Р Е Ш Е Н И Е
Номер
Година
30.12.2019 Град
Стара Загора
В И
М
Е
Т
О Н
А Н
А
Р
О
Д
А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет и трети октомври Година 2019
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 5191 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът
П. твърди в исковата си молба, че след взето информирано решение от
ответницата, на 23.06.2015 г. сключил с нея договор за потребителски кредит №
**********, при следните параметри: сума на кредита 1000 лева, срок на кредита
24 месеца, размер на вноската по кредита 61.82 лева, ГПР 49.90 %, ГЛП 41.17 %,
лихвен процент на ден 0.11 %, дата на погасяване 2-ро число от месеца, дължима
сума по кредита 1483.68 лева, по избран и закупен пакет от допълнителни услуги
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги 999.84 лева, размер на
вноската по закупен пакет от допълнителни услуги 103.48 лева, общо задължение
по кредита и по пакета от допълнителни услуги 2483.52 лева и общ размер на
вноската 103.48 лева. Изпълнил точно и в срок задълженията си по договора, като
й превел 1000 лева по сметка на 24.06.2015 г. Ответницата поела задължение по
договора за срок от 24 месеца с месечна вноска по погасителния план в размер на
103.48 лева и падежна дата всяко 2-ро число на месеца. Договорът бил подписан
при ОУ, които били неразделна част от него, подписани били от ответницата и
декларирала, че била запозната със съдържанието им и ги приемала, нямала
забележки към тях и се задължавала да ги спазва. На 17.11.2015 г. страните подписали
анекс № 1 към договора, с който вноски № 4-6 били отложени и щели да бъдат
заплатени в края на погасителния план, като за целта бил изготвен нов
погасителен план, който бил неразделна част от анекса. Поради неизпълнението на
ответника, която платила три пълни вноски и една частична, и изпаднала в
забава, съгласно уговореното в чл. 12.3 от ОУ към договора, на 12.04.2016 г.
договорът за кредит бил прекратен автоматично от ищеца, а до ответницата било
изпратено писмо уведомление на 13.04.2016 г. На основание уговореното в чл.12.4
от ОУ й била начислена неустойка в размер на 35 % или 320.11 лева. В настоящото
производство ищецът се отказвал да търси претендираните със заявлението лихви
за забава в размер на 9.22 лева. Претендирал само законна лихва от подаването
му до изплащане на вземането. Към днешна дата ответницата му дължала общо
2492.84 лева, от които 2172.73 лева неплатено парично задължение и неустойка
320.11 лева. Подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК и било образувано ч.гр.д. № 2389/2018 г. На
17.09.2018 г. получил съобщение за предявяване на установителен иск на
основание чл. 415, ал. 1 ГПК. Искането е да се признае за установено по
отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата от 2172.73 лева за главница
от невърнат кредит по договора за кредит, с 320.11 лева неустойка и законната
лихва върху главницата от подаване на заявлението до изплащането й, за които
парични задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д №
2389 описа за
Ответницата С.В.Н.,
чрез назначения й от съда особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, оспорва
предявените искове, които моли съда да не уважава в пълния им размер, с възражения
и доводи, изложени подробно в подадения в срок отговор и в хода на делото по
същество.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и доводите на
страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на исковете факти, от
значение за спорното право, намери за установено следното:
За процесните вземания
в общ размер от 2502.06 лева (с 9.22 лева законна лихва от 03.10.2015 г. до 12.04.2016
г., която не е предмет на исковата молба) ищецът е подал на 10.05.2018 г.
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. За разглеждането
му е било образувано приложеното ч.гр.д. № 2389/2018 г. на СтРС, по което на 11.05.2018
г. е издадена исканата от него заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, която е
връчена на ответницата при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на 18.10.2018
г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните
искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, които поради това се смятат предявени на 10.05.2018
г., когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта по чл. 410 ГПК срещу ответницата (чл. 422, ал. 1 ГПК).
На 23.06.2015 г. страните
са сключили в писмена форма, при представените общи условия, договор за потребителски
кредит - кредит стандарт № **********, както и отделно споразумение към него за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги (л. 5-38). По силата му ищецът се
задължил да предостави на ответницата 1000 лева кредит, а тя се задължила да му
го върне в срок от 24 месеца, заедно с 483.68 лева възнаградителна лихва и 999.84
лева възнаграждение за пакет допълнителни услуги, или общо 2483.52 лева -
разсрочено, на равни месечни погасителни анюитетни вноски, всяка по 103.48
лева, платими на 2-ро число на месеца съгласно погасителен план, като падежът
на първата вноска е 02.08.2015 г., а на последната – 02.07.2017 г. В чл. 12.3
от общите условия на договора е предвидено, че в случай, че клиентът просрочи една
месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване
на договора за кредит и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е
необходимо кредиторът да изпраща за това на клиента уведомление, покана,
предизвестие и други (л. 15). На 17.11.2015 г. страните са подписали анекс № 1
към договора за кредит, с който се уговорили да отложат плащането на вноски 4-6
от погасителния план, поради което съставили нов погасителен план, в който тези
вноски са посочени в края му, като последната от тях е с падеж 02.10.2017 г. (л.
40-42).
От представеното от
ищеца преводно нареждане и т. IV-2 от заключението на
назначената по делото съдебно – икономическа експертиза, което съдът възприема,
поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие с останалите
доказателства, се установява още, че на 24.06.2015 г. ищецът е превел по
банковата на сметка на ответницата уговорения кредит от 1000 лева (л.
39 и 104). За погасяването му ответницата е платила на 27.07.2015 г.
103.48 лева, на 31.08.2015 г. 104 лева, на 11.11.2015 г. 103.48 лева и на
13.11.2015 г. 3 лева и е преустановила плащанията си по него, каквито не е
извършвала до приключване на съдебното дирене (т. IV-3-13 ЗСИЕ, л. 104-105).
Поради това на 12.04.2016 г. ищецът обявил този кредит за предсрочно изискуем
на основание чл. 12.3 от ОУ на договора, за което вещото лице сочи, че й бил
изпратил по пощата писмо на 13.04.2016 г. (т. IV-8 ЗСИЕ, л. 105). По
делото обаче няма доказателства за получаването му от същата до подаване на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и предявяване на исковата
молба по делото с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК. Вярно е, че с последната
ищецът представя такова уведомление от 13.04.2016 г. (л. 44).
Но също така е вярно, че няма данни същото да е изпращано/връчвано на ответницата
(л. 44). От друга страна, доколкото
е частен документ, то и посочената в него дата на изготвянето му на 13.04.2016
г., не може да се приеме и за достоверна (чл. 180-181).
Поради това съдът намери, че ищецът не е уведомявал ответницата за волеизявлението
си да обяви предсрочна изискуемост на кредита на 12.04.2016 г., на основание чл.
12.3 от ОУ на договора (т. IV-8 ЗСИЕ, л. 105). Поради това следва да се приеме,
че същата е настъпила на 19.06.2019 г., в хода на делото, с връчването на същата
дата на особеният й представител по чл.
47, ал. 6 ГПК на препис от исковата молба с волеизявлението на ищеца за
обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем (Р 198-2019-I
т.о.). Доколкото обаче още на 02.10.2017 г. е настъпил падежа за
плащане и на последната вноска по този кредит, обявяването му за предсрочно
изискуем едва в хода на делото, няма значение за допустимостта и
основателността на предявените по делото искове за съществуване на процесните
вземания по него (в този смисъл е и ТР 8/2017 ОСГТК на ВКС). Други
релевантни доказателства не са представени по делото.
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният главен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е частично основателен, а предявеният в обективно съединение с него иск по
чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на вземането за неустойка е неоснователен. По
делото се установи, че по сключения между страните договор за потребителски
кредит, ищецът е превел на ответницата уговорения кредит от 1000 лева на
24.06.2015 г., като за погасяването му тя му е платила до 13.11.2015 г. сумата
от 313.96 лева, след което е преустановила плащанията си по него и не е
извършвала такива до приключване на съдебното дирене (т. IV-2
и 3 ЗСИЕ,
л. 104). Поради това, според вещото лице, към датата на
приключване на съдебното дирене дължи по този кредит на ищеца непогасената с
тези плащания част от 914.60 лева от главницата, с 80.91 лева договорна лихва,
с 874.51 лева възнаграждение за пакета допълнителни услуги, с 9.22 лева лихва
за забава и 320.11 лева неустойка по чл. 12.4 от общите условия на договора (т.
