гр. Силистра,10.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Силистренският окръжен съд, гражданско отделение в откритото заседание
проведено на втори юни през
две хиляди и двадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА ВАСИЛЕВА
1. ДОБРИНКА СТОЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
2. мл.с. ОГНЯН МАЛАДЖИКОВ
при участието на съдебния секретар Галина Йовчева и в
присъствието на прокурора , като
разгледа докладваното от съдия ВАСИЛЕВА в. гр. д. № 68/2020 г. по описа
на СОС и за да се произнесе, взе в предвид следното:
Прeдявена е въззивна жалба от К.Р.Р. с ЕГН ********** ***, чрез процесуален представител, против решение № 523/16.01.2020г., постановено по гр.д.№ 315/2019г. по описа на Силистренския районен съд, в частта, с която съдът е ОТХВЪРЛИЛ частично исковата му претенция за сумата над 900.00 лева , в частта , с която е осъден да заплати на ищцата по насрещният иск ЕТ Николинка Стефанова Илиева с фирма „Сингер – 2007 – Николинка Илиева” с ЕИК *********, сумата от 2214.34 лева направени разноски за СМР , обезщетение за забава 85.22 , както и законната лихва върху главницата , считано от 22.05.2019 г. до окончателното изплащане , както и в частта ,с която е осъден да заплати разноски за процеса. Жалбоподателят счита, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон в обжалваните части, поради което моли съда да го отмени и постанови ново, с което да уважи изцяло предявените от него искови претенции и да отхвърли напълно тези, които са предявени срещу него като неоснователни и недоказани, с произтичащите от това законни последици. В с.з. пред тази инстанция се представлява от адв. Р. ***, който поддържа жалбата, моли да бъед уважена.
Ответникът по жалбата и по предявения по делото в първоинстанционния съд иск, ЕТ Николинка Стефанова Илиева с фирма „Сингер – 2007 – Николинка Илиева” с ЕИК и адрес на управление: гр. Силистра, ул. „Добрич” № 115 не е депозирала писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК, въпреки предоставената и от първоинстанционния съд възможност. Не се явява и в с.з. пред тази инстанция, представлява се от адв. В. М., която оспорва жалбата, моли да бъде потвърдено решението на пъровинстанционния съд в обжалваната част.
ОС, като съобрази доводите на страните, както и данните по делото, прие за установено следното: Въззивната
жалба е подадена от надлежна страна
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в срока по чл.259 ГПК , отговаря на
изискванията, визирани в чл.258 и сл. ГПК, поради което е допустима.
Пред първоинстанционния съд настоящият въззивник К.Р.Р., в качестовото си на ищец, е предявил иск против ответника ЕТ Николинка Стефанова Илиева с фирма „Сингер – 2007 – Николинка Илиева” , като претендира съдът да осъди ответника да му заплати сумата от 1200 лв., представляваща наемната цена по договора за наем за периода от ноември 2018 г. до февруари 2019 г. заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 26.02.2019 г., до окончателното й плащане, както и да го осъди да му предаде владението върху отдадения под наем имот. Претендира направените по делото разноски.
Ответникът ЕТ Николинка Стефанова
Илиева с фирма „Сингер – 2007 – Николинка Илиева” е заявила пред първоинстанционния съд, че е спряла плащанията по договора за наем, считано
от м. ноември 2018 г. Предявил е насрещен иск във връзка неуредени имуществени отношения по предходен
договор за наем от 02.03.2012 г. по отношение на същия търговски обект, по
силата на който ищецът ѝ дължи конкретни суми, за които предявява насрещни
искови претенции, приети за съвместно разглеждане в настоящото производство. В рамките на обжалваната част от решението на
районния съд, предмет на обсъждане е претенцията и съдът да осъди ответника по насрещния иск – първоначалния ищец К.Р., да заплати стойността на труда и материалите
по изброените от нето ремонти работи, извършени със средства на ЕТ и за негова
сметка (или увеличената стойност на
вещта след направените подобрения, ако е по – висока), заедно с обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 30.08.2015 г. (датата на
завършване на ремонта) до 21.05.2019 г. в размер на 2947,11 лв. Направил е възражение
за задържане на имота до заплащане паричната равностойност на подобренията.
Пред първоинстанционния съд е
представен и приложен като доказателство по делото договор за наем от
01.02.2017 г. между страните, съгласно който ищецът в качеството си на
наемодател отдал за временно възмездно ползване на ответния ЕТ в качеството на
наемател търговски обект – магазин с площ от 56 кв.м., находящ се в гр.
