Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 11. 05. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - В въззивен състав, в открито
съдебно заседание на трети февруари две хиляди двадесет и първа година в
състав:
Председател: Анелия Маркова
Членове: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
при участието
на съдебния секретар Анелия Груева, като разгледа докладваното от младши съдия
Любомир Игнатов в. гр. д. № 15553 по
описа на Софийския градски съд за 2019
г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е
въз основа на постъпила въззивна от ответника и насрещен ищец в
първоинстанционното производство „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление ***
Бизнес Център (въззивник) чрез служителката с юридическа правоспособност В.И.срещу
решение № 203265, постановено на 27. 08. 2019 г. от Софийския районен съд, 165-и
състав, по гр. д. № 40030 по описа на Софийския районен съд за 2018 г.
(обжалвано решение). С обжалваното решение районният съд е уважил изцяло
предявения срещу „Ч.Е.Б.“ АД иск с правно основание чл. 124 ГПК за установяване
на недължимост на сумата от общо 297 лева и 7 стотинки, а също така е отхвърлил
изцяло предявените от „Ч.Е.Б.“ АД насрещни осъдителни искове за: сумата от 684
лева и 78 стотинки по договор за доставка на електрическа енергия за услугата
„достъп до разпределителна мрежа“, както и сумата от 299 лева, представляваща
обезщетение за забава. В отхвърлителния диспозитив липсва правна квалификация
на насрещните искове.
Въззивникът обжалва
решението в частта, в която предявеният
насрещен иск за главница за стойността на услугата „достъп до
електроразпределителната мрежа“ е бил отхвърлен до размера от 347 лева и 98
стотинки. Твърди, че в обжалваната част решението е постановено в нарушение на
процесуалните правила и на материалния закон. Заявява, че наличието на валидно
облигационно отношение между страните вече е било установено в мотивите на
аналогично решение между същите страни и относно същия договор. Поддържа, че е
присъединил към електроразпределителната мрежа имот, находящ се в село Лесново
(двора на АПК), община Елин Пелин, който е със стопанско предназначение. Твърди,
че мрежовата услуга се дължи от всички стопански клиенти, присъединени към
електроразпределителната мрежа, дори и когато доставката на електрическа
енергия е преустановена и те не консумират електрическа енергия. Заявява, че
единствено релевантно било дали клиентът има и продължава да иска да има
договор за доставка, съответно да бъде резервирана за него съответната
предоставена мощност. Добавя, че дори
когато клиентът не ползва електрическа енергия, дружеството поддържа
съоръженията в готовност да осигури максималната заявена от клиента мощност във
всеки един момент. Поддържа, че районният съд е приложил неотносими правни
норми от Закона за енергетиката (ЗЕ). Иска от въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната част за сумата 347 лева и 98 стотинки
стойност на услугата „достъп до електроразпределителната мрежа“ за периода от
последните три години преди подаването на исковата молба и да се произнесе по
съществото на спора, като уважи иска.
Претендира направените по делото разноски пред двете инстанции.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца (съответно,
ответника по насрещните искове) в първоинстанционното производство И.Д.Г., ЕГН **********,
съдебен адрес ***, офис-партер (въззиваем) чрез адвокат М.Л.. Оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Твърди, че при прекъсване на
електрозахранването на имота и демонтиране на средствата за търговско измерване
разпределителната мрежа не се ползва, не се потребява електрическа енергия и
възможността да бъде използвана договорената мощност е преустановена. Поддържа,
че при това положение услугата фактически не е била предоставена и следователно
стойността ѝ не се дължи. Иска от въззивния съд да остави без уважение
въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски за
настоящото въззивно производство.
Постъпила е
също така и частна жалба от В.В.Т.с ЕГН **********, К.И.Б.с ЕГН ********** и Н.И.И.с
ЕГН **********, и тримата със съдебен адрес *** (частни жалбоподатели) срещу
определение № 255850, постановено на 25. 10. 2019 г. от същия състав на
Софийския районен съд по същото гражданско дело (обжалвано определение), с
което исканията им за допълване на обжалваното решение в частта за разноските
са били оставени без уважение. Частните жалбоподатели твърдят, че районният съд
е трябвало да присъди на всеки един от тях разноски за адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), доколкото
са осъществявали процесуално представителство по отрицателния установителен иск
и по двата насрещни иска. Поддържат, че наличието на предпоставките по чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗА се установява само с представените договори за правна защита и
съдействие и че нито адвокатът, нито страната следва да доказват наличието на
основанието с други доказателства. Твърдят, че не е налице злоупотреба с право,
тежестта на чието доказване е за пострадалия. Искат от въззивния съд да отмени
обжалваното определение и да осъди „Ч.Е.Б.“ АД да им заплати разноски за
адвокатско възнаграждение; претендират разноски.
В срока по чл.
276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от въззивника. Оспорва
частната жалба като неоснователна. Твърди, че всъщност при направено съответно
възражение и представени доказателства за имущество се установява, че
основанието по чл. 38 ЗА не е налице. Заявява, че за процесуално представителство
се дължи възстановяване на едно възнаграждение за адвокат. Позовава се на чл.
57, ал. 2 от Конституцията, чл. 3 ГПК и на практиката на Съда на Европейския
съюз и на националните съдилища.
След като разгледа твърденията на страните и като съобрази
събраните в първоинстанционното производство доказателства, съдът направи
следните фактически и правни изводи.
I. Въззивната
жалба е подадена от заинтересована страна срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт в законоустановения срок. Представен е документ за внесена държавна такса.
При това положение въззивната жалба е редовна и допустима.
При служебна
проверка въззивният съд установява, че обжалваното решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Относно правилността му в обжалваната част приема
следното.
В срока за
отговор на исковата молба въззивникът е предявил насрещен иск пред първата
инстанция (л. 163 и сл. от делото на районния съд). С насрещен иск той е
претендирал осъждането на въззиваемия за сумата от 981 лева и 85 стотинки за
потребена електрическа енергия и мрежови услуги през периода от 01. 08. 2010 г.
до 01. 11. 2018 г. и по отношение на обект за небитово ползване в село Лесново,
община Елин Пелин, клиентски номер 200121544097, абонатен номер **********. От
тълкуването на процесуалното действие по предявяването на насрещния иск във
връзка с предявения от въззиваемия отрицателен установителен иск се налага
извода, че с претендираната сума от 981 лева и 85 стотинки ответното дружество
(въззивникът) всъщност е предявило два насрещни иска – един за стойността на
предоставената електрическа енергия в размер на 297 лева и 7 стотинки и втори
за стойността на мрежови услуги (и по-точно улугата „достъп до разпределителната мрежа за брой дни и предоставена
мощност“, л. 165 от делото на районния съд) в размер на 684 лева и 78 стотинки.
Предмет на въззивна проверка е произнасянето
на първата инстанция по насрещния иск за стойността на услугата „достъп до
разпределителната мрежа за брой дни
и предоставена мощност“ в размер на 684 лева и 78 стотинки за процесния период
и спрямо обекта за небитово ползване. Въззивният съд приема, че този иск е с
правна квалификация по чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите
(ЗЗД).
С отговора на
насрещния иск въззиваемият изрично е възразил, че позлвания небитов обект е с
преустановено електрозахранване и че не е извършена реална доставка на услугата
„достъп до разпределителната мрежа“. Под достъп до разпределителната мрежа се
разбира правото да се използва разпределителната мрежа за пренос на
електрическа енергия при нормативно определени цена и условия (пар. 1, т. 15 от
Допълнителните разпоредби към ЗЕ). От друга страна, ползвател на мрежата е
физическо или юридическо лице, което е снабдявано с електрическа енергия от
електроразпределителната мрежа (пар. 1, т. 41а, б. „а“ от Допълнителните
разпоредби към ЗЕ). Следователно ползването на разпределителната мрежа зависи
от снабдяването с електрическа енергия. В настоящия случай страните не спорят,
а и от експертното заключение по съдебно-техническата експертиза се установява,
че „захранването“ спрямо процесния обект за небитово ползване е било
преустановено от служители на „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД на 17. 01. 2012
г. с твърдението, че средството за търговско измерване (електромерът) не е бил
подменен поради липсата на достъп до имота.
Въззивният съд
приема, че установеното и безспорно между страните „прекъсване на захранването“
е равнозначно на „временно преустановяване на снабдяването с електрическа
енергия“ по смисъла на чл. 123, ал. 5 ЗЕ, съответно чл. 41 от Наредба № 6 от 09.
06. 2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа
енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи (обн. „ДВ“, бр.
74 от 2004 г., отм. „ДВ“ бр. 31 от 2014 г.) и чл. 42 от Наредба № 6 от
24. 02. 2014 г. за присъединяване на производители и клиенти на електрическа
енергия към преносната или към разпределителните електрически мрежи (обн. „ДВ“
бр. 31 от 2014 г.). Въззиваемият не е бил снабдяван с електрическа енергия,
следователно не е използвал разпределителната мрежа, следователно не е имал
достъп до нея. При това положение правилно районният съд е преценил, че той не
дължи заплащането на услугата „достъп до разпределителната мрежа“.
По изложените
съображения първоинстанционното решение трябва да бъде потвърдено в обжалваната
част.
Предвид изхода
на производството по въззивната жалба, разноски
следва да бъдат присъдени в полза на въззиваемия. По делото е представен
договор за правна защита и съдействие, в който въззиваемият е декларирал, че е
материално затруднено лице, а адвокат М.Л. се е съгласил да предоставя услугите
си безплатно въз основа на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. От друга страна, още в
първоинстанционното производство въззивникът е оспорил въззиваемият да е
материално затруднено лице. Повторил е оспорването и във въззивното
производство (л. 80 от делото на въззивния съд). Настоящият съдебен състав приема,
че при изрично оспорване на наличието на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА,
въззиваемият или процесуалният му представител следва да представят съответни
доказателства (определение № 94 от 2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5458/2015 г.,
IV г. о., ГК). По настоящото дело не са били представени доказателства, че
въззиваемият е материално затруднено лице. Нещо повече – насрещната страна е
представила доказателства, че той е собственик на идеални части от недвижими
имоти (л. 333 от делото на районния съд), с което успешно е провела обратно
доказване. При това положение и доколкото по делото няма данни въззиваемият да
е сторил други разноски във въззивното производство, разноски не следва да
бъдат присъждани.
II. Частната
жалба е подадена от заинтересовани лица в законоустановения срок срещу съдебен
акт, който подлежи на обжалване. Представен е документ за внесена държавна
такса в необходимия размер. При това положение въззивният съд приема частната
жалба за редовна и допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна.
Въззивният съд
споделя извода на първата инстанция, че не са били налице предпоставките за
предоставянето на безплатна адвокатска защита по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА от
адвокат В.Т., адвокат К.Б.и адвокат Н.И.. От данните по делото се установява,
че ищецът и ответник по насрещните искове всъщност не е материално затруднено
лице. Освен това районният съд правилно е преценил, че е налице злоупотреба с
право, като ангажирането на усилията на трима адвокати надхвърля целите на чл.
38 ЗА. Следва да се отбележи, че при злоупотреба с процесуални права чл. 3 ГПК
предвижда юридическа отговорност както за страната, така и за нейните
процесуални представители.
При това
положение обжалваното определение е правилно. Частната жалба трябва да бъде
оставена без уважение като неоснователна. Съответно в полза на частните
жалбоподатели не следва да се присъждат разноски, а и настоящият състав приема,
че в производството по чл. 248 ГПК разноски не се присъждат.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
203265, постановено на 27. 08. 2019 г. от Софийския районен съд, 165-и състав,
по гр. д. № 40030 по описа на Софийския районен съд за 2018 г. в обжалваната част, в която предявеният
от „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ********, срещу И.Д.Г., ЕГН **********,
насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите за заплащането на сумата от 684 лева и 78 стотинки по договор за
доставка на електрическа енергия по фактури, издадени за периода 08. 04. 2015
г. – 30. 09. 2018 г. за услугата „достъп до разпределителната мрежа“ е
отхвърлен до размера от 347 лева и 98 стотинки.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната
жалба на В.В.Т.с ЕГН **********, К.И.Б.с ЕГН ********** и Н.И.И.с ЕГН **********,
и тримата със съдебен адрес ***, срещу определение № 255850, постановено на 25.
10. 2019 г. от Софийския районен съд, 165-и състав, по гр. д. № 40030 по описа
на Софийския районен съд за 2018 г.
Решението не
подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1. 2.