Р
Е Ш Е
Н И Е
Гр.Ловеч,..……..2020 г.
ЛОВЕШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение в
открито заседание на двадесет и пети август две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
при секретаря
Даниела Кирова като разгледа докладваното от съдия М.Вълчева в.гр.д. № 342 по описа за 2020 година и за да се
произнесе, съобрази:
Производството е по чл.258 и
сл. от ГПК.
С решение № 98/04.03.2020 г., постановено по гр.д. № 358/2019 год.,
Троянският районен съд е отхвърлил като неоснователен предявения иск с
пр.основание чл.422 ГПК да бъде признато за установено по отношение на М.И.А.,
ЕГН **********, наличието на вземане от „А.С.В.”ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от изпълнителните директори Н. С. и
М. Д., чрез пълномощника си юрисконсулт М.С., а именно: сумата
500.00 – петстотин лева, представляваща дължима главница по Договор за
паричен заем № 2317884, сключен на 29.05.2015 г. между „И.А.М.” АД и М.И.А.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.02.2019 г. до
окончателното й изплащане; сумата 59.92 лева, представляваща договорна лихва за
периода от 29.06.2015 г. до 26.11.2015 г.;
сумата 45.00 лева, представляваща такса разходи, сумата 353.40 лева,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от
29.06.2015 г. до 26.11.2015 г. и сумата 189.27 лева, представляваща обезщетение
за забава за периода от 30.06.2015 г. до 01.02.2019 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 73/2019г. по описа на Троянски
районен съд.
Срещу
решението на РС - Троян е подадена въззивна жалба от „А.С.В."
ЕАД, ЕИК *********, чрез юрисконсулт С.Д.,
в която моли същото да бъде отменено и постановено друго, с което се уважи
предявения от него иск и му се присъдят направените разноски за двете съдебни
инстанции. Счита, че съдебният акт е неправилен и
незаконосъобразен. Излага съображения, че неправилно районният съд е приел, че
не е налице надлежно уведомяване на ответника за извършената цесия и тя не е
произвела действие, като цитира практика на ВКС. На следващо място изтъква, че
получаването на уведомлението в рамките на съдебното производство по предявен
иск за прехвърленото вземане също не може да бъде игнорирано. Позовава се на
практика на ВКС, в която е прието, че с надлежното връчване на ответника чрез
особения представител на уведомлението за цесия, като част от преписката към
исковата молба, следва да се приеме, че длъжникът е надлежно уведомен за
прехвърлянето на неговото задължение. Особеният представител е процесуален
представител на ответника и може да направи всички възражения срещу исковата
молба, в т.ч. и да получи всякакви уведомления.
В
срока по чл.263 ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от М.И.А., чрез назначения особен представител адв.П.П..
Въззивникът
редовно призован за съдебното заседание не изпраща представител. В
представената молба вх. № 260 121/14.08.2020 г. излага, че поддържа въззивната
жалба на изложените в нея основания и моли съда да постанови решение, с което
отмени решението на ТРС като неправилно и незаконосъобразно и се произнесе по
същество на спора, като му присъди направените по делото разноски за настоящето
производство за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на
350.00 лв.
Въззиваемият
чрез назначения особен представител адв. П. моли съда да потвърди решението на
РС – Троян като правилно и законосъобразно. Счита, че уведомлението за промяна
на кредитора може да стане с връчване на
препис от исковата молба, когато има упълномощен адвокат или страната присъства
в съдебно заседание, а не и на особения представител. Що се отнася до връчване
на уведомлението по чл.99, ал.4 от ЗЗД поддържа, че връчването не може да стане
по начина, по който е извършено в конкретния случай.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от наведените в жалбата оплаквания. При извършената служебна проверка на
постановения първоинстанционен акт, настоящият съдебен състав намира, че
решението на ТРС е валидно и допустимо.
Ловешкият
окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по
чл. 269 ГПК, прецени
събраните по делото доказателства и обсъди възраженията и доводите на страните,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Пред
Районен съд – Троян е предявен положителен установителен иск от ищеца "А.С.В." ЕАД против М.И.А.
с правно основание чл.422 вр. с чл.415, ал.1, т.2 от ГПК за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 500.00 лева – главница, ведно със законната лихва от
01.02.2019 г. до окончателното й изплащане; 59.92 лева - договорна лихва за
периода от 29.06.2015 г. до 26.11.2015 г.; 45.00 лева - такса разходи; 353.40
лева - неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от
29.06.2015 г. до 26.11.2015 г.; 189.27 лева - обезщетение за забава за периода
от 30.06.2015 г. до 01.02.2019 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 73/2019 г. по описа на Троянски районен съд.
В обстоятелствената част на исковата
молба се твърди, че на 01.12.2015 г. е
подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания/цесия/ от 16.11.2010 г., сключен между „И.А.М.”АД и „А.С.В.“ ООД, по
силата на което вземането на „И.А.М.”АД, произтичащо от Договор за паричен заем № 2317884, сключен на
29.05.2015 г. с М.И.А., е прехвърлено на ищеца с всички привилегии и
обезпечения и принадлежности, вкл. и лихви. Твърди, че „И.А.М.”АД е
упълномощило „А.С.В.“ АД, /понастоящем „А.С.В.“ ЕАД/, в качеството си на
цесионер от свое име и за своя сметка да уведоми длъжниците за извършената
цесия.
Изтъква,
че по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД от страна на
„И.А.М.”АД чрез „А.С.В.“ ЕАД до ответника е изпратено уведомително писмо от
03.12.2020 г. за станалата продажба, което не е получено. На 16.04.2019 г. до
длъжника е изпратено повторно уведомително писмо за извършената цесия чрез
куриер, което отново се е върнало в цялост.
Ищецът твърди, че по силата на посочения
договор за паричен заем от 29.05.2015
г., „И.А.М.” АД е предоставило на ответника паричен заем в размер на 500.00 лв.
в съответствие с разпоредбите на ЗПП.
Посочва, че страните са постигнали съгласие, че договорът има силата на
разписка, общата стойност на плащанията по кредита е 559.92 лв. Излага, че
заемателят се е задължил да върне кредита в срок до 26.11.2015 г. на 6 равни
месечни погасителни вноски в размер на 93.32 лв. всяка, като падежът на първата
вноска е 29.06.2015 г., а договорената лихва е 59.92 лв. Твърди, че ответникът
не е извършил плащане по сключения договор, поради което на основание чл.8,
ал.1 от същия му е начислена такса разходи за събиране на вземането в размер на
45.00 лева. Ищецът претендира и неустойка в общ размер 353.40 лв. на основание
чл.4, ал.2 от договора за неизпълнение на задължението на ответника в 3-дневен
срок от сключването му да представи обезпечение
чрез двама поръчители. Ищецът излага, че на ответника е начислена лихва
за забава в размер на 189.27 лв. за периода от 30.06.2015 г. до датата на
подаване на заявлението в съда.
Моли
съда да постанови решение, с което да бъде признато за установено по отношение
на М.И.А., ЕГН **********, че същият дължи на „А.С.В.” ЕАД, следните суми: 500.00 лв. - представляваща дължима главница
по Договор за паричен заем, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата
на входиране на заявлението до окончателното й изплащане; 59.92 лв. - представляваща договорна лихва за периода от
29.06.2015 г. до 26.11.2015 г.; 45.00 лв. - представляваща такса разходи за
събиране на просрочени вземания; 353.40 лв. - представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 29.06.2015 г. до 26.11.2015
г. и сумата 189.27 лв. - представляваща
обезщетение за забава за периода от 30.06.2015 г. до 01.02.2019 г., както и
направените в исковото и заповедното производство разноски, вкл. юрисконсултско
възнаграждение в размер на 350.00 лв.
В
срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК от назначения на ответника особен представител адв.П.П.
***, е представен писмен отговор, в който оспорва предявените искове. На първо
място изразява становище, че искът е недопустимост, т.к. е предявен от
юридическо лице – ищец, което не притежава активна процесуална легитимация.
Алтернативно счита, че единствено дължимо от ответника е задължението за
главница, като другите акцесорни вземания са неоснователни. Оспорво уговорките
в договора, от които те произтичат, излагайки твърдения за тяхната нищожност.
