Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 07.07.2025 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и
трети април две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЧЕХЛАРОВ
Мл.с. БОЯН БОЯДЖИЕВ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №8705 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника М.С.Т. срещу решение от 21.02.2020 г. по гр.д. №74022/2018 г. по
описа на СРС, 30 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на Н.К.Н.
на основание чл.45 ЗЗД сумата от 5000,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, ведно с лихва
за забава, считано от 20.04.2018 г. – датата на
извършване на деликта, до окончателното
изплащане
на сумата, както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че обжалваното
решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Сочи,
че първоинстанционният съд неправилно е приел, че е налице доказано
противоправно деяние, изразяващо се в повреда на първия етаж от процесната
двуетажна жилищна сграда, както и че е налице причинно-следствена връзка между
сочените от ищеца вреди и поведението на ищеца. Поддържа, че сочените от ищеца
неимуществени вреди са недоказани, както и че съдът неправилно е определил
техния размер. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
решението и да определи изцяло предявения иск за неимуществени вреди.
Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Н.К.Н. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Решението
не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният осъдителен иск е
отхвърлен за разликата над посочения посочения по-горе размер, поради което е
влязло в законна сила в тази му част.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По въззивната
жалба:
Жалбата е подадена в срок и е
допустима, а разгледана по същество е частично
основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, но частично неправилно, поради
следното:
СРС, 30 състав, е
сезиран от Н.К.Н. с искова молба, уточнена във въззивното производство, с която
срещу М.С.Т. е предявен осъдителен иск с правно основание чл.45 ЗЗД за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – психотравма, настъпили в
резултат на нанесени от ответника върху собствения на ищеца недвижим имот имуществени
вреди, ведно със законната лихва от датата на деликта до окончателното
изплащане.
Фактическият състав на непозволеното увреждане по чл.45 ал.1 ЗЗД включва
противоправно поведение, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и
вредоносния резултат и вина, която по аргумент от чл.45 ал.2 ЗЗД се предполага.
Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат от
претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест, т.е. в тежест на ищеца е да установи наличие на
противоправно действие или бездействие, както и че то е причинило вреда, и да
установи причинна връзка между противоправното поведение на ответника и
вредоносния резултат. Причинната връзка не се предполага, а трябва да бъде
доказана.
От приетото във въззивното производство решение от 22.01.2021 г.,
постановено по гр.д. №********** г. по описа на СРС, 171 състав, влязло в сила
на 24.10.2024 г., се установява, че ответникът е осъдена да заплати на ищеца
сумата от 11 165,00 лв., представляваща имуществени вреди – нанесените от
ответника материални щети върху първи етаж от двуетажна жилищна сграда –
източен близнак, находящ се в гр. София, ул. „********** ведно със законната
лихва от датата на извършване на деликта – 20.04.2018 г., до окончателното
изплащане. От мотивите на решението се установява, че повредите се изразяват в:
разбити стени, изпочупени плочки, премахната отоплителна инсталация, липса на
мебелировка и др.
Ето защо, следва да се
приеме, че относно
това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца, то и основанието на предявения
иск е установено със сила на присъдено нещо. Спорът по настоящото дело се
съсредоточава върху обстоятелството налице ли е причинно-следствена връзка
между настъпилия деликт и претендираните от ищеца неимуществени вреди, както и дали
първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени
в разпоредбата на чл.52 ЗЗД.
По делото е представен
лист за преглед от медицински кабинет по психиатрични заболявания от 05.02.2018
г., от който се установява, че от няколко години ищецът е с поредица от
психотравмени ситуации с изразен тревожно-депресивен синдром в резултат на
възникнал проблем. С мисли за безперспективност и безизходица,
психично-тревожна, като депресивното страдание е възникнало на базата на реална
жизнена ситуация, обусловила нарушение на психичното и равновесие и социалния и
статус, което обуславя необходимост от медикаментозна терапия.
По делото е представен
лист за преглед от медицински кабинет по психиатрични заболявания от 22.10.2018
г., от който се установява, че от няколко години ищецът е с поредица от психотравмени
ситуации с изразен тревожно-депресивен синдром в резултат на възникнал проблем.
С мисли за безперспективност и безизходица, чувства се обидена незаслужено,
изпитва ужас от невъзможността да има дом, психично-тревожна, като психичното
състояние е изводимо от реална житейска ситуация, която нарушава социалната и
адаптация, което обуславя необходимост от медикаментозна терапия.
От приетото по делото
заключение на СПЕ, което и настоящият въззивен състав кредитира напълно, се
установява, че при ищеца е налице дистимия – състояние, което се характеризира
с хронична потиснатост на настроението с продължителност по няколко години,
като клинически състоянието се характеризира с негативна перспектива върху
живота. При ищеца е налице негативен, песимистичен или мрачен поглед над
живота, депресивно настроение, безпокойство, нарушения на съня и храненето,
загуба на приятни усещания, нарушени са социалните контакти, нарушения при
извършването на ежедневните дейности, невъзможност за планиране на бъдещето.
Вещото лице сочи още че лечението на дистимията може да бъде медикаментозно или
психотерапевтично, а прогнозата и продължителността при депресивните
разстройства е строго индивидуална. В о.с.з. вещото лице е пояснило, че
заболяването при ищеца е настъпило след 2016 г., а по данни на самата нея –
симптомите са от края на 2015 г., но през 2018 г. се е обърнала към
психиатричните служби и тогава е започнала медикаментозен прием.
От показанията на свид. Т.Х.се
установява, че при извършване на въвода в процесния етаж е било пълен погром –
всичко е било изпочупено, стърчали са кабели, нямало е контакти, имало е
счупени плочки, токът е бил спрян, не е имало обзавеждане, като на въвода на
ищеца и прилошало, разплакала се е. Свидетелят сочи още, че ищецът психически
не е добре, спряла е да се храни и да спи, отслабнала е с 20 кг, а към
настоящия момент състоянието и прогресира - непрекъснато плаче и иска де си е
вкъщи.
Съгласно
чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението се определя по справедливост, като
преценката следва да се извърши въз основа обективни и доказани по делото
факти. Съдебната практика приема като
критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и
утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с
конкретния случай.
Настоящият
съдебен състав при определяне размера на обезщетението за претърпените вреди,
че в резултат на увреденото и жилище ищецът е понесла неимуществени вреди, изразяващи се в редица неприятни
преживявания, като тревога, несигурност, напрежение и безпокойство относно
неясното си бъдеще. Съдът
отчита и обстоятелството, че при ищеца изживените нервно-психическо напрежение и притеснения не само, че са били в
значителна степен, но и че са довели до болестни изменения в психиката на
ищеца, а не са преживени само негативни усещания и неудобства. Налице са
категорични доказателства за обективни прояви на психическия тормоз и стрес и към
настоящия момент. При определяне размера на обезщетението следва
да бъде съобразена и социално-икономическата обстановка в страната и условията
на живот за определяне на справедливо обезщетение, тъй като в противен случай
би се стигнало до неоснователно обогатяване, каквато не е целта на закона. С оглед на изложеното
по-горе, съдът счита, че справедливо обезщетение за претърпените увреждания е в
размер на 2500,00 лв.
С оглед изложеното,
въззивната инстанция приема, че определеното от първата инстанция обезщетение
за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в завишен размер, както се
твърди от въззивника. При определяне на размера на обезщетенията за
неимуществени вреди първоинстанционният съд е извършил нарушение на
разпоредбите на материалния закон /чл.52 ЗЗД/ и не се е съобразил изцяло със
събраните по делото доказателства.
Поради изложеното, обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта, в която е искът за обезщетение за
неимуществени вреди е уважен за разликата над сумата от 2500,00 лв. до пълния
присъден размер от 5000,00 лв. Решението следва да се отмени и в частта, с
която ответникът е осъден да заплати разноски на ищеца за разликата над сумата
от 308,33 лв.
С
оглед изхода на делото и направеното искане, на ответника на основание чл.78
ал.3 ГПК следва да се присъдят допълнително разноски в първоинстанционното
производство в размер на сумата от 200,00 лв., и на основание чл.78 ал.1 ГПК
разноски във въззивното производство в размер на сумата от 50,00 лв.,
представляваща държавна такса, и сумата от 360,00 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение.
С
оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна, на
основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното
производство в размер на сумата от 400,00 лв., представляваща адвокатско
възнагрждение. Възражението на въззивника за прекомерност на
заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е неоснователно.
По делото е представен договор за правна помощ, сключен между въззиваемата страна
и адв. И., според който е договорено и заплатено адвокатско възнаграждение по
настоящето дело в размер на сумата от 800,00 лв. Според решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело С-483/22, правилото
на чл.78 ал.5 ГПК, че при намаляване на адвокатското възнаграждение
поради прекомерност съдът не може да пада под минимума в Наредба
№1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, не се прилага. В пар.2 Наредба №1/09.07.2004 г.
са определени критериите за преценката за
„фактическа и правна сложност“ при определяне размера на
възнаграждението. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение
съответства изцяло на естеството на правния спор, вида и обема на
предоставената правна защита.
По
искането с правно основание чл.241 ал.1 ГПК:
Съгласно разпоредбата на чл.241 ал.1 ГПК, при постановяване на решението съдът може да отсрочи или да
разсрочи неговото изпълнение с оглед имотното състояние на страната или на
други обстоятелства. Съгласно мотивната част на т.14 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, в исковия процес на общо основание ответникът може да направи искане по
реда на чл.241 ГПК и да представи доказателства в негова подкрепа до
приключване на съдебното дирене пред първата инстанция.
В конкретния случай
ответникът е направил искане за разсрочване, респ. твърди такива релевантни
обстоятелства по отношение на имущественото му състояние едва в устните
състезания пред въззивния съд. Ето защо, следва да се
приеме, че искането за разсрочване на изпълнението на решението по реда
на чл.241 ал.1 ГПК, е несвоевременно заявено, поради което и следва да бъде
оставено без уважение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №47808/21.02.2020 г., постановено по
гр.д. №74022/2018 г. по описа на СРС, ГО, 30 състав, в частта, в която е
уважен предявеният от Н.К.Н., ЕГН **********, адрес: ***, срещу
М.С.Т., ЕГН **********,
адрес: ***, осъдителен иск с правно основание чл.45 ЗЗД за разликата над сумата от 2500,00 лв. до пълния
присъден размер от 5000,00 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно с лихва за забава, считано от 20.04.2018 г. – датата на
извършване на деликта, до окончателното
изплащане
на сумата, и в
частта, в която М.С.Т., ЕГН **********, адрес: ***, е осъдена да заплати на Н.К.Н., ЕГН **********, адрес: ***, разноски за
разликата над сумата от 308,33 лв., и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н.К.Н., ЕГН **********, адрес: ***, срещу М.С.Т., ЕГН **********, адрес: ***, осъдителен иск с правно
основание чл.45 ЗЗД за разликата
над сумата от 2500,00 лв. до пълния претендиран размер от 5000,00 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, настъпили в резултат на нанесени от ответника
върху собствения на ищеца недвижим имот, представляващ първи етаж от двуетажна
жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул. „Рилска обител“ №56А, имуществени
вреди.
ПОТВЪРЖДАВА решението в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Н.К.Н., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на М.С.Т., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК допълнително
сумата от 200,00 лв., представляваща
разноски в първоинстанционното производство, и на основание чл.78 ал.1 ГПК
сумата от 410,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА М.С.Т., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на Н.К.Н., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 400,00 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на М.С.Т., ЕГН **********, адрес: ***, „***********, за разсрочване на
изпълнението по реда на чл.241 ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.