Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 17.05. 2019г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение-въззивни състави, IV-Г състав в публично съдебно
заседание на 19 февруари 2019г., в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
При
секретаря АНТОАНЕТА П.А, като сложи за разглеждане докладваното от съдия
ОРЕШАРОВА гражданско дело №13693 по описа за 2018г.
Производството е по реда на чл.
258-273 ГПК.
С
решение № 255796/31.10.2017г., Софийски районен съд, III ГО, 82 състав е приел за установено
по предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.
чл.35, ал.3 Закона за държавния служител, вр. чл.92 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, че Д.В.И., ЕГН ********** дължи на Агенция „М.“, БУЛСТАТ *******, сумата
от 720 лева – неустойка по договор
за базов курс на обучение в Агенция „М.“
с рег. № 1603/120/09.10.2012г. ведно със законната лихва за забава, считано от
17.11.2014г. – датата на подаване на заявление за издаване на заповедта за
изпълнение до окончателното заплащане и сумата от 127,70 лева, представляваща законна лихва за забава за периода от
30.01.2013г. до 23.10.2014г., като са
отхвърлени предявените искове за разликата до пълните претендирани размери. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д.В.И. е осъдена да заплати и сума в размер на 172 лева, съразмерно на уважената част
от исковете – за държавна такса, юрисконсултско възнаграждение и депозит за вещо
лице и направените по заповедното производство разноски по ч. гр. д. №
62837/2014г. на СРС, 82 състав в размер на 17,03
лева – за държавна такса, съразмерно на уважената част от исковете. На основание чл.78, ал.3 ГПК Агенция „М.“ е
осъдена да заплати на Д.В.И. направените по делото разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лева, съразмерно на отхвърлената част от
исковете.
В
законоустановения срок срещу решението на Софийски районен съд в
отхвърлителните части е постъпила въззивна
жалба от Агенция „М.“, чрез юрк.П., в която са изложени доводи за
неправилност на съдебното решение. Посочва се, че неправилно не е взето в
предвид обстоятелството, че на 09.10.2012г. между Агенция „М.“ и Д.В.И. е бил
сключен договор за базов курс за обучение в Агенция „М.“, който същата се е
задължила да завърши успешно и съгласно чл.5, т.1 от сключения договор, Д.И. е
била длъжна да завърши успешно базовия курс за обучение на митнически
служители, провеждан в периода от 01.10.2012г. до 22.03.2013г. Сочи, че в чл.5,
т.4 от същия договор е било предвидено, че при неизпълнение на задълженията Д.И. се е задължила да възстанови на Агенция „М.“
разходите по обучението съответно на неизпълнението. С писмо с рег. №
4401/21/18.01.2013г. на началника на Митница Аерогара София е била изпратена
молба от Д.И., с която последната е поискала служебното й правоотношение да
бъде прекратено по взаимно съгласие, като същото е прекратено със заповед №
264/18.01.2013г., считано от 22.01.2013г. и на същата дата на Д.И. е връчено на
ръка писмо с рег.индекс 4401/26/18.01.2013г., с което е поканена да заплати сумата от 1800 лева в
седемдневен срок, което тя не е направила. Посочва, че от изтичането на
седемдневния срок – 29.01.2013г., ответницата е изпаднала в забава и дължи законна лихва, изчислена върху главница
1800 лева за периода от 29.01.2013г. до датата на погасяване на задължението й.
Смята, че първоинстанционният съд неправилно и необосновано е приел, че
разходите по обучението на Д.И. трябва да бъдат съответни на периода, в който
тя е посещавала обучението. Според
въззиваемата страна това не е било уговорено между страните по договора за
обучение, а същият не препраща и към подобна законова разпоредба. Оспорен и реда,
по който е изчислен коефициентът на посещаемост. Посочва, че в договора за
обучение е имало три кумулативно предвидени предпоставки, които
първоинстанционният съд не е обсъдил: ответницата да е посещава целия курс на
обучение, да положи успешно тестовете и изпитите след обучението и да работи в
Агенция „М.“ за период от три години след завършване на базовия курс. Поради
изложените съображения юрк.П. счита, че за Агенция „М.“ възниква правото да
търси и получи обезщетение за направените разходи за обучението на служителката
при неспазването на една или няколко от посочените предпоставки. Прави се
искане решението на първоинстанционния съд да бъде изцяло отменено като
неправилно и да се уважи претенцията в пълен размер. Претендира се
юрисконсултско възнаграждение.