От събраните
доказателства по гр.д. № 358/2019 г. по описа на РС – Троян и доводите на
страните, преценени поотделно и в съвкупност, съдът приема за установено
следното от фактическа страна:
От приложеното ч.гр.д. № 73/2019 г. по описа на
Районен съд -Троян се установява, че на 31.01.2019 г. ищецът е подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК. На 04.02.2019 г.
ТРС е издал заповед за изпълнение на
парично задължение № 28, с която е разпоредено длъжникът М.И.А., ЕГН **********,
с постоянен и настоящ адрес: ***, да заплати на кредитора “А.С.В.” ЕАД, ЕИК *********,
следните суми: 500.00 лв., представляваща дължима главница по Договор за
паричен заем № 2317884, сключен на 29.05.2015 г. между „И.А.М.” АД и М.И.А.,
като впоследствие вземането по договора е прехвърлено от страна на „И.А.М.“ АД
в полза на „А.С.В.” ООД (правоприемник на който е „А.С.В.” АД, понастоящем „А.С.В.”
ЕАД), ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.02.2019 г. до
окончателното й изплащане; 59.92 лв., представляваща договорна лихва за периода
от 29.06.2015 г. до 26.11.2015 г.; 45.00 лв., представляваща такса разходи; сумата
353.40 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 29.06.2015 г. до 26.11.2015 г.; 189.27 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода от 30.06.2015 г. до 01.02.2019 г.; 25.00 лв.,
представляваща разноски по делото за платена държавна такса и сумата 50.00 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Посочено е в заповедта, че вземането
произтича от неизпълнение на парично
задължение по договор за паричен заем №
2317884, сключен на 29.05.2015 г. между „И.А.М.” АД и М.И.А..
Заповедта е връчена на длъжника М.А. на основание чл.47,
ал.5 от ГПК , поради което заповедният съд с разпореждане № 381 от 25.03.2019
г. е указал на заявителя, че може да
предяви иск за установяване съществуване на вземането си против длъжника по издадената заповед в едномесечен срок от получаване
на съобщението и предупредил за последиците по чл.415, ал.5 от ГПК.
От приложеното по ч.гр.д. № 73/2019 г. по
описа на РС Троян е видно, че разпореждане
№ 381/25.03.2019 год. е получено от заявителя на 03.04.2019 г. Същият е предявил иск за установяване на
вземането си на 02.05.2019 г. /дата на пощенското клеймо/, т.е. в едномесечния
срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК, поради което настоящото производство е
допустимо.
От представените по делото
доказателства се установява, че на 29.05.2015 г. между „И.А.М.” АД като заемодател и ответникът М.И.А. като заемател,
е сключен договор за паричен заем № 2317884 за
сумата в размер на 500.00 лева и срок
на издължаване 6 месеца, като размера на месечната погисателна вноска е 93.32
лв., а първата дата на плащане 29.06.2015 г. Между страните е постигната договореност, че лихва е в размер на 59.92 лв., а ГПР –
48.44%. Съгласно чл.4, ал.1 от договора, заемателят се е задължил в срок
от 3-дни, считано от датата на сключването му, да предостави на заемодателя
едно от следните обезпечения: 1. две физически лица –поръчители, всяко от които
да отговаря на определени изисквания или 2. банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя. Съгласно чл.4, ал.2, пи неизпълнение на това задължение,
заемателят дължи неустойка в размер на 353.40 лв., като към всяка вноска се
добавя сума в размер на 58.90 лв. В чл.11, ал.1 е уговорено, че с подписването
на договора заемателят изявява съгласие за получава на електронната си поща
всякакви изявления и документи от заемодателя във връзка с договора, които ще
се считат узнати от деня на получаването им.
С исковата молба ищецът е представил и рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., сключен между „И.А.М.”АД
и „А.С.В.“ ООД и Приложение № 1 от 01.12.2015 г., по силата на които вземането
на „И.А.М.”АД, произтичащо от Договор за
паричен заем № 2317884, сключен на 29.05.2015 г. с М.И.А., е прехвърлено на
ищеца с всички привилегии и обезпечения и принадлежности, вкл. и лихви.
Съгласно чл.4.9 от рамковия договор, продавачът се е задължил да изпрати от
името на купувача писмени уведомления до длъжниците за цесията в рамките на едни календарен месец от
потвърждаване от купувача на приложение № 1.
