№ 198
гр. гр. Добрич, 17.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на двадесет и шести
юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Галатея Ханджиева Милева
Членове:Жечка Н. Маргенова Т.а
Станимир Т. Ангелов
при участието на секретаря Славка Щ. Атанасова
като разгледа докладваното от Галатея Ханджиева Милева Въззивно
гражданско дело № 20243200500298 по описа за 2024 година
и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по реда на глава ХХ от ГПК по въззивна
жалба на „Фронтекс Интернешънъл“ЕАД – гр.София, чрез упълномощения
юрисконсулт, срещу решение №5/19.01.2024г. по гр.д.№160/2023г. на Генерал
Тошевския районен съд в частта, в която е отхвърлен предявеният от
въззивника срещу С. И. Й. от с.Б., обл.Добрич, иск за установяване
съществуването на вземането на ищеца от ответника за сумата 4 250.60 лева,
съставляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 20.04.2018г. до
20.10.2022г., дължима по договор за потребителски кредит № PLUS –
15365551/16.10.2017г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ЕАД
– кредитор и С. И. Й. – кредитополучател, за което по ч.гр.д.№74/2023г. на
ГТРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК.
Въззивникът не е съгласен с приетото от първоинстанционния съд, че
погасителната давност за вземането за възнаградителна лихва по договор за
потребителски кредит тече от датата на изискуемостта на първата неплатена
погасителна вноска. С позоваване на задължителна тълкувателна практика на
1
ВКС въззивникът застъпва становище, че давността тече от падежа на
договора. В случая падежът на договора бил 20.10.2022г., към датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК погасителният тригодишен
давностен срок не бил изтекъл и изводът в обжалваното решение за
погасяване на вземането за възнаградителна лихва бил неправилен. Настоява
решението на районния съд да бъде отменено в обжалваната част и да се
постанови друго, с което да се удовлетвори предявеният иск със съответните
на това последици относно разноските на страните.
Жалбата е редовна, подадена е в срок и е допустима.
В писмен отговор въззиваемият С. И. Й., чрез адвоката си, оспорва жалбата
като неоснователна и моли решението на районния съд в обжалваната част да
бъде потвърдено.
Съдът обсъди съображенията на страните и въз основа на събраните по
делото доказателства намира за установено следното:
Първоинстанционното решение е постановено по предявен от „Фронтекс
Интернешънъл”ЕАД срещу С. И. Й. иск по чл.422 ал.1 от ГПК за установяване
съществуването на вземанията на ищеца от ответника, за които по ч.гр.д.
№74/2023г. на ГТРС е издадена заповед №38/07.03.2023г. за изпълнение на
парично задължение, а именно: сумата 5 946.40 лева – главница по договор за
потребителски кредит №PLUS-15365551/16.10.2017г., сключен между „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ЕАД и С. И. Й., сумата 4 250.60 лева,
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 20.04.2018г.
до 20.10.2022г., сумата 1 620.21 лева, представляваща обезщетение за забава
за периода от 20.02.2020г. до 20.02.2023г., изключая периода от 13.03.2020г. до
13.07.2020г., както и законна лихва върху главното парично задължение,
считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателното погасяване на задължението.
Претенцията е обоснована с твърдения за инициирано заповедно
производство по ч.гр.д.№74/2023г. на ГТРС и издадена в полза на заявителя -
ищец заповед по чл.410 от ГПК за изпълнение на парично задължение,
произтичащо от облигационни отношения, породени от договор за
потребителски кредит №PLUS-15365551/16.10.2017г., сключен между
кредитор „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ЕАД и кредитополучател С. И. Й..
С договора за потребителски кредит, сключен при общи условия, на
2
кредитополучателя бил предоставен кредит в размер на 6 000 лева, с
фиксирана възнаградителна лихва от 26.74% и задължение за връщане на 60
месечни вноски, чийто размер и срок за плащане са указани в обективиран в
договора погасителен план. Кредитополучателят изпълнил част от
задълженията си по договора, но после спрял изпълнението, не платил
погасителната вноска с падеж 20.04.2018г. и всички следващи.
Вземанията на кредитора по посочения договор за потребителски кредит
били цедирани на ищеца с рамков договор от 19.08.2019г. и приложение
№1а/05.03.2020г. към него, като ищецът – цесионер бил упълномощен от
цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне.
