СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в
публичното заседание на девети октомври две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл. съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Гюрова
в. гр. д. № 9920 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № 80153 от 01.04.2019 г. по гр. д. № 31904/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 45 състав, С.О., ЕИК*******е осъдена да заплати
на Т.Г.Н., ЕГН **********, сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания и психически
дискомфорт, вследствие ухапване от куче на 16.03.2016 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 13.06.2016 г. до
окончателното плащане на сумата.
С
решението С.О., ЕИК*******, е осъдена да заплати на Т.Г.Н., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 710 лв. – разноски по делото.
Срещу
така постановеното решение, с което предявеният иск е уважен,
е подадена въззивна жалба от С.О.,
в която се излагат съображения, че решението
е неправилно и необосновано, постановено при допуснати нарушения на материалния
закон и съществени процесуални правила. Въззивникът счита, че неправилно и
необосновано, в нарушение на материалния закон първоинстанционният съд е приел,
че обстоятелството, че безстопанствени кучета са проявили непредизвикана
агресия и са наранили човек, само по себе си означава, че Общината, чрез своите
органи не е изпълнила надлежно законовите си задължения за надзор по ЗЗЖ. От представените писмени доказателства се установявало,
че били предприети множество действия по овладяване на популацията на безстопанствените кучета, но за съда
тези действия били неадекватни и неефикасни. Излага съображения, че самото съществуване на безстопанствени кучета не е
противоправно и допускането му не означава неизпълнение на законови задължения,
тъй като в ЗЗЖ е предвидено, че след обезпаразитяването им безстопанствените
кучета се връщат на местата, от които са взети. В
настоящия случай нямало доказано бездействие, а доколкото били ефективни и
адекватни предвидените в закона мерки и предприетите от ответника такива, и
дали били постигнати целите и задачите на програмата било въпрос, който бил
ирелевантен за спора. Поддържа, че било неправилно приетото от СРС, че
ответникът следвало да докаже пълното изпълнение на вменените му задължения за
осъществяване на системен надзор върху безстопанствените кучета, а не взети отделни мерки в тази насока. Неправилно и
необосновано било приетото в решението на СРС, че отговорността на ответника
следвало да се ангажира само с оглед факта на станалия инцидент, без да било
отчетено, че целта на законодателя в ЗВМД и ЗЗЖ не била липсата на безстопанствени кучета в
столицата, а прилагането на стратегия за тяхното настаняване в приюти,
кастриране, обезпаразитяване и др. Излага съображения за неправилност на решението, с което
е прието, че вредите са били причинени от нападение от безстопанствено куче,
както и, че е доказан механизмът на инцидента. Поддържа, че липсват категорични
и ясни доказателства, от които да се направи извод, че инцидентът е причинен от
улично куче. Счита, че в нарушение на логическите правила СРС е приел
за установени определени правопораждащи спорното материално право юридически
факти, които не се доказват от приетите по делото гласни и писмени
доказателствени средства. Поддържа, че в производството пред първоинстанционния
съд не било установено чрез пълно и главно доказване, че твърдените травматични
увреждания са причинени от безстопанствено куче. С оглед изложеното моли решението да бъде отменено и да бъде постановено
друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Т.Г.Н., с който жалбата се
оспорва и се моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Излага
съображения, че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и обосновано,
и моли същото да бъде потвърдено. Поддържа се, че правилно въз основа на
събраните по делото доказателства районният съд е уважил претенцията за
заплащане на обезщетение за причинените
неимуществени вреди. Претендира се и присъждането на
сторените по делото разноски.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално
допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При
постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с
доводите, изложени в жалбата, въззивният съд
намира следното:
СРС, I
Гражданско отделение, 45 състав е бил сезиран с осъдителен
иск, с правно основание чл. 49 вр. 45 ЗЗД.
За да бъде уважен
предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД ищецът следва да установи при
условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1)
възлагане на друго лице – изпълнител, извършването на определена работа, 2)
осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк
изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена
и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност
и вина/, 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването
на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването
на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които
произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата,
или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са
пряко свързани с него.
Когато се твърди, че
вредите са причинени от бездействие, за да е то противоправно, на претендирания
делинквент следва да е предписано нормативно задължение за действие. В случая
задължението на кмета на общината пряко произтича от разпоредбите на гл. V от
Закона за защита на животните - „Безстопанствени животни”. Според разпоредбата на чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ,
безстопанствените животни се настаняват от органите и организациите по чл. 40,
ал. 2 и 4 в приюти, регистрирани по чл. 137, ал. 1 от Закона за
ветеринарномедицинската дейност, като за дейността на тези приюти по силата на
чл. 41, ал. 3 от закона отговаря кметът на общината. Според разпоредбата на чл.