В
законоустановения срок е постъпила насрещна
въззивна жалба срещу решението в
уважените части, подадена от Д.В.И., чрез адв. Ч.. В нея е посочено, че смята решението
на първоинстанционния съд за частично неправилно. Посочва, че ищецът
едностранно е посочил размера на направените разходи, определяйки неустойка в
размер на 1800 лева – сума, която е шест пъти над минималната работна заплата
за страната и поради тази причина уговорената неустойка противоречи на добрите
нрави и надхвърля своята обезпечителна и обезщетителна функция и създава
възможност за неоправдано облагодетелстване. На следващо място сочи, че
договорът за обучение е бил сключен
девет дни след неговото стартиране и затова в началото ответницата е била в
неизвестност, че следва да поеме подобен ангажимент. Следвало е да подпише
договора предвид зависимостта й от ищеца. Изложени са съображения, че
неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди от ищеца и
разходите, направени за обучението. Сочи се като неправило възприетото от
първоинстанционния съд, че при прекратяване на служебното правоотношение с
Агенция „М.“ продължаването на курса за обучение е лишено от основание и
договорите са два и се излагат съображения,
че в случай, че се приеме, че прекратяването на единия договор води до прекратяване
на другия, то следва, че и двата договора са били прекратени по взаимно
съгласие и неустойка не се дължи. Излага
съображения, че И. е сключила договора за обучение при условията на крайна
нужда, тъй като е била самотна майка и в лошо финансово състояние. Прави искане
за отмяна на първоинстационото решение и за отхвърляне изцяло на предявените
искове като недоказани и неоснователни. Претендират се разноски.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението на
първоинстанционния съд, а по допустимостта в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Настоящият въззивен състав
счита, че същото е правилно, като с оглед чл.272 ГПК препраща към мотивите на
първоинстанционното решение. По доводите във въззивната жалба и в насрещната
въззивна жалба излага следните съображения:
В
чл.35 ЗДСл, съответно чл.234 КТ законодателят е предвидил възможност работодателят
по служебно или трудово правоотношение да осигурява условия за повишаване на
професионалната квалификация и развитие на наетите служители чрез провеждане на
обучения, които се организират и финансират от него. Съгласно ал.3 на чл.35
ЗДСл в редакцията към възникване на служебното правоотношение и чл.35, ал.2 от
Устройствения правилник на Агенция М. след назначаване със заповед от 24.09.2012год.
на ответницата Д.В.И. за служител на Митница Аерогара София, на длъжност
инспектор, считано от 26.09.2012год., последната е подлежала на задължително
обучение, поради което е сключен и договор от 09.10.2012год.
за базов курс за обучение за периода 01.10.2012год. до 22.03.2013год. В тази връзка независимо, че страните са
обвързани от служебно правоотношение, процесния договорът за обучение е
облигационен и към него намират приложение правилата на ЗЗД, поради което и в
случая при позоваване изрично в исковата молба по делото на неизпълнение на
чл.5, т.1 от сключения договор между страните, а именно ответницата е поела
задължение да завърши успешно базовия курс на обучение на митнически служител
за посочения срок следва да намери приложение
уговорената между страните санкция, която има белезите на неустойка, за
неизпълнението в чл.5, т.4, а именно обучаемият служител следва да възстанови
на Агенцията разходите по обучението, съответно на неизпълнението и които
разходи общо са посочени в чл.2,т.3 от договора в размер на 1 800лв.
В
настоящия случай няма спор по делото, че ответницата Д.И. не е завършила
базовия курс на обучение, но е посещавала курса на обучение до прекратяване на
служебното й правоотношение, считано от 22.01.2013год. по взаимно съгласие на страните, видно от
приложената заповед от 18.01.2013год. В
чл.5 от договора, но в т.2 и т.3 на чл.5 е предвидено също в задълженията за
обучаемия и да посещава редовно определените присъствени дни на курса и да
положи успешно тестовете и изпитите, съгласно програмата-чл.5, т.2, както и да
работи в Агенцията за период от три години след завършване на базовия курс на
обучение-чл.5, т.3, като в чл.7 от договора е предвидено, че при неизпълнение
на посочените задължения по чл.5, т.1, 2 и 3, обучаемия възстановява разходите
по обучението, съответно на неизпълнението. В исковата молба обаче изрично
при излагане на обстоятелствата на които
се основава претенцията ищецът конкретно се позовава на неизпълнение от страна
на ответницата обучаема по договора за обучение на чл.5, т.1 и задължението й
да завърши успешно обучението за предвидения курс на обучение и неговия срок, но
не и на останалите задължения по т.2 и
т.3, независимо, че в случая осъществяването на дадена хипотеза изключва
проявлението на останалите, а и не може да се обоснове кумулативност и на
трите задължения, за да се породи основание за санкцията по чл.7 от договора. В
тази връзка са неоснователни доводите във въззивната жалба на ищеца, че не са
разгледани всички хипотези на неизпълнение, още повече, че в случая е налице
прекратяване на служебното правоотношение на ответницата по взаимно съгласие на
страните и което не обосновава
приложение и на отговорност, и за
неизпълнение на задължението по чл.5, т.3 от договора след като страните са
постигнали съгласие за прекратяване на служебното правоотношение по взаимно
съгласие. Правилно в тази връзка
първоинстанционният съд е приел, че е налице основание за работодателя да
реализира отговорност за неизпълнение на задължението на ответницата като
обучаващ се по чл.5, т.1 от договора и както се претендира в исковата молба.
При неизпълнение на това задължение, какъвто е настоящият случай, за обучаемия
възниква задължение да заплати разходите по обучението съответно на
неизпълнението, изрично посочено в договора, като санкция за неизпълнението. При
определяне на размера на разходи за обучение на ответницата, съответни на
неизпълнението, както са уговорили страните да се формира обезщетението за
неизпълнение, изрично в чл.7 от договора и която клауза не се явява нищожна или
прекомерна с вредите от неизпълнението, още повече, че е в по-нисък размер от
разходите за вече проведеното обучение на ответницата, съответно на дните
проведено обучение, съотнесено към по-малкото дни на неизпълнението до крайния
срок на курса, поради което правилно първоинстанционният съд е съобразил и приложил именно уговореното между страните
като начин на определяне на обезщетението за вреди и е определил неговия размер
на 720лв. Съгласно разясненията, дадени в т.3 на ТР № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС,
преценката дали уговорената между страните неустойка е прекомерна се преценява
към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от
неизпълнението вреди и в конкретния случай именно при съпоставка на размера на
уговорената в чл.7, ал.1 от договора за обучение санкция при неизпълнение да се възстановят разходите
по обучението, съответно на неизпълнението и
на реално претърпените вреди,
които са средства за
обучение на ответницата и от
посочени общо 1 800лв. не се налага извод за несъответствие и
прекомерност и следва да се съобрази уговорения начин на определяне на
обезщетението в договора и с оглед на което обезщетението за неизпълнение се
явява в посочения от първоинстанционният съд размер от 720лв. Като не са
доказани вреди в по-голям размер и съответно обезщетение за които да се дължи
от ответницата.
Неоснователни са и доводите на ответницата в насрещната въззивна жалба, че прекратяването на служебното й правоотношение не води задължително до прекратяване и на договора за обучение, а и нейният работодател не може да претендира неустойка, след като самият той не е изпълнил задължението си да осигури необходимите условия за провеждането на курса, след като безспорно, обективно провеждането и завършването успешно на базовия курс за обучение за ответницата е обвързан със заеманата от нея длъжност, като служител на ищеца. Правилно също така първоинстанционният съд е приел, че ответницата не е провела успешно доказване за сключване на процесния договор при условията на крайна нужда, както е твърдяно в първоинстанционното производство и което е било в нейната доказателствена тежест, но не е установено по делото.
При
основателност на главния иск се дължи на основание чл.86, вр. с чл.84, ал.2 ЗЗД
и законна лихва за забава върху
главницата от поканата до ответницата за
заплащане на неустойка по договора, считано от 30.01.2013год. до
23.10.2014год., както се претендира и за сумата от 126,70лв., определена от
първоинстанционният съд, поради което основателен се явява акцесорния иск за посочената сума.
При
съвпадение на крайните изводи на въззивния с тези на пъроинстанционния съд и
неоснователност на доводите на страните във въззивните жалби,
първоинстанционното решение като правилно следва да бъде потвърдено.
При
неуважаване и на двете въззивни жалби не се дължат разноски на страните за
въззивното производство.
Мотивиран
от гореизложеното, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 255796 от 31.10.2017г. на Софийския районен съд, ГО, 82-ри състав,
постановено по гр. дело №4421/2016г. по описа на СРС.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжавлане.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.