванията, свързани с националната сигурност, отбраната на
страната, опазването на земните недра, околната среда и водите, културните ценности, както
и други изисквания на концесията. В изпълнение на тази разпоредба, с Решение № 519/
24.07.2020 г. на Министерски съвет на Република България, въз основа на което е сключен
процесния концесионен договор, са предвидени правата и задълженията на страните,
включително и задължението на концесионера да стабилизира на терена граничните точки
по контура на концесионната площ, което означава, че това задължение е съществено от
гледна точка на концедента Министерски съвет на Република България.
В изпълнение на т.8.3 от Решение № 519/ 24.07.2020 г. на Министерски съвет
на Република България, в договора за концесия страните са предвидили неустойка при
неизпълнение на договорното задължение на концесионера да стабилизира на терена
граничните точки по контура на концесионната площ – в чл.32, ал.2 от договора е
предвидено, че при пълно неизпълнение или неточно, включително забавено изпълнение на
което и да е от непаричните задължения по чл.8, ал.2, т.3, б.“а“, „в“-„е“, т.6, т.11, т.12 и чл.15,
ал.5 концесионерът дължи освен реалното изпълнение и неустойка от 0,5 на сто от
минималното годишно концесионно плащане с начислен ДДС за всеки просрочен ден, но не
повече от 50 на сто от минималното годишно концесионно плащане с начислен ДДС, за
всяко едно задължение.
Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1, изр. първо от ЗЗД, неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Отговорността за плащане на договорна
неустойка възниква при наличието на три предпоставки – кумулативно необходими
елементи на сложния фактически състав: валидно договорно задължение, неизпълнение на
задължението от страна на длъжника, уговорка за плащане на неустойка поради
неизпълнение на договорното задължение. При уважаването на иска следва да липсват и
предпоставки, изключващи отговорността на длъжника за неустойка.
Чрез института на неустойката страните в договорната връзка предварително
определят обема и границите на имуществената отговорност на неизправната страна за
неизпълнението на задължения, произтичащи от договора.
В правната теория и практиката се приема, че неустойката има обезпечителна
функция, изразяваща се в индиректния натиск на опасността да плати неустойка върху
длъжника, който го стимулира да изпълни точно. Неустойката има и обезщетителна функция
като осигурява възможността кредиторът да бъде обезщетен за вредите, които понася
вследствие неизпълнението. Неустойката има и наказателна функция, която се проявява в
случаите, в които нейният размер надхвърля размера на обезщетението необходимо за
покриване на понесените от кредитора щети, в който случай обаче длъжникът не може да
иска нейното намаляване.
Неустойката може да бъде уговорена за различни проявни форми на
неизпълнението. Тя може да е компенсаторна както при пълно, така и при частично
неизпълнение. Може да бъде мораторна при забавено изпълнение. Неустойка може да бъде
уговорена и за лошо изпълнение. Смисълът на уговорената от страните неустойката е да
обезпечава точното /съобразно договореното между страните/ изпълнение на задължението
и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се
установяват.
Неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното
право, предвиден в чл. 9 ЗЗД, и с нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо доказване на размера на вредите, настъпили от
неизпълнението.
Кръга на релевантните обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид от
9
съда при преценка валидността на договорна клауза за неустойка, е посочен в задължителна
съдебна практика по т. 3 от ТР 1 от 15.06.2010 г. по т. д. 1/2009 г. на ОСТК на ВКС,
съобразно която автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две
посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона,
а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи
служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и
търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора,
а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи поръчителство, залог, ипотека и др.; вид
на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера
на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При
конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии,
като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.
Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите
нрави. Не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок,
до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави
поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора.
В процесния случай предмет на иска е мораторна неустойка, която страните са
уговорили с клаузата на чл.32, ал.2 от договора за концесия, предвиждаща, че при
неизпълнение на задължението си да стабилизира на терена граничните точки по контура на
концесионната площ концесионерът дължи освен реалното изпълнение и неустойка от 0,5 на
сто от минималното годишно концесионно плащане с начислен ДДС за всеки просрочен ден,
но не повече от 50 на сто от минималното годишно концесионно плащане с начислен ДДС,
за всяко едно задължение
Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд за валидност на
клаузата за неустойка.
