№ 307
гр. София, 19.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на девети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Наталия П. Лаловска
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно
гражданско дело № 20211100511433 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение № 20129477 от 02.06.2021 г. по гр. д. № 8382/2021 г. по
описа на СРС, ГО, 145 състав, съдът е признал за установено, че Н. М. Г., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ул. ****, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „****“ **, на основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
следните суми: сумата 280,62 лв. - главница, представляваща доставената
топлинна енергия за периода м.06.2017 г. - м.04.2019 г. вкл., за имот, находящ
се в гр. София, ул. „****, c аб. № 371600, сумата от 25,63 лв. - главница за
извършена услуга дялово разпределение за периода от м.07.2017 г. до
м.04.2019 г., ведно със законната лихва върху двете главници за периода от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 21.07.2020 г. до
изплащане на вземането, както и сумата от 33,59 лв. - обезщетение за забава
за периода 15.09.2018 г. - 16.07.2020 г. върху вземането за топлинна енергия,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
1
по ч.гр.д. № 32116/2020 г. по описа на СРС, 145 състав, като е отхвърлил иска
за главницата за топлинна енергия за разликата над присъдената сума от
280,62 лв. до пълния предявен размер от 393,25 лв. и за периода от м.10.2016
г. до м.05.2017 г. вкл., иска за главницата за услуга дялово разпределение за
разликата над присъдения размер от 25,63 лв. до пълния предявен размер от
30,16 лв. и за периода от м.03.2017 г. до м.06.2017 г. вкл. и иска за
обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за разликата над
уважения размер от 33,59 лв. до пълния предявен размер от 65,68 лв. и за
периода от 15.09.2017 г. до 14.09.2018 г. вкл., както и е отхвърлил изцяло иска
за сумата в размер на 5,88 лв. за периода 01.05.2017 г. - 16.07.2020 г. -
обезщетение за забава върху таксата за дялово разпределение.
С решението Н. М. Г. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание
чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК сумата от 85,82 лв. - разноски, сторени в исковото
производство и сумата от 51,49 лв. - разноски за заповедното производство, а
„Т.С.“ ЕАД е осъдено да заплати на адв. И. А. Н., на основание чл. 78, ал. 3
ГПК вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА сумата от 94,02 лв., разноски в исковото
производство за безплатно оказана правна помощ и на адв. И.Г.Д., на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА сумата от 94,02 лв.,
разноски за безплатно оказана правна помощ в заповедното производство.
Недоволен от така постановеното решение, в частта, с която са уважени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е останал ответникът Н. М. Г.,
който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, чрез процесуалния си представител адв.
И. Н., го обжалва при твърдения, че същото е неправилно, постановено при
нарушение на материалния закон и процесуалните правила. По-конкретно
поддържа, че неправилно първоинстанционния съд е приел наличието на
валидни облигационни отношения с ищцовото дружество, На следващо място
счита, че сумите, които са погасени по давност са по-големи от приетите с
решението. Възразява да дължи сумата за дялово разпределение, както и
акцесорните претенции за лихви. Искането към съда е да се отмени
обжалваното решение. Претендира разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД е депозирала молба от 06.12.2022 г., с
която иска съда да постанови решение, с което да отхвърли въззивната жалба
и да потвърди обжалваното решение изцяло като правилно и
2
законосъобразно; да се даде ход на делото в отсъствие на процесуален
представител на въззиваемата страна; да се присъдят направените разноски по
делото за юрисконсултско възнаграждение. Прави се възражение за
прекомерност на адв.възнаграждение на въззивника.
Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД не взема становище по
въззивната жалба и не представя доказателства.
Решението в отхвърлителната му част, като необжалвано от ищеца е
влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. №
331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; №
702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по
гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността
на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата
пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за
касиране на въззивното решение.
Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни,
при правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
149 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за дължимост на суми
начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него
топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след постъпване на възражение против
заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за
търсената защита, предвид което производството се явява процесуално
допустимо.
3
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума,
заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове, а в тежест на ответника е да установи положителния
факт на плащането й.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение на
материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между
главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда
етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея
топлоенергия за битови нужди. По делото е установено, че процесният имот е
бил топлофициран и че сградата - етажна собственост /в която се намира
процесният имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. От
представения пред първоинстанционния съд като доказателство Нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот № 143, том I, рег. № 4638, дело
№ 126/2001 г. се установява, че ответникът Н. М. Г. е собственик на
процесния недвижим имот, считано от 21.12.2001 г., като липсват данни
същият да се е разпоредил с правото си на собственост. Поради това и
съобразявайки анализът на събраните по делото доказателства, настоящият
съдебен състав намира за обоснован извода на първостепенния съд, че
ответникът Н. Г. е собственик на процесния топлоснобден имот за процесния
период, и има качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на
§1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на топлинна
енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия. Действително с изменението на
посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена
първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения
имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на
ползване с по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва
да се влага в понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно
право на ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена
в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с
4
оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на клиент.