Увнедомлението за цесията, изпратеното до ответника на посочения в
договора за кредит адрес, се върнало в цялост с отбелязване, че този адрес
вече не съществува, с оглед на което ищецът е отправил искане за връчване на
уведомлението заедно с исковата молба.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът С. И. Й. е оспорил иска с доводи,
съдържащи се и в отговора му на въззивната жалба. Възразил е, че искът е
недопустим, като предявен за установяване съществуването на парични
вземания по заповед за изпълнение в полза на ищеца, който не бил
материалноправно легитимиран да иска издаването на такава заповед, тъй
като към момента на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК цесията не
била съобщена на ответника - длъжник и му била непротивопоставима.
Възразил е, че главното парично вземане е погасено поради изтекла
петгодишна давност, с което и на осн.чл.119 от ЗЗД са се погасили и
останалите, произтичащи от него, допълнителни вземания. Възразил е, че на
собствено основание и с изтичането на тригодишен давностен срок е погасено
вземането за възнаградителна лихва за вноските с падеж до 06.03.2020г.
Посочено е още, че клаузата за възнаградителна лихва в договора е нищожна –
същата била неравноправна и не била индивидуално уговорена, размерът й,
почти три пъти по-висок от размера на законната лихва, обуславял
необосновано разместване на блага, което противоречало на добрите нрави.
Решението на районния съд не е обжалвано и е влязло в сила в частта, в
която е признато за установено съществуването на вземането на кредитора
„Фронтекс Интернешънъл”ЕАД от длъжника С. И. Й., за което по ч.гр.д.
№74/2023г. на ГТРС е издадена заповед №38/07.03.2023г. за изпълнение на
3
главното парично задължение в размер на 5 812 лева, законна лихва върху
главното парично задължение, считано от подаване на заявлението по чл.410
от ГПК – 20.02.2023г. до окончателното му погасяване и задължение в размер
на 1 620.21 лева, съставляващо обезщетение за забава за периода от
20.02.2020г. до 20.02.2023г., които задължения произтичат от договор за
потребителски кредит №PLUS-15365551/16.10.2017г., сключен между „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ЕАД и С. И. Й.. Решението не е обжалвано и е
влязло в сила и в частта, в която искът за установяване съществуването на
главното парично задължение е отхвърлен за разликата над 5 812 лева до
пълния твърдян от ищеца размер от 5 946.40 лева.
Установено е по делото, че на 16.10.2017г. между „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ЕАД – кредитор и С. И. Й. – кредитополучател е сключен договор за
потребителски кредит №PLUS-15365551, при Общи условия, съставляващи
неразделна част от договора. Кредитът е за сума в размер на 6 000 лева, при
уговорена фиксирана възнаградителна лихва от 26.74%. Уговорено е
връщането на кредита и плащането на договорната лихва да бъде извършено
от кредитополучателя с 60 месечни вноски, всяка с падеж на 20-то число на
съответния месец и краен срок за плащанията 20.10.2022г. В обективиран в
договора погасителен план е посочен падежът на всяка вноска и нейният
размер, формиран от главница, договорна лихва и застрахователна премия /по
сключен от кредитополучателя договор за застраховка „защита на
плащанията“/. В договора е посочен общият размер на всички плащания,
дължими от кредитополучателя.
Установено е от вещото лице по изслушаната счетоводна експертиза, че
кредитът е усвоен, след което ответникът е извършил няколко плащания, общо
в размер на 1 100 лева, с които погасил частично задължения за главницата и
за договорната лихва. Вноската с падеж 20.04.2018г. ответникът не платил,
както не е платил и останалите вноски по погасителния план до пълния размер
на главното парично задължения за връщане на кредита и на задължението за
плащане на договорна лихва. Съгласно заключението на вещото лице,
непогасената част от задължението за главница е в размер на 5 812 лева, а за
договорна лихва непогасеното задължение възлиза на 4 250 лева, като в
заключението подробно са описани неплатените вноски за главница и
договорна лихва по размер и падеж на всяка една от тях.
4
С рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.08.2019г.
и приложение №1а/05.03.2020г. към него кредиторът „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ЕАД прехвърлил на ищеца „Фронтекс Интернешънъл“ЕАД
вземанията си от ответника по горепосочения договор за потребителски
кредит и отделно упълномощил цесионера да уведоми по чл.99 ал.3 от ЗЗД
длъжника за извършената цесия. Изрично уведомление за цедирането на
вземанията по договора за потребителски кредит
№PLUS-15365551/16.10.2017г. на ответника – длъжник не е връчвано. Както
уведомлението, изпратено от упълномощения цесионер преди подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК, така и това, представено от ищеца с исковата
молба и връчено на ответника заедно с нея, съдържат грешно посочване на
номера на договора за кредит, вземанията по който са предмет на
прехвърляне. За прехвърлянето на вземанията по договора за потребителски
кредит №PLUS-15365551/16.10.2017г. ответникът е узнал от връчената му
искова молба.
По подадено от „Фронтекс Интенешънъл“ЕАД заявление с вх.
№3354/21.02.2023г. на ДРС /изпратено по подсъдност на ГТРС по настоящ
адрес на длъжника/, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
№38/07.03.2023г. по ч.гр.д.№74/2023г. на ГТРС, с която е разпоредено
длъжникът С. И. Й. да заплати на кредитора „Фронтекс Интернешънъл“ЕАД
сумата 5 946.40 лева – главница по договор за потребителски кредит
№PLUS-15365551/16.10.2017г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ЕАД и С. И. Й., сумата 4 250.60 лева, представляваща договорна
възнаградителна лихва за периода от 20.04.2018г. до 20.10.2022г., както и
сумата 1 620.21 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от
20.02.2020г. до 20.02.2023г., изключая периода от 13.03.2020г. до 13.07.2020г.,
както и законна лихва върху главното парично задължение, считано от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателното погасяване на задължението. Заповедта за изпълнение е
връчена на длъжника при условията на чл.47 ал.5 от ГПК с надлежно
извършено удостоверяване, че същият не живее на този адрес; дадените от
заповедния съд указания по чл.415 ал.1 т.2 от ГПК са съобщени на заявителя
на 26.04.2023г., който с вх.№1254/23.05.2023г. е предявил иска за установяване
съществуването на вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение.
Извършената в съответствие с чл.269 от ГПК служебна проверка от
5
въззивния съд показва, че постановеното по така предявения иск
първоинстанционно решение е валидно, а в обжалваната част то е допустимо.
Искът е предявен в установения в чл.415 ал.4 от ГПК срок и от процесуално
легитимирано лице, заявител по чл.410 от ГПК, в полза на когото е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение. Дали заявителят наистина е
кредитор на длъжника, срещу когото е издадена заповедта за изпълнение, не е
определящо за процесуалноправната му легитимация и допустимостта на
предявения от него иск по чл.422 ал.1 от ГПК, а е въпрос на материалноправна
легитимация, който е от значение за основателността на иска.
Доводите на ответника в подкрепа на поддържаното от него, че ищецът не
е кредитор за вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение, защото
към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК цесията не била
съобщена на ответника - длъжник, са неоснователни. Те са почерпени от
разпоредбите на чл.99 ал.3 и ал.4 от ЗЗД, но длъжникът може да възразява
успешно за липса на уведомяване, само, ако едновременно с това твърди, че
вече е изпълнил на стария кредитор до момента на уведомлението. Такива
възражения в случая липсват, а и е установено, че вземанията не са погасени .
Следователно ищецът „Фронтекс Интернешънъл“ЕАД е активно
материалноправно легитимиран да претендира от ответника изпълнение на
задълженията му по горепосочения договор за потребителски кредит и по-
конкретно на задължението за договорна лихва, предмет на въззивния спор.
Това задължение е валидно възникнало в тежест на кредитополучателя.
Несъмнено е, че размерът на договорната лихва не е индивидуално уговорен,
но това не означава, че клаузата за уговарянето му е неравноправна.
Договорът за потребителски кредит е двустранен и възмезден. Лихвата е
цената, възнаграждението, което кредитополучателят дължи за използването
на предоставения му финансов ресурс. Тя възмездява кредитора за времето,
през което е лишен от възможността да използва паричните си средства, да
извлича облага от тях и съставлява насрещна престация по договора.
Договорната лихва е елемент от предмета на договора за кредит, а в
съответствие с чл.145 ал.2 от ЗЗП уговорките, с които се определят
елементите от предмета на договора /цена, възнаграждение – стока, услуга/ не
могат да бъдат неравноправни, ако са ясни и разбираеми. В случая
уговорената договорна лихва е пределно ясно и разбираемо посочена във
6
фиксиран, непроменящ се размер. Следователно клаузата за договорна лихва,
макар да не е уговорена индивидуално, не е неравноправна, което изключва
тя да е нищожна на осн.чл.146 ал.1 от ЗЗП. Клаузата не е нищожна и на
осн.чл.26 ал.1 пр.трето от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави.