47, ал. 3 кучетата, за които не се явят лица, които желаят да ги отглеждат като
компаньони, се маркират и се настаняват във временни приюти, определени от
съответния общински съвет, или се връщат по местата, от които са взети.
Кучетата са под надзора и грижите на общините, организациите за защита на
животните или други лица, които са подписали декларация за спазване
изискванията на чл. 49 и 50. Следователно, в случаите, когато се касае за
безстопанствени кучета, задължението за осъществяване на надзора и грижите за
тях е на съответната община, като това задължение съществува не само в
случаите, когато безстопанствените кучета са настанени в приют, но и в
случаите, когато след предприемане на действията по чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ са
върнати на местата, от които са взети. Единственият случай, в който общината
може да се освободи от тази отговорност е, когато са налице организации за
защита на животните или други лица, които са подписали декларация за спазване
изискванията на чл. 49 и 50, за което няма данни по делото. Освен това,
общината е задължена съгласно разпоредбата на чл. 50, т. 2 ЗЗЖ да предприема
действия и с оглед предотвратяване на агресивно поведение на кучетата към хора
или животни. От посочената нормативна уредба се налага изводът, че на общината
са възложени със закон задължения за осъществяване на надзор и полагане на
грижи за безстопанствените кучета, както и за предприемане на мерки за
предотвратяване на агресивно поведение на същите.
В заключение, щом
законът определя изискуемия резултат, който общината следва да постигне и ако
същият не е постигнат чрез създадената от нея организация, е налице
бездействие, което е противоправно и при настъпване на вреди, тя носи
отговорност.
Отговорността по чл.
49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди
противоправни и виновни действия, като тази отговорност има
гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на
ответника по посочената разпоредба, следва да се установят общите предпоставки,
при които за определено лице би възникнала деликтна отговорност, както и
допълнителният факт на възлагане на работа на
деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа.
Непозволеното увреждане
– чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от
гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на
другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен
юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/
вредата, 3/ противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се
предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Както бе посочено
по-горе, когато
се твърди, че вредите са причинени от бездействие, за да е противоправно
бездействието, то на претендирания деликвент трябва да е предписано нормативно
задължение за действие. Следователно, за да е противоправно бездействието на
служители на С.О., то трябва да има правна норма, която да
ги задължава да извършват дейност по изолиране на безстопанствени кучета.
В разпоредбите на Закона
за защита на животните /ЗЗЖ/, действали към момента на увреждането – чл. 40,
ал. 1 и 2, чл. 41, ал. 1 – 3, чл. 47, ал. 1 и ал. 3, чл. 48, чл. 49 и чл. 50,
т. 2, са предвидени задължения на длъжностни лица на ответника за извършване на
необходими действия за настаняване на безстопанствените животни в приюти и осъществяване на
системен надзор и грижи за върнатите по места след маркиране животни, както и
за предотвратяване агресивно поведение на кучетата към хора или животни. В допълнение следва да се
посочи, че нормата на § 5 от ПЗР на ЗЗЖ вменява
като задължение на Кметовете на общините да осигурят настаняването на безстопанствените животни в
приюти.
Несъмнено е, че целта
на ЗЗЖ е безстопанствените кучета да
не се намират в свободно състояние в населените места, тъй като са заплаха за
живота и здравето на хората. Поради това законът предвижда, че общинските
власти са длъжни да вземат под надзор всички безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането,
обезпаразитяването, ваксинирането им срещу бяс и настаняването им в изградени и
стопанисвани от тях приюти. Основната мярка за надзор е именно настаняването
на кучетата в приюти /чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ/,
като само по изключение се допуска кучетата да
бъдат връщани на местата, от които са взети /чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ/.
Същевременно, в разпоредбата на чл. 47, ал. 3, изр. 2 ЗЗЖ изрично
е предвидено, че кучетата са
под надзора и грижите на общините, което означава, че чрез взетите от тях мерки
същите следва да гарантират безопасното им поведение спрямо хората, независимо
от вида на тези мерки /дали чрез настаняване в изолатор или чрез връщане по
места/.
В контекста на
изложеното настоящият съдебен състав приема, че бездействието на длъжностните
лица на ответника по изпълнение на възложените им със закон задължения е
противоправно. Общините са длъжни да изпълняват правомощията си, защото така те
постигат целта на закона – добро управление на съответните обществени процеси.
Когато общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме,
без да положи дължимата грижа за постигане на изискуемия резултат и от това
настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Неоснователно се явява възражението на
жалбоподателя, че е взел достатъчно мерки за предотвратяване на агресивното
поведение на безстопанствените
кучета, което предполага постоянен контрол върху тях в жилищните
квартали. От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се
установява, че ищцата е била
ухапана от безстопанствено куче, което е нямало нито каишка или намордник,
нито маркировка. Обстоятелството, че безстопанствено куче е проявило непредизвикана агресия и е
наранило човек, само по себе си означава, че общината чрез своите органи не е
изпълнила надлежно законовите си задължения за надзор по ЗЗЖ – макар да е
започнала да изгражда приюти за скитащи кучета и съответно да настанява тези животни в тях, не е
доказано С.О. да е предприела други предвидени от нея
мерки за ефективното овладяване на популацията на безстопанствените кучета и за предотвратяване на агресивното
им поведение, посочени в приложение № 1 към Решение № 224 по Протокол № 16 от
10.05.2012 г. на Столичен общински съвет /а доказателствената тежест в тази
насока е била на ответника/, а именно: поетапно увеличаване екипите по залавяне
на безстопанствени кучета;
закупуване на мобилна клиника или оборудване на общинско помещение на
територията на всеки район в С.О. за извършване на
безплатни кастрации, ваксинации и идентификация с микрочип на домашни и безстопанствени кучета; проверки на
собствениците на кучета от
мобилните екипи по район и с участието на Столичен инспекторат, Общинска
полиция и Областна дирекция за безопасност на храните и местните органи на МВР;
преброяване на безстопанствените
кучета на територията на С.О.;
отчитане на три месеца на броя на ухапаните от безстопанствени и/или домашни кучета и др./.
Рискът от връщането
на безстопанствените кучета на
местата, от които са взети /прилагането на мярката по чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ/ е
изцяло в тежест на общината – същата може да го използва, но е длъжна да
гарантира, че поведението на кучетата няма
да е опасно за здравето и живота на хората, тъй като те са под нейните надзор и
грижи съгласно чл. 47, ал. 3, изр. 2 ЗЗЖ.
Доказано е по делото,
че кучето, което е
нападнало ищцата и я
е ухапало, е било безстопанствено /тъй
като не е било в определеното за това място или в дом и е нямало стопанин с
него/. Обстоятелството, че кучето е
било безстопанствено не
подлежи на доказване от ищеца, а тежестта на доказване на обратното пада върху
ответника. И това е така, тъй като липсата на стопанин е отрицателен факт и не
подлежи на доказване от този, който го твърди. Страната,
която се позовава на обратния положителен факт, а именно, че кучето е имало стопанин, следва
да го установи. За това, обаче, ответникът не е ангажирал каквито и да било
доказателства.
Въз основа на
съвкупната преценка на доказателствата по делото, СГС приема, че описаното
по-горе бездействие на длъжностни лица на ответника се явява непосредствена
причина на претърпените от ищцата неимуществени вреди – тя
е претърпяла болки и страдания, както и психическо и
стресово напрежение от нападението и ухапванията на безстопанственото куче. Поради
неопроверганата презумпция по чл. 45, ал. 2 ЗЗД бездействието
се явява и виновно.
Самите вреди също са
доказани по несъмнен и категоричен начин въз основа на ценените гласни
доказателства, поради което ответникът носи отговорност за обезвредата им.
Доколкото общината като
юридическо лице осъществява правни действия, респ. бездействия, чрез натоварени
от нея лица, същата отговоря за причинените от тези лица вреди при или по повод
изпълнението на възложената им работа. Така обоснования извод за осъществен
фактически състав, придаващ на С.О. качеството на лице,
отговарящо на деликтно основание, не би се променил, ако са налице различни
хипотези на възлагане на определена работа – на пряк изпълнител, с възложено му
задължение за улавянето и изолирането на скитащите безстопанствени кучета и евтаназията им или с предоставяне на
компетентност на съответно длъжностно лице, като договорен или законов
представител на юридическото лице – С.О.
– да сключва договор за извършването на дейности по регулиране на популацията
на безстопанствените кучета /виж
Решение № 383 от 27.07.2010 г. на ВКС по гр. дело № 424/2009 г., ІV г. о, ГК и
Решение № 279 от 28.09.2011 г. на ВКС по гр. дело № 1533/2010 г., ІІІ г. о.,
ГК/.
Въз основа на
събраните по делото гласни доказателства, които се подкрепят и от приетите като
доказателства по делото медицински документи и от кредитираното заключение на
съдебно-медицинската експертиза, в които е отразено, че причинените на ищцата
телесни увреждания имат травматичен характер (ухапване от куче), съдът приема,
че по делото е доказано, че на 16.03.2016 г. е настъпил описаният в исковата
молба инцидент, при който ищцата е била ухапана от безстопанствено куче,
намиращо се на улицата. Неоснователни са възраженията във въззивната жалба, че
не е установено по делото, че кучето е безстопанствено, както и, че не е
установен механизмът на инцидента. От показанията на свидетеля Т.П., очевидец
на инцидента, се установяват обстоятелствата, при които същият е възникнал,
както и, че кучето било „някакво мръсно бяло“, като липсват доказателства
същото да е било придружавано от стопанин.
Основният спор по
делото се съсредоточава върху обстоятелството дали кучето, което е нападнало ищцата, е безстопанствено, респ. дали общината чрез своите поделения и
служби е изпълнила нормативно установените задължения за упражняване на надзор
върху бездомните кучета,
респ. дали те са положили необходимата грижа за овладяване на популацията на
бездомните кучета на територията
на общината – за да бъдат предотвратявани нападения на кучета над гражданите.
От показанията на свидетеля П.–
свекър на ищцата и очевидец на инцидента се установява, че на 16.03.2016
г.,
на паркинга пред блок № ********неговата снаха е била нападната от куче. От
събраните посредством разпита на свидетеля П.гласни доказателства става ясно,
че на датата на инцидента /16.03.2016 г./, ищцата му се обадила,
за да вземе намиращи се у него документи, но тъй като вратата и асансьорът на
блока, в който живее били с чип, свидетелят П.слязъл, за да й отвори и да се
качи при него. Излага, че след като слезнал, се огледал къде може ищцата да
паркира автомобила си, като впоследствие
видял последната да излиза от колата си, оправяйки се към него. В този момент чул
писък от страна на снаха му, и се затичал към нея. Споделя, че възприел кучето
в момента, в който ищцата изпищяла. Било я захало за ботуша и я държало. Виждайки
го, в този момент кучето пуснало пострадалата, след което се скрило се някъде.
Излага, че кучето било „някакво мръсно бяло“, като свидетелства, че се касае за
куче, което заедно с други кучета често пъти е виждал, и които обитавали
боклука и се хранели около блок № *** в ж.к. „Младост“ 3. Излага, че тези кучета
се били „завирали“ и под собствената му кола. По делото липсват дори и
индиции, че това куче е
било със стопанин, респ. някой, който да се е грижил за него. В случай че кучето, което е проявило агресия, е
имало стопанин, логично е свидетелят, а и ищцата да са могли да разпознаят
животното, респ. неговия стопанин, макар и пострадалата да е била в стрес от
изживяното, но ответникът нито твърди, нито установява това обстоятелство.
Напротив, изясни се, че ищцата е ухапана от безстопанствено куче,
върху което общината чрез своите служби и служители е следвало да упражнява
надзор.
В този смисъл по
същество са и мотивите към Решение № 262/11.05.2010 г. по № 1155/2009 г. по
описа на ВКС, ІV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и
представляващо задължителна за въззивните съдилища практика: "Съдът е
длъжен да съобрази естеството на факта, подлежащ на доказване и да се ръководи
не само от буквалното възпроизвеждане на конкретни обстоятелства, но така също
и от житейската логика и опитните правила. Тъй като безстопанствените кучета нямат определена визуална
характеристика, е разбираемо, че свидетелката П., очевидец на инцидента, не би
могла категорично да определи кучето като безстопанствено, но фактът, че то е
нападнало ищцата на улицата и там не е имало човек, който да покаже признаци,
че е стопанин на кучето, е
индиция, че кучето е безстопанствено. Съдът не е отчел в
цялост показанията на свидетеля П., която е заявила, че кучето е част от глутница,
обикаляща около блока на ищцата и по тази причина свидетелката е сигнализирала
службите в общината да вземат мерки. Показанията на свидетелката, макар и
косвени, насочват към логическия извод, че се касае за ухапване от безстопанствено куче.".
Във въззивната жалба
липсват оплаквания относно останалите елементи от фактическия състав на чл. 45
вр. чл. 49 ЗЗД, установени от първоинстанционния съд, поради което същите не са
предмет на въззивната проверка.
Поради изложеното въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея решение на СРС
– потвърдено, като правилно.
По
разноските:
При този изход на спора право
на разноски има въззиваемата страна, която е представила списък по чл. 80 ГПК и
претендира заплащането на сумата от 400 лв. за адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред СГС. С оглед представения договор за правна
защита и съдействие, в който е отразено, че уговореният адвокатски хонорар е
заплатен изцяло в брой, което има характер на разписка, съдът намира, че е
доказано заплащането им. Направеното от въззивника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, е основателно. Минимално предвиденият размер на
възнаграждението съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ е 335 лв., с оглед на което уговореното и заплатено
възнаграждение от 400 лв. надвишава минималните размери, а като се съобрази правната и
фактическа сложност на делото, то съдът намира, че същото следва да бъде
редуцирано и присъдено в минималния предвиден в наредбата размер.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 80153
от 01.04.2019 г. по гр. д. № 31904/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 45 състав.
ОСЪЖДА С.О., ЕИК*******,
да заплати на Т.Г.Н., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 335 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.