Р Е Ш
Е Н И Е № 980
гр.Пловдив, 19. 07. 2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският окръжен съд, въззивно отделение – V с., в закритото заседание на десети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател
: Светлана Изева
Членове : Радостина Стефанова
Анна
Дъбова
Секретар Петя Цонкова
като разгледа Докладваното от съдия Радостина Стефанова
гр.д. № 805/2019г.
И за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК
във вр. с чл.22 и чл.23 от ЗПК и във вр.
с чл.248 от ГПК.
Образувано е по подадени -
съответно по въззивна жалба от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК - *********, със седалище и адрес на
управление- гр. София, бул. “Джавахарлал Неру” № 28 - “Силвър център”, ет.2,
офис 40-46, против Решение № 320/25.01.2019г.
на ПдРС – ХVI гр.с. по гр.д.№ 15985/2018г., с което е признато за установено в отношенията между дружеството и П.Г.Ф., ЕГН-
**********,***, че сключеният между тях Договор за паричен заем № ***г. е недействителен поради
липса на посочена обща дължима сума от потребителя и начина на формирането й,
поради липса на посочен размер на възнаградителната лихва и поради липса на
посочване в погасителния план на последователността на разпределение на
вноските по договора; както и е осъдено дружеството да й заплати сумата в размер на 557, 86 лв., като получена без
основание по недействителния Договор за паричен заем № ***г., ведно със законната лихва
върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 05.10.2018 г., до
окончателното й плащане; както и е осъдено безплатно процесуално
представителство по делото, в размер на 300
лв., определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата;
осъдено е да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметката на
Районен съд- Пловдив сумата от 100 лв., представляваща държавна такса. Моли да бъде отменено и вместо
това да се постанови друго, с което да бъдат отхвърлени изцяло всички заведени
искови претенции. Претендира да бъдат присъдени на дружеството и направени разноски в двете
съдебни инстанции.
съответно по частна жалба от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК - *********, със седалище и адрес на
управление- гр. София, бул. “Джавахарлал Неру” № 28 - “Силвър център”, ет.2,
офис 40-46, против Определение № 2012/19.02.2019г., с което на осн. чл.248 от ГПК, с което е изменено Решение № 320/25.01.2019г.
на ПдРС – ХVI гр.с. по гр.д.№ 15985/2018г., като е осъдено
дружеството на П.Г.Ф., ЕГН-
**********,***, допълнително още 300 лв. за безплатно процесуално представителство.
Моли да бъде отменено като неправилно.
Въззиваемата страна П.Г.Ф., ЕГН- **********,***, чрез адв.Д.Б., депозира писмен отговор,
че въззивната жалба е неоснователна изцяло. По отношение на частната жалба не депозира писмен
отговор.
Пловдивският
окръжен съд – V възз. гр. с., след преценка на процесуалните предпоставки за допустимост на
жалбата и събраните доказателства по делото във връзка с доводите на страните,
прие за установено следното:
1.По
въззивната жалба.
Пред РС- Пловдив от П.Г.Ф. против „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е заведена искова молба, с която посочва, че между тях е бил
сключен Договор за паричен заем № ***г. Поддържа, че договорът е недействителен
на няколко основания. Твърди, че е подписал Общи условия, които са неразделна
част от договора за потребителски кредит. На следващо място, изтъква, че
договорът е недействителен и поради непосочване
на общата сума дължима от потребителя, тъй като в алинея 2 на договора
не се съдържат конкретните параметри на общата дължима сума. Не е ясно какъв е
размерът в лева на възнаградителната лихва и на ГПР. Такава информация не може
да се почерпи и от погасителния план, който единствено посочва в колона 3 от таблицата
на размера на вноската. Ищецът е посочил
също така, че договорът е недействителен на основание, че не са посочени
условията за прилагане на договорения лихвен процент. Не е посочен размерът на
възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащането на
всяка една то месечните вноски посочени в погасителния план. Поддържа, че
договорената възнаградителна лихва е нищожна поради противоречието й с добрите
нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва при необезпечени
кредити, а за обезпечени – двукратния размер. На следващо място, ищецът излага
обстоятелства, че уговорената в договора неустойка е нищожна, тъй като е
уговорена в нарушение на добрите нрави, понеже уговореният тридневен срок за
предоставяне на обезпечения е практическо неизпълнимо условие. Твърди, че
неустойката е и прекомерна, тъй като няма правила, по които да се определи кои
са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението.