Силистра, ул. „Баба Тонка” № 2 срещу месечен наем в размер на 400 лв., платима до 15-то число на текущия месец по банков
път. Съгласно чл. 3 от договора, срокът на действие е една година, който съгласно чл. 6, ал. 1 подлежал
на възобновяване, ако след изтичането на първоначалния срок използването на
вещта продължи със знанието и без противопоставянето на която и да било от
страните по него. Страните не спорят, че през м. май 2018 г. по устна уговорка
между тях наемната цена била намалена на сумата от 300 лв. месечно. От месец
ноември 2018 г. ответникът преустановил да изплаща същата, което последният не
оспорва.
Така установените договорни отношения се
предхождат от договор за наем по отношение на същия имот между същите страни,
считано от 02.03.2012 г. срещу месечна наемна цена от 400 лв., чийто срок на
действие 10 години . От приложеното гр. дело № 56 по описа на СРС за 2017 г. се установява,
че на 17.01.2017 г. наемодателят
предявил срещу наемателя си иск за присъждане
на сумата от 2400 лв., представляваща незаплатена наемна цена за месеците от
юли до декември 2016 г. Впоследствие делото било прекратено поради оттегляне на
претенцията от ищеца с молба от 03.04.2017 г. Към настоящото дело е
представено споразумение от 23.02.2017 г., съгласно което договорът за наем от 02.03.2012 г. се
прекратява , считано от 17.12.2016 г. , като наемателят признал, че дължи наем
и обезщетение за ползване на имота общо за периода от м. юли 2016 г. до м.
януари 2017 включително в размер на 2800
лв., както и разноските по гр.д. № 56 по описа на СРС за 2017 г. в размер на
577 лв., а наемодателят – стойността на извършен в обекта ремонт, а именно
2529,41 лв., както и сумата от 383 лв.
(заплатена от наемателя по конкретно посочена фактура). Страните по
споразумението се съгласили да извършат прихващане между насрещните си
вземания, а разликата от 364 лв. – да бъде заплатена от ЕТ на две вноски заедно
с наемната цена по новия договор за наем от 01.02.2017 г.
В настоящата инстанция няма да се
обсъждат възраженията на ЕТ относно нищожността или унищожаемостта на
споразумението, защото в тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Между страните не е спорно, а и от
показанията на разпитаните по делото свидетели става ясно, че ищцата по
насрещния иск е осъществила ремонтни дейности в наетия търговски обект през
лятото на 2015 г., т.е. по време на действие на договора за наем от 02.03.2012 г. Доводите в жалбата касаят стойността на тези ремонтни
работи, която жалбоподателят счита, че е заплатил със споразумението от 2017 г.
, като заявява, че настоящата претенция в частта, касаеща заплатения от
ответника труд за извършените ремонтни работи от съпруга и сина на ЕТ се базира
на документи, изготвени про кауза и със задна дата и касае дейности, за които
той не е давал съгласие, съгласно клаузата на чл. 3.5 от първоначалния договор
от 2012 г. В тази връзка, районният съд правилон е приел, че необходимостта от
съгласие на наемодателя е преодоляна чрез писмените изявления на наемодателя,
инкорпорирани в квитанция № 1 от 15.01.2015 г. и квитанция № 2 от 15.02.2015
г., според които същия дава съгласие за извършването на ремонта и се съгласява
да заплати стойността на вложените в ремонтните дейности труд и материали. Оспореното
авторство на подписите върху тези платежни документи е опровергано от
констатациите на назначената от РС СГЕ. Неоснователен
е и доводът, че споразумението от
23.02.2017 г. урежда по
окончателен начин отношенията между страните във връзка с извършения ремонт,
тъй като извън направеното признание от страна на наемателя К.Р., че в обекта са извършени СМР на обща
стойност 2529,41 лв., за която сума са издадени три конкретно посочени фактури,
не е постигната договорка, че с това се изчерпват претенциите на наемателя във
връзка с осъществения от него ремонт. Ето защо, правилно районният съд е приел,
че подписаното споразумение не
преклудира възможностите на ЕТ да потърси по съдебен ред остатъка от стойността
на разходите за предприетия ремонтни дейности. Вярно е, че е нямало никакви
пречки в споразумението от 2017 г. да залегнат и разходите за труд, ако е имало
такива, но фактът, че същото не е сторено не следва да се тълкува като
преклудиращо възможността на възззиваемото ЕТ да ги търси, след като в него не
е залегнала клауза в този смисъл още повече, че от данните по делото става ясно, че споразумението е изготвено по
инициатива на ищеца и от неговия адвокат и би следвало, съобразявайки своя
интерес, да включи такава клауза, ако е искал да бъде оптимално защитен от
бъдещи претенции. Неоснователни са и
доводите за изтекла давност. Насрещният иск е предявен през май 2019 г., а
ремонтните работи са осъществявани през
юли 2019 г. Освен това, възражение за погасителна давност по този иск не
е направено своевременно пред първата инстанция. Там е коментиран единствено
въпроса за давност върху претенцията за мораторна лихва върху една част от
периода, което е взето предвид от съда и не е предмет на настоящата жалба.
