Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 19.03.20209
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Мл.съдия: Десислава
Йорданова
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело
№3570 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващи от ГПК.
С решение №449853 от 13.07.2018год.,
постановено по гр.дело №1324/2017г. по описа на СРС, ГО, 126 с-в, Р.Б.,
представлявана от Министъра на финансите е осъдена да заплати на ищеца „Е.Г.”ЕООД
на основание чл.49 вр.чл.45, ал.1 ЗЗД вр.чл.7 КРБ сумата от 17791,70 лева
обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи
от реализиране на приход от цена на произведена електрическа енергия в периода
от 01.01.2014г. до 09.08.2014г., настъпила вследствие действия на народни
представители от 42-рото Народно събрание, извършени на 04.12.2013г. и
изразяващи се в приемане на разпоредбата параграф 6, т.2 и 3 от ЗР на ЗДБ за
2014г., с който се създават чл.35а, ал.1, 2 и 3, чл.35б, ал.1-4, чл.35в, ал.1-3
и чл.73, ал.1-4 от Закона за енергията от възобновяеми източници, заедно със
законната лихва върху главницата за периода от 10.01.2017г. до погасяване на
задължението, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 4745,70 лева мораторна
лихва за периода от датата на която е удържана всяка сума до 30.12.2016г.,
както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1601,50 лева разноски по делото.
Ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл.78, ал.3 вр.ал.8 ГПК
сумата от 100 лева разноски по делото, по неразгледаните евентуални искове.
С
определение №551543 от 03.12.2018г. е отхвърлена молбата на ищеца за изменение
на решението в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК.
Срещу така
постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК
въззивна жалба от ответника. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е
недопустимо, тъй като ищецът не бил поискал незаконосъобразно платените такси
да му бъдат възстановени по административен ред, постановено било от
некомпетентен съд, българската правна система не допускала възможността
граждански съд да се произнася по претенция за отговорност на държавата за вреди
произтичащи от законодателната дейност на Народното събрание. Твърди също така,
че първоинстанционният съд е дал неправилна правна квалификация на предявения
иск, а не били налице и предпоставките на чл.49 и чл.45 от ЗЗД- нямало
възлагане на работа по смисъла на чл.49 от ЗЗД, противоправни действия, вина,
вреда и причинно- следствена връзка по смисъла на чл.45 от ЗЗД. Законът се
считал за противоконституционен от момента на влизане в сила на решението на КС,
което действа само занапред. Народното събрание нямало задължение по чл.22,
ал.4 от ЗКС да преуреди отношенията, възникнали на основание процесните
разпоредби за периода до обявяването им за противоконституционни, тъй като не
били възникнали последици по смисъла на тази разпоредба, които да бъдат преуредени.
До влизане в сила на решението на КС процесните норми били прилагани валидно,
което пък означавало че 20% такси са събрани законосъобразно въз основа на
валидно правно основание. Държавата не следвало да носи имуществена отговорност
за действията на Народното събрание, което било самостоятелен правосубектен
държавен орган със собствен бюджет, права и задължения. Моли решението на СРС
да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално- отменено като неправилно, а исковете– отхвърлени
изцяло като неоснователни. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
В
подадения в срок отговор на въззивната жалба ищецът оспорва същата като
неоснователна, като излага подробни съображения. Моли решението на СРС да бъде
потвърдено и претендира разноски във въззивната инстанция.
Срещу
определение №551543 от 03.12.2018г., с което е отхвърлена молбата на ищеца за
изменение на решението на СРС в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК е
подадена в срок частна жалба от ищеца. Частният жалбоподател поддържа, че предявените
от него искове са при условията на евентуално обективно съединяване и няма
основание за намаляване наполовина на заплатения от него адвокатски хонорар в
първата инстанция. Твърди също така, че на ответника не следва да се присъжда
юрисконсултско възнаграждение за неразгледания евентуален иск, тъй като
последният не е бил разгледан поради уважаването на предявения главен иск. Моли
обжалваното определение да бъде отменено, а молбата за изменение на решението
на СРС в частта за разноските- уважена.
С
подадения в срок отговор на частната жалба на ищеца, ответникът оспорва същата
като неоснователна и моли обжалваното определение на СРС постановено по реда на
чл.248 ГПК да бъде потвърдено като правилно.
Софийски градски съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Процесуалната
легитимация на страните се извежда от твърденията на ищеца относно спорното
право, изложени в основанието и петитума на иска. При предявен иск с правно
основание чл.49 ЗЗД
надлежният ответник е възложителят на работата, при или по повод
изпълнението на която са причинени твърдените от ищеца вреди. В случая ищецът
твърди, че посочените в исковата молба имуществени вреди са причинени от
противоправни действия на лица (народни представители в 42-рото Народно
събрание на Р.Б.), на които ответникът (държавата Р.Б.) е възложила
осъществяването на определена работа, следователно от процесуална гледна точка
именно Държавата е легитимиран ответник по този иск. В законодателството липсва
процесуална норма, изключваща или диференцираща процесуалната легитимация на
Държавата при реализиране на нейната отговорност по реда на чл.49 от ЗЗД в
зависимост от характера на възложената работа, поради което не може да се
отрече правото на ищеца да предяви иска си за вреди пряко срещу нея. От друга
страна, според практиката на ВКС по сходни казуси, с обявяването на
противоконституционността на чл. 35а и следващи от ЗЕВИ, отпада
характера на публично държавно вземане на платените от ищците такси, поради
което претенциите за връщането им от Държавата обуславя подсъдност на спора на
гражданските съдилища (в този смисъл определение
№ 634/12.12.2017 г. по ч.т.д. № 2496/2017 г. на ВКС, І т.о.; определение
№ 796/20.12.2017 г. по ч.т.д. № 2206/2017 г. на ВКС, ІІ т.о.;определение
№ 86/31.01.2018 г. по ч.т.д. № 3001/2017 г. на ВКС, ІІ т.о., определение
№ 157/2.03.2018 г. по ч.т.д. № 432/2018 г. на ВКС, ІІ т.о.). Доводите
относно реда за осъществяване на контрол върху законодателната дейност на НС,
във връзка с чл.22, ал.4 ЗКС са
тоносими към основателността, а не към допустимостта на иска.
Неоснователни са и доводите на жалбоподателя относно дадената
от СРС правна квалификация на претенцията на ищеца по чл.49, вр.чл.45, ал.1 ЗЗД, вр.чл.7 от КРБ. Правната квалификация на предявения иск се базира на изложените твърдения
в обстоятелствената част (основанията) и петитума на исковата молба. Предвид
изложените от ищеца фактически твърдения- противоправно поведение на народните
представители от 42-рото Народно събрание, изразяващо се в приемане на
противоконституционна разпоредба, както и последващото бездействие на същите народни
представители и неизпълнение на задължението им съгласно чл.22, ал.4 от ЗКС да
уредят последиците от обявения за противоконституционен акт, в пряка причинна
връзка от които действия и бездействия ищецът претърпял имуществени вреди, както
и при наведени твърдения, че ответникът (Държавата) е възложител на работата на
народните представители, искът правилно е квалифициран от първостепенния съд
като такъв с правно основание чл.49, вр.чл.45, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.7 от КРБ.
Разпоредбата на чл. 7 се намира в Глава първа
"Основни начала" на Конституцията. Тази конституционна разпоредба прогласява основното начало, че Държавата
отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и
длъжностни лица. Нормата на Конституцията обаче не е пряк път за защита. Тя прогласява основен принцип,
осъществяването на който трябва да се уреди със закон. Тази теза е възприета и
в Тълкувателно решение №
3/22.04.2005 г. по гр. д. № 3/2004 г. на ВКС, което е
задължително за съдилищата. Според практиката на ВКС (решение № 133/29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г., ІІІ ГО, цитираните в него
определение по ч.гр. д. № 3266/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, определение по ч.гр. д.
№ 23/2012 г. на ВКС, ІV ГО, определение по ч.гр. д. № 212/2011 г. на ВКС, ІV
ГО, решение № 110/14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г. на ВКС, ІV ГО и др.), на основание чл. 7 от Конституцията на РБ, Държавата отговоря пряко за вредите, причинени от незаконни
актове или действия на нейните органи и длъжностни лица. Когато тази
отговорност не може да бъде реализирана по реда на специалния закон (ЗОДОВ), следва да се приложат общите разпоредби на ЗЗД, а именно чл.49 ЗЗД, тъй
като в най-широкия конституционен смисъл може да се приеме, че Държавата е
възложила на съответните длъжностни лица да упражняват държавни функции, като
това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения,
с които посочените длъжностни лица се намират в конкретни правоотношения.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към подробните мотиви, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Отговорността по чл.49 ЗЗД е обективна, с гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди виновни
противоправни действия. За да бъде уважен иск с това правно основание,по делото
следва да бъдат установени от ищеца с позволените от закона доказателствени
средства и при условията на пълно и главно доказване следните елементи от
фактическия състав на тази законова разпоредба: 1)противоправно действие или
бездействие от страна на лице, на което е възложено от ответника извършване на
някаква работа; 2)причиняване на вреда при или по повод изпълнението на
възложената работа; 3)причинна връзка между противоправното поведение и
вредоносния резултат. Вината на причинителя на вредата се предполага до
доказване на противното съгласно разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД, като в тежест на ответника е при оспорване да обори тази въведена от
закона презумпция.
В случая настоящият състав достига до същите изводи, до
които е достигнал и първостепенният съд в обжалваното решение- че са налице
предпоставките за ангажиране отговорността на ответника. Налице е както възлагане
от Държавата на определена работа на народните представители от 42-то Народно
събрание, така и противоправно поведение на тези длъжностни лица, изразяващо се
от една страна в приемане на противоконституционни законови разпоредби (процесните
параграф 6,
т.2 и 3 от ЗР на ЗДБ за 2014г., с който се създават чл.35а, ал.1, 2 и 3,
чл.35б, ал.1-4, чл.35в, ал.1-3 и чл.73, ал.1-4 от Закона за енергията от
възобновяеми източници), а от друга страна в
неуреждане на възникналите в резултат на прилагането за определен период от
време на противоконституционни разпоредби, правни последици по реда и в
изпълнение на задължението им по чл.22, ал.4 ЗКС в двумесечния срок съгласно ПОДНС. В резултат на това противоправно поведение на народните представители от
42-то Народно събрание ищецът е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в
нереализиран приход от цена на произведената от него електрическа енергия в
размер на исковата сума. Ответникът не е представил доказателства, с които да
обори законовата презумпция относно вината (чл.45, ал.2 ЗЗД). Следователно предявеният иск с правно основание чл.49, вр.чл.45, ал.1 ЗЗД, вр.чл.7 КРБ е основателен и доказан, поради което правилно е уважен от районния
съд с обжалваното решение.
Неоснователни са всички изложени от въззивника- ответник
доводи във въззивната жалба. Точно обратното на твърдяното във въззивната
жалба, разпоредбата на чл.151, ал.2 КРБ не означава конституционосъобразност на атакуваната разпоредба до
влизане в сила на решението на КС. Подобно разбиране противоречи не
само на правната, но и на елементарната житейска логика. Противоконституционната
законова разпоредба е такава от момента на самото и приемане от законодателния
орган, а разпоредбата на чл.22, ал.4 ЗКС задължава органа постановил противоконституционния акт да уреди възникналите
правни последици от обявения за противоконституционен акт, за периода през
който се е прилагал и до момента на обявяването му за противоконституционен. Конституционната
уредба е изградена върху принципа за нетърпимост на действието на
противоконституционни закони, поради което след обявяването на законова
разпоредба за противоконституционна НС е длъжно да уреди правните последици,
възникнали от прилагането на противоконституционния закон, включително и
относно евентуално настъпили вреди вследствие прилагането на
противоконституционна разпоредба до обявяването й за такава. Поради това
неизпълнението от народните представители от 42-то НС на задължението им
по чл.22, ал.4 ЗКС няма как да лиши увредените от прилагането на противоконституционната
норма лица от правото им да претендират обезщетение за претърпените вреди по
общия гражданскоправен ред. В случая не се касае за осъществяван от съда
контрол върху законодателната дейност на НС или за произнасяне от гражданския съд
по законосъобразността и противоконституционността на законови нормативни
актове, както твърди ответникът, тъй като противоконституционността на
процесните разпоредби вече е обявена с решение на компетентния орган (Конституционния
съд). Съдът в случая извършва единствено преценка за наличието на
предпоставките за ангажиране деликтната отговорност на Държавата за причинени
вреди от нейни органи, какъвто несъмнено е и законодателният орган- Народното
събрание.
По така изложените
съображения въззивната жалба на ответника следва да бъде отхвърлена като
неоснователна, а обжалваното решение в тази част- потвърдено като
правилно.
По частната жалба на
ищеца срещу определението по реда на чл.248 ГПК:
Частната жалба е
основателна. С обжалваното решение изцяло е уважен предявеният главен иск с
правно основание чл.49, вр.чл.45, ал.1 ЗЗД, вр.чл.7 КРБ, както и акцесорния иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД. Именно поради
това съдът не е разгледал предявените евентуални искове- поради несбъдване на
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането им. При това положение на ищеца
следва да се присъдят изцяло сторените по делото разноски, включително и
адвокатския хонорар в пълен размер, доколкото липсва диференциране за кой от
исковете същият е заплатен. По същите съображения на ответника не следва да се
присъжда възнаграждение за защита от юрисконсулт по неразгледаните от съда
евентуални искове. Ето защо обжалваното определение №551543 от 03.12.2018г., както и
решението в частта с която се присъжда на ответника сумата от 100 лева разноски
по делото следва да бъдат отменени, а на ищеца да се присъдят още 300 лева
разноски за първоинстанционното производство.
На ищеца и ответник по
въззивната жалба следва да се присъдят и 615 лева разноски за въззивната
инстанция съгласно представения списък по чл.80 от ГПК и изхода на спора.
Предвид гореизложеното,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№449853 от 13.07.2018год.,
постановено по гр.дело №1324/2017г. по описа на СРС, ГО, 126 с-в, В ЧАСТТА С КОЯТО Р.Б., представлявана
от Министъра на финансите е осъдена да заплати на ищеца „Е.Г.”ЕООД на основание
чл.49 вр.чл.45, ал.1 ЗЗД вр.чл.7 КРБ сумата от 17791,70 лева обезщетение за
претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране
на приход от цена на произведена електрическа енергия в периода от 01.01.2014г.
до 09.08.2014г., настъпила вследствие действия на народни представители от
42-рото Народно събрание, извършени на 04.12.2013г. и изразяващи се в приемане
на разпоредбата параграф 6, т.2 и 3 от ЗР на ЗДБ за 2014г., с който се създават
чл.35а, ал.1, 2 и 3, чл.35б, ал.1-4, чл.35в, ал.1-3 и чл.73, ал.1-4 от Закона за
енергията от възобновяеми източници, заедно със законната лихва върху
главницата за периода от 10.01.2017г. до погасяване на задължението, на
основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 4745,70 лева мораторна лихва за периода от
датата на която е удържана всяка сума до 30.12.2016г., както и на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1601,50 лева разноски по делото.
ОТМЕНЯ определение №551543 от 03.12.2018г., постановено по реда на чл.248 ГПК, както и решение №449853 от 13.07.2018год., постановено по гр.дело
№1324/2017г. по описа на СРС, ГО, 126 с-в, В
ЧАСТТА С КОЯТО ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл.78,
ал.3 вр.ал.8 ГПК сумата от 100 лева разноски по делото по неразгледаните
евентуални искове, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение
№449853 от 13.07.2018год.,
постановено по гр.дело №1324/2017г. по описа на СРС, ГО, 126 с-в В
ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, КАТО ОСЪЖДА Р.Б., представлявана от Министъра на финансите да
заплати на „Е.Г.”ЕООД с ЕИК******** още 300 (триста) лева разноски по делото в
първата инстанция.
ОСЪЖДА Р.Б., представлявана от Министъра на финансите да заплати на „Е.Г.”ЕООД с
ЕИК******** сумата от 615 (шестстотин и петнадесет) лева разноски по делото във
въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/