РЕШЕНИЕ
№…70
гр. С, 11.05.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
С. РАЙОНЕН СЪД, пети състав, в публичното съдебно заседание, проведено на тридесети
септември през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ ЯНКО ЧАВЕЕВ
при участието на секретаря Дарина
Н. сложи за разглеждане докладваното от съдията гр. д. № 1073 по описа на съда за
„А. за с. на в.” ЕАД, гр. С. е предявило срещу К.Р. *** искове за установяване на съществуването на свои
вземания срещу нея за следните суми: за сумата 600 лв., представляваща главница
по договор за паричен заем № 5290103, сключен на 18.07.2016 г. между „В. К.“
ООД и ответницата; за сумата 92,28 лв., представляваща договорна лихва от
01.08.2016 г. (падеж на първа неплатена вноска) до 27.03.2017 г. (падеж на
последна вноска); за сумата 494,28 лв., представляваща неустойка; за сумата 25
лв., представляваща такса разходи за събиране на просрочени вземания; за сумата
70 лв. представляваща такса разходи за дейност на служител, ведно със законната
лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на заявлението по ч. гр.
дело № 789/2018 г. на РС – Самоков до окончателното им изплащане, както и за
сумата 85,85 лв. представляваща лихва за забава. Ищецът претендира разноските
по делото.
Твърди се в исковата молба, че
тези вземания произтичат от договор за паричен заем № 5290103, сключен на
18.07.2016 г. между „В. К.“ ООД и ответницата. По силата на този договор заемодателят
„В. К.“ ООД се задължил да предостави в заем на ответницата - заемател сумата
600 лв. и тази сума била усвоена от нея с подписването на договора. Ответницата
се задължила да върне получения заем, ведно с договорната лихва в размер 92,28
лв., на 18 равни двуседмични погасителни вноски, всяка в размер 38,46 лв., като
падежът на първата погасителна вноска бил 01.08.2016 г., а на последната –
27.03.2017 г.
Съгласно клаузите на договора за
паричен заем ответницата се задължила в 3-дневен срок от подписването му да
представи на заемодателя обезпечение на задълженията й по договора във вид на
поръчителство от едно физическо лице, което следвало да отговаря на определени
в договора условия или във вид на банкова гаранция, която да е валидна за целия
срок на договора. Ответницата не предоставила на заемодателя нито едно от
уговорените обезпечения и съгласно уговореното между тях, последният й начислил
неустойка за неизпълнение на това задължение в размер 494,28 лв., платима
съгласно уговорките в договора на 18 равни вноски, всяка в размер 27,46 лв.,
дължими на падежните дати на погасителните вноски за главница и договорна
лихва.
В деня, следващ датата на падежа
на първата погасителна вноска, ответницата изпаднала в забава за изпълнение на
задълженията си за плащане на погасителните вноски.
В съответствие с договора за заем
и тарифа на заемодателя, относима към договори за
паричен заем, заемодателят начислил към задълженията на ответницата и 175 лв.
такса „разходи за събиране на просрочени вземания”, както и 70 лв. такса „разходи
за дейност на служител”, който осъществява и администрира дейността по събиране
на вземанията.
Ответницата не изпълнила изцяло
задълженията си по договора за паричен заем. До предявяване на исковете същата
платила 150 лв., с които била погасена част от начислената такса „разходи за
събиране на просрочените вземания”.
На 04.04.2017 г. било подписано
Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от 22.01.2013 г. сключен между „В. К.“ ООД и „А. за с. на в.“ ООД. Така
кредиторът по договора за паричен заем с ответницата прехвърлил всички свои
вземания срещу нея на „А.за с. на в.“ ООД, чийто
правоприемник е ищецът „А. за с. на в.” ЕАД и го упълномощил да уведоми
длъжника за прехвърлянето. До ответницата било изпратено по пощата уведомление
за прехвърляне на вземанията по договора, но пратката не била потърсена. Това
обстоятелство обосновава искането на ищеца съдът да връчи на ответницата
уведомлението за цесията заедно с препис от исковата молба и приложенията й,
както и доводите му, че такова връчване също има за последица пораждане на
действие на цесията спрямо нея.