На следващо място, изтъква, че клаузата за неустойка е недействителна и поради
това, че с нея се създават задължения, които по своето естество се покриват с
ГПР и по този начин се надвишава изискването
по чл.19 ал.4 от ЗПК – ГПР да не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва. Счита, че клаузата за неустойка противоречи и на
осн. чл.71 от ЗЗД, тъй като се иска натоварване на кредитополучателя с
допълнителни финансови разходи.
Моли да бъде признато за установено,
че Договор за паричен заем № 2201583/08.12.2014г. е недействителен поради липса
на подписани общи условия, поради липса на посочена обща сума дължима от
потребителя и начина на формирането й, поради липса на посочен размер на
възнаградителната лихва, поради липса на погасителен план, в който да е
посочена последователността на разпределение на вноските по договора измежду
различните суми – главница, възнаградителна лихва и ГПР. Моли да бъде осъдено дружеството да заплати сумата 557,86
лв., получена без основание по недействителния договор, ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на завеждане на иска. Уточнява с исковата
молба, че този иск заедно с установителния иск се предявяват кумулативно.
Също така моли да бъде признато за
установено, че неустойката, предвидена в договора е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави и с материалния закон. Уточнява, че този иск
предявява при условията на евентуалност.
Моли да се разгледа, в случай, че бъдат отхвърлени първи два иска. Моли да бъде
осъдено дружество да заплати сумата 475,62лв.
–представляваща недължимо платена сума по клауза неустойка в договора, ведно
със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска. Уточнява,
че този иск се предявява при условията на евентуалност с първите два иска и при
условията на кумулативност с третия иск.
Моли да бъде признато за установено,
че клаузата за възнаградителната лихва в договора е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави. Уточнява, че този иск се предявява при
условията на евентуалност и моли да бъде разгледан в случай на отхвърляне на първи два иска. Предявява
се и кумулативно с третия и четвъртия иск. Моли да бъде осъдено дружеството да заплати сумата 82,24 лв., представляващо
недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва, ведно със законната
лихва върху тази сума. Уточнява се, че този иска се предявява при условията на
евентуалност с първите два иска и кумулативно с последните заведените искове.
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД депозира Писмен отговор по чл.131 от ГПК /на л.30/, с
който оспорва изцяло заведените искови претенции. Счита, че е неоснователно
възражението за неспазване на чл. 11 ал. 2 от ЗПК, защото в случая ОУ не били
на отделен хартиен носител, а условията на договора били записани в него, като
нямало други условия, към които да препраща договора. Неоснователно било и възражението
за неспазване на нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото в договора се
съдържали размерите на ГЛП и ГПР, като бил посочен и общия размер на
плащанията- 715, 40 лв., включващ главница и договорна лихва от 40 %. ГПР представлявал
коефициент в проценти, който се изчислявал по посочен в ЗПК начин и не
представлявал отделен компонент на дължимите по договора суми. Освен това
нямало как изначално да се посочи към датата на сключване на договора колко би
била неустойката, защото тя се дължала само при неизпълнение. Размерът й бил
предвиден в чл. 4 ал. 2- 667, 40 лв., платима разсрочено, като добавка към месечните вноските.
Неоснователно било и възражението за неспазване на нормата на чл. 11 ал. 1 т. 9
от ЗПК, защото в случая имало фиксиран лихвен процент за целия срок на
договора, който не бил променян. По отношение на твърденията на ищеца за
нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите
нрави, се посочва, че тази лихва представлявала цената на предоставяната от
кредитора услуга и той бил свободен да определи нейния размер, който в случая
бил 48, 65 % и се явявал в рамките на допустимото от закона- чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Не се посочвало в какво се изразявало противоречието с добрите нрави, като
се излагат подробни съображения за същността на тази лихва, предназначението й
и се обосновава по- високият й размер. Поставя се и въпросът защо три години
след сключване на договора се правело това възражение и дали длъжникът не
злоупотребявал с права, за да избегне плащания по договора. Твърди се, че в
случай, че се прецени от съда, че клаузата надвишавала трикратния размер на
законната лихва, то не следвало тя да бъде обявявана изцяло за нищожна, а само
до този трикратен размер, защото в противен случай длъжникът щял да се обогати неоснователно,
ползвайки в заем пари, без да дължи лихва за това, защото принципно търговецът
предоставял услуга, за да получи печалба. Във връзка с искането за обявяване на
нищожна на клаузата на чл. 4 ал. 2 от договора, се посочва, че право на
кредитора било да поиска предоставяне на обезпечение по заема, защото
получената сума по кредита иначе щяла да е без никаква гаранция и така рискът
оставал само за заемодателя. Неустойката била предвидена, за да дисциплинира
длъжника да изпълнява точно задълженията си. Преди да подпише договора, ищецът
имал възможност да се запознае с условията по кредита, той бил информиран за
размерите на неустойката при неизпълнение и не възразил за прекомерност. Освен
това лицето имало множество сключени договори с ответника и добре познавал
условията на кредитора за лихви и неустойки, поради което с исковата молба
проявявал недобросъвестно отношение и злоупотребявал с права. Неустойката била
предвидена при неизпълнение и не била включена в ГПР, като тя обезпечавала
размера на евентуалните вреди при неизпълнение. Ищецът не бил принуден да
сключва договора за заем, като клаузите с него били индивидуално уговорени.
Излагат се съображения, че размерът на неустойката бил разумен и съответствал
на разходите на кредитора за необезпечени заеми, поради което липсвала
прекомерност. Неправилно била изтълкувана и разпоредбата на чл. 33 от ЗПК,
която касаела не непредоставянето на обезпечение, а забава в плащанията по
вноските. Прави се възражение и за изтекла давност на претенцията за лихва, която
била тригодишна и изтекла на 08.05.2018 г.
От ответника е представена бланка на Стандартен европейски формуляр /СЕФ/
за продукта, който ползва дружеството и който е връчен на клиента преди
подписването на процесния договор, и в който са описани изискванията към
обезпечението както и размерът на неустойката.
В хода на производството от дружеството е приложена Справка за извършени плащания от П.Г.Ф., която не е оспорена и е
приобщена към доказателствения материал.
Районният съд, за да уважи предявените искове, излага основни съображения,
че няма спор по делото, че
между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски
кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат качествата на: „потребител“ по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на „кредитор“ съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлявал
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Съобразно чл. 22 от ЗПК- когато не
са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12
ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на
тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност,
защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той
бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Ищецът е поддържал,
че договорът за кредит бил недействителен, поради липса на подписани от клиента
общи условия- чл. 11 ал. 2 от ЗПК. В случая обаче нямало общи условия към кредита
и всички условия на договора са включени в самия договор, без да има приложения
към него. Договорът е подписан на всяка страница от клиента и спрямо същия не
са прилагани условия извън тази, инкорпорирани в текста на договора. В този
случай, когато няма общи условия, а съдържанието им е част от договора, горното
законово изискване следва да се тълкува в смисъл, че в тази хипотеза се изисква
всяка страница от съглашението да бъде подписана, което в конкретния случай е
спазено. Противното би означавало, че към всеки договор трябва да има
задължително общи условия, каквото изискване ЗПК не е поставил към кредитора, а
е предвидил, когато има такива, те да бъдат подписани. Изцяло преценка на
кредитора е дали ще предвиди отделни ОУ или пък в един документ на един хартиен
носител ще предложи всички условия по отпускания кредит. Така законовото
изискване следва да е приложимо само, ако на отделен документ има ОУ, които са
неразделна част от договора, но когато параметрите на договора са част от самия
договор, няма неспазване на законовите изисквания, особено при подписване на
всяка страница от договора, удостоверяваща, че потребителят е запознат с
условията по кредита, както и, че само тези са условията, които ще бъдат
прилагани спрямо него. В тази връзка, не била налице твърдяната
недействителност на посоченото основание, поради което в тази му част договорът
е валиден.
На следващо място, Районният съд е
обсъдил второто въведено в исковата молба основание за недействителност на
договора за потребителски кредит е свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10
от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото било въведено, за да
гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото
задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид
оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва
да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния
случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено,
че той е във фиксиран размер от 48, 65 %, а пък лихвата е 40 %, без да е
записана точната й стойност в лева като сума. Също така не става ясно какво
представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива. Всичко
това поставя потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/
е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово
основание.
Досежно третото възражение на ищеца за неспазени изисквания на чл. 11 ал. 1
т. 9 от ЗПК- липса на посочване в договора на условията за прилагане на
лихвения процент, Районният съд аргументира, че независимо от твърденията на
ответника, че в случая лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на договора
и оставал непроменен, в самия договор липсва информация за това как се
изчислява /или начинът, по който е формирана/ възнаградителната лихва. Няма
никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след
като законодателят изисква в договора да са посочени условията /начините/ за
прилагането му. Това изискване в случая не било
изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е
приложен и дали наистина отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от
40 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този
пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е
недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 26 ал. 1, предложение
първо от ЗЗД.
По отношение на последното възражение в исковата молба, то същото касаело
погасителния план на договора. Районният съд изтъква, че съгл. чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК в този план
трябва да има разбивка, като се посочи всяка вноска от какви пера е съставена.
Отделно от това, за да бъде изпълнено изискването договорът за кредит да е ясен
и разбираем за потребителя, е необходимо да има разпределение на съответната
погасителна вноска между различните дължими суми, както и последователността, в
която същите ще се погасяват. В процесния договор обаче липсва информация колко
е размерът на възнаградителната лихва, както и с изплащане на всяка вноска
каква част от лихва се погасява. Това създавало необходимост от тълкуване на
договора, а законовото изискване в погасителния план да е посочен размерът на
лихвата е въведено в защита на потребителя, като неспазването му също обуславя
недействителността на съглашението.
Районният съд налага извод, че горните правни съждения водят до нищожността
на договора за потребителски кредит и съгласно чл. 23 от ЗПК- когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. Това означавало, че ищецът дължи плащане единствено
на предоставения му заем от 600 лева, но доколкото ответникът признава
погасяване на сума над него в размер на 1 157, 86 лв., разликата в размер
на 557, 86 лв., която е над размера на получения кредит, се явява недължима,
като получена при начална липса на основание, при което тази сума следва да
бъде върната на потребителя. Сумата се дължи, ведно със законната лихва от
датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване
на осъдителната претенция. Предвид на уважаването на двата главни иска -
установителен и осъдителен, съдът не дължи произнасяне по останалите, предявени
при условията на евентуалност четири иска, доколкото не са се сбъднали
процесуалните предпоставки за разглеждане на тези искове.
С въззивната
жалба на „Изи Асет Мениджмънт“ АД се възразява срещу направените правни изводи с
атакуваното решение и затова счита същото за
неправилно.
Въззиваемата страна П.Г.Ф. счита, че жалбата е
неоснователна. Поддържа доводите от първата инстанция.
ПдОС – V гр.с.,
въззивна инстанция, на осн. чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
По отношение на първото основно
възражение, че ГПР представлява процент, поради което нямало как да бъдат
„описани“ разходите по кредита, но те били взети предвид при изчисляването му,
въззивната инстанция намира, че няма пречка към клаузата по договора с указания
процент да се добави и описание на разходите, от които се формира, доколкото е
необходимо задължително изискване по чл.11 т.10 от ЗПК и е предназначено за
яснота на длъжника, който няма специализирани познания относно начина на
образуване на ГПР /процент/, в случая в размер на 48,65% и използваната в
закона формула за изчисление. ЗПК изисква договорът за потребителски кредит да
бъде изготвен на разбираем език /чл.11 ал.1/, което означава, че следва да бъде
подходящо оформен, така че описаните изисквания от т.1 до т.12 /вкл./ да могат
бъдат възприети от страната – длъжник в насока такава, че още при подписването
да знае какви суми следва да бъдат заплатени от него и ако някоя сума е сборна
– съответно как е получена като резултат. Формулите и изчисленията,
свързани с тях са доста усложнени и
изискват определено по –голям обем математически познания, които не всеки потребител
притежава, така че не могат да бъдат достатъчни. Същите изводи се отнасят и за
общата дължима сума и за възнаградителната лихва, в противен случай на осн. чл.22 от ЗПК договорът е
недействителен. Волята на законодателя е в посока за подробно и надлежно
информиране на всеки заемополучател, който принципно не е професионалист с
икономическо или математическо образование. В конкретния случай по делото, тези
визирани условия по ЗПК не са спазени, поради което и правилно е признато за
отношенията между страните, че договорът е недействителен.
Относно оплакването на
жалбоподателя, че Районният съд не бил обсъдил направените с Писмения отговор
по чл.131 от ГПК възражения, следва да се посочи, че задължение на съда е да
обсъди само релевантните за спора и за фактическия състав на приложимата норма доводи,
а не изобщо всички направени. В тази насока са правилни и изводите на първата
инстанция досежно погасителния план, затова, че трябва да има яснота всяка
вноска от какви елементи се състои / чл.11 т.12 от ЗПК/.
Обжалваното решение подлежи на
потвърждаване.
Разноски.
Съобразно правния резултат
дружеството ще бъде осъдено да заплати на адв. Д.Г.Б.,************,
със служебен адрес – гр. П., ул. ***, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата, сумата от 600 лв. –
адвокатски хонорар за оказана безплатна адвокатска помощ на въззиваемата страна.
2. По частната жалба.
Дружеството – жалбоподател счита,
че неправилно Районният съд е приел, че е дължима и сумата от 300 лв. за втория главен иск.
Въззивната инстанция намира, че изводът на РС
съответства на чл.2 ал.5 от Наредба №1/09.07.2004г., според която – За
процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела
възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за
всеки един от тях поотделно. В конкретния случай е начислено допълнително възнаграждение
за втория главен иск – установителен, което е правилно.
Обжалваното определение се явява
законосъобразно.
По мотивите, Пловдивският окръжен
съд – V възз. гр.с.
Р Е Ш И:
Потвърждава
Решение № 320/25.01.2019г. на ПдРС – ХVI гр.с.
по гр.д.№ 15985/2018г., както и Определение № 2012/19.02.2019г.,
с което на осн. чл.248 от ГПК, е изменено решението, като се осъжда „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК - *********, със седалище и адрес на
управление – гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40 – 46, да
заплати на П.Г.Ф., ЕГН- **********,***,
допълнително още 300 лв. за безплатно процесуално представителство.
Осъжда „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК - *********, със седалище и адрес на
управление – гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40 - 46, да
заплати на адв. Д.Г.Б.,************, със служебен адрес – гр. П., ул. ***, на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 600 лв. – адвокатски хонорар за оказана
безплатна адвокатска помощ на П.Г.Ф., ЕГН-
**********,***.№ 805/2019г. по описа на ПдОС – V възз. гр. с.
Решението е окончателно.
Председател :
Членове
: