Р Е
Ш
Е
Н
И
Е № 260139
гр. ВРАЦА, 27.05.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен
съд, Гражданско отделение, в публичното заседание на 14.05.2021 г., в състав:
Председател:
ЕВГЕНИЯ СИМЕОНОВА
Членове:
ПЕНКА Т.ПЕТРОВА
АНА АНГЕЛОВА
в присъствието на секретар
ГАЛИНА ЕМИЛОВА като разгледа докладваното от съдия СИМЕОНОВА в.гр.дело N
163 по описа за 2021
год., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по жалба на Б.П.Ц., с ЕГН ********** и адрес:
***, подадена чрез пълномощника му адв.В.Л., против Решение № 260005/08.01.2021
г. по гр.д.№ 1214/2020 г. на Районен съд-Враца, с което е признато за
установено по отношение на жалбоподателя, че дължи на „Макроадванс” АД
гр.София, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.***, сумата 3867.21лв.
- главница по Договор за банков кредит № 1546/01.08.2007г., Анекс от 14.10.2009г.,
Анекс от 31.03.2011г. към договора и Общи условия, сключени с „УниКредит
Булбанк” АД; сумата 1177.35 лв.-законна лихва върху просрочена главница за
периода от 16.01.2017 г. до 16.01.2020 г.; законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК-20.01.2020г. до
окончателното изплащане на вземането.
В жалбата се поддържа, че решението е постановено в
нарушение на материалния закон и по-конкретно на нормата на ЗПК, задължаваща
кредитора преди сключването на договора да даде възможност на потребителя
предварително да се запознае с всички условия за отпускането на кредита, както
и на разпоредбите на чл.58, ал.1 и ал.2 ЗКИ. Навеждат се доводи, че решението е
постановено и в нарушение на чл.143, ал.1, т.3, т.10, т.12 и т.13 ЗЗП, тъй като
съдът не е проверил изцяло съдържанието на договора и не е констатирал
наличието на неравноправни клаузи в същия, а именно - клаузите, които не позволяват да се отчете
методиката и математическия алгоритъм при изчисляването и обвързаността на
конкретния размер на вземанията и на изменението на пазарния индекс при
изчислението на лихвите, както и клаузите на т.4 от Договора, чл.9.3.5 от ОУ
към Договора, чл.16 от ОУ. Развиват се съображения, че ищецът е нарушил
изискванията за добросъвестност, тъй като не е обявил своевременно кредита за
предсрочно изискуем, а е изчакал крайния срок за издължаване на кредита, което
е довело до натрупването на лихви. Изтъква се, че решението не е съобразено и с
нормата на чл.111, ал.1, б."б" и "в" ЗЗД.
Жалбоподателят счита, че районният съд е допуснал и
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а именно – нарушение на
чл.7, ал.3 ГПК; не е обсъдил наведените от ответника доводи; не е отчел, че
предоговарянето на условията по кредита не може да доведе до саниране на
нищожността на отделните клаузи на потребителския договор. Намира решението и
за необосновано.
Моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло и да
бъдат отхвърлени предявените искове или да бъде приложена разпоредбата на чл.23 ЗПК.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ищеца
"Макроадванс" АД, в който се оспорва основателността на жалбата.
Навеждат се доводи, че договорът за кредит е сключен преди приемането на ЗПК,
поради което задълженията на страните се уреждат от действащия към този момент Закон за кредитните
институции, като сключеният договор и последващите анекси обективират ясно,
разбираемо и достъпно съществените условията на кредита по смисъла на чл.58,
ал.1 и чл.59, ал.2 ЗКИ. В условията на евентуалност се развиват и съображения,
че дори и при наличието на противоречие с посочените разпоредби, не е налице
основание за порочност на целия договор. Въззиваемият изразява несъгласие и с
наведените в жалбата доводи относно наличието на неравноправни клаузи. Изтъква,
че не са предмет на исковата претенция договорни, наказателни лихви и
неустойки, а се претендират единствено непогасената част от главницата и
законна лихва върху същата за периода 16.01.2017 г. – 16.01.2020 г. и от датата
на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането, поради
което направените от ответника оспорвания във връзка с формирането на ГЛП, ГПР
и методиката за определяне на възнаградителната лихва са неоснователни и
неотносими. Счита, че от изложението в жалбата не става ясно на какви твърдения
се базира възражението на неравноправност на чл.16 ОУ, като подчертава, че това
оспорване се прави за първи път с въззивната жалба. Във връзка с твърденията на
въззивника за нарушаване на изискванията за добросъвестност, навежда доводи, че
обявяването на предсрочната изискуемост е право на кредитора, а не негово
задължение. Изразява несъгласие с твърденията за нарушение разпоредбата на
чл.111 ЗЗД, като навежда фактически и правни доводи в подкрепа на становището
си, че не е изтекла погасителна давност.
В отговора на жалбата се сочи, че от районния съд не са
допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, както и че не е налице
необоснованост на обжалвания съдебен акт. Във връзка с направеното искане за
приложение разпоредбата на чл.23 ЗПК, се сочи, че тази разпоредба не следва да
намери приложение, тъй като не са налице основания за прогласяване нищожност на
целия договор.
Въззивникът моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено като валидно, допустимо и правилно, както и да му бъдат присъдено
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция съгласно представен
списък по чл.80 ГПК. Прави искане за присъждане адвокатско възнаграждение на
насрещната страна в минималния размер по Наредба № 1/09.07.2004 г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от
надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и
срещу обжалваем съдебен акт.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269,
изр.1 ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден и
допустим.
За да се произнесе по правилността на първоинстанционното
решение, настоящият съдебен състав взе предвид следното:
Районен съд-Враца е сезиран със заявление на
"Макроадванс" АД, с което се иска да бъде издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК против Б.П.Ц. *** за следните парични вземания:
главница в размер на 3 867,21 лева; законна лихва върху просрочената главница
за периода от 16.01.2017 г. до 16.01.2020 г. в размер на 1 177,35 лева.;
законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението до
окончателното й изплащане. Претендира се и присъждане на направените съдебни
разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
В заявлението се сочи, че вземанията произтичат от
Договор за банков кредит № 1546/01.08.2007 г., Анекс към Договора от 14.10.2009 г. и Анекс към Договора от 31.03.2011 г., сключени
между „УниКредит Булбанк” АД и Б.П.Ц., задълженията по който са прехвърлени от
банката по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.06.2015
г. в полза на "Макроадванс" АД. Посочва се също, че в Анекса от
31.03.2011 г. към Договора за банков кредит от 01.08.2007 г. е предвидено, че
крайният срок за погасяване на дължимите по кредита суми е 28.02.2018 г., но в
рамките на този срок кредитополучателят не е изпълнил задължението си за
погасяване на кредита, което обуславя правен интерес от иницииране на съдебното
производство.
Въз основа на заявлението е
образувано ч.гр.д.№ 138/2020 г. по описа на Районен съд-Враца и е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 46/22.01.2020 г., с
което заявлението е уважено изцяло.
Издадената заповед е връчена лично на длъжника на
12.02.2020 г. и в срока по чл.414, ал.2 ГПК – на 10.03.2020 г. същият е подал
възражение. С Разпореждане от 25.02.2020 г. заповедният съд на основание
чл.415, ал.1, т.1 ГПК е указал на заявителя, че може да предяви иск за
установяване съществуване на претендираните вземания. Препис от посочения
съдебен акт е връчен на заявителя на 18.05.2020 и в срока по чл.415, ал.4 от ГПК - на 05.06.2020 г. същият е предявил иск пред РС-Враца, за което е уведомил
заповедния съд.
В исковата молба се излагат обстоятелства, идентични с
тези в заявлението по чл.410 ГПК. Прави се искане за признаване за установено,
че Б.П.Ц. дължи на "Макроадванс" АД, в качеството му на частен
правоприемник /цесионер/ на "УниКредит Булбанк" АД, сумите по
издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от
ответника Б.П.Ц., в който се оспорва допустимостта и основателността на
исковите претенции.
Пред първоинстанционния съд са събрани писмени
доказателства и е прието заключението на съдебно-счетоводна експертиза.
След като обсъди събраните доказателства поотделно и в
тяхната пълнота, във връзка с наведените от страните доводи, настоящият съдебен
състав приема от фактическа следното:
От
представения по делото Договор за банков
кредит № 1546/01.08.2007 г., сключен между "УниКредит Булбанк" АД и Б.П.Ц. се установява,
че кредиторът е отпуснал на ответника потребителски кредит в размер на 7 000 лева. Към Договора е
приложен погасителен план за потребителския кредит, в който са посочени лихвения процент, дължимите такси и
комисионни, годишния процент на разходите, броя и размера на погасителните
вноски, каква част от същите представляват главницата, лихвата и таксите, както
и размера на остатъчния дълг. Крайният срок за погасяване на кредита е
20.08.2014 г.
На 14.10.2009 г. между банката и ответника е сключен
Анекс към Договор за банков кредит № 1546/01.08.2007 г., в който е посочен остатъчния размер на дълга,
ГЛП и е договорен нов краен срок за погасяване на кредита – 30.01.2017 г.
На 31.03.2011 г. между банката и ответника е сключен нов
Анекс към Договор за банков кредит № 1546/01.08.2007 г., в който също е посочен
остатъчния размер на дълга, нов размер на ГЛП, както и нов краен срок за
погасяване на кредита – 28.02.2018 г. Към Анекса е приложен погасителен план, както
и Общи условия, при които УниКредит Булбанк АД предоставя потребителски кредити
на физически лица.
От представените по делото писмени доказателства се
установява, че на 22.06.2015г. между „УниКредит Булбанк” АД, като цедент, и
„Макроадванс” АД, като цесионер, е бил сключен Договор за прехвърляне на
вземания, по силата на който цедентът прехвърля и продава заедно със
съпътстващи гаранции на цесионера
портфолио с необслужвани вземания, произхождащи от договори за кредит, сключени
от цедента с физически лица, определени и индивидуализирани в списък, представляващ Приложение №1 към
договора. В същото е включено и вземането на банката спрямо ответника Б. Петков
Ц. с ЕГН ********** за сумата от 3867.21лв.-главница и 663.34лв.-лихва. С
чл.4.3 от договора цедентът е упълномощил изрично цесионера, който се е
задължил от името на цедента да изпраща писмени уведомления до длъжниците във
връзка с извършеното прехвърляне на задълженията им към нов кредитор. По делото
е представено и пълномощно, с което цедента е упълномощил цесионера да уведоми
от името на банката всички длъжници по вземания на банката,възникнали по силата
на сключени договори за банков кредит, които банката е цедирала, съгласно
цесията от 22.06.2015 г.
Представено е
уведомление за прехвърляне на вземания до ответника Б.Ц. изхождащо от
„Макроадванс“ АД, в качеството му на пълномощник на „УниКредитБулбанк” АД, но
липсват данни уведомлението да е връчено на длъжника.
От заключението на
приетата пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че съгласно Договор за банков
кредит № 1546/01.08.2007г. „УниКредит Булбанк“ ЕАД е предоставило на Б.П.Ц.
потребителски кредит в размер на 7000,00 лева. Страните са предоговорили
отношенията си като са сключени Анекс от 14.10.2009г. и Анекс от 31.03.2011г.
към Договора за банков кредит № 1546/01.08.2007г. Съгласно Анекса от
31.03.2011г. по кредита са предоговорени задължения както следва: главница -
5526,95 лв., лихви 3496,56 лв., такси - 62,25 лв., общо
предоговорени задължения на стойност 9085,76 лева. Кредита и всички плащания по
кредита са отчитани по банкова разплащателна сметка при
УниКредит Булбанк с титуляр на сметката Б.Ц.П.. Кредита е заведен в системата
на УниКредит Булбанк под № 957LRA2110900401.
Към датата на цедиране на
задължението, съгласно Договор за цесия от 22.06.2015 г. от събрана информация
по отразените счетоводните записвания при „УниКредитБулбанк“ АД - цедент, се
установи че са останали непогасени задължения по Договор за банков кредит №
1546/01.08.2007г., променен и допълнен с Анекс от 14.10.2009г. и Анекс от
31.03.2011г. към датата на цедиране на вземането - непогасена главница –
3867.21 лева.
Вещото лице е изчислило, че дължимата законна лихва върху просрочена
главница в размер на 3867.21 лева за периода 16.01.2017г. до 16.01.2020 г. е на
стойност 1177.35 лева
Вещото лице е констатирало, че след 21.10.2014 г. вноски по кредита не са извършвани.
В експертизата се сочи, че в предоставено извлечение от търговските книги
при „Макроадванс“ АД е отразено вземане по Договор за цесия от 22.06.2015 г.
сключен между „УниКредит Булбанк“ АД, като цедент, и „Макроадванс“ АД, като
цесионер, към датата на подаване на заявлението за образуване на ч.гр.д.
138/2020 по описа на PC Враца
- вземане от задължено лице Б.П.Ц. включва: главница -3867,21 лева; лихва от
банката - 663,34 лева; законна лихва за главница начислена за периода
22.06.2015г. до 16.01.2020г. – 1794.55 лв.
При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен
състав прави следните правни изводи:
Правната квалификация на предявените установителни искове
е чл.422 ГПК вр. 79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
За уважаването им ищецът следва да проведе пълно и главно
доказване на правопораждащите факти, от които черпи изгодните за себе си
последици, а именно: сключването на валиден договор за кредит между "УниКредит Булбанк"
АД и
Б.П.Ц. чрез реално предоставяне
на определена парична сума на ответника, в качеството му на кредитополучател;
поемане на задължение от кредитополучателя за връщане на заетата сума в
посочения срок; сключването на валиден договор за цесия, по силата на който
кредиторът е прехвърлил на ищеца "Макроадванс" АД вземанията си по
сключения с ответника договор за потребителски кредит.
При извършеното оспорване на предявените искове в тежест
на ответника е да докаже недължимост на претендираните суми изцяло или отчасти
като установи изпълнение на задълженията си по договора или докаже наличието на
правопогасяващи, правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи факти.
В конкретния случай ищецът, в качеството си на цесионер, претендира вземане по договор, имащ правните
характеристики на договор за потребителски кредит, предвид качеството на
ответника на потребител
по смисъла на § 13, т.1 ДР на
ЗЗП. Както пред
първата инстанция, така и във въззивната жалба, процесуалният представител на
ответника навежда доводи за допуснати при сключването на Договора нарушения на
Закона за потребителския кредит и Закона за кредитните институции. С оглед
момента на сключване на първоначалния договор за кредит – 01.08.2007 г., той
попада в предметния обхват на Закона за потребителския кредит от 2006 г. / отм.
ДВ бр.18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./. По силата на препращащата
разпоредба на чл.12 ЗПК /отм./, по отношение на този договор се прилагат и
разпоредбите на чл.143-148 от Закона за защита на потребителите. Анексите към
договора са сключени при действащия ЗПК /обн.ДВ бр.18 от 05.03.2010 г., в сила
от 12.05.2020 г./, но изрично в § 5 от ПЗР на този закон е предвидено, че
разпоредбите му не се прилагат за договори за потребителски кредит, сключени
преди датата на влизането му в сила, с изключение на чл.14, чл.15, чл.26 и
чл.35, които се прилагат за безсрочни договори за кредит, сключени преди тази
дата.
Съгласно разпоредбата на чл.4 ЗПК /отм./ договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, отсрочено
или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на
този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.6 – чл.10 ЗПК /отм./. Разпоредбата на чл.14 ЗПК /отм./
предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.6, чл.7, т.4-т.14, чл.8,
ал.1, чл.9, ал.1 и чл.10 договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби,
които са установени в обществен интерес за защита на потребителите като икономически
по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното
спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено
като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните указания, дадени с
т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При извършената самостоятелна служебна проверка относно
действителността на сключения между страните договор и като взе предвид
оплакванията във въззивната жалба, настоящият съдебен състав намира следното:
На първо място във въззивната
жалба се въвежда възражение, че при сключване на договора не е изпълнено
изискването на ЗПК /отм./ и на ЗКИ за осигуряване на възможност на потребителя
предварително да се запознае с всички условия за отпускане на искания кредит.
Съгласно чл. 6, ал.1 и ал.3 ЗПК /отм./, кредиторът
уведомява потребителя за всички условия на потребителския кредит преди
сключването на договора и потребителят не е длъжен да извършва каквито и да са
плащания, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, които не са
включени в условията на сключения договор за потребителски кредит. Съдът
намира, че в конкретния случай е спазено изискването за запознаване на
потребителя с всички условия на кредита. Този извод следва от една страна от
извършеното в Договора отразяване, че кредитът е отпуснат след писмено искане
на потребителя с дата 06.07.2007 г. и решение на компетентния орган на банката
от 01.08.2007 г., а от друга страна от декларирането в Договора, че кредитополучателят е запознат с договорните
клаузи и с Условията за потребителски кредити на физически лица. Кредитополучателят е подписал без възражения всяка
страница на Договора, на Условията за усвояване, обслужване на кредита и
изпълнение на задълженията по Договора, както и погасителния план.
Въззивният съд намира, че при сключване на Договора и Анексите
са спазени и останалите изисквания на чл.6 ЗПК /отм./, тъй като същите са в писмена
форма, подписани са и от двете страни и е предоставен екземпляр на потребителя.
От останалите императивни изисквания, относими към
процесния Договор, са тези по чл.7 ЗПК /отм./. Настоящият съдебен състав
намира, че в случая тези изисквания са спазени. Договорът съдържа дата и място
на сключването, индивидуализация на страните, чистата стойност на кредита – 7
000 лв. В приложения погасителен план, който е неразделна част от договора, е
посочен годишен процент на разходите по кредита – 13.7006%, както и условията
за издължаване на кредита от потребителя – размера, броя, периодичността,
датите на погасителните вноски и общия брой на плащанията. Както в Договора,
така и в погасителния план са посочени и останалите свързани с договора разходи
– такса за разглеждане на искането за кредит, комисионни за управление за
първата година и за следващите години. В Условията за усвояване, обслужване на
кредита и изпълнение на задълженията по Договор за банков кредит № 1546/01.08.2007
г., които са неразделна част от същия, са посочени условията, при които лихвата
и разходите по кредита могат да бъдат променяни. В Договора е посочено
обезпечението, което потребителят е длъжен да предостави – залог върху вземания
по трудов договор, а в Условията се съдържат конкретни клаузи, касаещи
управлението и освобождаването на залога. В Условията е указано и правото на
потребителя за предсрочно погасяване на кредита, като е посочено, че в този
случай се дължи неустойка.
При тези съображения настоящият съдебен състав намира,
че не са налице предпоставките на чл.14, ал.1 ЗПК /отм./ за прогласяване недействителността
на целия договор и страните по същия са обвързани от валидно облигационно
правоотношение.
Във въззивната жалба се навеждат доводи, че обжалваното
решение е постановено в нарушение изискванията на чл.143 ЗЗП, тъй като не е
проверено изцяло съдържанието на Договора и не е констатирано наличието на
неравноправни клаузи в същия. Твърди се, че Договорът съдържа клаузи - т.4 и
чл.9.3.5 от Условията, които не позволяват да се отчете методиката и
математическия алгоритъм при изчисляването и обвързаността на конкретния размер
на вземанията и на изменението на пазарния индекс при изчислението на лихвите,
поради което същите са неравноправни съгласно чл.143, ал.1, т.3, т.10, т.12 и
т.13 от ЗЗП. Съдът действително е
задължен да се произнесе, включително и без да са били въведени възражения от
страните, относно наличието на неравноправни клаузи в Договора. Следва обаче да
се има предвид, че съобразно разпоредбата на чл.146, ал.1 и ал.5 ЗЗП
неравноправността на отделни клаузи води до нищожност на самите тях, но не и на
целия договор, когато същият може да се прилага и без тях. Ето защо дължимата
от съда проверка следва да бъде ограничена до клаузите, касаещи вземанията,
предмет на исковата претенция. В конкретния случай исковата претенция е за
установяване дължимостта на непогасената част от главницата и на лихва за
забавено плащане на тази сума. Съдът не е сезиран с иск за установяване
дължимостта на договорена възнаградителна лихва, нито с насрещно възражение за
прихващане с платено без основание такова задължение. Договорът за
потребителски кредит може да се прилага и без клаузите, свързани с начина на
определяне на ГЛП по кредита и възможността за едностранното му изменение,
поради което доводите за неравноправност на тези клаузи не са релевантни за
настоящия правен спор и не следва да бъдат обсъждани.
Що се касае до наведените доводи, че кредиторът е проявил
недобросъвестност, тъй като не е обявил своевременно остатъка от кредита за
предсрочно изискуем, а е изчакал крайния срок за издължаване, следва да бъде
отбелязано, че обявяването на предсрочната изискуемост е право на кредитора, а
не негово задължение.
В обобщение на изложеното, настоящият съдебен състав
приема, че от събраните по делото доказателства е установено сключването на
валиден Договор за кредит, по силата на който "УниКредит Булбанк" АД,
в качеството си на кредитодател, е предоставил на Б.П.Ц., в качеството му на
кредитополучател, паричен заем в размер на 7000,00 лева. По силата на последния
Анекс към Договора от 31.03.2011 г. ответникът се е задължил да върне заема в
срок до 28.02.2018 г. От заключението на изслушаната пред районния съд ССЕ се
установява какъв е непогасения от ответника размер на главницата – 3867,21 лв.
От събраните по делото доказателства се установи, че
между кредитора по договора "
УниКредит Булбанк" АД и ищеца "Макроадванс" АД е сключен договор
за прехвърляне на вземания, по силата на който цедентът е прехвърлил вземания
произтичащи от сключени с физически лица договора за потребителски кредити,
сред които и вземанията си, произтичащи от сключения договор с ответника Б.П.Ц..
Пред въззивната инстанция не се навеждат доводи относно валидността и действието на този договор за цесия, по
които съдът да дължи произнасяне съгласно чл.269, изр.2 ГПК.
Във въззивната жалба се навеждат доводи за допуснато от
районния съд нарушение на разпоредбите на чл.111, ал.1, б."б" и
б."в" ЗЗД. Настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че
вземането за претендираната главница по Договора за кредит се погасява с
изтичането на предвидената в разпоредбата на чл.110 ЗЗД обща 5-годишна
погасителна давност. С ТР №3/18.05.2012г.,
т.д.№3/2011г. на ОСГТК на ВКС е разяснено съдържанието на понятието „периодични
плащания“ по смисъла на чл.111, б.“в“ ЗЗД, като е прието, че
това понятие се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт,
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. По въпроса за
естеството на вземанията за главница по договор за кредит и по-конкретно дали
задълженията за месечни погасителни вноски представляват периодични плащания
има трайна практика на ВКС, обективирана в Решение №28 от 05.04.2012г. по гр.д.
№523/2011г. на ІІІ г. о.; Решение
№261 от 12.07.2011г. по гр.д. №795/2010 г. на ІV г. о., Решение №38/26.03.2019г.
по т.д.№1157/2018г. на ІІ т.о. и др. В постановените по реда на чл. 290 ГПК решения ВКС приема, че
уговореното между страните връщане на предоставена в заем /кредит/ сума на
погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а
представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Периодичните задължения,
макар да са породени от един и същи факт, са относително самостоятелни, а
периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора. По отношение на договора
за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на
банката-кредитор за предоставяне
на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й е повтарящо
се, а
връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява
по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части /чл. 66 ЗЗД/.
Противоречива е съдебната практика на касационната
инстанция по въпроса от кой момент започва да тече 5-годишната давност за
погасяване на вземанията за главница по договор за банков кредит.
Според разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД давността започва
да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.
В посоченото по-горе Решение
№38/26.03.2019г. по т.д.№1157/2018г. на ІІ т.о. е прието, че давността се изчислява от датата на уговорения краен срок за
погасяване на кредита.
Настоящият съдебен състав възприема практиката, залегнала
в Решение от 19.06.2020 по т. д. № 237/2019
г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и Решение № 147 от 10.02.2021 г. на ВКС по т. д.
№ 2356/2019 г., ТК, II
т. о., в които
разяснено, че когато вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни
погасителни вноски, изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в
различни моменти по силата на постигнатото от страните съгласие, което има
силата на закон между тях. За съответната част от главницата изискуемостта
настъпва с изтичането на срока за плащането й, от който момент за тази част
кредиторът може да търси изпълнение, вкл. и по съдебен, т. е. принудителен ред,
поради което бездействието му се санкционира с течение на давностния срок по отношение
на тази част от вземането по кредита. Да се приеме противното, означава да не
се зачете волята на страните по договора относно различната изискуемост на
частите от главницата по всяка от дължимите вноски и свързаното с нея течение
на давността. В случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от
страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на
главницата по кредита, за което страните са постигнали съгласие още при
сключването му или с допълнително споразумение. Ето защо не може да се приеме,
че от една страна, кредиторът има право да търси изпълнение от изискуемостта за
съответната част от вземането, но от друга страна, бездействието му да го
направи, да не води до течение на давностния срок за тази част от вземането. В
този смисъл началният момент, от който започва да тече давностният срок за
вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е
моментът на изискуемостта на съответната вноска.
В конкретния случай, между страните е подписан погасителен
план с
Анекса от 31.03.2011 г., в
който е уговорено плащане на части. Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение е депозирано в съда на 20.01.2020 г. При това положение настоящият
съдебен състав намира, че са погасени по давност вземанията за главница по
Договора за банков кредит до края на м.12.2014 г. Съгласно подписания от
страните по Договора погасителен план, дължимите погасителни вноски за главница
с падеж от 30.01.2015 г. до края на срока на Договора – 28.02.2018 г. са в общ
размер от 3 469,08 лв. Останалата непогасена част от главницата до пълния
претендиран размер от 3 867,21 лв. е погасена по
давност, поради което в тази част иска се явява неоснователен. Достигайки до друг извод относно началната дата на
давността, районният съд е постановил частично
неправилно решение, което на основание чл.271, ал.1 ГПК следва да бъде отменено в посочената част и искът
за заплащане на главница да бъде
отхвърлен за сумата над 3 469,08 лв. до пълния претендиран
размер от 3 867,21 лв. като погасен по давност. В останалата част, в която
искът е уважен за главница в размер на 3 469,08 лв. първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено.
Претенцията за присъждане на лихва за забава се погасява
с 3-годишна погасителна давност съгласно чл.111, бук."в" ЗЗД. В
конкретния случай периодът на иска за установяване на вземането за мораторна
лихва е от 16.01.2017 г. до 16.01.2020 г. /заявлението е изпратено по пощата на
15.01.2020 г./, т.е. обхваща 3 години преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, поради което тази претенция не е погасена по давност.
Настоящият съдебен състав обаче намира, че същата не е доказана по размер. Заключението
на изслушаната пред районния съд съдебно-счетоводна експертиза не може да бъде
използвано в частта, касаеща изчисляване на дължимата законна лихва върху
просрочената главница. Вещото лице е изчислило мораторната лихва върху
непогасената част от главницата в общ размер 3 867,21 лв. за периода 16.01.2017
г. – 16.01.2020 г. Към началната дата на този период обаче не е бил настъпил
крайния падеж по договора – 28.02.2018 г.
и част от дължимите вноски по главницата не са били падежирали, поради
което не може да се приеме, че се дължи лихва за забава върху цялата непогасена
част от главницата, считано от 16.01.2017 г. Лихвата за забава следва да бъде
начислявана от датата на настъпване на падежа на всяка от вноските, съгласно
подписания от страните по договора погасителен план. За изчисляването на същата съдът не разполага с
необходимите знания, а заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд
не може да бъде възприето по изложените съображения. Достигайки до друг извод,
районният съд
е постановил частично неправилно решение, което на основание чл.271, ал.1 ГПК следва
да бъде отменено в частта, в която
е уважен иска с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД и същият следва да бъде отхвърлен като недоказан по размер.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция,
първоинстанционното решение следва да бъде коригирано в частта относно разноските.
В рамките на заповедното производство ищецът е направил
разноски за държавна такса в размер на 100,89 лв. и претендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50,00 лв. С обжалваното решение
районният съд е присъдил тези разноски в пълен размер от 150,89 лв. Съобразно
уважената част от исковете пред настоящата инстанция, на ищеца се дължат
разноски в размер от общо 103,77 лв., поради което решението на районния съд
следва да бъде отменено в частта, в която са му присъдени разноски за заповедното
производство над този размер.
В рамките на първоинстанционното производство ищецът е
направил следните разноски: 100,89 лв. – заплатена държавна такса и 300,00 лв.
– за експертиза. Претендира присъждане на 300,00 лв. юрисконсултско
възнаграждение. С обжалваното решение районният съд му е присъдил разноски от
общо 200,89 лв., от които 100,89 лв. – заплатената държавна такса и 100,00 лв.
– юрисконсултско възнаграждение. С Определение № 260391/23.02.2021 г. районният
съд по реда на чл.248 ГПК е допуснал изменение на решението в частта относно
разноските, като е присъдил допълнително и 300,00 лв. – направените разноски за
експертиза. Съобразно уважената част от исковете пред въззивната инстанция, на
ищеца се дължи пропорционална част от присъдените разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение в размер от общо 138,15 лв., както и разноски за
експертиза в размер от 206,31 лв., поради което решението на районния съд
следва да бъде отменено в частта, в която на ищеца са присъдени разноски за първоинстанционното
производство над тези размери.
Пред въззивната инстанция ищецът претендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение от 300,00 лв., съобразно представения списък по
чл.80 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че на основание чл.78, ал.8 ГПК на
дружеството се дължи юрисконсултско
възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред въззивния съд
в размер на 100,00 лв. При определяне
размера съдът взема предвид разпоредбата на чл.37 ЗПП вр. чл.25, ал.1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, като счита, че предвид липсата на
фактическа и правна сложност по делото възнаграждението и обема на
осъщественото процесуално представителство, възнаграждението следва да бъде в
минималния размер. От този общ размер на юрисконсултското възнаграждение
на ищеца следва да бъде присъдена сумата
68,77 лв. съобразно уважената пред настоящата инстанция част от исковете.
С оглед изхода на
спора пред въззивната инстанция, на ответника следва да бъдат присъдени
следните разноски:
Пред първоинстанционния съд ответникът е направил
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 580,00 лв. На основание
чл.78, ал.3 ГПК от тези разноски следва да му бъдат присъдени 181,14 лв.
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Пред настоящата
съдебна инстанция ответникът е направил разноски за държавна такса от 101,84
лв. От тези разноски следва да му бъдат присъдени 31,81 лв. съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
Води от горното, Врачанският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 260005/08.01.2021 г. по гр.д.№ 1214/2020 г. по
описа на Районен съд-Враца В ЧАСТТА,
в която е признато за установено по отношение на Б.П.Ц., с ЕГН ********** и
адрес: ***, че дължи на „Макроадванс” АД гр.София, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр.***, главница по Договор за банков кредит №
1546/01.08.2007г., Анекс от 14.10.2009г., Анекс от 31.03.2011г. към договора и
Общи условия, сключени с „УниКредит Булбанк” АД, над размер от 3 469,08 лв. до пълния предявен размер от 3 867.21лв.;
В ЧАСТТА, в която е признато за
установено, че дължи сумата 1177.35 лв.-законна
лихва върху просрочена главница за периода от 16.01.2017 г. до 16.01.2020 г.; както
и В ЧАСТТА, в която Б.П.Ц. е осъден
да заплати на "Макроадванс" АД деловодни разноски за първата
инстанция за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение над размер от общо 138,15 лв. и
деловодни разноски за експертиза над
размер от 206,31 лв., както и деловодни разноски за заповедното
производство над размер от 103,77 лв.,
и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Макроадванс” АД гр.София, ЕИК ***, иск с
правно основание чл.422 ГПК вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.1 ЗЗД В ЧАСТТА, в която се иска да бъде
признато за установено, че Б.П.Ц., ЕГН **********, дължи главница по Договор за
банков кредит № 1546/01.08.2007г., Анекс от 14.10.2009г., Анекс от 31.03.2011г.
към договора и Общи условия, сключени с „УниКредит Булбанк” АД, над размер от 3
469,08 лв. до пълния предявен размер от 3 867.21лв., като погасен по давност.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Макроадванс” АД гр.София, ЕИК ***, иск с
правно основание чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД за признаване за установено, че Б.П.Ц.,
ЕГН **********, дължи сумата 1177.35 лв.-законна лихва върху просрочена
главница за периода от 16.01.2017 г. до 16.01.2020 г., като недоказан по
размер.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260005/08.01.2021 г. по гр.д.№ 1214/2020 г. по
описа на Районен съд-Враца в останалата част.
ОСЪЖДА
на основание чл.78, ал.1 ГПК Б.П.Ц., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати на „Макроадванс” АД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: гр.***, сумата 68,77, представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция, съразмерно с уважената
част от исковете.
ОСЪЖДА
на основание чл.78, ал.3 ГПК
„Макроадванс” АД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление: гр.***, ДА ЗАПЛАТИ на Б.П.Ц., ЕГН **********, с адрес: ***, деловодни разноски за
адвокатско възнаграждение пред първата инстанция в размер на 181,14 лв. и
разноски за държавна такса пред въззивната инстанция в размер на 31,81 лв.,
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е
окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател:........... Членове:1.......... 2..........