За посочените по-горе вземания
ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК,
по което било образувано ч. гр. дело № 789/2018 г. на РС – С.. Съдът уважил
заявлението с издаване на заповед за изпълнение, а ответницата подала
възражение срещу заповедта в срока по чл. 414 от ГПК, поради което съдът указал
на ищеца на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК да предяви иск за установяване
съществуването на вземанията в едномесечен срок от съобщението. Ищецът спазил този
срок и това обуславя твърденията му за правния му интерес от предявяване на установителни
исков за вземанията.
В срока по чл. 131 от ГПК
ответницата е представила отговор на исковата молба, в който е оспорила исковете
е изразила становище за тяхната неоснователност. Твърди, че не била уведомена
за цесията от предишния кредитор. Изтъква, че в приложение № 1/04.04.2017 г.
към рамковия договор за продажба и прехвърляне на вземания е налице
несъответствие между сумата, посочена като дължима по кредита (1186,56 лв.) и
остатъка от цедираните вземания (1281,56 лв.).
Ответницата твърди също, че на 21.12.2016 г. превела сумата 150 лв., за които
предишният й кредитор я уверил, че с нея се погасява част от главницата, а
новият кредитор възприел плащането като погасяване на допълнителна лихва. Наред
с това ответницата сочи, че не е получавала покани за доброволно плащане, не й
било осигурено право да се споразумее с кредитора за разсрочване на
задълженията й и не й бил връчен стандартен европейски формуляр.
В писмена защита, постъпила преди
откритото съдебно заседание, в което е даден ход на устните състезания, юрк. Д.
П. – пълномощник на ищеца заявява, че поддържа
исковете и изразява становище за тяхната основателност.
Пред съда ответницата не се
явява, не се представлява и не заявява допълнително становище по исковете.
Съдът, като прецени по свое
убеждение събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно съединени
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, чл. 86, ал.
1 и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.
Исковете са допустими с оглед
установените от приложеното ч. гр. д. № 789/2018 г. на РС – С. обстоятелства,
че срещу издадената в заповедното производство заповед за изпълнение
ответницата е подала възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, поради което
на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК на заявителя - настоящ ищец е указана
възможността да предяви искове за вземанията по заповедта за изпълнение в
едномесечен срок от съобщението и този срок е спазен.
Периодът, за който се отнася
вземането в претендиран размер 85,85 лв. за
обезщетение за забава, равняващо се на законната лихва върху главницата,
договорната възнаградителна лихва и неустойката, е посочен в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 789/2018 г. на РС – С. и в
издадената по него заповед за изпълнение, а именно – от 02.08.2016 г. до
31.07.2018 г. Връзката между заповедното и исковото производство, първично
обусловена от подаване на възражение от ответницата срещу връчената й заповед
за изпълнение, обосновава извод, че независимо от липсата на посочване на
период на тази претенция в исковата молба, всички елементи от нея са доведени
до знанието на ответницата. Поради това правото на участие на ответницата в
производството не е нарушено, а и съдът е надлежно сезиран и с този иск.
По основателността на исковете
съдът намира следното:
Между „В. К.” ООД, гр. С. и ответницата
К.Р.Р. валидно е възникнало облигационно отношение,
основано на сключен между тях на 18.07.2016 г. договор за паричен заем „В. План
14 и
Съгласно чл. 4 (1) от договора
ответницата се е задължила в 3-дневен срок от усвояване на заема да предостави
на заемодателя обезпечение – поръчителство от едно физическо лице, което следва
да отговаря на изискванията по чл. 4 (1) т. 1 от договора или банкова гаранция
при условията на чл. 4 (1) т. 2 от него. По делото не е спорно, че ответницата
не е осигурила нито едно от тези алтернативни обезпечения на вземанията на
заемодателя, поради което на основание чл. 4 (2) от договора за неизпълнение на
това нейно договорно задължение ищецът е начислил неустойка в размер 494,28
лв., изчислена за целия период на договора и платима разсрочено, заедно с всяка
от погасителните вноски, като по този начин размерът на всяка вноска става 65,92
лв.
В рамките на правомощията си в
настоящото исково производство и независимо от липсата на възражения от
ответника за недействителност на тази неустоечна
клауза, съдът намира, че тя е изцяло действителна.
При положение, че присъщ за
неустойката е предварително определен в договора размер на вредите от
неизпълнение на конкретно договорно задължение, без да е необходимо те да се
доказват, е допустимо отнапред да се уговори и начин за разсроченото й плащане
в случай на такова неизпълнение. От уговорка за разсрочено плащане на
неустойката не може да се направи извод, че страните отнапред са приели, че
задължението, чието неизпълнение е скрепено с неустоечна
клауза, няма да бъде изпълнено и че поради това в действителност с тази клауза
се уговаря размер на годишната договорна лихва, който да води до значително
надвишаване на максимално допустимия съгласно императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) годишен процент на разходите
(ГПР) по кредита при заобикаляне на тази разпоредба.
Уговорената в чл. 4 (2) от
договора неустойка е за неизпълнение на конкретно договорно задължение на
ответника – за осигуряване на достатъчно обезпечение на задължението му да
върне главницата и договорната лихва. Ето защо и с оглед разпоредбата на чл.
19, ал. 3, т. 1 от ЗПК тя не се включва в ГПР по кредита и нейният размер не
води до увеличаване на ГПР над максимално допустимия праг по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК да обуслови нищожността на тази
уговорка за неустойка.
Неустоечната клауза
по чл. 4 (2) от договора не е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т.
5 от Закона за защита на потребителите (чл. 143, т. 5 от ЗЗП в редакцията на
тази разпоредба, действаща към датата на сключване на договора и към датата на
приключване на устните състезания), приложим към процесния договор на основание
чл. 24 от ЗПК.
Посоченото в чл. 1, т. 1 от
договора и неоспорено от ответницата обстоятелство, че същият е сключен на
18.07.2016 г. въз основа на изходящо от нея предложение, доказателствата за
платените от ответницата на 18.07.2016 г. такси за кандидатстване за заема,
както и приетото заключение по ССЕ, съгласно което единственото плащане по
договора е на сумата 150 лв. и е извършено на 21.12.2016 г., т. е. то е
частично и е забавено, като след тази дата ответницата не е извършвала никакви плащания
на задълженията си по договора за паричен заем, оформят една съвкупност от
обстоятелства, които са релевантни за извод на съда при осъществяване на
дължимата съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП преценка, че неустоечната
клауза не е неравноправна, независимо как е уговорена – индивидуално или не.
Събраните за тези обстоятелства
доказателства обосновават еднозначен извод, че ответницата е поискала да й бъде
предоставена в заем сума, надхвърляща към датата на сключване на договора размера
на минималната месечна работна заплата за страната и заем в този размер й е
предоставен още същия ден буквално само срещу представяне на лична карта. Няма
никакви доказателства ответницата да е декларирала и доказвала пред заемодателя
източника и размера на получавани от нея доходи, имущественото си състояние или
задължения към трети лица, които обстоятелства са относими към
нейната кредитоспособност. Ответницата не е изпълнила договорното си
задължение да обезпечи паричните си задължения по договора с поръчителство или
банкова гаранция с характеристики по чл. 4 (1), т. 1, респ. т. 2 от договора.
Така полученият от нея заем на основание процесния договор е останал на
практика напълно необезпечен. Вредите за заемодателя
от неизпълнение на задължението на ответницата за предоставяне на обезпечение
са реални и непосредствени – същият не може да удовлетвори вземанията си за
главница и договорна лихва в общ непогасен размер, надхвърлящ размера на
неустойката, а също така и авансира редица съдебни и деловодни разноски за
принудително изпълнение на тези вземания. Не може да се пренебрегне и
санкционната цел на уговорената между страните неустойка, която цел не е
отречена нито от ЗПК, нито от ЗЗП – да санкционира виновното поведение на лице,
което не осигурява предвидени в договора обезпечения, при положение че е
получило заем веднага в искания размер, без да доказва доходите си и без да
представя никакви доказателства за достатъчно материални възможности да
погасява заема. Ето защо съдът намира, че неустойката по чл. 4 (2) от процесния
договор за паричен заем и нейният размер не противоречат на изискването за
добросъвестност, нито водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на страните, тъй като уравновесяват именно пълната необезпеченост
на заем, отпуснат веднага на физическо лице в поискан от него размер без
никакви доказателства за неговата кредитоспособност. Затова размерът на тази
неустойка не е необосновано висок и в обобщение тази неустоечна клауза не е
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, поради което и не е нищожна
на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Вече изложените
обстоятелства са изцяло относими и към
критериите, примерно посочени в т. 3 от съобразителната част на ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., въз основа на които и с
оглед спецификите на всеки конкретен случай съдът преценява дали неустоечната клауза е нищожна поради противоречието й с
добрите нрави. В тази връзка следва да се допълни, че неустойката по чл. 4 (2)
от процесния договор обезщетява вредите на кредитора от забавеното изпълнение
на съществено непарично задължение на длъжника – за осигуряване на обезпечение
на задълженията му по кредит, който не е обезпечен по никакъв друг начин.
Лишаването на кредитора от такова обезпечение, съпоставено с липсата на пълно
изпълнение от страна на длъжника на основните му договорни задължения,
обосновава извод, че от това кредиторът търпи вреди, които се изразяват не само
в загуба на предоставения в заем паричен актив и в лишаването му от ползите от
този актив под формата на договорна възнаградителна лихва, а и в авансиране на
редица съдебни и деловодни разноски за иницииране на заповедното и на
настоящото исково производство. Ето защо съдът не намира, че единствената цел,
за която неустойката е уговорена, излиза извън присъщите й обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции. Затова неустоечната
клауза не е нищожна поради противоречие с добрите нрави по критериите на
посоченото ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС.
Ето защо за ответницата валидно е
възникнало договорното задължение да заплаща на заемодателя „В. К.” ООД месечни
погасителни вноски, всяка в размер 65,92 лв., в който са включени части от
главницата, от договорната възнаградителна лихва и от неустойката по чл. 4 (2)
от договора. Всеки от тези елементи е фиксиран по размер в договора, а в него
са посочени и падежните дати на всяка погасителна вноска, поради което липсата
на определяне в договора, в погасителен план или в друг документ,
материализиращ съгласие на страните, на конкретните размери на тези елементи,
формиращи всяка погасителна вноска, не представлява несъответствие на договора
с императивно изискване към неговото съдържание, установено в чл. 11, ал. 1, т.
11 от ЗПК, което да води до неговата недействителност по чл. 22 от ЗПК.
Възражението на ответницата, че във
връзка със сключването на договора не й бил връчен стандартен европейски
формуляр е изцяло неотносимо както към валидността на
сключения договор за паричен заем, така и към възникването, съществуването и
изискуемостта на процесните вземания. Евентуално то би могло да обоснове
отговорност на заемодателя за обезщетение за вреди от недобросъвестност при
договарянето, какъвто не е предметът на настоящото производство. Наред с това, само
за пълнота следва да се отбележи, че автентичността на подписа на ответницата
върху договора за заем не е оспорена. В чл. 1 от договора е посочено, че същият
е сключен въз основа на направено от ответницата предложение за сключването му
и стандартен европейски формуляр, който й е предоставен предварително. За
опровергаване на съдържанието на това изявление на ответницата в договора по
делото не са представени никакви доказателства. Изцяло неотносимо
към валидното възникване, съществуването и изискуемостта на вземанията е и
възражението на ответницата, че не й било осигурено право да се споразумее с
кредитора за разсрочване на задълженията.
От доказателствата по делото не
се установява основанието и размера на претендираните такса „разходи за
събиране на просрочени вземания” и такса „разходи за дейност на служител”.
