РЕШЕНИЕ
№ 70
гр. ХАСКОВО, 16.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:ТОШКА ИВ. ТОТЕВА
Членове:АННА ВЛ. ПЕТКОВА
ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря Д. Й. Х.
като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско
дело № 20225600500741 по описа за 2022 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 581/18.10.2022 година, постановено по гр.д. №
2345/2021 година по описа на РС-Хасково, районният съд е уважил
предявените от Е. Г. Н., Т. Г. Н. и М. Г. Н., всички от *****, субективно
съединени искове с правно основание чл. 124 ал. 1 ГПК, като по отношение на
Община – Хасково е прието, че тримата ищци са собственици на основание
наследяване и давностно владение на следния недвижим имот: Поземлен
имот с идентификатор ****, находящ се в ****, вид територия - земеделска,
категория 4, НТП Нива, площ 584 кв.м, стар номер ****, одобрен със Заповед
на КККР № РД-18-1564/04.09.2018г. на ИД на АГКК, при граници имоти с
идентификатор *****; *****; *****; *****. С оглед изхода на делото са
разпределени деловодните разноски – възложени са на Община – Хасково.
Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът
Община - Хасково. С подадената въззивна жалба се въвеждат доводи за
неправилност – необоснованост и нарушение на материалния закон.
Въззивникът настоява, че представеното и прието като доказателство по
делото решение на Общинска служба по земеделието за възстановяване на
правото на собственост върху земи в съществуващи или възстановими на
1
терена реални граници, установява правното основание за придобиване на
правото на собственост от Общинат. Акцентуват на законосъобразното
съставяне на АЧОС № 9896 и липса на данни за неговата отмяна. Считат,
също, че ищците не са установили от кой момент са започнали да владеят
имот, откъдето броенето на срока за придобивната давност не било
безспорно. С тези и останалите доводи, въведени с въззивната жалба, молят
въззивния съд да отмени атакуваното решение, да отхвърли исковете в
пълния им обем и да им присъди направените деловодни разноски за двете
инстанции.
В срока по чл. 263 ал. 1 ГПК въззиваемите Е. Г. Н., Т. Г. Н. и М.
Г. Н. подават писмен отговор чрез упълномощен адвокат Н. Т.. Оспорват
въззивната жалба като неоснователна. Заемат становище за правилност на
атакуваното решение и правят искане за неговото потвърждаване, както и за
присъждане на деловодни разноски за въззивната инстанция. Считат, че
представените от тях доказателства по несъмнен начин установяват, че
наследодателят им, а след смъртта му и самите те като негови наследници,
необезпокоявано са упражнявали правото на собственост върху имота, в това
число са застроили през 1985-1987 година жилищна сграда и са направили
други подобрения в имота.
С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени
искания.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и
правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите и исканията
на страните, констатира следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е
подадена в срок, от надлежно легитимирани страни, при наличието на правен
интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана
по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна
проверка, съставът на ХОС намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
2
съобразно разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба и отправеното
до съда искане, спорът е правилно квалифициран като такъв за собственост, а
произнасянето на РС-Хасково съответства на заявените за разглеждане
претенции.
При разглеждането на делото първоинстанционният съд е събрал
всички съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Съдът
обосновано е отговорил на всички направени от ответника възражения.
Обсъдил е в съвкупност събраните по делото доказателства и не е допуснал
сочените от въззивника нарушения. Въз основа на тях е достигнал до
правилния и законосъобразен извод, че предявеният установителен иск за
собственост е основателен и доказан, поради което основателно го е уважил.
Изложените от първоинстанционният съд мотиви на основание чл. 272 от
ГПК се споделят от настоящата инстанция. Възприема се и изложената от
ХРС фактическа обстановка, поради което ХОС се придържа към нея. Пред
настоящата инстанция не се представиха нови допустими доказателства,
които да дават основание да се направи извод, различен от направения от
решаващия съд.
Делото е образувано по предявени субективно съединени
установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, от Е. Г. Н., Т.
Г. Н. и М. Г. Н., всички от ***** против Община Хасково. Ищците твърдят,
че общият им наследодател Г. Т.Н. с ЕГН **** е закупил имота от Е. М. Р. с
писмен договор от 04.11.1985 година. Понеже при сключването на договора
не била спазена изискуемата от закона нотариална форма, те претендират
придобивен способ по чл. 79 от ЗС – по давност, с изтичане на 10-годишен
срок на придобивна давност в полза на техния наследодател. По този начин,
ищците заявяват началото на владението от датата на сключването на
договора – 04.11.1985 година и възраженията на ответника за противното са
неоснователни. Твърдят, че наследодателят им е осъществявал владението
явно, необезпокоявано и постоянно повече от 30 години, като в нито един
момент имотът не е бил изоставян. На следващо място, ищците твърдят, че
след смъртта на наследодателя им, настъпила на 29.04.2021 година, те са
придобили правото на собственост върху имота по силата на наследствено
правоприемство.
Ответникът оспорва предявения иск като недопустим, неоснователен и
недоказан. Едно от въведените възражения срещу иска е за липса на
идентичност между имота, описан в процесния договор от 1985 година и
3
този, който ищците, а преди техния наследодател, владеят на място. Считат,
че не се доказва обективният елемент на давността, а именно
необезпокояваното и непрекъснато владение върху процесния имот, както и
субективният - демонстрирано намерение за своене на имота. Поддържат, че
Общината законосъобразно е актувала процесния имот като общински и се
позовават на материалната доказателствена сила на съставения от тях АЧОС.
В хода на първоинстанционното производство е била назначена
съдебно-техническа експертиза, заключението на която ХОС възприема като
компетентно и обективно. От заключението и от обясненията на в.л. в
съдебно заседание се установява, че владеният на място от ищците поземлен
имот е идентичен по граници и размер с нанесения на кадастралната карта на
**** ПИ с идентификатор ****, както и с имота, описан в договора от 1985
година. Същият този имот (дворно място) бил нанесен на КиРП на **** от
1940 година, с планоснимачен номер 62, като в разписния лист към плана за
дворното място било вписано на името на Н. Р. Г., а самото дворно място
било изцяло извън строителните граници на населеното място. След плана от
1940 година последвал неодобреният кадастрален план от 1987 година. В него
процесният имот бил нанесен отново като дворно място с планоснимачен
номер 15, като към 1987 година дворното място вече било оградено с
полумасивна ограда и в него - нанесена двуетажна масивна жилищна сграда,
означена със сигнатура „2МЖ“. Съседните на процесния имот места също
били нанесени като такива, оградени с полумасивни огради. В същото време
вещото лице обяснява, че при изработване на новата кадастрална карта на
**** бил приложен метод – софтуерно преобразуване на картата на
възстановена собственост (КВС) в кадастралната карта и кадастралните
регистри (КК и КР). При това, не били извършени дейностите по изследване и
отстраняване на евентуални грешки на т.нар. „контактни зони“, (т.е. зоните, в
които „контактуват“, допират се, застъпват се или се разминават) плановете
на урбанизираните територии с планове на неурбанизираните територии.
Районът, обхващащ имоти с номера ******, част от който бил процесният
имот, по кадастралния план от 1940 година бил точно такава „контактна
зона“, в която се застъпвали кадастралният план от 1940 година на
населеното място и картата на възстановената собственост на земеделските
земи, на която се позовава ответникът и в която процесният имот е нанесен с
номер **** със собственик –****** (а впоследствение „пренесен“ софтуерно
4
на кадастралната карта на ****, в която процесният имот е нанесен с ид.
***** със собственик ****).
Изводите на вещото лице от СТЕ намират опора и в събраните по
делото писмени доказателства, както и свидетелските показания. Така, от
приет като доказателство по делото и неоспорен от ответника договор от
04.11.1985 година е видно, че наследодателят на ищците е сключил сделка с
Е. М. Р. за прехвърляне на процесния имот, за който в договора е посочено, че
представлява част от наследствен имот от бащата на продавачката М. Н. Р.
Това кореспондира със заявлението на ищците, че семейството им притежава
този имот още от времето на дядото на прекия им наследодател Г. Т. Н., а
именно – от Н. Р. Сключването на договора е удостоверено от кмета на ****,
за което е положен печат на кметството. На следващо място, отношението на
Кметството на ***** към процесния имот като такъв извън патримониума на
същото, се установява от издаденото на 31.08.2007 година от кмета на селото
удостоверение. Същото е прието като доказателство по делото и също не е
оспорено от ответника. С него издателят е удостоверил, че Г. Т. Н. с ЕГН
********** е закупил процесния имот, „намиращ се в края на *****, с
договора от 04.11.1987 година. От събраните по делото гласни доказателства
– показанията на свидетелите Г. Х. Х. и З. С. П. се установява началото на
владението на процесния имот от наследодателя на ищците през 1985 година,
обстоятелството, че той се намира именно в „контактната зона“, за която
говори вещото лице, ограждането, застрояването на имота, създаването на
лозовите насаждения, както и постоянно и спокойно владение от 1985 година
до предявяване на иска.
При така събраните доказателства и давайки приоритет на
заключението на СТЕ, въззивният съд приема, че ищците са провели пълно и
главно доказване на твърденията си по иска за собственост. Основателността
на направеното от ответника възражение за собствени права върху имота се
предопределя от отговора на въпроса – какъв е характерът на процесния имот
– земеделски или не, възможно ли е по отношение на него да настъпи
реституция по реда на ЗСПЗЗ и какви правни последици е породило Решение
№ 24-32/25.08.1998 година на Общинска служба по земеделие – Хасково, от
което ответникът претендира права. Съдът в настоящото производство има
правомощията самостоятелно да обследва предпоставките за настъпване на
реституцията по претендирания от ответника ред – по силата на ЗСПЗЗ.
5
Трайната съдебна практика на ВКС приема, че по влезлия в сила
административен акт, в исковото производство за собственост решаващият
съд следва да упражни косвен контрол за законосъобразност, ако страната по
спор за собственост, която не е взела участие в административното
производство, възразява за липса на предпоставки за възстановяване на
собствеността (н.п. Решение № 407/13.07.2010 година на ВКС по гр.д.
289/2009 година, І г.о., ГК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК). В случая,
ищците не са участвали в административното производство по издаване на
Решение № 24-32/1998 година и правят такива възражения. Поради това,
въззивният съд в настоящия си състав счита, че в случая е допустимо
упражняване на косвен съдебен контрол по чл. 17 ал. 2 от ГПК в рамките на
развилия се спор за собственост.
Следващ и по-важен в случая въпрос, на който следва да се отговори –
налице ли е някоя от хипотезите по ЗСПЗЗ, за да бъде възстановено правото
на собственост на ответника върху процесния имот. Въззивният съд счита, че
на този въпрос следва да се отговори отрицателно. Събраните по делото
доказателства са еднопосочни – поне от 1940 година имотът е притежание на
семейството на наследодателя на ищците, след това през 1985 година е
закупен отпоследния (макар и сделката не е произвела вещно-прехвърлителен
ефект). В неодобрения план от 1987 година имотът отново се третира като
дворно място – оградено и застроено, като по делото липсват доказателства и
дори индиции – процесният имот да е бил отчужден, обобществен в резултат
на колективизацията, вннесен в ТКЗС или да е бил част на стопанския двор на
колективно стопанство. Заключението на експерта дава обяснение за
причините, поради които процесният имот е бил нанесен в КВС като такъв,
принадлежащ към селскостопански фонд, а след това и в ККиКР като
собственост на Община – Хасково: не е бил извършен анализ и обследване на
„контактните зони“ между урбанизираната територия и неурбанизирана
такава - земеделските земи, подлежащи на възстановяване по ЗСПЗЗ (в
каквато зона без съмнение попада процесният недвижим имот). Налице е
„застъпване“, в резултат на което процесният поземлен имот, ограден и
застроен още през 1985-1987 година от наследодателя на ищците, т.е. преди
началото на земеделската реституция, е разглеждан и третиран като
земеделска земя. От тук е изводът, че Решение № 24-32/1998 година на ОСЗ –
Хасково, а от там и АЧОС, на който се позовава ответникът по делото, не
6
доказват правото му на собственост върху процесния имот, т. е. фактическия
състав на съответното удостоверено придобивно основание.
По тези и останалите доводи, изложени в първоинстанционния съдебен
акт, споделени от ХОС, въззивната жалба от Община - Хасково се явява
неоснователна. Решението следва да бъде потвърдено като правилно –
законосъобразно и обосновано.
С оглед изхода на делото, на въззивника следва да бъдат възложени
деловодни разноски, направени от въззиваемите – заплатено адвокатско
възнаграждение, за което се представят надлежни доказателства.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 581 от 18.10.2022 година, постановено
по гражданско дело № 2345 по описа на РС-Хасково за 2021 година.
ОСЪЖДА Община Хасково, с адрес - гр.Хасково, пл.“Общински“ №
1, да заплати на Е. Г. Н., ЕГН **********, Т. Г. Н., ЕГН ********** и М. Г.
Н., ЕГН **********, всички от *****, сумата 800 лева – деловодни разноски
за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7