На първо място следва да се изхожда от това, че с концесионния договор се
предоставя право на експлоатация върху обект от обществен интерес, предоставен от
концедент на търговец – концесионер, срещу задължението на концесионера да изгради
и/или управлява и поддържа обекта на концесията на свой риск. На концесия се предоставят
обектите от обществен интерес, които са обявени за изключителна държавна собственост,
каквито са подземните богатства като на концесионера се предоставя възможността да
осъществява стопанската си дейност с тях.
Тези подземни богатства се намират под земи, чиито титуляри на права в
повечето случаи са различни от страните по договора за концесия. Ето защо общественият
интерес в случая следва да бъде максимално защитен при упражняването на правата по
договора за концесия от страна на концесионера и при упражняването на правата на контрол
от страна на концедента. По тази причина и с оглед защитата на този обществен интерес
съдът намира, че е от основно значение да бъдат стабилизирани на самия терен граничните
10
точки по контура на концесионната площ, което ще даде възможност и ще улесни
извършването на проверки на място и евентуално бърза защита на обществения интерес при
необходимост. Това е по причина, че добивът на подземни богатства е разрешен и следва да
се осъществява от концесионера само и единствено в рамките на контура на площта, като
всяко излизане извън този контур може да засегне чужди интереси, при което възможностите
за увреждане са многобройни. С чл.7, ал.1 от концесионния договор, концесионерът е поел
задължение да упражнява концесионна дейност само върху земя от концесионната площ,
върху която е придобил съответни права и след приключване на необходимите процедури за
промяната на предназначението й при условията и по реда на действащото законодателство.
Задължението за стабилизиране на самия терен на граничните точки по контура на
концесионната площ е закрепено в правилата, които уреждат правата и задълженията по
концесионния договор предвид необходимостта ползването на изключителната държавна
собственост да бъде предоставена при ясно регламентирани и стриктни правила с цел
защита на обществения интерес. За значимостта на процесното задължение за
стабилизирани на самия терен граничните точки по контура на концесионната площ сочи
обстоятелството, че същото е посочено като едно от задълженията, които следва да
фигурират в договора за концесия, в решението, въз основа на което договора за концесия е
сключен. Това задължение е свързано с основния предмет на договора и възможността за
контрол от страна на държавата.
По своята техническа същност трасировката на гранични точки на
поземлените имоти е дейност, обратна на геодезическото заснемане на поземлените имоти.
Трасировката е дейност при която чрез геодезически измервания по записаните координати
на върховете на поземлените имоти същите се отбелязват и трасират върху земната
повърхност. В разговорния език тази дейност се определя като „забиване на колчета“,
„ограничаване“ или „маркиране на граници“. Трасировката на граничните точки на имота
е изключително важна и необходима дейност за всеки собственик или ползувател, решил да
инвестира в имота по какъвто и да е начин. Същността на трасировката на граничните
точки не е в обикновеното забиване на колчета. Чрез извършването на стабилизиране на
самия терен на граничните точки по контура на концесионната площ, което най-често се
извършва от геодезист, се удостоверява къде точно се простират границите на правата на
собственика/ползувателя и именно в пределите на тази площ той може спокойно, без
притеснение, че нарушава чужда собственост, да извършва всички позволени от закона
дейности. Именно по тази причина е необходима трасировката, като същата следва да се
изпълни от геодезисти изключително коректно и с необходимата точност. Случаите като
процесния, в които се предоставя право на ползване върху имот, чиито граници не са
материализирани на терена, а са определени чрез някакъв проект или проекто-план /така
както при план на новообразувани имоти, план за регулация, проект за разделяне на имот,
проект за изменение на граница между поземлени имоти и т.н./, е задължително имотът да
бъде трасиран. Още повече, че в процесния случай в този имот ще влязат имоти или части от
имоти, които не принадлежат дори на концедента, а на различни трети лица. Всяко
непозволено излизане от предоставената концесионна площ и навлизане и осъществяване на
строителство или каквото и да е друго действие извън контура на концесионната площ би
представлявало нарушение на собствеността с всички произтичащи от това последствия.
Вредите, които биха настъпили от неизпълнението на това задължение, по
мнение на настоящия състав, не биха могли нито да се предвидят, нито да се оценят към
момента на сключване на договора, но тези вреди са реално осъществими, като и размерът
им би могъл да бъде голям. Липсата на възможност към момента на сключване на договора
да бъдат предвидени и оценени вредите обаче, само по себе си не прави клаузата за
неустойка нищожна. Разбира се въпросът за съотношението на размера на неустойката и
очакваните вреди има отношение към действителността на неустойката, което се възприема
и в практиката на ВКС - Решение № 31 от 22.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 865/2020 г., I т. о.,
ТК. В случая обаче този критерий е неприложим, тъй като към сключване на договора нито
вредите от неизпълнението на процесното задължение, нито техният размер биха могли да
се изчислят. По тази причина съдът намира неоснователен доводът, че са несъпоставими
11
стойностите на вредите от неизпълнение на задължението и на договореното при
неизпълнение на задължението обезщетение. В тази връзка неоснователен е и доводът на
жалбоподателя, че определените в договора основа и формула за изчисляване на размера на
неустойката сами по себе си сочат на нейната нищожност.
В т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на
ВКС, е разяснено, че „неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за
която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции“, както и че „прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради
накърняване на добрите нрави“. Според мотивите на тълкувателно решение при спор за
валидност на уговорената неустойка преценката за нейната нищожност поради накърняване
на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните
примерно изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека; 3. вид на
уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението - съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и
др.
Преценявайки процесната неустойка като действителна първоинстанционният
съд не се е отклонил от задължителните указания, дадени в т. 3 от ТР № 1/2009 г. на ВКС,
като е отчел всички релевантни критерии за преценката на валидността на уговорената
неустойка с оглед добрите нрави. Характера и предмета на договора по чл.66 от Закона за
подземните богатства и обстоятелството, че с решението, въз основа на което е сключен
концедентът изрично е посочил, че част от съдържанието на договора следва да е
задължение на концесионера да стабилизира на терена граничните точки по контура на
концесионната площ, показва, че за концедента е от съществено значение да се стабилизират
на терена граничните точки по контура на концесионната площ. По тази причина са
неоснователни доводите на въззивника, че към сключване на договора е била предвидима
липсата на каквото и да е основание за възникване на преки икономически негативни
последици. Уговорената неустойка обезпечава основно неимуществено задължение на
концесионера, извън задължението за заплащане на концесионно възнаграждение, и
съдържанието на същата е предопределено от задължителното съдържание на договора,
определено с императивната разпоредба на чл.66, ал.1 ЗПБ и конкретно на т.4, т. 7, т.8, т.14
от същата, с цел да се гарантира правото на концесионера да контролира изпълнението на
задълженията от концесионера. Неустойката се изчислява на база дължимото минимално
годишно плащане на концесионното възнаграждение, но до определен размер – не повече от
50 на сто от същото. Поради това въззивният състав намира клаузата за действителна, тъй
като не е уговорена с единствена цел, която да излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Дори да се приеме, че към момента на сключване на договора за концесионера
не е била очевидна обезщетителната функция на договорената неустойка по чл.32, ал.2 от
договора за концесия, то според въззивния съд са очевидни нейната обезпечителна относно
изпълнение на задължението по чл.8, ал.2, т.12 от този договор и санкционната й функция
за неизпълнението на това задължение в срок. Което означава, че уговорката за процесната
неустойка е направена с оглед присъщите за клаузите за неустойка цели.
Неоснователно жалбоподателят свързва нищожността на неустойката със
забрана за неоснователно разместване на блага, какъвто критерий не е посочен нито в
закона, нито в задължителната съдебна практика, намерила израз в т. 3 от ТР № 1/2009 г. на
ВКС.
Предвид изложеното въззивният съд намира жалбата неоснователна като
12
обжалваното с нея съдебно решение следва да бъде потвърдено като законосъобразно и
правилно постановено.
При този изход на правния спор отговорността за направените по делото
разноски следва да се възложи на въззивника, който следва да бъде осъден да заплати и
разноските, направени от въззиваемия.
Воден от изложеното решаващият състав на Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 770/30.05.2024 г., постановено по т.д.№
2057/2023 г. по описа на СГС, TO, VI-8 съдът в частта, с която е отхвърлен иска за
прогласяване нищожността на неустоечната клауза с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от
ЗЗД.
РЕШЕНИЕТО В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Ватия Кварц“ АД, ЕИК ********* да заплати на Министерски
съвет на Република България, представляван от Министъра на енергетиката, със седалище и
адрес: гр. София, ул. „Триадица“ №8 сумата от 150 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен
съд в 1-месечен срок от съобщаването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13