Ищецът твърди, че тези вземания имат договорно основание, а техният размер бил
установен в Тарифа на „В. К.” ООД. Единствената относима
към тези вземания уговорка в договора за паричен заем, сключен между „В. К.”
ООД и ответницата, е клаузата на чл. 12 от този договор, съгласно която
заемателят (т. е. ответницата) заявява, че е запознат и съгласен с Тарифа на „В.
К.” ООД, актуална към датата на сключване на договора, която се намира на видно
място във всеки търговски обект от клоновата мрежа и партньорската мрежа на
заемодателя, подробно изброени на интернет страницата www.vivacredit.bg, както и на същата интернет страница. По делото тарифата
не е представена, а и при служебната проверка на посочената интернет страница
(която въпреки това съдът отбелязва, че не е длъжен да извършва) подобна тарифа,
относима за договор за паричен заем с търговско
обозначение „В. План 14 и
Ищецът не твърди и не доказва
вземанията на „В. К.” ООД по сключения с ответницата договор за паричен заем да
са обявени за предсрочно изискуеми при условията и по реда на чл. 8 (3) от
договора. Поради това и при липсата на доказателства за основанието и размера
на претендираните с исковата молба вземания за такси, в съответствие с чл. 76,
ал. 2 от ЗЗД следва да се приеме, че с плащането на сумата 150 лв. на
21.12.2016 г. ответницата е погасила най-напред задължението си за заплащане на
законна лихва за забава върху просрочените до плащането погасителни вноски за
всеки ден на забавата съгласно чл. 8 (2) от договора и след това –
погасителните вноски с най-рано настъпил падеж.
Към датата на извършване на това
плащане ответницата е била в забава за плащане на 11 погасителни вноски, всяка
в размер 65,92 лв., с падежи от 01.08.2016 г. до 19.12.2016 г. При използване
на автоматизирана система за изчисляване на законна лихва (https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html)
и без на съда да са необходими специални знания в тази насока, се установява,
че обезщетението за забава върху тези погасителни вноски, еквивалентно на
законната лихва за забава върху тях, за период с начални моменти от 02.08.2016
г. до 20.12.2016 г. включително и общ краен момент 21.12.2016 г., е в общ
размер 14,50 лв. След погасяване на това задължение, с остатъка от 135,50 лв.
(150,00 – 14,50 = 135,50) са погасени две пълни погасителни вноски от по 65,92
лв. с падежи на 01.08.2016 г. и на 15.08.2016 г., т. е. общо 131,84 лв. Тъй
като съотношението между главницата, договорната възнаградителна лихва и
неустойката по чл. 4 (2) от договора е еднакво във всяка погасителна вноска и
при аритметическо изчисление се установява, че то е 50,57 % за главницата, 7,78
% за договорната възнаградителна лихва и 41,66 % за неустойката, следва да се
приеме, че във всяка погасителна вноска се включват 33,33 лв. главница, 5,12
лв. договорна възнаградителна лихва и 27,47 лв. неустойка. Казано иначе, със
сумата 131,84 лв., равна на първите две погасителни вноски с падежи, посочени
по-горе, са погасени 66,66 лв. от главницата, 10,24 лв. от договорната
възнаградителна лихва и 54,94 лв. от неустойката. С остатъка от 3,66 лв. (135,50 – 131,84 =
3,66) е частично погасена погасителната вноска в размер 65,92 лв. с падеж
29.08.2016 г. При посоченото съотношение между главницата, договорната
възнаградителна лихва и неустойката във всяка погасителна вноска следва да се
приеме, че със сумата 3,66 лв. от погасителната вноска с падеж 29.08.2016 г. са
погасени 1,85 лв. главница, 0,29 лв. договорна възнаградителна лихва и 1,52 лв.
неустойка.
По тези съображения ответницата е
погасила чрез плащане задължението си за заплащане на обезщетение за забавено
изпълнение на погасителни вноски, дължимо в размер на законната лихва върху тях
за период от 02.08.2016 г. до 21.12.2016 г., а именно 14,50 лв., както и
частично е погасила задълженията си за главница в погасен размер 68,51 лв.
