№ 1925
гр. София, 15.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100508335 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 27.04.2021 год., постановено по гр.дело №32265/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 29 с-в, Г. ВЛ. М. е осъдена да заплати на Т. Б. В. по искове с правно основание чл.
240, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 24 600 лв. – главница по
договор за заем от 20.06.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба – 21.05.2018 год. до окончателното й изплащане и
сумата от 1 297.51 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
30.09.2017 год. до 21.05.2018 год., като искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен в останалата
му част до пълния предявен размер от 1 307.28 лв. и ответницата е осъдена да заплати на
ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 3 388.62
лв.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Г. ВЛ. М., чрез
назначения й особен представител. Жалбоподателката поддържа, че по делото не било
установено съществуването на валидно правоотношение между страните, както и дали
заемът не бил платен. Оспорила била електронната кореспонденция, представена по делото,
тъй като същата не представлявала годно доказателствено средство. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.
Ответницата по жалбата Т. Б. В. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено
1
в обжалваната му част. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел въз
основа на представения по делото договор, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение, по силата на което ищцата била предоставила на ответницата заем в
размер на 24 680 лв., а последната се задължила да го върне в срок до 31.12.2017 год. Видно
било от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, че в периода от
19.07.2016 год. до 13.03.2017 год. по банковата сметка на ответницата били постъпили суми
в общ размер от 24 600 лв., като наредител на преводите била ищцата. Липсвали
доказателства, че задължението за връщане на процесната сума е погасено. СРС не бил
основал решението си на представената по делото електронна кореспонденция. От същата,
която представлявала годно доказателствено средство по смисъла на чл. 184 ГПК, било
видно, че страните са в договорни отношения. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 240, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства и
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202
ГПК подлежи на кредитиране, по делото е установено, че на 20.06.2016 год. между страните
бил сключен писмен договор за заем за потребление /чл. 240 ЗЗД/, по които ищцата има
качеството на заемодател, а ответницата – на заемател. Страните постигнали съгласие
ищцата да предостави в собственост на ответницата сумата от 24 680 лв. в периода от м.юли
2016 год. до м.март 2017 год., която следвало да бъде предадена в брой или по банков път
по конкретна банкова сметка /посочена в чл. 3 от договора/, а последната се задължила да я
върне в срок до 31.12.2017 год. на седем вноски, както следва: до 30.09.2017 год. – 5 000 лв.,
до 15.10.2017 год. – 2 000 лв., до 30.10.2017 год. – 5 000 лв., до 15.11.2017 год. – 2 000 лв., до
30.11.2017 год. – 5 000 лв., до 10.12.2017 год. – 2 000 лв. и до 31.12.2017 год. – 3 680 лв. /чл.
4 от договора/. В периода от 19.07.2016 год. до 13.03.2017 год. по банковата сметка на
2
ответницата били постъпили суми в общ размер на 24 600 лв., с наредител ищцата.
Доказано е също така, че обезщетението за забава в размер на законната лихва, считано
от падежа на всяка от вноските, посочени в чл. 4 от процесния договор, до 21.05.2018 год.
възлиза на 1 297.51 лв.
Настоящият съдебен състав приема, че договорът по своето естество е подписан частен
свидетелстващ документ, чиято истинност не е била оспорена и надлежно опровергана в
хода на процеса. Поради това и на основание чл. 180 ГПК следва да се приеме, че
изявленията по него са направени от лицата, означени като автори на документа, в т.ч. от
ответницата Г.М.. Не са наведени и доводи, нито са ангажирани доказателства за пороци във
волята при писменото и обективиране.
Следователно за ответницата е възникнало задължението да върне заетата сума на
вноски в уговорените срокове /които са били изтекли към момента на подаване на исковата
молба/. Неизпълнението на тези задължения е отрицателен факт, който се твърди от ищцата
и ответницата е следвало да ангажира доказателства за осъществени плащания, съгласно
правилото, установено в нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК. В тази насока обаче не са
ангажирани каквито и да било доказателства, поради което при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест и
доколкото е несъмнено, че ответницата е в забава, законосъобразно СРС е приел, че
релевираните претенции се явяват основателни до размерите, посочени в
първоинстанционното решение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
Във връзка с оплакването във въззивната жалба следва да се посочи, че формираните от
първоинстанционния съд фактически и правни изводи не са основани на представената по
делото електронна кореспонденция /както всъщност и тези на настоящия съдебен състав/,
поради което и не е нужно осъществяването на преценка относно това дали същата
представлява годно доказателствено средство.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателката
/ответницата/ следва да бъде осъдена да заплати на ищцата направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за назначения й особен представител в размер
на 205.17 лв.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати по
сметка на СГС държавна такса за въззивното производство в размер на 517.95 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
3
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 27.04.2021 год., постановено по гр.дело №32265/2018
год. по описа на СРС, ГО, 29 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Г. ВЛ. М. с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.София, ул.“******* и
настоящ адрес: с.Световрачене, ул.“*******, да заплати на Т. Б. В. с ЕГН **********, със
съдебен адрес: адв. М.Е., гр.София, ул.“*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за особен представител в размер
на 205.17 лв.
ОСЪЖДА Г. ВЛ. М. с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.София, ул.“******* и
настоящ адрес: с.Световрачене, ул.“*******, да заплати по сметка на СГС на основание чл.
78, ал. 6 ГПК сумата от 517.95 лв., представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4