По
делото са приложени потвърждения за сключена цесия на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД за индивидуализирани вземания по Приложение № 1/16.11.2010 г. и Приложение
№ 1 от 01.12.2015 г.
Изпратените
до ответника уведомителни писма от „И.А.М.”АД чрез „А.С.В.“ АД за извършената
цесия не са получени от него на посочения в договора постоянен адрес. Затова ищецът
е посочил в ИМ, че представя същото с
исковата молба.
Според заключението на
съдебно - счетоводната експертиза, остатъкът от задължението на ответника М.А.
е главница в размер на 500.00 лева, договорна лихва в размер на 59.92 лева,
неустойка 353.40 лева и такси за събиране на просрочени задължения в размер на
45.00 лева или общият размер на задължението е 958.32 лева. Вещото лице е изчислило
претендираното от ищеца обезщетение за забава в размер 182.45 лева.
При
така установената по делото фактическа обстановка настоящата инстанция приема,
че районният съд е бил сезиран с установителен иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК. По своята същност производството по
чл. 422 от ГПК представлява иск за установяване съществуване на вземането,
който се предявява от кредитора и в случая, когато заповедта за изпълнение е
връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК. Въззивната инстанция
счита, че районният съд правилно е квалифицирал предявения иск,
В това производство съдът установява дали
вземането съществува, неговия размер и дали е изискуемо, като в тежест на ищеца
е да докаже тези елементи от фактическия състав.
Съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК,
в тежест на ищеца е да
установи наличие на валидно сключен договор за паричен заем, изпълнение на
задълженията си по него, размера на претендираната главница, валидно
сключени уговорки за договорна лихва и неустойка, настъпване на
обстоятелствата, водещи до начисляването им, размера на тези претенции, както и
валидното прехвърляне на вземането и уведомяването на длъжника за извършената
цесия. В тежест на ответника е да установи погасяване на задълженията
(плащане, давност и др.).
Между страните по
делото не е спорно наличието на договорни отношения, произтичащи от договор за
паричен заем № 2317884 от 29.05.2015 г. От ангажираните доказателства е
безспорно установено, че заемодателят е изпълнила задълженията си по договора,
като е предоставил на ответника сумата от 500.00 лв. съгласно уговореното между
тях срещу насрещното задължение на кредитополучателя да издължи заема в срок от 6 месеца.
От
доказателствата по делото се установява, че „И.А.М.”АД е цедирал вземането си от ответника на „А.С.В.“
ООД, правоприемник на което е „А.С.В.“ АД, понастоящем „А.С.В.“ ЕАД на
01.12.2015 г..
В исковата молба
ищецът твърди, че по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД
до ответника са изпратени две уведомителни писма от „И.А.М.”АД чрез „А.С.В.“ ЕАД за станалата продажба на
посочения в договора постоянен адрес, но същите са се върнали в цялост и не са
получени от ответника.
За да отхвърли
предявените искове, в мотивите на обжалваното решение ТРС е приел, че
длъжникът-ответник не е надлежно уведомен от цедента за прехвърляне на
вземанията му на новия кредитор – ищец. Изложени са доводи, че получаването от
назначения на ответника особен представител с исковата молба изявления, които
биха довели до промяна в материалното правоотношение, като заменянето на
предходния кредитор с нов, няма да произведе материалноправния ефект по чл.99,
ал.4 от ЗЗД. В тази насока е цитирана т.6 от ТР № 6/08.11.2013 г. по т.д. №
6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящата инстанция не споделя направения от
районния съд правен извод. Във въззивната жалба се прави възражение, че цесията
е съобщена на назначения на длъжника особен представител с връчване на исковата
молба и приложенията към нея, поради което е породила действие и ищецът е
активно легитимиран да предяви положителния установителен иск с правно
основание чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК. В случая не се оспорва валидността
на цесионния договор, с чието сключване вземането преминава от цедента върху
цесионера. С постигането на съгласието цесионерът придобива вземането в
състоянието, в което то се е намирало към този момент. В чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД е регламентирано, че предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника
прехвърлянето, което има действие спрямо третите лица и длъжника от деня ,
когато то е било съобщено на последния от предишния кредитор, но
неуведомяването на длъжника не води до недействителност на договора.
Уведомяването има за цел да създаде сигурност на длъжника и да обезпечи точното
изпълнение на задълженията му. В случая от назначения на ответника особен
представител не са изложени доводи, че е платил изцяло или
отчасти задължението си след датата на сключване
на договора за цесия и преди съобщаването му за
нея от предишния кредитор. Ето защо съдът счита, че ищецът се явява
носител на процесното вземане и цесията е произвела действие спрямо
ответника от датата на връчване на препис от исковата молба и
приложенията към нея.
На
следващо място следва да се отбележи, че е налице константна практика на ВКС
относно начина на уведомяване на длъжника по
смисъла на чл.99, ал.4 от ЗЗД. Според нея уведомяването за
извършената цесия може да се прави от новия кредитор, който обаче следва да е
упълномощен от стария кредитор, като това уведомяване може да стане и с
връчването на исковата молба за отговор, към която ИМ е приложено уведомлението
по чл.99 от ЗЗД. В конкретния казус от страна на ищеца към исковата молба е
приложено уведомлението по чл.99, ал.3
от ЗЗД съгласно уговореното от страните в Рамковия договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г.
Спорен по делото е въпросът, дали уведомлението за извършената
цесия може да бъде връчено на особения представител, назначен по реда на чл.47,
ал.6 от ГПК, за да породи действие на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД. На съдебния състав е известна противоречивата
на практика на съдилищата по този въпрос, която не е уеднаквена по тълкувателен
път от ВКС. В Решение № 198/18.01.2019 г., постановено по т.д. № 193/2018 г.
обаче ВКС приема, че в хипотезата на
осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба по
който е обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да
направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем поради осъществяване на
предвидените в договора или закона предпоставки, връчването на особения представител представлява
надлежно уведомяване на длъжника - ответник. В мотивите на своето
решение ВКС приема, че на осн. чл.
47, ал. 6 ГПК при изпълнение на предпоставките по чл.
47 ГПК, ал.1 - 5 с оглед охрана интересите на ответника на последния се
назначава особен представител. Връчването на всички книжа по делото на
ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент
се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. ВКС сочи, че
следва да се има предвид, че последователно в практиката на ВКС /Решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г. на ВКС, I
т.о., Решение № 25/03.05.2017 г. по гр.д. № 60208/2016 г. на ВКС,
II г.о. и др./ се застъпва становище, че банката, ако не е уговорено
друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото изявление на длъжника,
вкл. и чрез нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако е била
проведена процедура по чл.
50 ЗННД вр. чл.
47 ГПК, ал.1 - 5. Отсъствието от адреса по чл.
47 ГПК се удостоверява от длъжностното лице, а съобщенията се
считат за връчени, т.е. и без да е необходимо назначаване на особен
представител в нотариалното производство. Ако кредиторът беше решил да уведоми
ответника за извършената цесия с нотариална покана и той не е намерен на
адреса, посочен от него при сключването на договора, и в този случай нотариусът
приложи разпоредбата на чл. 50
ЗННД във вр. с чл.47 ал. 1 – 5 ГПК, уведомлението за извършената
цесия щеше да се счита за редовно връчено, без реално да е достигнало до
знанието на длъжника.
В настоящия случай длъжникът не е бил намерен на посочения при
сключването на договора адрес и към момента на образуване на исковото
производство, поради което на основание чл.47, ал.6 от ГПК за най-пълното
охраняване на неговия интерес, съдът му е назначил особен представител в лицето
на адв. П.П., който е получил препис от исковата молба с всички приложения към
нея, вкл. и уведомителното писмо за извършената цесия, подал е писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, в
който е направил възражения и е взела участие в делото до края на устните
състезания пред въззивния съд, т.е. правата на длъжника са били изцяло
охранени.
В подкрепа на този извод е и разпоредбата на 34, ал.1 от ГПК,
както и господстващото в правната теория становище, че особеният представител
разполага с всички права, с които разполага и упълномощеният процесуален
представител. В разпоредбата на чл.34, ал.3 от ГПК са изброени изчерпателно
действията, за които се изисква изрично пълномощно – сключване на спогодба,
намаляване, оттегляне или отказ от иска, признаване искания на другата страна,
получаване на пари или други ценности, както и за действия, представляващи
разпореждане с предмета на делото. Няма пречка обаче особеният представител да
приема материалноправни изявления, свързани със съществуването на едно вече
възникнало правоотношение между представлявания и ищеца, т.е. между страните в
процеса. Приемането, че длъжникът не е надлежно уведомен за извършената цесия
означава, че му се дава възможност да черпи права от собственото си неправомерно
поведение, а кредиторът се поставя в невъзможност да реализира вземането си в
рамките на исковото производство, което противоречи на принципа за равенство на
страните пред закона, регламентиран в чл.9 от ГПК. Ако се приеме становището на
районния съд, това би означавало, че назначеният на ответника особен
представител не би могъл например в исковото производство да направи възражение
за прихващане, което също е материалноправно и по този начин не би защитил в
пълен обем интересите на представлявания.
Цитираната в мотивите на обжалваното решение т.6 от ТР №
6/08.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС касае дадено задължително
тълкуване на процесуално представителство, което произтича от акта на съда за
назначаване на особен представител в хипотези на 47., ал.6 и чл.48, ал.2 от ГПК
във връзка със заплащане на дължимото възнаграждение. Поради изложените
съображения съдебният състав счита, че връченото на особения представител на
ответника уведомлението за извършената цесия е породило
действие на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД.
С оглед констатациите на съдебно-счетоводната
експертиза, че ответникът не е погасила вноските по договора за заем, сключен
при условията и по реда на действащия Закон за потребителския кредит,
следва да се приеме за доказана и основателна претенцията на ищеца за установяване
на вземането за главница в размер на 500.00 лв., договорна лихва в размер на
59.92 лв., обезщетението за забава в размер на
182.45 лв. за периода 30.06.2015 г. до 01.02.2019 г., ведно със
законната лихва върху главницата от 01.02.2019 г. до окончателното й изплащане,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 73/2019 г. по описа
на РС – Троян. Исковете за установяване на посочените вземания са основателни и
следва да бъдат уважени, а обжалваното решение
на РС- Троян в тази му част следва да бъде отменено, а вместо него се
постанови друго, с което посочените по-гори суми бъдат приети за установени
като дължими вземания на ищеца спрямо ответника.
Настоящата инстанция счита за основателни
направените в отговора на исковата молба възражения за нищожност на клаузите за
неустойка по чл. 4, ал.2 от договора за паричен заем и за разходи по чл. 8,
ал.1 от същия.
Съдебният състав счита, че уговорената в разпоредбата
на чл. 4, ал.2 от договора за паричен заем неустойка за неизпълнение на
договорно задължение в размер на 353.40 лв. противоречи на добрите нрави. Задължението
на заемателя, отнасящо се до осигуряването на двама поръчители – физически лица
или представянето на банкова гаранция с бенецифиер – заемодателя, не е
определено като предварително условие за сключване на договора. Това
противоречи на принципа за добросъвестност и цели да се създадат предпоставки
за начисляване на неустойка, което води до оскъпяване на кредита и е в
отклонение на обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция, присъщи
за неустойката. На следващо място следва да се отбележи, че с предварително
уговорения начин на разсрочено плащане на това задължение наред с погасителните
вноски, всъщност още при сключването на договора за кредит очакванията на
заемодателя са били това задължение да не може да бъде изпълнено от заемателя в
уговорения кратък срок от 3 дни, като по този начин се заобикаля императивната
норма на чл. 33, ал.2 от ЗПК. Предвид задължителните указания, дадени в т.4 на ТР № 1/2009 г. по
т.д.№ 1/2009 г. на ВКС съдът намира, че тази клауза е нищожна на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД и не може да породи правни последици. Ето защо претендираното от ищеца
вземане за сумата от 353.40 лв. , представляваща неустойка по чл. 4, ал.2 от договора, не се
дължи от ответника и искът за същото като неоснователен следва да бъде
отхвърлен.
Разпоредбата на
чл. 8, ал.1 от договора за кредит също е нищожна на основание чл. 21, ал.1 ЗПК във връзка с чл. 33, ал.1 ЗПК. Тази сума е уговорена като фиксиран размер и тя не представлява
разходи, а предварително уговорени задължения на потребителя, с което по
същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК
и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е изцяло
свързана с усвояването и управлението на кредита. По делото липсват каквито и да
било доказателства тези разходи да са били извършени от ищеца. Поради
изложените съображения и това вземане не се дължи от ответника, а искът в тази
му част също следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
С оглед изложеното и въпреки несъвпадането на
правните изводи на двете инстанции, с изключение на крайния, че вземанията за разходи по чл. 8, ал.1 в
размер на 45.00 лв. и за неустойка по чл. 4, ал.2 в размер на 353.40 лв. не се
установяват, решението на РС Троян в частта, с която са отхвърлени тези искове се явява правилно и следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на делото на въззивника се
дължат разноски по делото съобразно уважения размер на исковете. Действително
дължимата държавна такса за двете инстанции е в размер на 50.00 лв. От
приложеното по първоинстанционното дело платежно нареждане е видно, че „А.С.В.“
ЕАД е внесла д.т. в размер на сумата 225.00 лв. вместо 25.00 лв. Надвнесената
сума от 200.00 лв. може да бъде възстановена на ищеца и с нея не следва да се
обременява задължението за разноски на ответника. От страна ищеца, а в
настоящето производство въззивник са направени разноски за депозит за вещо лице
в размер на 200.00 лв., както и за възнаграждения на назначения особен
представите в размер на 518.00 лв. за
двете инстанции. Съдът намира, че с оглед разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК
дължимото юрисконсултско възнаграждение
с оглед цената на иска следва да се определи на 100 лв. за всяка инстанция, или
общо 200 лв. за двете инстанции. Към направените от въззивника разноски следва
да се включат и тези за заповедното производство в размер на 50.00 лв. юрисконсултско възнаграждение и 25.00 лв. внесена д.т. Следователно, на
основание чл. 78, ал.1 ГПК на въззивника се дължат разноски в размер на 665.00 лв. съобразно
размера на уважените искове от 749.50 лв.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.271,
ал.1 от ГПК, Ловешкият окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 98 от
04.03.2020 г. по гр.д.№ 358/2019 г. по описа на РС - гр.Троян в ЧАСТТА, в която са отхвърлени като
неоснователни исковете на "А.С.В."
ЕАД с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: ***, чрез пълномощника юрисконсулт М.С. за признаване
за установено по отношение на М.И.А., ЕГН **********, наличието на вземане от „А.С.В.”ЕАД,
ЕИК *********, за следните суми: сумата
500.00 лв. - представляваща дължима главница по Договор за паричен заем
№ 2317884, сключен на 29.05.2015 г. между „И.А.М.” АД и М.И.А., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 01.02.2019 г. до окончателното й
изплащане; сумата 59.92 лева, представляваща договорна лихва за периода от
29.06.2015 г. до 26.11.2015 г. и сумата 189.27 лева, представляваща обезщетение
за забава за периода от 30.06.2015 г. до 01.02.2019 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 73/2019г. по описа на Троянски
районен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО, че М.И.А., ЕГН **********,*** дължи на "А.С.В."
ЕАД , ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, следните суми,
представляващи вземания по Договор за паричен заем № 2317884, сключен на
29.05.2015 г. между „И.А.М.” АД и М.И.А., прехвърлени на "А.С.В." ЕАД с рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., ведно с Приложение № 1 от
01.12.2015 г., а именно: 500.00 лв. - главница, ведно със законната лихва от
01.02.2019 г. до окончателното й изплащане; 59.92 лв. - договорна лихва за периода от 29.06.2015 г. до
26.11.2015 г. и 189.27 лв. - обезщетение за забава за периода от 30.06.2015 г.
до 01.02.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
73/201 9г. по описа на Троянски районен съд.
ОСЪЖДА М.И.А., ЕГН **********,***
да заплати на "А.С.В."
ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление **** сумата от 665.00
лв., представляващи разноски по делото за двете инстанции и заповедното
производство, съобразно уважената част от исковете.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 98 от 04.03.2020 г. по гр.д.№ 358/2019 г.
по описа на РС - гр.Троян, в ОСТАНАЛИТЕ
ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване на основание чл. 280, ал.3 ГПК.
1.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
2.