(33,33 + 33,33 + 1,85 = 68,51), за договорна възнаградителна лихва в погасен
размер 10,53 лв. (5,12 + 5,12 + 0,29) и за неустойка по чл. 4 (2) от договора в
погасен размер 56,46 лв. (27,47 + 27,47 + 1,52).
До приключване на устните
състезания в настоящото производство ответницата не е извършвала други плащания
по договора. Ето защо непогасеният размер на задължението й за главница по
договора е 531,49 лв. (600,00 – 68,51 = 531,49), на задължението й за договорна
възнаградителна лихва – 81,75 лв. (92,28 – 10,53 = 81,75) и на задължението й
за неустойка по чл. 4 (2) от договора – 437,82 лв. (494,28 – 56,46 = 437,82),
или общо 1056,06 лв.
До края на срока на договора –
27.03.2017 г. ответницата е била в забава за плащане на погасителни вноски с
падежи от 29.08.2016 г. (тази вноска е в непогасен размер 62,26 лв. предвид
изчисленията по-горе) до 13.03.2017 г. включително. При използване на посочената
автоматизирана система за изчисляване на законна лихва и при отчитане на
обстоятелството, че с плащането на 21.12.2016 г. ответницата, както вече се отбеляза,
е погасила лихвата за забава върху погасителните вноски с падежи от 01.08.2016
г. до 19.12.2016 г. за период с начални моменти от 02.08.2016 г. до 20.12.2016
г. и общ краен момент 21.12.2016 г., се установява, че общият размер на
законната лихва върху погасителни вноски с падежи от 29.08.2016 г. до
13.03.2017 г., дължима за период от 21.12.2016 г. до 27.03.2017 г., е 21,26 лв.
От деня, следващ падежа на последната погасителна вноска, а именно от
28.03.2017 г. до крайния момент на претенцията за законна лихва (коректно
посочен в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по приложеното ч.
гр. д. № 789/2018 г. на РС – С.), а именно 31.07.2018 г., ответницата е в
забава за изпълнение на всички свои задължения по договора в общ размер 1056,06
лв., като за този период законната лихва за забава върху тази сума е 144,04 лв.
Следователно общият размер на непогасеното задължение на ответницата за
заплащане на законна лихва за забава, дължимо за период от 21.12.2016 г. до
31.07.2018 г. е 165,30 лв.
Ищецът се легитимира като носител
на тези вземания въз основа на придобиването им от „В. К.” ООД по силата на подписано
между тях на 04.04.2017 г. приложение 1 към сключения между тях на 22.01.2013
г. рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия).
Изложените в отговора на исковата
молба доводи на ответницата, че тя не е уведомена за цесията от предишния
кредитор, не подкрепят извод, че ищецът не притежава активна материално-правна
легитимация като кредитор по процесните вземания.
От една страна, уведомяването за
цесията не е лично незаместимо действие на предишния
кредитор, поради което той може да упълномощи другиго, включително и новия
кредитор, за извършването му, в какъвто смисъл е представеното на л. 19 от
делото пълномощно.
От друга страна, следва
категорично да се подчертае, че уведомяването на длъжника за прехвърлянето на
вземанията не е елемент от фактическия състав на договора за цесия, нито е
условие за неговата действителност и всякакви съображения за обратното пряко
противоречат на закона. Действителният смисъл на разпоредбата на чл. 99, ал. 4
от ЗЗД е, че длъжник, който е уведомен за цесията, следва от датата на
уведомяването му да изпълнява на новия кредитор, поради което след тази дата престирането на стария кредитор не го освобождава от
задължението и обратно – че длъжник, който не е уведомен за цесията, би
изпълнил надлежно, т. е. с погасителен ефект, задължението си на предишния
кредитор въпреки сключения договор за цесия. В случая е безспорно установено,
че след 21.12.2016 г., т. е. далеч преди прехвърлянето на вземанията от „В. к.”
ООД на ищеца (на 04.04.2017 г.) и до приключване на устните състезания ответницата
не е извършвала никакви плащания по договора за заем – нито на предишния, нито
на новия кредитор. Следователно липсата на уведомяване на ответницата за
извършеното прехвърляне на вземанията е без каквото и да било правно значение
по делото – не само относно възникването на вземанията на ищеца, но и дори
относно тяхното изпълнение. Да се приеме обратното, би означавало валидността и
правните последици на договора за цесия, сключен между цедента
и цесионера, да се поставят изцяло в зависимост от поведението на длъжника, който
в конкретния случай не е бил намерен на посочения в договор негов адрес, за да
му бъде доставена пощенската пратка, съдържаща уведомлението за цесията. Никак
не би било пресилено да се посочи, че практическото прилагане на подобен подход
би придало на цесията погасителен ефект за прехвърлените вземания както в патримониума на предишния, така и на новия кредитор –
предишният кредитор вече не се легитимира като носител на вземанията поради това,
че ги е прехвърлил, а новият кредитор не би могъл да се легитимира като такъв
само защото длъжникът не може да бъде открит, за да бъде уведомен за цесията.
Подобен погасителен ефект договорното прехвърляне на вземанията не може да има,
а и с оглед всички останали изложени по-горе съображения липсата на уведомяване
на ответницата за цесията не лишава кредитора от активна материално правна
легитимация като носител на прехвърлените вземания.
И на последно място, законът не
ограничава с краен срок възможността за уведомяване на длъжника за прехвърляне
на вземанията. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК
съдът следва да вземе предвид, че с връчването на препис от исковата молба и
приложенията й, сред които е и уведомлението за цесията, в хода на настоящото
производство ответницата е уведомена за прехвърлянето на вземанията по реда на
чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.
По всички изложени съображения
съдът следва да признае за установено съществуването на следните вземания на
ищеца срещу ответницата: за сумата 531,49 лв., представляваща непогасена част
от главница по договор за паричен заем № 5290103/18.07.2016 г., сключен между
„В. К.” ООД и ответницата, като за разликата над тази сума до предявения му
размер от 600,00 лв. искът следва да бъде отхвърлен; за сумата 81,75 лв.,
представляваща непогасена част от договорна възнаградителна лихва, като за
разликата над тази сума до пълния му предявен размер от 92,28 лв. искът следва
да бъде отхвърлен; за сумата 437,82 лв., представляваща непогасена част от
неустойка по чл. 4 (2) от договора, като за разликата над тази сума до пълния
му предявен размер от 494,28 лв. искът следва да бъде отхвърлен. В съответствие
с диспозитивното начало в гражданския процес и при липса на изменение на иска
за установяване на вземане на ищеца срещу ответницата за обезщетение за
забавено изпълнение на дължимите суми по договора за периода от 02.08.2016 г.
до 31.07.2018 г. този иск следва да бъде уважен в пълния му предявен размер от
85,85 лв., независимо че за периода от 21.12.2016 г. до 31.07.2018 г. (който е
част от претендирания период) действителният размер на това вземане е по-голям,
като този иск следва да се отхвърли за периода от 02.08.2016 г. до 20.12.2016
г. включително. Исковете за установяване съществуването на вземания на ищеца
срещу ответника за сумата 25,00 лв., представляваща непогасена част от такса
„разходи за събиране на просрочени вземания” и за сумата 70,00 лв.,
представляваща такса „разходи за дейност на служител”, са неоснователни и
следва да бъдат изцяло отхвърлени.
Посочването в исковата молба на
период, за който се отнася вземането за възнаградителна лихва по
договора за паричен заем е ненужно, тъй като крайният срок за погасяване на
кредита е настъпил на 27.03.2017 г. и ищецът не твърди да е настъпила предсрочна
изискуемост на вземанията. При това положение поради неплащане от ответницата в
цялост на погасителните вноски по договора за потребителски кредит непогасената
част от възнаградителната лихва, уговорена изначално във фиксиран
размер като абсолютна сума, остава да се дължи за целия срок на договора като
глобална сума. Затова посочването в исковата молба на период, за който тя се
отнася, е излишно и не следва да се отразява в диспозитива на решението.
По разноските:
С оглед направеното от ищеца искане
и предвид изхода на делото, както и в съответствие с т. 12 от съобразителната
част и диспозитива на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, в
настоящото производство съдът следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени и в заповедното производство. Затова ответницата
следва да бъде осъдена да заплати на ищеца общо сумата 397,37 лв. за разноски в
заповедното производство по ч. гр. д. № 789/2018 г. по описа на РС – С. и в
настоящото исково производство.
От тази сума 75 лв. са разноски в
заповедното производство по ч. гр. д. № 789/2018 г. на РС – С., от които 25 лв.
са за внесена държавна такса за разглеждане на заявлението в дължимия й размер
съгласно общия уважен размер на исковете и 50 лв. са за юрисконсултско възнаграждение.
С оглед изхода на делото ответницата дължи на ищеца и разноски в исковото
производство в размер 322,37 лв., от които 122,65 лв. – за довнесена държавна
такса в исковото производство (след приспадане от общия размер на държавната
такса по всички искове – 200 лв., на държавната такса в размер 50 лв. по изцяло
отхвърлените искове за установяване съществуване на вземания за такси и след
приспадане на внесената в заповедното производство държавна такса в размер
27,35 лв.); 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение в минимален размер съгласно
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ; и 99,72 лв. – част
от внесен депозит за възнаграждение на вещо лице по съдебно-счетоводната
експертиза, съразмерна с уважените искове.
Искането на ищеца за присъждане
на разноски за юрисконсултско възнаграждение в общ размер 350 лв. на повече от
едно основание – по чл. 13, т. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ
(НЗПП) и по чл. 25, ал. 1 от НЗПП, е неоснователно. Разпоредбата на чл. 13, т.
2 от НЗПП е неотносима към случаите, в които
подготовката на документи за завеждане на дело е пряко насочена към
осъществяване на процесуално представителство и за това свидетелства
препращането в тази разпоредба само към чл. 21, т. 1 и 2 от ЗПП, а не и към чл.
21, т. 3 от ЗПП. Що се касае до размера на юрисконсултското възнаграждение,
присъдено на ищеца за настоящото исково производство в размер 100 лв., този
размер е съответен на ниската обща стойност на материалния интерес и на това,
че делото е разгледано и решено в едно открито съдебно заседание. Претенциите
за разноски не са искове и за това по тях съдът не дължи отхвърлителен
диспозитив в частите им, които намира за неоснователни.
По делото не се установява
ответницата да е сторила разноски, поради което независимо от неговия изход,
такива не й се присъждат.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, съществуването на вземания на „А. за с. на в.” ЕАД, ЕИК .., със
седалище и адрес на управление гр. С., ж. к. „Л.”, бул. „Д-р П. Д.” № 25,
офис-сграда Л., ет. 2, офис 4, срещу К.Р.Р., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***, придобити на основание приложение 1/04.04.2017 г. към
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия), сключен на
22.01.2013 г. между „В. К.” ООД и „А. за с. на в.“ ООД, чийто универсален
правоприемник е „А. за с. на в.” ЕАД, а именно: за сумата 531,49 лв.,
представляваща неплатена част от дължима на основание 79, ал. 1 от ЗЗД главница
по договор за паричен заем „В. П. 14 и
ОСЪЖДА К.Р.Р., ЕГН **********, с постоянен и
настоящ адрес ***, да
заплати на „А. за с. на в.” ЕАД, ЕИК .., със седалище и адрес на
управление гр. С., ж. к. „Л.”, бул. „Д-р П. Д.” № ..,
офис-сграда Л., ет. 2, офис 4, сумата 397,37 лв.
за разноски, от която 75,00 лв. са разноски в заповедното производство по ч.
гр. д. № 789/2018 г. по описа на РС – С., а 322,37 лв. са разноски в настоящото
исково производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред С. окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: