Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
16.04.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тринадесети февруари две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 3989 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 12930 от 13.08.2016г. по гр.д. № 60901/2012г. Софийски районен
съд, 123 състав отхвърлил предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, срещу Т.М.Д.,
ЕГН **********, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 328.38 лв. - главница, стойност
на неплатена топлинна енергия за периода месец 01.2008г. - месец 04.2011г., и с
правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 796.31 лв. -
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 02.03.2008г. -
11.06.2012г., като неоснователни и недоказани. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищецът е осъден да заплати на ответницата сумата 100 лв. - направени по делото
разноски за възнаграждение на един адвокат, а на основание чл. 78, ал. 6 вр. чл. 83, ал. 3 ГПК – да заплати по сметка на
Софийски районен съд сумата 250 лв. - направени по делото разноски за
възнаграждение на вещо лице. Решението е постановено при участието на трето
лице - помагач на страната на ищеца – „Т.с.“ ЕООД.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Неправилно СРС не кредитирал приетите по делото заключения на СТЕ и ССЕ. Вещите
лица, като независими експерти, базирали заключенията си на проверка на всички
налични и относими документи на хартиен и електронен носител. Вещото лице от
СТЕ подробно посочило въз основа на кои документи са формирани изводите му,
като те не били само такива, изходящи от ищеца, а и от третото лице помагач. От
районния съд не били съобразени и нормите на чл. 182 ГПК и чл. 55 ТЗ, съгласно
които редовно водените счетоводни книги могат да служат като доказателство в
полза на търговеца. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и
вместо него постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира
разноските по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна Т.М.Д. с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно.
Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на процесуалния й
представител адв. З.Т. на основание чл. 38 ЗА съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 328.38 лв. - главница, представляваща
цена на доставена топлинна енергия за битови нужди в топлоснабден имот на
адрес: гр. София, ул. „*******аб. № 309861, за периода м. 01.2008г. – м.
04.2011г.,
и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 796.31
лв., представляваща лихва за забава в плащането за периода 02.03.2008г. -
11.06.2012г.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК – 22.06.2012г., до окончателното плащане. За сумите е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. №
12664/2012г. на СРС, 113 състав.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата е депозирала отговор, с който е оспорила
предявените искове по основание и размер. Релевирала е възражение за липса на
договорно правоотношение между страните при твърдения, че от 2001г. имотът се
ползвал от трето лице – наемател. Евентуално е поддържала, че не дължи исковите
суми, тъй като не се установявало количеството доставена в имота ТЕ, не били
ангажирани доказателства за изправност на уредите, ищецът не отчислявал
технологичните разходи в абонатната станция. Релевирано е и евентуално
възражение за погасяване по давност на част от вземанията на ищеца, както и за
плащане на непогасената по давност част. Искала е от съда да отхвърли
предявените искове.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за
исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните
искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и исковете са
допустими. Настоящият въззивен
състав намира обаче решението за частично неправилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства
за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. При действалите преди изменението
с ДВ бр. 54/17.07.2012г. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗЕ, страна по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е потребителят на топлинна енергия за битови нужди,
който ползва енергия за домакинството си (т. 42 § 1 ДР ЗЕ (отменена), в редакции от ДВ бр. 107/09.12.2003г.
и ДВ бр. 74/08.09.2006г.). Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани
одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка
на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието
на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия
директно с топлопреносното предприятие.
В случая не е било спорно и по делото се установява, че
сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната
мрежа. Не е било спорно също и от приетия нотариален акт № 62/1989г. се
установява, че ответницата е собственик на процесния апартамент № 9. Доводите
на ответницата за липса на договорно правоотношение между страните, тъй като
имотът бил отдаден под наем на трето лице, са неоснователни. Представеният
договор за наем от 2001г. не установява наемно правоотношение в процесния
период /предвид уговорения срок и предвидения в чл. 2.2 ред за продължаването
на срока на договора/, но дори да се приеме, че имотът е ползван в същия период
от трето лице – наемател /доколкото този факт се признава от ищеца/, съобразно
разясненията, дадени с горецитираното тълкувателно решение за да се приеме, че
наемателят е страна по договора за доставка на ТЕ за битови нужди, следва да се
установи, че същият е сключил договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за наетия имот директно с топлопреносното предприятие. Ответницата
не установява, а и не твърди това да е направено, напротив – от приетата и
неоспорена молба-декларация от 27.12.1996г. се установява, че същата е поискала
да бъде открита партида за имота на нейно име. При липсата на сключен между
ищеца и наемателя договор за доставка на ТЕ, ответницата, като собственик на
имота, се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди и дължи цената
на доставената в имота й топлинна енергия. Ако тази енергия действително е
ползвана от трето лице, ответницата може да ангажира отговорността на това лице
за неоснователно обогатяване, но възражението й е непротивопоставимо на ищеца.
Относимите към процесния период Общи условия на ищеца от
2008г. са публикувани във вестник „Дневник”,
в брой от 14.01.2008г., и същите са влезли в сила с изтичане на 30 дни от
публикацията. Ответницата не твърди и не установява да е подала заявление по
реда и в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, с което да е предложила специални условия,
нито да е сключено допълнително писмено споразумение между нея и ищеца, поради
което същата е обвързана от влезлите в сила ОУ на договора.
Съгласно
ЗЕ в относимата му за спора редакция, разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение –
чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в подзаконовите актове по прилагането му. Общото консумирано
количество топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към
една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя на
ТЕ за горещо водоснабдяване и ТЕ за отопление, а ТЕ за отопление от своя страна
– на ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация и ТЕ от
отоплителните тела в общите части на сградата. Според чл. 143, ал. 3 ЗЕ,
ТЕ, отдадена от сградна инсталация се разпределя между всички потребители
пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. Съгласно легалната
дефиниция в § 1, т. 38 ЗЕ, „отопляем обем на имот” включва обема на всички
собствени и/или ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се части
от общите части на сградата, предвидени за отопление по проект.
По делото са приети и неоспорени от ответницата удостоверения за качество
на двете абонатни станции в сградата – етажна собственост, както и протоколи за подмяна на топломер и свидетелства
за метрологична проверка, всички със заключение „съответства”. От третото лице
помагач са представени и по делото са приети документите за отчет, подписани за
„потребител”, видно от които в процесния период е осигуряван достъп и е
извършван реален отчет на уредите в имота. Обстоятелството, че не лично ищцата,
а трето лице е осигурило достъп и съответно е подписало документите за отчет
/което се установява от приетото в първата инстанция заключение на
съдебно-почеркова експертиза/, е ирелевантно и не може да обоснове извод за
недостоверност на посочените в тях отчетени дялови единици. Законът не изисква
отчетът на уредите да се извършва задължително в присъствието на потребителя,
нито упълномощаване на лицето, фактически осигурило достъп до имота.
От приетото в първоинстанционното производство заключение
на СТЕ, което не е оспорено по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, а съдът кредитира
като обективно и компетентно, се установява: В абонатната станция в процесната
сграда има две съоръжения от индиректен тип с пластинчати подгреватели, тип
Брутерм, за отопление и БГВ. Общият
топломер в АС е преминавал през изискваните от ЗИ метрологични проверки
със заключение „съответства”. Същият се
отчита по електронен път в 0 часа на първо число на месеца. Отчитането не е
визуално, а чрез електронно устройство, като отчетът се документира. Така
извършваното отчитане е в съответствие с разпоредбите на чл.
53 – 57 от Наредба № 16-334. Вещото лице е посочило
отчетените ежемесечно данни в приложение към заключението. От отчетеното
количество ищецът е приспадал технологичните разходи, последните правилно
изчислени по формулата в методиката към Наредба № 16-334
и съобразно техническите характеристики на абонатните станции, като вещото лице изрично е посочило формулата, по която
следва да се изчисляват технологичните разходи и е извършило проверка при която
е установило, че същите са правилно отчислявани. В процесния
период в апартамент № 9 са начислявани: Суми за ТЕ за отопление на имот – по
реален отчет на 2 бр. уреди за дялово разпределение /на радиатори в хол и
стая/, и за лира в банята без възможност за монтиране на уред – по максимален
специфичен разход за сградата; ТЕ за БГВ е начислявана на база реален отчет на
два водомера за топла вода в имота; Сумите
за ТЕ от сградна инсталация са начислявани по отопляем обем на имота по проект
от 136 куб. м. След съобразяване на сумите за връщане и за доплащане по
изравнителните сметки, общо дължимата главница за процесния период м. 01.2008г.
– м. 04.2011г. е 3 017.97 лв.
При изготвяне на заключението вещото лице е взело предвид
както справката от показанията на общия топломер, отчитан по електронен път,
така и приетите по делото документи за отчет и дялови разпределения, изготвени
от ФДР. При установените количества ТЕ, доставени в процесната сграда - етажна
собственост, измерена с годно СТИ, правилното начисляване на ТЕ за имота на
ответницата и заключението на СТЕ, че дяловото разпределение е правилно извършено,
ищецът е доказал количеството на доставената в имота ТЕ, стойността на която се
определя съобразно установените от КЕВР цени.
От заключението на ССЕ се установява, че съгласно
счетоводните записвания на ищеца, дължимата главница за имота възлиза на
3 328.38 лв., от които 3 254.94 лв. – за топлинна енергия, и 73.44
лв. – суми за дялово разпределение. Лихвите за забава върху прогнозно
начислените суми по месечните фактури за периода 02.03.2008г. – 11.06.2012г.
възлизат на 926.01 лв.
Относно размера на главния дълг следва да се вземе
предвид заключението на СТЕ, доколкото в стойността от 3 017.97 лв. не са
включени суми за дялово разпределение и извършени прихващания от ищеца с
вземания за предходни периоди, които не се установяват по делото и не са ликвидни.
Сумите за дялово разпределение не са предмет на издадената заповед по чл. 410 ГПК и не могат да бъдат предмет на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, а
и с исковата молба такива също не са претендирани. Твърденията на ответницата
за погасяване на дължими суми чрез плащане са недоказани – всички представени
от нея фискални бонове касаят плащания за период извън процесния.
При тези изводи, въззивният съд следва да се произнесе и
по евентуалното възражение на ответницата за погасяване по давност на част от
вземанията на ищеца за главница и лихви, поддържано и с отговора на въззивната
жалба.
Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по тълк.д.
№ 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлофикационните дружества
съставляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3-то ЗЗД и
за тях се прилага тригодишна погасителна давност. Задълженията на потребителите
за плащане стойността на доставената топлинна енергия са за изпълнение на
повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, и
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните
плащания са с еднакъв или различен размер. Относно задълженията за лихви
приложима е също кратката тригодишна погасителна давност – чл. 111, б. „в”, пр.
2 ЗЗД.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. В случая, съгласно действалите в процесния
период общи условия на договора, падежът на всяко от задълженията за плащане на
топлинна енергия е 30-о число на месеца, следващ отчетния период (месеца на
доставката). Според чл. 116, б. “б” ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на
иск, а съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК, искът за съществуване на вземането се счита
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. От тази дата и докато
трае съдебният процес относно вземането, давност не тече – чл. 115, ал. 1, б.
“ж” ЗЗД. Прекъсване на погасителната давност може да настъпи само когато за
определено притезание тя е започнала да тече, но още не е изтекла.
В случая заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е
подадено на 22.06.2012г., с оглед на което погасени по давност към този момент
са били вземанията на ищеца, станали изискуеми преди 22.06.2009г. Непогасени по
давност към момента на подаване на заявлението са били вземанията за главница за
периода м. 05.2009г. – м. 04.2011г. Вземането за м. 05.2009г. не е било
погасено по давност към този момент, тъй като същото е станало изискуемо на
30.06.2009г.; Непогасени по давност към датата на заявлението са били и
вземанията за лихви за забава за периода от 01.07.2009г. (чл. 119 ЗЗД) до 11.06.2012г.
Следователно погасени по давност са били вземанията за главница за периода м.
01.2008г. – м. 04.2009г. вкл., и вземанията за лихви за забава за периода
02.03.2008г. – 30.06.2009г. вкл.
Съобразно заключението на СТЕ и на основание чл. 162 ГПК въззивният съд
приема, че размерът на непогасената по давност главница за периода м. 05.2009г.
– м. 04.2011г. възлиза на 1 433.23 лв.. Съобразно заключението на ССЕ и
отчитайки, че това заключение посочва размер на лихвите за забава върху
главници за топлинна енергия и за дялово разпределение /а както беше посочено,
суми за дялово разпределение не са предмет на исковете/, на основание чл. 162 ГПК приема, че размерът на непогасените по давност лихви за забава за периода
01.07.2009г. - 11.06.2012г. възлиза на 161.36 лв. До тези размери и за тези
периоди исковете са основателни.
Крайните изводи на двете инстанции частично не съвпадат, поради
което обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която главният и
акцесорният иск са отхвърлени до посочените размери и периоди и вместо това
бъде постановено друго, с което исковете се уважат до тези размери. При този
изход, решението следва да бъде отменено и в частта, с която ищецът е осъден да
заплати на ответницата разноски за първата инстанция над сумата от 61.34 лв.,
както и в частта, с която е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл.
78, ал. 6 вр. чл. 83, ал. 3 ГПК сумата над 153.35 лв.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата следва да бъде
осъдена да заплати на ищеца разноски за първата инстанция съразмерно с
уважената част от исковете в размер на 201.03 лв., и разноски за заповедното
производство по гр.д. № 12664/2012г. на СРС, 113 състав в размер на 133.85 лв.
По разноските за въззивното производство: При този изход
и изричните претенции, разноски се следват и на двете страни.
Направените от въззивника разноски са в размер на 91.57
лв. – държавна такса, а по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК (ред. ДВ бр.
8/24.01.2017г.) вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП
вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр.
5/17.01.2006г.) въззивният съд, съобразявайки извършените от юрисконсулта
процесуални действия, определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 70 лв.
Или, съразмерно с уважената част, въззиваемата му дължи разноски за настоящата
инстанция в размер на 62.46 лв.
Въззиваемата е претендрала присъждане на адвокатско
възнаграждение на пълномощшника й адв. З.Т. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Съгласно трайната практика на ВКС (решение № 165/26.10.2010г. по т.д. № 93/2010г., ІІ ТО, решение
№ 97/06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. ІІ ТО, решение № 220/07.01.2013г.
по т.д. № 1106/2011г., II ТО, решение № 111/01.07.2011г. по т.д. № 676/2010г.
II ТО, определение № 163/13.06.2016г. по ч.гр.д. №2266/2016г. на ВКС, І ГО и др.), в
случаите, когато се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда
на чл. 38, ал. 2 ЗА, страната следва да представи договор за правна защита и
съдействие, в който да е посочено и конкретното основание от кръга на посочените
в т. 1 - 3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, само при които законът допуска уговаряне на
безплатна адвокатска защита по делата. В случая въззиваемата не е представила
договор за правна защита и съдействие за настоящото производство, а и
представеният в първата инстанция договор за правна защита и съдействие не сочи
на уговорена безплатна правна помощ – с него е уговорено адвокатско възнаграждение,
като е удостоверено частично плащане, съответно не е посочено и конкретно
основание по чл. 38, ал. 1 ЗА. Поради това възнаграждение на адвоката по реда
на чл. 38 ЗА не следва да се присъжда.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 12930 от 13.08.2016г., постановено по гр.д. № 60901/2012г. на Софийски
районен съд, 123 състав в частта, с
която предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, срещу Т.М.Д., ЕГН **********, обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД са отхвърлени до размер от
1 433.23 лв. – главница за периода м. 05.2009г. – м. 04.2011г., и до
размер от 161.36 лв. – лихви за забава за периода 01.07.2009г. - 11.06.2012г., както
и в частта, с която „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
е осъдено да заплати на Т.М.Д., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски над сумата от 61.34 лв., както и в частта, с която „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
е осъдено да заплати на основание чл. 78, ал. 6 вр. чл. 83, ал. 3 ГПК по сметка на Софийския
районен съд разноски за вещо лице над сумата от 153.35 лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Т.М.Д., ЕГН **********, дължи на
„Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, сумата 1 433.23
лв. (хиляда четиристотин тридесет и три лева и 23 ст.) – главница,
представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода м. 05.2009г. – м.
04.2011г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ул. „*******аб. № 309861,
заедно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл.
410 ГПК – 22.06.2012г., до окончателното плащане, както и дължи сумата 161.36
лв. (сто шестдесет и един лева и 36 ст.)
– лихви за забава в плащането за периода 01.07.2009г. - 11.06.2012г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 12664/2012г. на СРС, 113 състав.
ОСЪЖДА Т.М.Д., ЕГН **********,***, да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 201.03 лв. (двеста и един лева и 03 ст.) – разноски за
първоинстанционното производство, сумата 133.85
лв. (сто тридесет и три лева и 85 ст.) – разноски за заповедното
производство по гр.д. № 12664/2012г. на СРС, 113 състав, и сумата 62.46 лв. (шестдесет и два лева и 46
ст.) – разноски за въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 12930 от 13.08.2016г., постановено по гр.д. № 60901/2012г. на Софийски
районен съд, 123 състав в останалата част.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, като
трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.