Договорната свобода позволява на страните да уговарят възнаградителна
лихва, включително и над размера на законната лихва за забава, стига
уговореното да не противоречи на закона и на добрите нрави – чл.9 от ЗЗД. В
случая договорената възнаградителна лихва надхвърля двукратния размер, но
е по-ниска от трикратния размер на законната лихва. Като се има предвид
изложеното по-горе относно естеството на задължението за договорна лихва
на цена на предоставената на кредитополучателя финансова услуга, следва, че
тя не води до несправедливо обогатяване на кредитора. Както се отбеляза,
размерът на договорната лихва е съвсем ясно посочен, както е посочен и
крайният размер на всички плащания, които кредитополучателят ще трябва да
извърши. Ответникът се е запознал и е бил наясно с цената, която трябва да
плати за предоставения му кредит, следователно липсва нарушение на
принципите на справедливостта и добросъвестността, а уговорката не
противоречи на добрите нрави.
За ответника е възникнало задължение за плащане на договорна лихва в
размер на 4 971 лева, от които той не е заплатил 4 250.60 лева. Вземането на
кредитора за неплатената част от задължението за договорна лихва не е
погасено по давност поради погасяване по давност на главното парично
задължение - чл.119 от ЗЗД, съществуването на което главно парично
задължение е установено със сила на присъдено нещо /първоинстанационното
решение в необжалваната му част/.
Първоинстанционният съд е приел, че неплатената част от задължението
за договорна лихва е изцяло погасено с изтичането на тригодишна давност,
започнала е да тече на 20.04.2018г. Това е неправилно, защото съгласно чл.114
ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо, а на датата 20.04.2018г. изискуемо е било задължението само за
вноската с падеж на тази дата, но не и за останалите вноски с падеж на
следващи дати.
В съдебната практика съществуват две становища по въпроса – при
уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни
7
вноски, от кога тече съгласно чл.114 от ЗЗД давностият срок за главница и/или
за възнаградителни лихви. Според едното становище /решение
№45/17.06.2020г. по т.д.№237/2019г. на 2-ро ТО на ВКС, решение
№50076/14.11.2022г. по т.д.№1730/2019г. 1-во ТО на ВКС/, началният момент,
от който започва да тече давностният срок в тези случаи, е изискуемостта на
съответната вноска. Според другото становище /решение №50173/13.10.2022г.
по гр.д.№4674/2021г. на 3-то ГО на ВКС/, в тези случаи давността тече от
датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита.
За разрешаване на противоречието в съдебната практика по въпроса е
образувано тълкувателно дело №3/2023г. на ОСГТК на ВКС, което е висящо и
не е приключило. При липсата на дадено еднозначно и безпротиворечиво
тълкувание по въпроса, въззивният съд счита, че следва да възприеме
становището, според което при уговорено погасяване на главното задължение
на отделни погасителни вноски, давностият срок за главница, респ. за
възнаградителни лихви започва да тече от изискуемостта на съответната
вноска. В тези случаи изискуемостта за всяка вноска е отделна и различна от
крайния срок за погасяване на кредита, като с настъпването на изискуемостта
за съответната вноска кредиторът може да търси изпълнение, а бездействието
му води до негативните последици на течение на давностния срок.
В случая най-старо изискуема е вноската с падеж 20.04.2018г. От тази
дата е започнала да тече тригодишна погасителна давност по чл.111 б.“в“ от
ЗЗД за тази само вноска за договорна лихва и е изтекла на 20.04.2021г. За
следващата вноска с падеж 20.05.2018г. погасителната давност е изтекла на
20.05.2021г. и т.н. за всяка следваща вноска до тази, която е с падеж
20.02.2020г. и давността за която е изтекла на 20.02.2023г. – един ден преди
депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК, от когато искът се счита
предявен, съобразно чл.422 ал.1 от ГПК. За следващите вноски, чийто падеж и
изискуемост са на 20.03.2020г. и следващите дати, давността е започнала да
тече, но не е изтекла до 21.02.2023г., когато искът се счита предявен.
Общо погасено по давност е задължението на ответника за договорна
лихва в размер на 2 551.08 лева. Следователно вземането на ищеца за
договорна лихва, за което е издадена заповедта за изпълнение, в частта в
размер на 2 551.08 лева, не съществува. В тази обжалвана част
отхвърлителното решение на първоинстанционния съд е правилно и следва да
8
се потвърди.
Решението е неправилно и следва да се отмени в частта, отхвърляща иска
за установяване на вземането на ищеца от ответника за договорна лихва за
разликата над 2 551.08 лева до пълния претендиран размер от 4 250.60 лева.
Вземането на ищеца за договорна лихва в този размер е възникнало, не е
погасено и съществуването му следва да бъде установено.
Съответно на този резултат и на осн.чл.78 ал.1 от ГПК ответникът следва
да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 33.99 лева, съразмерна част от
държавната такса за въззивната жалба и 100 лева юрисконсултско
възнаграждение.
На осн.чл.78 ал.3 от ГПК и чл.38 ал.2 от ЗА ищецът следва да бъде осъден
да заплати на адвоката, предоставил на ответника безплатна защита за
въззивната инстанция, възнаграждение в минимален размер по чл.7 ал.2 т.2 от
НМРАВ, а именно 555 лева.
С първоинстанционното решение на ищеца са присъдени разноски за
исковото и заповедното производство общо в размер на 669 лева. С оглед
резултата от въззивното обжалване, на ищеца следва да се присъдет още
152.98 лева, разноски за първоинстанционното и за заповедното производство.
С първоинстанционното решение, изменено в тази част по реда на чл.248
от ГПК с определение №76/06.03.2024г., ищецът е осъден да заплати на
адвоката на ответника за безплатно предоставената защита възнаграждение в
размер на 543.07 лева. Този размер е под минималния по чл.7 ал.2 т.2 от
НМРАВ, съответно на изгодния за ответника резултат, поради което и така
присъденото адвокатско възнаграждение не подлежи на промяна.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №5/19.01.2024г. по гр.д.№160/2023г. на Генерал
Тошевския районен съд в обжалваната част, в която е отхвърлен предявеният
от „Фронтекс Интернешънъл“ЕАД срещу С. И. Й. иск за установяване
съществуването на вземането на ищеца от ответника за сумата 4 250.60 лева,
съставляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 20.04.2018г. до
20.10.2022г. – в частта за разликата над 2 551.08 лева до пълния предявен
9
размер от 4 250 лева, договорна възнаградителна лихва за периода
20.03.2020г. – 20.10.2022г., като
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО съществуването на вземането на
„Фронтекс Интернешънъл“ЕАД – гр.София, бел.“Тодор Александров“ №109-
115, бизнес сграда ТАО, ет.6, от С. И. Й. с ЕГН **********, за което по ч.гр.д.
№74/2023г. на ГТРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
в размер на разликата над 2 551.08 лева до 4 250 лева, съставляващо
задължение за договорна лихва за периода 20.03.2020г. – 20.10.2022г. по
договор за потребителски кредит № PLUS – 15365551/16.10.2017г., сключен
между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ЕАД и С. И. Й..
ПОТВЪРЖДАВА решение №5/19.01.2024г. по гр.д.№160/2023г. на
Генерал Тошевския районен съд в останалата обжалвана част, в която е
отхвърлен предявеният от „Фронтекс Интернешънъл“ЕАД срещу С. И. Й. иск
за установяване съществуването на вземането на ищеца от ответника, за което
по ч.гр.д.№74/2023г. на ГТРС е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение за договорна възнаградителна лихва в размер на 2 551.08 лева за
периода 20.04.2018г. – 20.02.2020г. по договор за потребителски кредит №
PLUS – 15365551/16.10.2017г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ЕАД и С. И. Й..
ОСЪЖДА С. И. Й. с ЕГН ********** да заплати на Фронтекс
Интернешънъл“ЕАД – гр.София, бел.“Тодор Александров“ №109-115, бизнес
сграда ТАО, ет.6, сумата 152.98 лева – разноски за първоинстанционното
исково и за заповедното производство, сумата 33.99 лева – съразмерна част от
държавната такса за въззивно обжалване и 100 лева юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Фронтекс Интернешънъл“ЕАД – гр.София, бел.“Тодор
Александров“ №109-115, бизнес сграда ТАО, ет.6, да заплати на адвокат М. Т.
Т., със служебен адрес в гр.В., сумата 555 лева – възнаграждение за
предоставена безплатна защита на С. И. Й. във въззивното производство.
На осн.чл.280 ал.3 т.1 от ГПК решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
10
1._______________________
2._______________________
11