Решение по дело №903/2019 на Районен съд - Несебър

Р  Е Ш  Е  Н  И  Е

№25

гр. Несебър, 23.01.2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав в публично заседание на шестнадесети януари две хиляди и двадесета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: Валери Събев

при участието на секретаря Диана Каравасилева, като разгледа гр. д. № 903 по описа на Районен съд Несебър за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.

От ищеца „Е.М.” ЕООД срещу Б.И.Р. са предявени искове за признаване за установено, че ответницата дължи сумата от 1140,01 лв., представляваща главница за периода 27.09.2013г. – 27.08.2018г., както и сумата от 859,99 лв. – договорна лихва за периода 27.04.2016г. – 27.04.2019г., ведно със законните лихви за забава, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Ищецът твърди, че между Р. и „Ю.И ЕФ Д.Б.” АД бил сключен Договор за потребителски кредит № FL652029 от 27.08.2012г. Сочи, че по силата на договора на ответницата била отпусната сумата от 2860 лв., преведена й на същата дата. Навежда, че Р. се задължила да погасява кредита на 120 равни (анюитетни) месечни вноски, съгласно подписан между страните погасителен план. Излага, че всяка от вноските включвала лихва и главница – с краен срок за издължаване на кредита 27.08.2022г. Твърди, че ответницата погасила част от вноските, като останали непогасени задължения в общ размер на 3903,33 лв. Сочи, че на основание договор за възлагане на вземания от 18.01.2016г., сключен между ищеца и „Юробанк България” АД, задължението на Р. било изкупено от „Е.М.” ЕООД. Твърди, че ответницата била уведомена за това по реда на чл. 99 ЗЗД. С тези доводи от съда се иска да уважи исковете, като се акцентира върху обстоятелството, че се претендират вноски по договора с настъпил падеж. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК от ответницата е депозиран отговор на исковата молба, с който предявените искове се оспорват. Отправя се възражение за погасяване по давност на част от претенциите на ищеца за главница. В тази връзка се сочи, че по отношение на вноските е действала тригодишна давност, тъй като става въпрос за периодични плащания. При условията на евентуалност се отправя искане за прилагане на петгодишна погасителна давност от падежите на вноските (ако съдът счете, че тригодишната е неприложима). Сочи се, че всички претенции за лихви също са погасени по давност с изтичането на тригодишен срок. Твърди се, че липсват доказателства за редовно връчване на уведомлението за извършената цесия преди получаване на исковата молба. В тази връзка се възразява срещу легитимацията на ищеца да претендира сумите от ответницата. От съда се иска да отхвърли исковете. Отправя се възражение за прекомерност на претендирания от ищеца адвокатски хонорар.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По предявените искове по чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД (за главница и за възнаградителна лихва) в тежест на ищеца е да докаже сключването на валиден договор за цесия от 18.01.2016г., по силата на който му е прехвърлено претендираното вземане, както и че длъжникът е уведомен надлежно за договора за цесия. В тежест на ищеца е да докаже, че прехвърленото вземане съществува, т.е. че между „Ю.И ЕФ Д.Б.” АД и Б.И.Р. има сключен Договор за потребителски кредит № FL652029 от 27.08.2012г., че е настъпила изискуемост на претендираните главница и договорна лихва, както и размерът им. В тежест на ответника, при доказване на горните обстоятелства, е да установи, че е изпълнил задълженията си по договора.

По възражението за погасяване на вноските по давност в тежест на ищеца е да докаже настъпването на изискуемостта на всяка от претендираните от него вноски за главница и договорна лихва.

Видно от договор за потребителски кредит № FL652029 от 27.08.2012г., ведно с погасителен план към него (на л. 9 – л. 17 от делото) „Ю.И ЕФ Д.Б.” АД отпуснало на кредитополучателя Б.И.Р. сумата от 2860 лв. Същата следвало да се върне на 120 вноски, ведно с договорна лихва с базов лихвен процент 13,200 %, надбавка за първата година от срока на кредита – 5,70 пункта, надбавка за оставащия период от срока на кредита – 0,800 пункта, падеж на договора – 27.08.2022г. Сумите следвало да се погасяват на 27 число от съответния месец (видно от погасителния план). Сумата от 2780 лв. била преведена на Б.И.Р. на 27.08.2012г. (видно от преводно нареждане на л. 17 от делото).

Видно от договор за възлагане на вземания от 18.01.2016г., сключен между ищеца и „Юробанк България” АД (на л. 18 – л. 75 от делото) кредиторът прехвърлил на „Е.М.” ЕООД, свои вземания, подробно описани и индивидуализирани в приложение. Видно от приложението сред прехвърлените вземания било и това срещу Р. по договор за потребителски кредит № FL652029 от 27.08.2012г. Към договора било изготвено и потвърждение от 18.01.2016г. (на л. 70 л. 72 от делото). От „Юробанк България” АД било дадено пълномощно на „Е.М.” ЕООД (на л. 76 – л. 77 от делото) да уведомява длъжниците по договора за цесия, валидно до 31.01.2021г. Такова уведомление било изготвено по отношение на Р. (на л. 7 от делото), но не й било връчено поради неоткриването й на адреса (известие за доставяне на л. 6 от делото). Посоченото уведомление е връчено лично на ответницата (видно от съобщение на л. 95 от делото за връчване на исковата молба и приложенията към нея).

При тези данни съдът намира, че са доказани елементите от фактическия състав на претендираната от ищеца цесия. На първо място следва да се има предвид, че ищецът е бил надлежно упълномощен от цедента (кредитора на ответника) да го уведоми по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, като за целта било изготвено и потвърждение от цедента. Ето защо не е имало пречка уведомлението за цесия да бъде връчено именно от ищеца по делото. В хода на процеса уведомлението е връчено лично на ответницата. В практиката на ВКС е прието, че уведомяването в хода на процеса за настъпилата цесия следва да бъде отчитано от съда като факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК – Решение № 123 от 24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. по описа на II търг. отделение. Т.е. връчването на ответницата в хода на процеса на уведомлението за цесия, ведно потвърждението за цесия, изготвено от цедента, от ищеца (упълномощен да връчва съобщения по чл. 99, ал. 3 ЗЗД) представлява уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за цесията, което следва да бъде отчетено от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Налага се извод, че възраженията на ответницата във връзка с уведомяването на цесия са неоснователни.

От посочените по-горе писмени доказателства (които не са оспорени от ответницата) се установяват всички елементи от посочения фактически състав - сключването на валиден договор за цесия от 18.01.2016г., по силата на който на ищеца е прехвърлено претендираното вземане, надлежно уведомяване на длъжника за договора за цесия. Доказано е, че прехвърленото вземане съществува, т.е. че между „Ю.И ЕФ Д.Б.” АД и Б.И.Р. има сключен Договор за потребителски кредит № FL652029 от 27.08.2012г., както и, че е настъпила изискуемост на претендираните главница и договорна лихва (доколкото се претендира заплащането на вноски за главница и договорна лихва по кредита, с вече настъпил падеж съгласно приложения погасителен план).

Горното не се оспорва от ответницата, като единственото й възражение е за погасяване по давност на претенциите на ищеца. В постоянната практика на ВКС е прието, че периодичните плащания представляват самостоятелно обособени, еднородни престации, независими една от друга, и произтичащи от общ юридически факт. Поради това всяко от тези плащания е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения. При договора за заем е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части – аргумент за противното основание от чл. 66 ЗЗД. Това обаче не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора, като вземането се погасява с 5-годишна давност – Решение № 261 от 12.07.2011г. по гр.д. № 795/2010г. по описа на IV гр. о. на ВКС, Решение № 28 от 05.04.2012г. по гр.д. № 523/2011г. по описа на III гр. о. на ВКС, Решение № 38 от 26.03.2019г. по търговско дело № 1157/2018г. по описа на II търг. отделение на ВКС. В последното решение (възприето и в последващата практика на ВКС – напр. Определение № 396 от 18.07.2019г. по търг. дело № 30/2019г. по описа на I търг. отделение, Определение № 16 от 10.01.2020г. по търг. дело № 237/2019г. по описа на II търг. отделение) е определен и началният момент, от който започва да тече тази давност - от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. Налага се извод, че вземането за главниците по договора за кредит ще се погаси с петгодишна давност от крайния срок на договора – 27.08.2022г. Следователно към момента претенцията за главница не е погасена по давност и възражението на ответницата в този смисъл е неоснователно.

Що се отнася до претенцията за възнаградителна лихва, същата се погасява по давност с изтичане на тригодишен срок от изискуемостта на съответната вноска за лихва – арг. от чл. 111, б. „В” от ЗЗД. В случая се претендира възнаградителна лихва за периода 27.04.2016г. – 27.04.2019г. Същевременно искът следва да се счита за предявен от момента на подаване на заявлението (арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК), а същото е подадено на 31.05.2019г. видно от обратна разписка на л. 11 от първоначално образуваното ч.гр.д. № 344/2019г. по описа на Районен съд Оряхово (арг. от чл. 125 от ГПК). Към този момент е прекъснато и течението на давността (арг. от 116, б. „Б” от ЗЗД). Следователно вноските за възнаградителна лихва с настъпил падеж към 31.05.2019г. са били погасени по давност към момента на предявяване на иска. В случая се претендират две такива вноски – с падеж на 27.04.2016г. и 27.05.2016г. По отношение на тези вноски претенцията за възнаградителна лихва следва да бъде отхвърлена поради основателно в тази му част възражение за погасяване по давност, направено от ответницата. Видно от погасителния план на 27.04.2016г. се е дължала вноска за лихва в размер на 27,59 лв., а на 27.05.2016г. – 27,37 лв. Следователно претенцията за възнаградителна лихва следва да бъде уважена до размера от 805,03 лв. за периода 27.06.2016г. – 27.04.2019г. и отхвърлена до пълния предявен размер от 859,99 лв. и за периода 27.04.2016г. – 26.06.2016г.

При извършена служебна проверка по чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът не констатира претенциите за главница и възнаградителна лихва да се основават на неравноправни клаузи в договора за кредит, поради което искът за главница следва да бъде уважен изцяло, а за възнаградителна лихва – в посочените части.

         При този изход на спора на ищеца следва да бъдат присъдени направените от него разноски. По отношение на разноските от заповедното производство в настоящото производство съдът дължи изричен осъдителен диспозитив (арг. от т. 12 от ТР 4/2013г. на ВКС, ОСГТК). В хода на заповедното производство ищецът е направил разноски в размер на 40 лв. – платена държавна такса. Съразмерно на уважената част от исковете следва да му се присъди сумата от 38,90 лв. В исковата производство ищецът е направил разноски в размер на 57,20 лв., като съразмерно на уважената част от исковете следва да му се присъдят 55,63 лв.

Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че Б.И.Р., ЕГН **********,***, дължи на „Е.М.” ЕООД, ЕИК ***със седалище и адрес на управление ***-6, сумата в размер на 1140,01 лв., представляваща главница - вноски с настъпил падеж за периода 27.09.2013г. – 27.08.2018г. по Договор за потребителски кредит № FL652029 от 27.08.2012г., сключен между Р. и „Ю.И ЕФ Д.Б.” АД, вземанията по който са прехвърлени на „Е.М.” ЕООД по силата на договор за възлагане на вземания от 18.01.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 31.05.2019г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата в размер на 805,03 лв., представляваща договорна лихва по договора за кредит за периода 27.06.2016г. – 27.04.2019г., като ОТХВЪРЛЯ иска за договорна лихва до пълния му предявен размер от 859,99 лв. и за периода 27.04.2016г. – 26.06.2016г.

ОСЪЖДА Б.И.Р., ЕГН **********,***, да заплати на „Е.М.” ЕООД, ЕИК ***със седалище и адрес на управление ***-6, сумата в размер на 38,90 лв., представляваща направените по ч.гр.д. № 686/2019г. по описа на Районен съд Несебър разноски за платена държавна такса, съразмерно на уважената част от исковете.

ОСЪЖДА Б.И.Р., ЕГН **********,***, да заплати на „Е.М.” ЕООД, ЕИК ***със седалище и адрес на управление ***-6, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата в размер на 55,63 лв., представляваща направените по настоящото производство разноски за държавна такса, съразмерно на уважената част от исковете.

Решението може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: