РЕШЕНИЕ
№ 294
гр. Бургас, 15.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Веселка Г. Узунова
Радостина П. Иванова
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Недялка П. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20252100500220 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивната жалба на
„Неткредит“ – ООД – гр.София – ответник в първоинстанционното производство, срещу
Решение №259/22.11.24г., постановено от Районен съд Айтос по гр.д.№663/24г., с което е
прогласен на осн.чл. осн.26, ал.1, предл.първо ЗЗД вр. чл.23, вр.чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.7,
т.9а, т.10 ЗПК за нищожен, договор за предоставяне на потребителски кредит
№202401190158290102/19.01.2024г. ,сключен между Д. И. С. и „Неткредит“ ООД и
въззивникът е осъден осн.чл.78, ал.1 ГПК да заплати на Д. И. С., сторените по делото
разноски в размер на 450лв. Въззивникът изразява недоволство от решението и претендира
отмяната му, с постановяване на въззивно решение, с което исковете да бъдат уважени.
Намира, че обжалваното решение е недопустимо, поради което претендира същото да бъде
обезсилено и делото да бъде върнато на друг състав на Районен съд - Айтос за произнасяне
по предявения иск. Евентуално претендира решението да бъде отменено като неправилно,
а предявеният иск – да бъде отхвърлен.
Според въззивника, съдът бе надлежно сезиран с искане да бъде призната за
нищожна неустоечната клауза по чл. 6 от процесния договор за кредит. В този смисъл
искът е докладван от съда и е възприет от ответника. Според въззивника, с решението
страните са поставени в условията на процесуална изненада, като съдът е прогласил
недействителността на договора за кредит в цялост. Така е налице произнасяне се по
непредявен иск в противоречие с чл. 6, ал. 2 ГПК, което обуславя и обезсилването на
съдебното решение като недопустимо и връщането на делото за ново разглеждане на
предявения иск за прогласяване нищожността на чл. 6 от договора.
Въззивникът излага съображения и за неправилност на решението. Оспорва извода
на съда, че процесният договор за кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 от Закона
за потребителския кредит (ЗПК) поради несъответствие на съдържанието му с чл. 11, ал.1,
1
т. 7, т. 9а и т. 10 ЗПК, въпреки че между страните не е имало спор относно сключването на
договора за кредит и бе да е разпределена доказателствената тежест но реда на чл. 146, ал.
1, т. 5 ГПК.
Въззивникът оспорва извода на съда за неяснота при определяне на лихвения
процент и за несъответствие на договора с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК,
доколкото това е изискване на закона, само когато договорът за кредит е сключен при
променлив лихвен процент по смисъла на §1, т. 5а от Допълнителните разпоредби към
ЗПК, тъй като тогава лихвеният процент се формира на база на променлива компонента
(референтен лихвен процент) и фиксирана надбавка. Според въззивника тона се подкрепя
от факта, че методиката по чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК е необходима за прилагането на
референтния лихвен процент (§ 1, т. 6 Допълнителните разпоредби към ЗПК), тъй като в
нея следва да бъде обективирана ясна изчислителна процедура (формула), в която се
посочват видът, количествените изражения и относителната тежест на отделните
компоненти, които могат да доведат до вариация на променливата компонента (референтен
лихвен процент), съставляваща част от променливия лихвен процент (чл. 11, ал. 1, т. 9а във
вр. с чл. 33а ЗПК). Т.к. процесният договор за кредит е сключен при фиксиран лихвен
процент по смисъла на § 1, т. 5 от ДР ЗПК, не е налице изискване за посочване на методика
по чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК.
Въззивникът оспорва извода на съда относно отразяването в договора за кредит на
изискуемата по чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК информация – извършва анализ и излага аргументи.
Намира, че информация за размера на ГПР е налична в чл. 11, ал. 4 от договора (48.77%), а
общата сума, дължима от кредитополучателя - в ал. 5 на чл. 11 от договора (1848.00 лева).
ГПР е изчислен при базовото допускане, че договорът за кредит ще остане в сила за
уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят задълженията си при
спазване на условията и сроковете, предвидени в договора за кредит, като това положение
е уредено императивно в чл. 19, ал. 3 от Директива 2008/48/ЕО.
Според въззивника, в договора за кредит е необходимо да се посочат единствено
допълнителните допускания, ако такива са направени от кредитора при изчисляване на
ГПР и каквито не са налице в конкретния случай. Счита, че след като базовото допускане е
уредено в нормативен акт, същото не следва да бъде пресъздавано в договора за кредит, в
който смисъл се позовава на т. 3 Решение по дело С-932/19 във връзка със съображение 13
от преамбюла на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските
договори. Според въззивника, както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не
поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на
годишния процент на разходите. Те са нормативно определени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ.
Приложение № 1 към ЗПК – в тази връзка се позовава и на съдебна практика.
Въззиваемата – ответник Д. И. С. представя в срока по чл.263, ал.2 ГПК писмен
отговор на жалбата. Според въззиваемата, действително Районен съд Айтос е бил сезиран с
иск за прогласяване на нищожността на конкретна клауза и съдът е допуснал грешка като
се е произнесъл по иск с който не е бил сезиран. Намира, че този порок съставлява
очевидна фактическа грешка и следва да се отстрани чрез поправката й. Споделя исканията
на ответника да се върне делото на друг състав в PC Айтос с указания, но без възлагане на
разноските на въззиваемата страна.
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК. Въззивната жалба е подадена в
срока по чл.259, ал.1 ГПК, от лице, за което съществува правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение; отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК, поради
което същата е допустима.
Бургаският окръжен съд, при служебна проверка на обжалваното решение,
извършена на осн. чл.269 ГПК, намира, че не са налице основания за неговата нищожност.
Следователно решението е валидно. Като взе предвид предявения иск и постановеното по
него решение, намира, че същото е частично недопустимо, като предявено свръх – петитум.
С исковата молба ищцата Д. С. е заявила фактически твърдения за сключен на
19.01.24г. между нея и ответника „Неткредит“ – ООД договор за потребителски кредит, по
силата на който ищцата в качеството й на кредитополучател е получила от ответника –
кредитодател сумата 1500 лева – главница. Уговорено било разсрочено връщане на 12
месечни вноски. Договорен бил лихвен процент от 40.30%, ГПР – 48.77% и обезпечение –
поръчител или банкова гаранция, която следва да се представи до края на следващия ден от
сключване на договора. Твърди се, че в чл.3.3 от Общите условия и в чл.6, ал.1 от договора
2
е уговорено, че ако кредитополучателят не представи горепосочените обезпечения, той
дължи неустойка, в размер на 1200 лева. Т.к. ищцата – кредитополучател не представила
едно от посочените обезпечения, към основното задължение по договора й била начислена
неустойка в посочения размер.
С исковата молба ищцата излага съображения за нищожност на клаузата за
неустойка в договора и претендира тази нищожност да бъде прогласена. Счита, че макар да
е наречено „неустойка“, това задължение няма такъв характер и чрез нея се заобикаля
изискването на чл.19, ал.4 ЗПК. На второ място твърди, че т.нар. „неустойка“ не изпълнява
присъщата обезщетителна функция, т.к. не зависи от вредите от неизпълнението на
основното договорното задължение, начислява се към погасителните вноски и съставлява
част от задължението и генерира допълнителна печалба за кредитора, надвишаваща
многократно размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. Излага
съображения за неравноправност на клаузата по см. на чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, т.к.
обезщетението за кредитора надхвърля значително размера на мораторната лихва.
С доклада по делото – Определение №656/03.10.24г., съдът е докладвал исковата
молба – докладвал е, че е сезиран с иск за прогласяване нищожността на чл.6, ал.1 от
Договор за предоставяне на потребителски кредит №202401190158290102/19.01.24г. С
постановеното решение, първоинстанционният съд е прогласил за нищожен целия договор,
а не само клаузата за неустойка, каквато е исковата претенция. Ето защо решението е
постановено свръх – петитум. Същото следва да бъде обезсилено в частта, с което с
изключение на клаузата за неустойка, уговорена в чл. 6 от договора, е прогласена
нищожността на целия договор.