Съгласно назначената СТЦЕ и
изслушаните св. И, С и С, районният съд е установил, че в отдаденото под наем
помещение са извършени СМР на обща стойност 5725 лв., от които 3408 лв. за
вложени материали и 2317 лв. за труд съобразно трудови норми за съответните
строителни работи. Ищцата по насрещния иск е представила доказателства, че за фактическото
осъществяване на ремонта е ангажирала по трудово правоотношение своите синове и
съпруг, на които заплатила трудово възнаграждение за месеците юни, юли и август
2015 г. в общ размер от 5100 лв. Тези доказателства не са оспорени относно
тяхната истинност и съдържание в предвидения по ГПК ред, поради което са годно
доказателство, още повече, че липсват доказателства, които да ги оборват. В
тази връзка , твърденията на въззивника, че са изготвени про кауза и за целите
на процеса, са недоказани. Правилно
първоинстанционният съд е изчислил, че общата стойност, която ответникът по насрещния
иск следва да заплати на съконтрахента си за извършването на ремонта, на сумата
от 3195,59 лв., получена след като от общата стойност на ремонта (5725 лв.
според заключението на вещото лице) се приспадне сумата от 2529,41 лв.,
задължението за чието заплащане е погасено чрез прихващане, извършено чрез
споразумението от 23.02.2017 г. Въпросът дали следва да се преценяват
действителните разходи или увеличената стойност на имота след подобренията не е
предмет на въззивния контрол пред тази инстанция, тъй като няма жалба в тази
насока. Няма жалба и доводи относно
началната дата на дължимост на обезщетението за забава върху така установеното
задължение на въззивника.
.Въпреки, че е обжалвал решението
на първата инстанция относно частичното отхвърляне на предявени от него иск за
сумата над 900 лв., жалбоподателят не е навел доводи за неправилност на същото в тази част. Въпреки
това, въззивната инстанция следва да отбележи, че правилно районният съд е
приел за основателната заявената искова претенция то него до размера
900лв., представляващ три месечни
наема дължими от въззиваемия ЕТ за месеците ноември, декември 2018 г. и януари
2019 г., както и за отхвърляне на иска по отношение на неплатения наем за месец
февруари 2019 г., тъй като към този месец договорът между страните е прекратен
и отношенията между тях се уреждат по чл. 236, ал. 2 ЗЗД , каквото основание в
настоящото дело не е заявено от ищеца. Самият жалбоподател се позовава на
инициираното от него прекратяване на договора преди завеждане на иска, така ,
че относно действителността на тези му правни действия не са наведени
аргументи. В крайна сметка обжалваното решение
не съдържа диспозитив, с който да уважава иска до 900 лв. и да го отхвърля до 1200 лв., тъй като, поради извършеното
пррихващане първоначалните искови претенции са отхвърлени, а осъдителната част
касае само разликата, която ищецът има да изплаща. Ето защо, в тази част не
следва да се постановява решение от тази инстанция , а само да се констатира
правилността на изводите на районния съд относно това възражение.
Въз основа на направено искане за прихващане на сумите по
претенциите на страните по делото, първоинстанционният съд е приел, че в полза
на ЕТ по насрещния иск, настоящ
въззиваем следва да се присъди главница в размер на 2214,34
лв., съставляваща разликата между неизплатената част от стойността на
ремонта (3195,59 лв.) и сумата от 981,25 лв. (900 лв. наем и 81,25 лв.
обезщетение за забава).
С оглед на горните съображения, съдът счита, че жалбата е неоснователна по изложените от тази инстанция мотиви, което води до правилност на решението на първоинстанционния съд в обжалваната част, поради което следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода от делото, въззивникът следва да заплати на въззиваемия ЕТ разноски по делото пред тази инстанция. Представен е в с.з. договор за правна защита от страна на процесуалния представител на ответника, съгласно който същият е ангажиран за хонорар от 850 лв., След въпрос на процесуалиня представител на въззивника , адвокатът на ЕТ уточни, че по първия иск хонорарът му е 400 лв., а по втория – 450 лв.Позовавайки се на измененията в НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения от 15.05.2020 г., а също и поради факта, че договорът за правна защита е сключен на 01.06.2020 г., жалбоподателят направи възражение за прекомерност, като счита, че хонорарите са силно завишени , съгласно чл. 7, ал.2, т.1 и 2 от Наредбата, минимумът по които за първия иск е 100 лв., а за втория – 278 лв. Съдът счита, че искането е основателно. Фактическата и правна сложност по делото, доколкото я има, е била разгърната пред първата инстанция. Пред настоящата инстанция не са събирани нови доказателства, не са извършвани процесуални действия с особена сложност и трудоемкост, които да оправдават четирикратно завишение на минимума на адвокатския хонорар по първия иск и двукратно по втория. Съдът счита, че , съгласно чл. 78, ал.5 ГПК следва да осъди въззивника за заплати на въззиваемото ЕТ редуциран размер на направените от него разноски по делото за адвокатско възнаграждение до размера на 378 лв. общо за двата иска.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Водим от горното ОС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 523/16.01.2020г., постановено по гр.д.№ 315/2019г. по описа на Силистренския районен съд, в частта, с която съдът е ОСЪДИЛ К.Р.Р. с ЕГН ********** *** за заплати на ЕТ Николинка Стефанова Илиева с фирма „Сингер – 2007 – Николинка Илиева” с ЕИК и адрес на управление: гр. Силистра, ул. „Добрич” № 115, ет. 2, ап. 6 неизплатена част от направените от ищеца в качеството му на наемател по договор за наем от 02.03.2012 г. разноски за следните СМР в търговски обект – магазин с площ от 56 кв.м., находящ се в гр. Силистра, ул. „Баба Тонка” № 2, собственост на ответника – наемодател по същия договор, извършени през лятото на 2015 г.:
1.Вътрешно преустройство на обекта, включващо събаряне на вътрешна стена от итонг, изграждане на нова вътрешна стена с цел увеличаване на площта за клиенти за сметка на площта за складово помещение и създаване на ново вътрешно пространство за поставяне на хладилна витрина;
2.Събаряне на входно дървено предверие от стара прогнила дървесина и включване в откритата площ към магазина;
3.Смяна на прозорец и входна врата с нови такива от ПВЦ;
4.Цялостна подмяна на ел. инсталацията на помещението;
5.Вътрешен ремонт на помещението – циментова замазка, настилка с гранитогрес, изработване на цокъл от гранитогрес, преместване на ВиК инсталация, монтаж на мивка и ел. бойлер;
6.Вътрешно измазване и боядисване на помещението и на дървените рафтове;
7.Външен ремонт на помещението - шпакловка с теракол фасада, измазване основа грунд – фасаген, измазване с фасаген, шкурене и боядисване на метален сенник, облицоване на стъпала с гранитогрес
в общ размер от 2214,34 лв. (две хиляди двеста и четиринадесет лв. и 34 ст.), обезщетение за забава върху тази сума за периода от 15.02.2019 г. до 21.05.2019 г. в размер на 85,22 лв. (осемдесет и пет лв. и 22 ст.), както и законна лихва върху главницата от 22.05.2019 г. до окончателното й плащане, както и в частта, с която е ОСЪДИЛ К.Р.Р. с ЕГН ********** *** за заплати на ЕТ Николинка Стефанова Илиева с фирма „Сингер – 2007 – Николинка Илиева” с ЕИК и адрес на управление: гр. Силистра, ул. „Добрич” № 115, ет. 2, ап. 6 направените по делото разноски по съразмерност в размер на 92 лв. (деветдесет и два лв.) за държавна такса, 51 лв. (петдесет и един лв.) за експертиза, 11 лв. (единадесет лв.) за депозит за разпит на свидетели и 477 лв. (четиристотин седемдесет и седем лв.) за адвокатски хонорар.
ОСЪЖДА К.Р.Р. с ЕГН ********** *** да заплати на ЕТ Николинка Стефанова Илиева с фирма „Сингер
– 2007 – Николинка Илиева” с ЕИК и адрес на управление: гр. Силистра, ул. „Добрич” № 115, ет. 2, ап.
6 направените по делото разноски за
адвокатски хонорар пред тази инстанция, РЕДУЦИРАНИ до сумата от 378 /триста
седемдесет и осем/ лева.
В останалата си част решение № 523/16.01.2020г., постановено по гр.д.№
315/2019г. по описа на Силистренския районен съд е влязло в сила.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.