При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по
отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира
собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ
под потребители на топлинна енергия за битови нужди се разбират само
собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в този смисъл)
на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата топлинно счетоводство сключен
между етажната собственост от една страна и помагача на ищеца от друга има
действие и по отношение на ответника Н. Г.. Валидната представителна власт
на лицето, което го е подписало за всички етажни собственици, е последица
от решението на Общото събрание на ЕС за избор на търговец, който да
извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката, в сила от
09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на същата
се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на
данни по делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът
намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия,
действали за процесния период, публикувани най-малко в един местен и един
централен всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника.
Следователно решението е обосновано в частта, с която СРС приема за
доказано основанието (източниците на вземанията, предмет на
установителните искове).
Решението е обосновано и правилно и в частта, в която районният съд
приема за доказан размера на задължението за цена на топлинна енергия по
отношение на ответника Г. за сумата от 393,25 лв. и за периода от 01.10.2016
г. до 30.04.2019 г., като това обстоятелство не е било спорно между страните в
първоинстанционното производство и същото е отделено, като безспорно и
ненуждаещо се от доказване.
Относно възражението на ответника, че част от задължението е
погасено по давност настоящият съдебен състав намира следното:
5
Давността за вземането за главница е тригодишна, тъй като същото е
периодично /арг. чл. 111 б. „в“ ЗЗД/.
Съгласно чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД давността се прекъсва с
предявяване на иск, а съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на
вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4
ГПК. В настоящия случай заявлението е подадено на 21.07.2020 г. Ето защо
вземанията на ищеца, станали изискуеми преди 21.07.2017 г., са погасени по
давност.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца, действащи през
процесния период, одобрени с Решение № ОУ-01/27.06.2016 г. на КЕВР,
прогнозните месечни дължими суми са дължими в 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно погасени по давност
са вземанията за периода м.10.2016 г. - м.05.2017 г. вкл., тъй като за вземането
за месец юни 2017 г. /което става изискуемо на 14.08.2017 г./ давността не е
изтекла, поради което и в правилно приложение на материалния закон
първостепенния съд е достигнал до извода, че главния иск е основателен за
сумата от 280,62 лева /определена по реда на чл. 162 ГПК/ и за периода
м.06.2017 г. - м.04.2019 г. вкл.
По отношение на претенциите с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящият съдебен състав намира следното:
Основателността на иска за мораторна лихва предполага наличие на
главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се
определя съобразно уговореното от страните.
Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия на ищцовото дружество
продавачът на топлинна енергия начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само върху задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са
изплатени в срок, тоест само върху общо дължимата сума за съответния
отчетен период на база на изготвената изравнителна сметка, поради което и
правилно първостепенния съд е изчислил, че за периода 15.09.2018 г. –
16.07.2020 г. искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен и следва да се уважи за
сумата от 33,59 лева.
Съобразно разпоредбите на чл. 36, ал. 1 от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба №
16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия на
6
договорите между „Т.С.” ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда - етажна
собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото
дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на
дружествата за дялово разпределение. Поради което и съдът намира, че към
дължимата сума за главница за ТЕ следва да се прибави и съответна част от
дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово разпределение в
размер на 25,63 лв. и за периода от 01.07.2017 г. до 30.04.2019 г., който не е
обхванат от погасителната давност.
По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва
предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия,
поради което длъжникът изпада в забава след покана - арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
По делото не са представени доказателства за отправена покана от кредитора
за плащане на това задължение от дата, предхождаща подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради
което акцесорната претенция в тази й част се явява неоснователна.
Възраженията на въззивника останаха недоказани и в настоящото
производство, като в заключение, съдът приема, че задължението на
ответника е определено според отчетното количество и подадената
топлоенергия съобразно законовите изисквания и събраните доказателства.
В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната
инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му част.
С оглед изхода на делото, разноски следва да бъдат присъдени на
въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл.
37 ЗПП в размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20129477 от 02.06.2021 година по гр.д.№
8382/2021 г. по описа на СРС, ГО, 145 състав, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА Н. М. Г., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
****, с адрес: гр. София, ул. „****“ № ** сумата от 100 лв., представляваща
7
сторените в производството разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.
280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8