№ 834
гр. София, 15.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в закрито
заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Елена Иванова
Членове:Златка Чолева
Розалина Г. Ботева
като разгледа докладваното от Розалина Г. Ботева Въззивно гражданско дело
№ 20211100510335 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на С. Б. АЛ. срещу решение № 20099692/
19.04.2021г., постановено по гр. дело № 40500/2020г. в частта, в която е признато за
установено по отношение на жалбоподателката съществуването на вземането на “Т.С.”
ЕАД за сумата 194,97 лева, представляваща цена на топлинна енергия, доставена в
обект, намиращ се в гр. София, ж.к. ****, абонатен № 238957, за периода 01.05.2016г.-
31.12.2016г. и сумата 46,15 лева, представляваща обезщетение за забава за периода
15.09.2017г.-21.02.2021г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 13.03.2020г. по ч.гр.д. № 12471/ 2020г. на Софийския
районен съд, 74 състав. Въззивницата релевира искане за отмяна на решението в
атакуваната част, като се позовават на отменителните основания- нарушение на
материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните
по делото доказателства, довели и до неправилност на съдебния акт.
В срока и реда по чл. 263 ГПК не е постъпил писмен отговор от въззиваемата
страна "Т.С." ЕАД.
Третото лице- помагач на страната на ищеца- “Е." ООД не заявява становище по
жалбата.
Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на
страните и обсъди доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност,
1
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ
на въззивен инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
При извършената проверка по реда на чл. 269, пр. 1 ГПК, настоящият съдебен
състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът
дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с
въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, пр. 2 ГПК.
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 153 ЗЕ и чл. 422 ГПК
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Предмет на настоящото дело е постановеното първоинстанционно решение в
частта, в която са уважени предявените искове срещу ответницата С. Б. АЛ. за
установяване съществуването на вземането на “Т.С.” ЕАД за сумата 194,97 лева,
представляваща цена на топлинна енергия, доставена в обект, намиращ се в гр. София,
ж.к. ****, абонатен № 238957, за периода 01.05.2016г.- 31.12.2016г. и сумата 46,15
лева, представляваща обезщетение за забава за периода 15.09.2017г.-21.02.2021г.
По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата–
етажна собственост (в която се намира процесният имот) е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
Първото наведено в жалбата възражение e, че по делото не е установено
наличието на договорно правоотношение между страните. Съгласно разпоредбите на
чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.)
потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е
физическо лице- ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и
горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Конкретиката на случая
сочи, че ответницата се е разпоредила с правото на собственост върху процесния имот,
което обстоятелство се установява от представения нот. акт за покупко- продажба на
недвижим имот № 168/ 09.08.2017г., том І, рег. № 2306, нот. дело № 153/ 2017г. При
подписване на нотариален акт, оформящ правна сделка, нотариусът извършва
нотариално удостоверяване на правото на собственост, съгласно чл. 586, ал. 1 от ГПК.
В случая нотариусът е проверил правото на собственост на продавача, като в
нотариалния акт изрично е посочено, че пред нотариуса е бил представен н.а. № 41, т.
III, н.д. № 441/ 1976г., удоствоверяващ правото на собственост на продавача.
Удостоверителната функция на нотариуса по сделката е да установи, дали
прехвърлителят (ответницата) е собственик на прехвърленото. Изложеното обуславя
извод, че ответницата е носител на правото на собственост върху имота за процесния
2
период. По делото няма твърдения, нито са събрани доказателства, че ответницата се е
разпоредила с правото на собственост с имота в по- ранен момент от датата на
разпореждане- 09.08.2017г. Следователно, ответницата се явява клиент на топлинна
енергия за битови нужди в имота през процесния период, доколкото по делото е
установено, че същата е била носител на правото на собственост върху имота.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с
битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В
случая несъмнено е, че общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани. Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок
от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани
подобни твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на
възражение срещу Общите условия. Поради изложеното, съдът приема, че между
страните е възникнало облигационно правоотношение, въз основа на договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия от 12.03.2014 г., публикувани
във в-к 24 часа”- броя от 10.02.2014 г. и в-к "19 минути” и Общите условия, одобрени с
решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във в-к "Монитор" броя от
11.07.2016 г.
Като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелство е обявено, че през
процесния период ищецът е доставил посоченото количество топлинна енергия. С
оглед изложеното съдът приема, че за процесния имот на ответницата е доставяна
топлинна енергия съобразно уговореното, като количеството на доставената енергия е
измервано коректно
Второто възражение в жалбата е, че вземането е погасено по давност. Съгласно
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г.
по тълк. дело № 3/ 2011г. на ВКС, ОСГТК, задълженията на потребителите на
предоставяните от топлофикационните дружества стоки и услуги са за изпълнение на
повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт– договор,
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите
им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с
еднакъв или различен размер, поради което същите се погасяват с изтичането на
тригодишен давностен срок – арг. чл. 111, б. „в“ ЗЗД, както и лихвите за
3
забава.съгласно разпоредбата на чл. 114 ЗЗД, давността започва да тече от момента на
изискуемост на вземането, като при срочните задължения, каквито са процесните за
главница, давността започва да тече от падежа. Срокът в настоящия случай е бил
прекъснат с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК на 09.03.2020г., от която дата установителният иск се счита предявен – арг. чл.
422, ал. 1 ГПК и чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Ето защо вземанията на ищеца, станали изискуеми
преди 09.03.2017г., са погасени по давност.
По отношение на процесния период са приложими ОУ, одобрени с Решение №
ОУ- 02/ 03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г., като съгласно чл. 33, ал. 1 от
тях клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в
30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
топлопреносното предприятие. По мнение на мнозинството от настоящия състав,
клаузата на чл. 33 от Общите условия от 2014г., с която е регламентиран падежът за
изпълнение на задължението за плащане на цената на топлинна енергия, е нищожна, на
основание чл. 146, пр. 1 ЗЗПотр, като неравноправна- противоречаща на общия
принцип за добросъвестност, установен в разпоредбата на чл. 143 ЗЗПотр и водещи до
значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца- търговец и тези на
потребителя (купувач)- ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ от 2014г.
е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по
прогнозен дял (по чл.32,ал.1 от ОУ)- в 30 дневен срок от датата на публикуването им
на интернет страницата на продавача. С клаузата на чл.33, ал.2 от ОУ е установен
падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след
изготвянето на изравнителните сметки (по чл.32,ал.2 от ОУ) - отново в 30 дневен срок
след публикуването на интернет страницата на продавача. Мнозинството на
настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа на
задължението за плащане, с притежаването на специално техническо средство от
страна на потребителя (компютър или смартфон), което да му дава възможност за
достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи допълнително
и самата възможността за достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно
икономически положение спрямо търговеца. Потребителят не може да бъде задължен
да направи значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване с
посочените технически средства и отделно от тях – да направи и
допълнителни парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет, за да
може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка
с тези вложения. Ето защо, мнозинството на настоящият съдебен състав приема, че
клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014г. противоречат на императивната норма на
чл.143, ал.1 от ЗЗПотр и като последица от това, на основание чл.146, ал. 1, пр.1
ЗЗПотр – са нищожни. Като последица от това, по отношение на вземанията на ищеца
за дължимата стойност на ТЕ за исковия период от време 01.05.2016г.- 31.12.2016г.,
4
които попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. (в сила от
12.03.2014г.), липсва договорен падеж и за изискуемостта им е необходима покана,
поради което, съгласно нормата на чл.114, ал.2 от ЗЗД, давността е започнала да тече
от датата на възникване на задължението. Датата на възникване на задължението
е първият ден, след изтичане на месеца, в който е извършена доставката на ТЕ. За
вземането за главницата – цена на ТЕ за м.05.2016г., 3 годишната давност е започнала
да тече на 01.06.2016г. и е изтекла на 01.06.2019г.- преди датата на продаване на
заявлението по чл.410 от ГПК – 09.03.2020г. Съгласно чл. 33, ал. 2 Общи условия на
ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, клиентите са длъжни да
заплащат стоиността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за
които се отнасят. Съобразно изложеното. за последния месец от посочения период- м.
декември 2016г., задължението е станало изискуемо на 15.02.2017г., като
тригодишната погасителната давност за него е изтекла преди подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК. Следователно, задълженията за периода от м. 05.2016г. до м. 12.2016г.
включително са погасени по давност
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ /изм.,
ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че потребителите на
топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна
енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една
изравнителна вноска; 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за
сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация. Правилата за
определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително
консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в
действалата през процесния период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл.
155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат
не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а до
възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение
в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В
зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-
малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на
потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче,
това “изравнително” вземане е самостоятелно и различно от вземанията на
топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае
5
до корекция на тези вноски със задна дата. Т.е., задължението за заплащане на
изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски. В настоящия
случай, ищцовото дружество не претендира изпълнение на задължение за доплащане,
което би възникнало едва след изтичане на отчетния период въз основа на резултат от
изравнителната сметка– за процесния период е констатирана сума за връщане на
потребителя. Изложеното обуславя извод, че вземането на ищеца за цена на топлинна
енергия за периода 01.05.2016г.- 31.12.2016г. е погасено по давност и неоснователност
на предявения иск.
На основание чл.119 ЗЗД поради погасяване на главното вземане следва да се
считат погасени поради изтекла давност и вземанията за законна лихва върху
главниците.
Изложеното обуславя извод, че решението на първоинстанционният съд следва
да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат
отхвърлени.
По разноските по делото:
При горния изход на делото въззивницата има правото на разноски за
процесуално представителство. Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА, адвокатът
може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на: 1. лица, които имат
право на издръжка; 2. материално затруднени лица; 3. роднини, близки или на друг
юрист. Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА, в случаите по ал. 1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение. Възмездяването на разноски, при условията на
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, предпоставя представяне на договор за правна помощ, с изрично
указване на постигнато съгласие за начин на представителство при условията на
същата разпоредба. За да упражни това свое право адвокатът следва да представи
сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че
последните са престирани безвъзмездно на основание изрично посочена хипотеза по
чл. 38, ал. 1 ЗА. В т.см. определение № 616 от 5.06.2017 г. на ВКС по гр. д. №
5089/2016 г., IV г. о., ГК. В конкретния случай е представен договор за правна помощ,
видно от който последната е престирана безвъзмездно.
Съобразно Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C- 427/ 16 и C-
428/ 16: „че определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и
установяването им като задължителни с национална правна уредба като разглежданата
в главните производства, възпрепятствайки другите доставчици на правни услуги да
определят възнаграждения под тези минимални размери, е равнозначно на
хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл
решение от 4 септември 2014 г., API и др., C-184/13—C-187/13, C-194/13, C-195/13 и C-
208/13, EU:C:2014:2147, т. 43) член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
6
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат— под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката
— да договорят възнаграждение в по- нисък от минималния размер, определен с
наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски
съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция
следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна
уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения
се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези
легитимни цели.“. Тоест, националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ.
Този извод на съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по
преюдициалното запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява
значението на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му
е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да
се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести даденото
тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или правилността на
решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010г., Elchinov, C-173/09, т. 29.
Относно разноските в заповедното производство:
Съдът счита, че размерът на възнаграждението за осъществено процесуално
представителство в заповедното производство следва да бъде определен на 50лв.
Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското
възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на
делото.
Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на
множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на
доказателствените средства, които се ползват, за да се установят релевантните
обстоятелства или от предмета и обсега на доказване, включително когато последното
се провежда по индиции.
Правната сложност на гражданското производство е обусловена от
приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения.
Когато приложимият закон е уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в
законодателство, което е наднационално това само по себе си обуславя правната
сложност на делото. Последната може да бъде обусловена и от други фактори, като
наличието на множество искове или множество жалби, необходимостта от ползване на
специфични производства – напр. при отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява
7
фактическа и правна сложност трябва да се вземе предвид и поведението на
процесуалния представител на страната, извършените от него процесуални действия,
както и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно
развитата процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна
страна. В тази връзка съдът, трябва да отчете не само спецификата на производството,
но и известните му обстоятелства, когато съответният процесуален представител води
множество сходни производства, с ангажирани идентични доказателства и
доказателствени средства и с идентични доводи от правна страна.
Съдът, като съобрази, че от една страна фактическата и правна сложност на
заповедното производство не е висока, а от друга, че работата на адвоката не се
изчерпва с техническата дейност по попълване и подаване на възражението, а и с
преценка на правния спор и необходимостта от подаване на възражение (т.е. адвокатът
извършва и преценката относно основателността на възражението, доколкото при
липсата на такава преценка и при образуване на производство по чл. 422 ГПК,
клиентът му би отговарял за разноски в много по- висок размер от тези в заповедното,
като би се натрупала и допълнителна лихва), счита, че възнаграждение в размер на
50лв. напълно съответства на правната и фактическа сложност на делото и на
осъществената защита.
Ето защо следва да бъде определено възнаграждение в размер на по 50лв. за
осъществено процесуално представителство в заповедното производство.
Конкретиката на случая сочи, че С. Б. АЛ. е упълномощила Адвокатско
съдружие „Б.к.“ да осъществява представителство по настоящото дело.
Разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ЗА предоставя възможност на страната да сключи
договор за правна защита и съдействие и да упълномощи адвокатско дружество, което
от своя страна съгласно ал. 2 на чл. 71 ЗА има право да преупълномощи един или
няколко съдружници за извършване на процесуално представителство по конкретното
дело. В този случай адвокатското възнаграждение се дължи на адвокатското
дружество, като отношенията между адвокатското дружество и адвоката, осъществил
процесуално представителство на клиента, са без значение за присъждането на
разноските по делото, включително на адвокатското възнаграждение по реда на чл.
38А ЗА. Оказването на безплатна адвокатска помощ и съдействие при някоя от
хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗА може да се извърши, както от конкретен адвокат,
упълномощен от клиента, така и от адвокатско дружество, което е упълномощено от
клиента съгласно чл. 71, ал. 1 ЗА. В зависимост от това кое лице е упълномощено от
страната /дали адвокат или адвокатско дружество/ присъждането на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА следва да се направи съответно на адвоката
или на адвокатското дружество.
Относно разноските в исковото производство:
8
Конкретиката на случая сочи, че С. Б. АЛ. е упълномощила адв. Н.И-. да
осъществява представителство по настоящото дело.
Съдът, като съобрази фактическата и правната сложност на делото,
осъществената от адвоката защита, счита, че на адв. И. следва да бъде определено
възнаграждение в размер на по 120 лева за процесуално представителство, съответно в
първоинстанционното и въззивното производство.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20099652/ 19.04.2021г., поправено с решение №
20152792/ 07.07.2021г., постановени по гр. дело № 40500 по описа за 2020г. на
Софийския районен съд, 74 състав, като вместо това постановява
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК **** против С.Б. А., с ЕГН
********** за установяване вземането на „Т.С.“ ЕАД за
сумата 194,97 лева (сто деветдесет и четири лева 97 ст.), представляваща цена на
топлинна енергия, доставена в обект, намиращ се в гр. София, ж.к. ****, абонатен
№ 238957, за периода 01.05.2016г.- 31.12.2016г., на основание чл. 422 ГПК вр. чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 153 ЗЕ.
сумата 46,15 лева (четиридесет и шест лева 15ст.), представляваща обезщетение
за забава за периода 15.09.2017г.-21.02.2021г., на основание чл. 422 ГПК вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 13.03.2020г. по ч.гр.д. № 12471/ 2020г. на Софийския районен
съд, 74 състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА“Т.С.” ЕАД, с ЕИК **** да плати на Адвокатско съдружие „Б.к.“, с
ЕИК **** сумата 50 лева (петдесет лева), представляваща възнаграждение за
осъществено процесуално представителство на С.Б. А., с ЕГН ********** по ч.гр.д. №
ч.гр.д. № 12471/ 2020г. на Софийския районен съд, 74 състав.
ОСЪЖДА“Т.С.” ЕАД, с ЕИК **** да плати на адв. Н.И-. И., с ЕГН **********,
с адрес гр. София, ул. ****, сумата 120 лева (сто и двадесет лева), представляваща
възнаграждение за осъществено процесуално представителство на С.Б. А., с ЕГН
********** по гр. дело № 40500 по описа за 2020г. на Софийския районен съд, 74
състав и сумата 120 лева (сто и двадесет лева), представляваща възнаграждение за
осъществено процесуално представителство на С.Б. А., с ЕГН ********** във
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
9
Членове:
1._______________________
2._______________________
10