Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,12.05.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на четиринадесети април
през
две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Кристина Първанова
и
прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия
Маркова в.гр.д.№ 6251 по описа за 2020 г., за да
се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба, подадена от В.С.С., ответник пред СРС, срещу решение № 72223/14.04.2020
г. по гр. д. № 64618/2018 г. на СРС, 56 състав, с което решение е уважен срещу
въззивника ответник пред СРС предявеният иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, както и е отхвърлено евентуалното възражение за
прихващане, направено от ответника. В тежест на ответника са присъдени
разноски.
Излагат се доводи за неправилност на съдебното решение
и постановяването му в противоречие със събраните по делото писмени
доказателства. Сочи, че фактурите на които се позовал СРС, за да приеме, че
претенцията на ищеца е основателна за сумата в размер на 160,72 лв.,
представляваща неплатени разноски за консумативи за м.04,05,06.2017 г., били
оспорени още с отговора по исковата молба. Не ставало ясно по какъв начин са
изчислени посочените в тези фактури суми при положение, че отдаденото под наем
помещение не разполагало със отделен водомер, топломер и електромер. Отразеното
в тези фактури не отразявало реална консумация, както и не било в съответствие
с приетото в чл.16 от договора за наем. В последната клауза като база за
изчисление служела площта на помещението – 14,40 кв.м., която била постоянна
величина. По своя характер представените справки представлявали частни
свидетелстващи документи по смисъла на чл.180 вр. с чл.178, ал.1 ГПК. Тъй като справките не
били подписани от двете страни по договора за наем, то те не се ползвали с
доказателствена сила, както и не представлявали извънсъдебно признание за
получаване на услугите описани в тези фактури. По отношение на фактурите се
излагат аналогични доводи като се позовава и на чл.55 ТЗ и чл.182 ГПК като
сочи, че ищецът не бил доказал, че счетоводството му е водено редовно.
Счетоводни записвания въз основа на „специален софтуер със заложен алгоритъм“
на който се позовавал ищеца не съответствали на изискванията на чл.6, ал.1,т.3
ЗСч. В този смисъл била и съдебната практика по чл.290 ГПК на ВКС и
по-конкретно решение № 413 от 16.08.2005 г. по т.д.№ 964 по описа за 2004 г.,
ТК. След като ищецът не установил при условията на главно и пълно доказване
настъпването на правнорелевантния факт – доставяното на посоченото количество
по трите процесни фактури, при приложение правилото на чл.154, ал.1 ГПК,
претенциите на ищеца – главни и акцесорни /за лихва/ подлежали на отхвърляне.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното
решение и да постанови друго, с което да бъде отхвърлен така предявеният иск
изцяло. Разноски се претендират.
По въззивната жалба е постъпил отговор ищеца пред СРС- „В.А.М.“ АД, в който се излага становище за
неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение.
Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения. Разпределението на
сумите за консумативи било сторено в съответствие с договореното в чл.16 от
договора за наем между страните по спора. Това се извършвало чрез специално
изготвен софтуер със заложен алгоритъм, който разпределял заплатените от
наемодателя /ищец/ сметки към различните доставчици на услуги, вкл. и такива за
охрана, на всички наематели в сградата, съобразно квадратурата, която всеки
един от тях ползва. Следвало да се има предвид, че сградата е на 17 етажа и има
над 220 офиса. Сочи, че въззивникът /наемател/ бил заплащал по този начин
консумативите в продължение на 5 месеца без да има възражения относно размера
на месечните консумативни разноски. Уговорено било месечните консумативни
разноски с начислен към тях ДДС да бъдат фактурирани на името на ответника
/наемател/. Действително, размерът на месечните консумативи варирал, тъй като
зависел от броя на наемателите- ако са повече-размерът е по-малък и обратното.
Квадратурата на помещението била постоянна величина, но се променял броя на
наемателите. Цитираното съдебно решение не било относимо към конкретния случай.
Претендират
се разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 19.05.2020
г., Въззивната
жалба е подадена на 21.05. 2020 г./по пощата/, следователно същата е в срок.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната
жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо:
За издадената на 08.03.2018 г. заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 11087 по описа за 2018 г. СРС е
приел, че длъжникът – В.С.С. е бил уведомен по реда на чл.47 ГПК.
На 13.04.2018 г. е било подадено възражение по чл. 414 ГПК.
С разпореждане от 09.08.2018 г. СРС е дал указания до
заявителя по реда на чл.415 ГПК, за които последния е уведомен на 12.09.2018 г.
Исковата молба е предявена на 03.10.2018 г., т.е. в
срок.
Видно от отразеното в т.12 от заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, обстоятелството от което произтича вземането
в размер на 160,96 лв. е остатъчна стойност на консумативи по фактури от
18.05.2017 г. и 20.06.2017 г., както и
остатъчна стойност консумативи и наем за м.06.2017 г. по фактура от 25.07.2017
г.
По този начин е издадена и заповедта за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК.
Производството по чл.422 ГПК е продължение на
заповедното производство. Затова в производството
по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК,
не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК - за
изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от
което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за
увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което
произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта
за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при
условията на евентуалност. За разликата между размера на вземането, предмет
на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията
на чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви осъдителен иск в това
производство,
виж разясненията дадени в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ
18.06.2014 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2014 Г., ОСГТК НА ВКС, т. 11.б.
С молбата си от 28.10.2019
г./л.39 и л.40 пред СРС по исковото производство/ ищецът е поискал изменение в
обстоятелствената част и петитума на исковата молба като претендираните суми
следва да представляват част от главниците по фактурите от 20.06.2017 г. в
размер на 60,37 лв. и по тази от 25.07.2017 г.- 100,35 лв. по който начин и СРС
се е произнесъл с диспозитива на решението, тъй като с определение,
четено в публичното съдебно заседание, състояло се на 28.10.2019 г. съдът е
приел, че е налице хипотезата на чл.233 ГПК и е прекратил производството за
частта, в която ищецът се е отказал от иска.
По доводите
във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че страните не спорят, че ползването на процесния имот е предоставено на
ответника по силата на договор за наем, който е прекратен с едностранно
предизвестие от страна на ответника, считано от 30.06.2017 г.
Спорно по делото било дали са погасени от ответника
консумативните разходи за периода от м.04.-м.06.2017 г., както и за месечния
наем за м.06.2017 г., за които били издадени три броя фактури, съответно с дати
18.05.2017 г., 20.06.2017 г. и 25.07.2017 г., в които фактури били определени
припадащата се част от консумативните разходи, съобразно уговореното в чл.16 от
договора, дължими от ответника.
Прието е, че е извършено извънсъдебно прихващане на
насрещни вземания между страните по делото, на задълженията на наемателя по
фактура от 02.05.2017 г. с внесения от него депозит в размер на 202,78 лв. В
резултат на това прихващане оставала като задължение на наемателя сумата в
размер на 193,85 лв., която била формирана от задълженията за консумативни
разходи по фактури, както следва: 97,62 лв. по фактурата от 18.05.2017 г., 96,23
лв. по фактурата от 20.06.2017 г. С вносна бележка от 31.07.2017 г. ответникът
бил погасил задължението си за наем за м.06.2017 г. в размер на 202,78 лв. с
ДДС съгласно фактурата от 25.07.2017 г. Затова дължимия остатък по тази фактура
възлизал на 100,57 лв. с ДДС, представляващ месечни консумативни разходи за
м.06.2017 г. С кредитно известие от 05.10.2017 г. към фактурата от 25.07.2017
г. /на обща стойност 303,35 лв./ била приспадната сумата в размер на 133,46 лв.
поради неползване на процесния имот от страна на ответника за периода от
20.06.2017 г. до 30.06.2017 г. При това положение ответникът дължал на ищеца
консумативни разходи за м.04.2017 г.- 97,62 лв. по фактурата от 18.05.2017 г.,
96,23 лв. по фактурата от 20.06.2017 г. и 100,57 лв. по фактурата от 25.07.2017
г. При съобразяване с диспозитивното начало СРС е приел за основателна
претенцията по чл.79, ал.1,предл.1 ЗЗД вр. с чл.232, ал.2,предл.2 ЗЗД за сумата
в размер на 160,72 лв. или за м.05.2017
г.- в размер на 60,37 лв. по фактура от 20.06.2017 г.; за м.06.2017 г.-
100,35 лв. по фактурата от 25.07.2017 г.
По евентуалното възражение за прихващане с оглед
горните си мотиви СРС е приел, че се е било сбъднало вътрешно процесуалното
условие за произнасяне по възражението за прихващане. По същество е прието, че
то е неоснователно, защото сумата от 99,73 лв. , представляваща платен наем за
периода 20.06.2017 г. до 30.06.2017 г. в размер на 67,66 лв. и консумативи в
размер на 32,07 лв. за същия период противно на твърдяното от ответника, била
дължима. За този период страните били обвързани от облигационно отношение. Без
значение било дали ответника е ползвал имота или не; не се твърдяло и не се
доказвало, че на ответника не е било осигурено ползването на имота от страна на
ищеца.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна
инстанция приема следното от фактическа и правна страна на спора:
С исковата молба ищецът сочи, че с ответника е бил
обвързан с договор за наем, който бил прекратен с предизвестие от наемателя
/ответник/, считано от 30.06.2017 г. Ответникът останал задължен за сумата в
размер на 160,96 лв. по три броя фактури съответно с дати на издаване - 18.05.2017 г., 20.06.2017 г. и 25.07.2017 г.
и съответно на стойност 97,62 лв., 96,23 лв. и 303,35 лв., представляващи
стойност на консумативни разходи за м.04.2017 г., м.05.2017 г. , а за м.06.2017
г. – 100,57 лв. – консумативи и задължение за месечен наем за м.06. - 202,78
лв. или общо по последната фактура задължението възлизало на 497,20 лв.
Ищецът
бил извършил извънсъдебно прихващане със задължението по последната фактура
срещу внесения от наемателя депозит – 202,78 лв. или след извършеното
прихващане оставала дължима сума в размер на 294,42 лв. Крайната цена, посочена
в уведомлението до ответника за извършеното прихващане впоследствие се била променила,
тъй като при изготвянето му не били взети предвид консумативните разноски за м.06.2017
г. и не били приспаднати сумите за наем и консумативни разноски за периода от
20.06.2017 г.- 30.06.2017 г. с кредитно известие от 05.10.2017 г. към фактурата
от 25.07.2017 г. поради неползване на имота от ответника. С кредитното известие
от 05.10.2017 г. към фактурата от 25.07.2017 г. на стойност 303,35 лв. ищецът приспаднал
сумата в размер на 133,46 лв. Така оставала дължима сумата в размер на 160,96
лв. Сумите за консумативи били определени в съответствие с уговореното в чл.16
от договора за наем. Дължала се и лихва за забава от датата на подаване на
заявлението по реда на чл.410 ГПК до окончателното изплащане.
Действително, в задълженията на наемателя фигурира
такова за заплащане на всички консумативи свързани с ползването на имота като
отопление, ел.енергия, вода и канал, охрана и чистота, заедно с начисления към
тях ДДС, определени пропорционално на кв.м. отдадена под наем застроена офисна
площ – чл.16 от договора за наем/л.11/.
С отговора по исковата молба ответникът в срока по
чл.131 ГПК е посочил, че не отговаря на действителността, че задължението за
наем за м.06.2017 г. не е платено. Нещо повече, ответникът бил платил без
основание 1/3 от дължимия наем за м.06., тъй като бил напуснал обекта на
20.06.2017 г., което се признавало от ищеца. Размерът на недължимо платения
наем възлизал на 67,66 лв. За този
период не се дължали и консумативни разноски, които възлизали на 96,23 лв. за
целия месец или недължими такива в размер на 32,07 лв. Направено е възражение за прихващане за сумата от 99,73 лв. /67,66 лв.+ 32,07 лв./ от
общо претендираната от ищеца сума при положение, че претенцията на ищеца бъде
уважена. Оспорени са сумите по приложените с исковата молба три броя фактури,
суми като се сочи, че същите не отразяват реална консумация, нито са определени
по договорения в чл.16 начин. Въпреки, че квадратурата била постоянна величина,
сумите варирали в различни стойности. Представена е и вносна бележка за платен
наем в размер на 203 лв. от 31.07.2017 г. /л.31/ с отразено основание за
извършване на счетоводната операция – „наем офис 715 за м.06.2017 г.“.
С доклада по делото, обективиран в определение от
18.07.2019 г. СРС е указал на ищеца, че носи тежестта да докаже стойността на
непогасените консумативни разноски за процесния период, както и, че не сочи доказателства
за стойността на консумативните разноски, касаещи процесния имот през исковия
период.
Видно от отправеното от ищеца до ответника уведомление
за извършено извънсъдебно прихващане, посочено е, че ответника остава задължен
за сумата в размер на 193,85 лв./л.19
от исковото производство/, която следва
да заплати до 31.07.2017 г.
На
31.07.2017 г. ответникът е заплатил пълния размер на наемната цена за м.06.2017
г. в размер на 203,00 лв.
Наред с това с кредитно известие /КИ/ от 05.10.2017 г.
е сторнирана сумата по фактурата от 25.07.2017 г. със сумата от 133,46 лв.
/л.14/.
За
издаване на КИ следва да са налице три кумулативни условия - 1. да е издадена
данъчна фактура; 2. Доставката по повод на която е издадена фактурата е
облагаема; 3.да е настъпило изменение на данъчната основа или
обстоятелство, по силата на което се обезсилва данъчното събитие с обратна сила, т.е.
последното се счита за нестанало.
В случая е налице изменение на данъчната основа.
При положение, че фактурата от 25.07.2017 г. е на стойност
303,35 лв., то като остатък се явява сума в размер на 169,89 лв.
Противно на твърдяното от ищеца с молбата му на лист 39 /пред СРС/ в КИ изрично е посочено,
че то касае само фактурата от 25.07.2017 г., не и фактурите от 18.05.2017 г. и
20.06.2017 г.
Следва да отбележим и, че независимо от четеното
определение по чл.233 ГПК СРС в мотивите
си е обсъждал и наличие на задължение по фактура от 18.05.2017 г. в размер
на 97,62 лв., по която е бил десезиран, виж искането на ищеца по молбата на
л.40 по исковото производство.
Във връзка с указанията на
съда до ищеца, че не сочи доказателства за стойността на консумативните
разноски, касаещи исковия период, последният е представил с молба от 27.11.2019
г./л.48 и следв./ договори за поддръжка
и почистване, справка за разпределение на месечните консумативи между
наемателите като по отношение на последната е уточнил, че разпределението се
извършва чрез нарочен софтуерен алгоритъм.
Със становище от 23.01.2020
г., докладвано в о.с.з. на 27.01.2020 г. /л.136/, на което е присъствал
представител на ищцовото дружество, ответникът /въззивник/ е оспорил справките
за разпределение на месечните консумативи с аргументи, идентични с тези по
въззивната жалба, с която е сезирана настоящата инстанция. Независимо от това,
представителят на ищцовото дружество е заявил, че няма други доказателствени
искания.
Основателен е довода на въззивника, че по това
оспорване липсват мотиви в обжалваното решение; липсват и мотиви по
възражението с отговора по исковата молба, че изчислението на консумативните
разходи не е извършено в съответствие с договореното в чл.16 по наемното
правоотношение. Ищецът комуто е доказателствената тежест и за което в доклада
по чл.140 ГПК, изрично са му дадени указания, не е доказал, че така направеното
„разпределение“ съответства на договореното. Независимо от това
първоинстанционният съд е приел тезата на ищеца за доказана.
Основателен е довода на въззивника /ответник пред
СРС/, че липсват данни за редовно водено счетоводство по смисъла на чл.182 ГПК
вр. с чл.55 ТЗ.
Представеният документ на л.85-135 по делото пред СРС
не е видно разпечатка от какъв документ представлява; няма дата на съставяне;
нито посочен издател.
При това положение противно на приетото от СРС
настоящата инстанция намира, че предявената от ищеца /пред СРС/ за установяване
претенция по реда на чл.422 ГПК не е доказана нито по основание, нито по
размер.
Затова и на основание чл.271, ал.1,предл ГПК, тъй като
крайните изводи на двете инстанции не съвпадат, то обжалваното решение ще
следва да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което искът по
чл.422 ГПК ще бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
При
отхвърляне на установителния иск по чл. 422 ГПК заповедта за изпълнение
и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване, виж в този смисъл разясненията дадени в ТЪЛКУВАТЕЛНО
РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 18.06.2014 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2013 Г., ОСГТК НА ВКС, т. 13.
Доколкото възражението
за прихващане направено от ответника с отговора по исковата молба е
направено при условие на евентуалност, че бъде уважен предявеният от ищеца иск
по чл.422 ГПК, не възникват процесуални предпоставки за разглеждане на същото
от настоящата инстанция.
Само за пълнота на изложението ще посочим, че със
сторнирането на част от данъчната основа по фактурата от 25.07.2017 г. с КИ от
05.10.2017 г. и с оглед съдържанието на електронното писмо на ищеца до
ответника от 09.08.2017 г. /л.21 от исковото производство/ и във връзка с
отразеното в молбата на л.39 по делото пред СРС, самият ищец е признал, че
ответникът е ползвал отдаденото помещение само до 20.06.2017 г. поради което е
било направено и сторнирането /намаляване на задължението му/.
Доколкото СРС не е обсъждал в мотивите си, нито е
налице произнасяне с диспозитива на съдебното решение по искането на ищеца за присъждане на лихва, въззивната
инстанция не може да се произнесе по този въпрос за първи път.
По
разноските:
По
заповедното производство:
При този изход на спора на заявителя разноски не се следват.
Длъжникът не
е правил разноски и такива не му се
присъждат.
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора на ищеца разноски не се следват.
Ответникът е претендирал разноски
в размер на 300 лв., изразяващи се в заплащане на адв.възнаграждение за
процесуално представителство поради което същите следва да му бъдат присъдени.
Налага се извод, че обжалваното решение е неправилно и в частта за разноските и
като такова ще следва да бъде отменено.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника се следват разноски и такива ще да бъдат присъдени в
размер, в който са действително сторени, а именно: 25 лв. – държавна такса и
200 лв.-адв.възнаграждение или общо в
размер на 225 лв.
Въззиваемият
претендира разноски и такива са
сторени, но с оглед изхода на спора не му се присъждат.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
72223/14.04.2020 г. по гр. д. № 64618/2018 г. на СРС, 56 състав, изцяло
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „В.А.М.“
АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, съдебен адрес:***, офис
1701, срещу В.С.С., ЕГН **********,***2,
съдебен адрес:***- адв. Р., иск по чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1,предл.1 ЗЗД вр. с чл.232, ал.2,предл.2 ЗЗД, за признаване за установено, че ответника
дължи на ищеца сумата в размер на 160,72 лв., за която се твърди, че
представлява остатък от консумативни разноски по договор за наем на недвижим
имот от 01.12.2016 г. за м.05.2017 г.- в размер на 60,37 лв. по фактура от
20.06.2017 г.; за м.06.2017 г.- 100,35 лв. по фактурата от 25.07.2017 г., за
които суми е била издадена на 08.03.2018 г. заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 11087 по описа за 2018 г. на СРС, 56-ти
състав, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА „В.А.М.“ АД, ЕИК
******, със седалище и адрес на
управление:***, съдебен адрес:***, офис 1701, ДА ЗАПЛАТИ на В.С.С., ЕГН **********,***2, съдебен адрес:***-
адв. Р., сумата в размер на 300 лв.,
представляваща, разноските пред първата
съдебна инстанция.
ОСЪЖДА „В.А.М.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, съдебен адрес:***, офис 1701, ДА ЗАПЛАТИ на В.С.С., ЕГН **********,***2, съдебен адрес:***- адв. Р.,
сумата в размер на 225 лв.,
представляваща, разноските пред
въззивната инстанция в размер на лв.-
адв.възнаграждение за процесуално представителство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: