№ 4126
гр. София, 03.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:А. СТ. Я.
при участието на секретаря А. М. М.
като разгледа докладваното от А. СТ. Я. Гражданско дело № 20211110151393
по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са установителни искове с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл.
410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът /ФИРМА/ е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК срещу ответника *** за сумата 608,95 лева, представляваща регресно вземане за
платено застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско” за вреди на лек
автомобил марка БМВ, с рег. № ***, причинени от пътнотранспортно произшествие,
настъпило на 16.06.2016 г., заедно със законната лихва от 13.05.2021 г. до погасяване на
задължението и за сумата от 185,58 лева, представляваща мораторна лихва за периода
13.05.2018 г. – 13.05.2021 г. След постъпило възражение по реда на чл. 414 ГПК са
предявени установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за
изпълнение.
Ищецът твърди, че в срока на застрахователното покритие по договор за имуществена
застраховка „Каско” е настъпило събитие – ПТП, в причинна връзка, с което са причинени
щети на застрахования при него лек автомобил в размер на 463,30 лева, както и че са
сторени разходи за репатриране на автомобила в размер на 135,65 лева, като твърди да е
заплатил обезщетение в общ размер на 598,95 лева, както и че е сторил разходи за
определяне на обезщетението в размер на 10 лева. Твърди, че причина за настъпване на
застрахователното събитие е попадането на автомобила в необозначена и необезопасена
дупка на пътното платно. Счита, че отговорност за вредите носи ответникът в качеството му
на стопанин на пътя. Счита, че с плащане на застрахователното обезщетение в негова полза
е възникнало регресно вземане в размер на платената сума и ликвидационните разноски.
1
Моли съда да установи вземанията по заповедта. Претендира разноски.
Ответникът оспорва към момента на събитието да е било налице валидно
правоотношение по договор за застраховка „Каско“. Сочи, че уврежданията не са покрит от
последната риск. Поддържа, че е положил необходимата грижа да поддържа пътя. Твърди,
че ПТП не е настъпило при описания механизъм, че няма причинна връзка между описания
механизъм на ПТП и вредите. Счита, че вземанията са погасени по давност. Моли съда да
отхвърли исковете. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:
По иска по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ:
Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ с плащането на застрахователното
обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне, срещу възложителя
за възложената от него на трето лице работа, при или по повод на която са възникнали вреди
по чл. 49 от Закона за задълженията и договорите. За възникване на регресното вземане по
чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД е необходимо да се установят следните факти:
да е сключен договор за имуществено застраховане между ищеца и водача на увредения
автомобил, в срока на застрахователното покритие на който и вследствие виновно и
противоправно поведение на ответника /бездействието на негов служител във връзка със
стопанисването, поддържането и ремонтирането на пътя/ да е настъпило застрахователно
събитие, като в изпълнение на договорното си задължение ищецът да е изплатил на
застрахования застрахователно обезщетение в размер на действителните вреди. В настоящия
случай посочените предпоставки са налице.
С определението от 04.11.2021 г. за безспорни между страните са обявени следните
обстоятелства: че на 16.6.2016 г., на бул. „С.Ш.“, лек автомобил марка БМВ, с рег. № *** е
участвал в ПТП, че ищецът е изплатил застрахователно обезщетение за вредите, настъпили
от процесното ПТП, в размер на 463,30 лева и разходи за репатриране на автомобила в
размер на 135,65 лева - общо 598,95 лева, както и че е сторил разходи за определяне на
обезщетението в размер на 10 лева, че пътят, на който е реализирано ПТП, се стопанисва от
ответника. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването им за
доказано.
От показанията на свидетеля ИЛ. Л. С., от протокола за ПТП, уведомлението за щета и
представените от ищеца фотоснимки се установява, че на 16.6.2016 г., рано сутринта, в
тъмната част на денонощието, лек автомобил марка БМВ, рег. № ***, управляван от
свидетеля, се движи по републикански път II-82, с посока от гр. София към гр. Самоков,
като в района преди с. П. попада в несигнализирана и необезопасена дупка, намираща се на
пътното платно. От посочените доказателства се установява, че вследствие на ПТП е била
увредена предната лява гума и предната лява джанта /като второто се установило в сервиз,
2
след демонтиране на гумата/. Наложило се и репатриране на автомобила, тъй като гумата
била напълно спаднала, а автомобилът не разполагал с резервна. Изготвеното въз основа на
горните писмени, веществени и гласни доказателства заключение на САТЕ /неоспорено от
страните в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК/ доказва причинната връзка между този механизъм и
настъпилите вреди на автомобила.
Неоснователно е възражението на ответника за съпричиняване. Съобразно чл. 51, ал.
2ЗЗД основание за намаляване на размера на отговорността на делинквента е, ако и
пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите. Такова съпричиняване е налице,
когато освен с поведението на делинквента увреждането се намира в пряка причинно-
следствена връзка и с поведението на самия увреден. Съпричиняването има обективен
характер, като от значение е единствено наличието на такава обективна причинно-
следствена връзка, а е ирелевантно субективното отношение на пострадалия /т. 7 от ППВС
№ 17/18.11.1963 г./. Принос по смисъла на чл. 51, ал. ЗЗД е налице винаги, когато с
поведението си пострадалият е създал предпоставки за възникване на вредите или е улеснил
механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди. Ответникът,
който носи тежестта, не доказа, че поведението на водача на МПС не е било съобразено с
конкретната пътна обстановка или че същият е управлявал с превишена или несъобразена
скорост. Напротив, от показанията на свидетеля се установява, че автомобилът се е движил с
позволена скорост, като дупката не е могла да бъде избегната, тъй като не е била видима.
Дори и да не е била пълна с вода дупката /който факт действително не се установява от
фотоснимката, изготвена на мястото на събитието/, ПТП е настъпило в тъмната част на
денонощието и фактът, че водачът не е могъл да я избегне сам по себе си /при липсата на
каквито и да било други доказателства/ не може да обоснове извод, че водачът е допринесъл
с поведението си за реализиране на събитието. Освен това, несигнализираните неравности
на пътя не представляват предвидимо за водача на МПС препятствие по смисъла на чл. 20,
ал. 2 ЗДвП, за да е налице задължение за последния да избира скоростта така, че да може да
спре. Предвид изложеното съдът намира, че ПТП е настъпило единствено поради наличието
на неравност на пътя.
От представената застрахователна полица № 0306Х0180498 за застраховки „Каско“ и
„Злополука“, подписана и за двете страни, се установява, че лек автомобил марка БМВ, рег.
№ *** е застрахован при ищеца, с период на застрахователното покритие 26.01.2016 г. –
25.01.2017 г. Ето защо и към момента на настъпване на събитието е бил налице валиден
договор за имуществено застраховане между ищеца и собственика на увредения автомобил.
Застраховката е сключена при условията на клауза „П - пълно каско“, при която покрит риск
е пътнотранспортно произшествие, каквото е налице в настоящия случай, като увреждането
на гумите на ППС, настъпило вследствие на ПТП, е покрит риск /съгласно ОУ, приложими
към договора/. Противно на възраженията на ответника за ищеца не било налице нито едно
от основанията за отказване на плащане /предвид разпоредбите на чл. 106 и 408 КЗ/.
Налице е следователно основание за възникване на регресното право. Не се спори, че
пътят, на който е реализираното произшествието, е републикански път по смисъла на чл. 3,
3
ал. 2 от Закона за пътищата, поради което и на основание чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 ЗП
ответникът е задължен да осъществява дейностите по управлението и поддържането му,
както и дейности по упражняване на контрол върху МПС с оглед правилната експлоатация
на пътя /т. 6/. Тези действия съгласно чл. 19, ал. 2 и § 1, т. 14 от ДР ЗП включват действия по
„осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение”.
Агенцията като юридическо лице осъществява тези дейности чрез своите служители или
други лица, на които е възложила изпълнението и за чиито действия/бездействия отговаря
/отговаря за лошия избор при възлагането/. Ответникът не доказва и наличие на
обстоятелства, изключващи вината, като с оглед наличната на пътното платно дупка, съдът
счита да не е положил дължимата грижа да поддържа пътя.
Делинквентът/ лицето, което отговаря за него дължи обезщетение за действителните
вреди без да се отчита овехтяване. Действително деликтната отговорност е насочена към
обезщетяване на негативния интерес /увреденото лице да бъде поставено в състоянието
преди деликта/, но за постигане на тази цел на увреденото лице не следва да се вменява в
тежест възстановяването на вредите с овехтени части /в някои случаи това би било и
невъзможно предвид спецификата на увредената част/. Ето защо обезщетението следва да е
в размер, необходим за възстановяване на вещта, като делинквентът/застрахователят на
гражданската му отговорност понесе и отговорността за влагането на нови части при
отстраняване на щетите. В този смисъл съдът споделя мотивите към т. 6, б. „б” от
Постановление № 7/1978г. на Пленума на ВС /съгласно които при обезщетяване по реда на
деликтната отговорност за вложените нови части не се взема предвид изхабяването на
вещта/.
Съгласно заключението по САТЕ пазарната стойност на ремонта на щетите без
овехтяване възлиза на 465,79 лева. Регресното вземане възниква в размера на по-малката от
двете суми – на действителните вреди и на извършеното плащане, а в случая - в размера на
плащането – 463,30 лева. От обясненията на вещото лице по САТЕ, дадени в първото
открито съдебно заседание, се установява, че извършените за репатриране разходи в размер
на 135,56 лева са в рамките на средните пазарни цени. На основание чл. 410, ал. 1 КЗ
ищецът има право да получи и обезщетение за направените обичайни разходи във връзка с
щетата. Съдът намира, че сумата 10 лева, претендирана като разноски, съставлява обичаен
разход за приключване на застрахователната щета по смисъла на чл. 410, ал. 1 КЗ, поради
което същата следва да се включи в общия размер на дължимата от ответника сума. Общият
размер на дълга възлиза на 608,95 лева. Искът е изцяло основателен.
Възражението за погасяване на дълга по давност е неоснователно. Съгласно чл. 378, ал.
5 КЗ регресните искове се погасяват в срок 5 години, считано от датата на извършеното
плащане от страна на застрахователя по имуществена застраховка. Срокът в настоящия
случай е бил прекъснат с подаването на исковата молба - арг.от чл. 116, б. "б" ЗЗД.
Плащането от застрахователя по имуществената застраховка „Каско“ е извършено на
27.07.2016 г. за сумата от 135,65 лева и на 08.07.2016 г. за сумата от 463,30 лева /видно от
платежните нареждания/. Искът е предявен на 13.05.2021 г. – преди изтичане давностния
4
срок. Ето защо искът следва да бъде изцяло уважен.
По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Вземането за лихва има акцесорен характер и за дължимостта му следва да се установи
както възникването на главния дълг, така и забава в погасяването на същия за процесния
период. Съдът формира правни изводи за наличие на главен дълг в размер на 608,95 лева.
Задължението на делинквента /на застрахователя на неговата гражданска отговорност/
към застрахователя по имуществената застраховка е задължение без срок за изпълнение,
към което, с оглед регресния характер на вземането, не може да се приложи разпоредбата на
чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Ирелевантен е и моментът на извършеното плащане, което има значение
само за възникване на регресното право, но не и за поставяне на длъжника в забава /в този
случай моментът на настъпване на изискуемостта и моментът на поставяне в забава не
съвпадат/. Ето защо, за поставяне на длъжника в забава е необходимо покана. От
представената регресна покана и обратна разписка се установява, че покана е отправена и
получена от ответника на 19.8.2016 г., като даденият в нея седмодневен срок за плащане е
изтекъл към началния момент, за който се претендира мораторна лихва, поради което и в
исковия период ответникът е бил в забава.
За периода 13.05.2018 г. - 12.05.2021 г. размерът на мораторната лихва, определен от
съда по реда на чл. 162 ГПК, възлиза на 185,58 лева, за които сума и период искът следва да
бъде уважен /доколкото с оглед разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД вземанията не са
погасени по давност/. За 13.05.2021 г. /от когато се присъжда законната лихва/ искът следва
да бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да бъдат
присъдени своевременно поисканите разноски в исковото и заповедното производство, в
размер на 570,00 лева, сторени за държавна такса, юрисконсултско възнаграждение ,
депозит за САТЕ и свидетел /предвид т. 12 от ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се
постанови осъдителен диспозитив за разноските в заповедното производство/. Разноските
са присъдени съобразно претендираното от ищеца в списъка по чл. 80 ГПК /на л. 80 от
делото/ юрисконсултско възнаграждение в общ размер на 100 лева и съобразно
принципа на диспозитивното начало.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ
вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ***, адрес: ***, дължи на /ФИРМА/, ЕИК
********* сумата 608,95 лева, представляваща регресно вземане за платено застрахователно
5
обезщетение по имуществена застраховка „Каско” за вреди на лек автомобил марка БМВ,
рег. № ***, причинени от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 16.06.2016 г., на
републикански път II-82, заедно със законната лихва от 13.05.2021 г. до погасяване на
задължението и сумата 185,58 лева, представляваща мораторна лихва за периода 13.05.2018
г. - 12.05.2021 г., като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 422 вр. чл. 86 ЗЗД за 13.05.2021г.
ОСЪЖДА ***, адрес: ***, да заплати на /ФИРМА/, ЕИК *********, на основание чл.
78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата 570,00 лева, представляваща разноски в исковото и
заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6