Първоинстанционното решение в частта, с което е прогласена нищожността на
клаузата за неустойка, като краен резултат е правилно и законосъобразно и в тази част
следва да бъде потвърдено. По заявените твърдения за нищожност на клаузата по чл.6 от
договора следва да се каже:
Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съобразно нормата на §1, т.1. ДР ЗПК, „Общ
разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и
които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия“. Цитираните разпоредби водят до извод, че в общия разход по
кредита, формиращ годишния процент на разходите, следва да бъдат включени, респ. – да
са отразени в крайния му размер и сумите, напр. неустойки и/или такси за услуги, които са
пряко свързани с договора за кредит и са известни на кредитора, които потребителят трябва
да заплати. Не се спори, че настоящата неустойка не е включена в ГПР.
В случая уговорената и дължима от потребителя „неустойка“ е предвидена за
неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение. Същата е включена в
погасителния план съобразно нормата на чл.6, ал.1 от договора, следователно тя има
характер на разход по кредита, пряко свързан с него и известен на кредитора, който
потребителят трябва да заплати. Но тази „неустойка“ не е включена като елемент при
определяне на годишния процент на разходите, а включването й би довело до надвишаване
на размера, посочен в нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. Така се заобикаля закона, т.к. макар
договорът формално да съдържа посочен ГПР в законовия размер – 48.77 %, този процент
не е коректен и не е определен законосъобразно, доколкото в ГПР не е включена и
горепосочената неустойка.
На второ място, съобразно тълкуванието на закона, извършено с Тълкувателно
решение №1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. №1/2009 г. ОСTK, неустойката следва да се
приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като прекомерността й не я прави a
priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Според съда условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции и
3
преценката за нищожност следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, по примерно изброени критерии. Един от тях е съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението
вреди – в случая при заем в размер на 1500 лева, размерът на неустойката – 1200 лева,
значително надвишава очакваните вреди от неизпълнението на задължението, за което и
уговорена. Само по себе си неизпълнението на задължението на длъжника за представяне
на обезпечение, не носи вреди за кредитора. Евентуални вреди носи неизпълнението на
задължението за връщане на заемната сума, но неустойката не е уговорена за това, а и дори
в този случай би била значително по-висока от размера на вредите. Тук следва да се каже,
че при неизпълнение на задължението за заплащане на заемната сума, кредитополучателят
дължи обезщетение за забава, в размер на законната лихва, съгласно чл.12, ал.1 от
договора, следователно е предвидено обезщетение на вредите от това неизпълнение.
По изложените съображения искът е основателен. Първоинстанционното решение,
в частта, с което е уважен, като краен резултат е правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено.
Въззиваемата не претендира разноски и такива не следва да й се присъждат. В
полза на въззивника, предвид крайния резултат – уважаване на предявения иск, разноски не
се дължат.
С оглед на гореизложеното Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение №259/22.11.24г., постановено от Районен съд Айтос по гр.д.
№663/24г., В ЧАСТТА, с което договор потребителски кредит
№202401190158290102/19.01.2024г., сключен между Д. И. С. и „Неткредит“ ООД, Е
ПРОГЛАСЕН ЗА НИЩОЖЕН на осн.чл. осн.26, ал.1, предл.първо ЗЗД вр. чл.23, вр.чл.22,
вр.чл.11, ал.1, т.7, т.9а, т.10 ЗПК, с изключение на чл.6 от договора.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №259/22.11.24г., постановено от Районен съд Айтос по
гр.д.№663/24г., В ЧАСТТА, с което чл.6 от договор потребителски кредит
№202401190158290102/19.01.2024г., сключен между Д. И. С. и „Неткредит“ ООД, е
ПРОГЛАСЕН ЗА НИЩОЖеН на осн.чл. осн.26, ал.1, ЗЗД вр. чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП.
Настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4