IV-13 от ЗСИЕ, л. 105).
Съдът намира обаче, че към
датата на приключване на съдебното дирене, ответницата дължи на ищеца по този
договор само непогасената с горепосочените й частични плащания част от 833.69
лева от главницата по кредита, защото са нищожни, поради противоречието им със
закона, както споразумението за допълнителни услуги към договора за кредит,
така и неустоечната клауза на чл. 12.4 от ОУ към същия договор, въз основа на
която ищецът й е начислил неустойка от 320.11 лева. Поради това с частта от
125.33 лева от тези плащания, с която според вещото лице са погасени от ищеца
посочените в т. IV-4 от ЗСИЕ вноски от възнаграждението за
допълнителни услуги, следва да се погасят дължимите се според вещото лице от
ответницата по договора за кредит главница от 914.60 лева и договорна лихва от
80.91 лева, след което ответницата остава да дължи по този кредит на ищеца само
сумата от 833.69 лева главница (914.60 лева + 80.91
лева – 125.33 лева).
Споразумението за
допълнителни услуги към договора за кредит, противоречи на императивните норми
на чл. 10, ал. 2 и чл. 10а ЗПК. Поради това е нищожно съгласно чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД. От една страна защото, според императивната норма на чл. 10, ал. 2 ЗПК,
кредиторът не може да изисква и събира от потребителя каквото и да е плащане,
включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора
за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит,
каквото е именно претендираното от ищеца в случая плащане на възнаграждение по споразумението
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, защото те са предвидени в това
споразумение (л. 9), а не в договора за потребителски
кредит (л. 5-8), което императивната
норма на чл. 10, ал. 2 ЗПК не допуска. От друга страна защото, според
императивната норма на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, кредиторът може да събира от
потребителя само такси и комисиони за допълнителни услуги, които са свързани с
договора за потребителски кредит, каквато очевидно не е посочената в споразумението
допълнителна услуга с номер 5 - „улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства“, защото, видно от т. 15.5 от ОУ, не е свързана
със сключения между страните договор за кредит, а с бъдещо сключване на други
кредити между тях (л. 9 и 19), нито пък посочените в
споразумението допълнителни услуги с номера 2-4 - „възможност за отлагане на
определен брой погасителни вноски“, „възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски“ и „възможност за смяна на дата на падеж“, защото, видно от
чл.чл. 15.2-15.4 ОУ, не са свързани със сключения договор за кредит, а с
възможността за бъдещото му предоговаряне (л. 9 и 17-19),
за което чл. 10а, ал. 1 ЗПК не допуска да се събират такси и комисиони/възнаграждения.
От друга страна, според императивната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът
не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита, каквато е уговорената в т. 1 на пакета
допълнителна услуга по „приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит“, защото е предвидена за действия, свързани с усвояването на кредита, за
което чл. 10а, ал. 2 ЗПК не допуска да се събират такси и комисиони в
произволно определен от кредитора размер (в този смисъл и Р
345-2019-II т.о.). А уговорката в договора за кредит, ответницата
да заплати на ищеца и общо „възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги“
от 999.84 лева за всички горепосочени допълнителни услуги в споразумението към
договора, без оглед на това дали са й предоставени или не, противоречи и на
императивната норма на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, според която, видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит (л. 7).
Що се отнася до
неустоечната клауза в чл. 12.4 от общите условия, тя е нищожна, защото противоречи
на императивните норми на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК (чл. 26, ал. 4, във вр.
с ал. 1, пр. 1 ЗЗД). В чл. 12.4 от ОУ на договора за кредит
е уговорено, че при прекратяване на договора на основание чл. 12.3 от ОУ -
поради обявяване на уговорената в него автоматична предсрочна изискуемост на
кредита поради просрочие на една месечна погасителна вноска с повече от 30 дни,
кредитополучателят дължи не само всички непогасени суми по договора, но и
неустойка в размер на 35 % върху остатъчния размер на главницата по
погасителния план. На това основание в случая ищецът е начислил на ответницата
неустойка от 320.11 лева, която обаче неустоечна клауза, противоречи на императивната
норма на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК, според която, при забава на потребителя,
кредиторът има право само на законна лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, но не и такава неустойка в размер на 35 % от неплатената
главница, при обявяване на кредита за предсрочно изискуем поради забава в
плащането на една месечна вноска от него с повече от 30 дни. А след като е така
и неустоечната клауза в чл. 12.4 от общите условия е нищожна, то не е
възникнало и поради това несъществува към датата на приключване на устните
състезания по делото и предявеното от ищеца на това основание неустоечно
вземане от 320.11 лева. Поради това иска по чл. 422, ал. 1 ГПК за неговото
съществуване, следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.
Ето защо съдът намери,
че към релевантната дата на приключване на съдебното дирене, ответницата дължи
на ищеца по процесния договор за кредит, само неплатената от същата с
горепосочените й частични плащания част от 833.69 лева от главницата. Поради
това до тази сума следва да се уважи, като основателен и предявеният от ищеца по
делото главен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на това главно вземане,
заедно със законна лихва върху същото от подаване на заявлението в съда до
изплащането й, а в останалата му част, същият иск следва да бъде отхвърлен,
като неоснователен (чл. 422, ал. 1 ГПК).
При този изход на
делото, сторените от ищеца по същото разноски в общ размер от 502.11 лева (от
които 49.86 лева внесена за производството д.т., възнаграждение по чл. 78, ал.
8 ГПК в размер от 150 лева по чл. 25, ал. 1 НЗПП, тъй като е юридическо лице,
защитавано в настоящото производство от юрисконсулт, 100 лева внесени за
възнаграждение на вещото лице и 202.25 лева внесено възнаграждение за особения
представител по чл. 47, ал. 6 ГПК на ответницата), следва да се възложат
в тежест на ответницата съразмерно с уважената част от исковете по делото или
сумата от 167.92 лева (чл. 78, ал. 1 ГПК и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК). При този изход на делото, ищецът има право да
иска да му бъдат присъдени и сторените в заповедното производство разноски, но
негово искане за присъждането им не е направено до приключване на съдебното
дирене, поради което такива не му се присъждат с оглед диспозитивното начало в
процеса (чл. 6, ал. 2 ГПК). При този изход на
делото и ответницата има право да й се присъдят сторените от нея разноски по делото
и в заповедното производство, в които обаче няма данни същата да е сторила
разноски, нито е налице искане за присъждането им, поради което такива не й се
присъждат (чл. 6, ал. 2 и чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК).
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
по отношение на С.В.Н., с ЕГН **********, с адрес ***, че дължи на П., с ЕИК ---,
със седалище и адрес на управление ---, сумата от 833.69 лева за главница от невърнат кредит по договор за
потребителски кредит № **********/23.06.2015 г. и законна лихва върху тази главница
от 10.05.2018 г. до изплащането й, за изпълнение на които парични задължения е
издадена заповед № 1294/11.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2389 по описа за 2018 г. на Старозагорския районен съд,
КАТО ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявения от П. иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за
признаване по отношение на С.В.Н. съществуването на вземането за главница В
ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ, над сумата от 833.69 до претендираната 2172.73 лева, и
законна лихва върху тази отхвърлена част от главницата от 10.05.2018 г. до
изплащането й, КАКТО и предявения от П. иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване
по отношение на С.В.Н. съществуването на вземане за 320.11 лева неустойка по
чл. 12.4 от общите условия на договора за кредит.
ОСЪЖДА С.В.Н. с п.с.,
да заплати на П. с п.а., сумата от 167.92 лева за разноски по настоящото дело
съразмерно с уважената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните по делото.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: