№ 2596
гр. София, 19.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на пети май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Темислав М. Димитров
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Нина Св. Гърманлиева
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100506486 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20207430 от 04.11.2021 г., постановено по гр. д. № 16082 по описа
за 2021 г. на СРС, 125 състав са уважени предявените от ищеца „Топлофикация
София“ ЕАД срещу ответника ЕТ „М.- Р.С.С. – Р.С.“ установителни искове при приета
от първоинстанционния съд правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр.
чл. 59 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, като е признато за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 536,91 лева, представляваща цена на доставена от дружеството на
ответника топлинна енергия през периода 01.05.2018 г. - 30.04.2020 г., ползвана от
ответника за стопански нужди, с която сума се е обогатил неоснователно, ведно със
законна лихва от 02.02.2021 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер
на 49,90 лева за периода 21.09.2019 г. - 25.01.2021 г., като за разликата над уважения
размер от 49,40 лева до пълния търсен размер от 51,48 лева, както и за периода от
31.08.2019 г. до 20.09.2019 г. претенцията е отхвърлена, сума в размер на 13,92 лева,
представляваща цена за извършена услуга за дялово разпределение на топлинна
енергия за периода 01.07.2019 г. - 29.02.2020 г., ведно със законна лихва от 02.02.2021
г. до изплащане на вземането, както и мораторна лихва в размер на 1,35 лева за
периода 31.08.2019 г. - 25.01.2021 г., за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр.
София, ж.к. „Красно село“, ул. ****, офис, абонатен № 430964, за които суми била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 6361 по описа за 2021 г. на СРС, 125 състав. В тежест на ответника
първоинстанционният съд възложил и сторените от ищеца разноски в размер на 573,50
лева за исковото производство, както и тези по ч.гр.д. № 6361 по описа за 2021 г. в
размер на 74,80 лева. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на
ответника сумата от 1,36 лв. – деловодни разноски съобразно отхвърлената част от
исковете.
1
Недоволен от така постановеното решение останал ответникът ЕТ „М.- Р.С.С. –
Р.С.“, предвид което и в срока чл. 259, ал. 1 ГПК депозирал въззивна жалба срещу
съдебния акт. В същата се излагат оплаквания за неправилност, незаконосъобразност
поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост.
Въззивникът сочи, че при разглеждане на делото в първоинстанционният съд в
нарушение на разпоредбата на чл. 140 ГПК не съставил доклад по делото, като в тази
връзка не са заявени доказателствени искания пред въззивния съд. В жалбата се
поддържа, че съдът следвало да вземе предвид, че между страните съществува валиден
договор за продажба на топлинна енергия в имота, предвид което и искът по чл. 59
ЗЗД, отличаващ се със своя субсидиарен характер, се явява неоснователен. На
следващо място, въззивникът сочи, че съдът не е изложил мотиви касателно
акцесорната претенция на ищеца по чл. 86 от ЗЗД – мораторна лихва, начислена върху
главните вземания по чл. 59 ЗЗД. Поради тези и много други подробно разгърнати
аргументи във въззивната жалба, се отправя искане до въззивния съд да отмени
обжалваното решение, да отхвърли исковете като неоснователни и да присъди на
дружеството сторените разноски.
Ответникът по жалбата „Топлофикация София“ ЕАД изразява лаконично и
бланкетно становище по същата по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК, чрез своя
процесуален представител – юрк. Трифонов. С молба от 30.03.2023 г. моли за
отхвърляне на въззивната жалба, претендира разноски за производството и прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт, приема следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 149 от ЗЕ вр. с чл. 59 ЗЗД и с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд
многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г.
ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по
гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; №
643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по
чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
Първоинстанционното решение в частта, в която предявеният от „Топлофикация
София“ ЕАД срещу ответника ЕТ „М.- Р.С.С. – Р.С.“ положителен установителен иск с
правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен
за разликата над уважения размер от 49,90 лева до пълния претендиран такъв от 51,48
лева – обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия, както и за периода
от 31.08.2019 г. до 20.09.2019 г., поради необжалването му от страна на ищеца, е
влязло в законна сила.
В случая, решението в обжалваната част е издадено от надлежен съдебен състав
на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона
правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид
2
изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното
решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените
правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е частично неправилно
по съображения, както следва.
По исковете с правно основание чл. 59 от ЗЗД:
При иск с правна квалификация по чл. 59 от ЗЗД, спорното материално право се
обуславя от кумулативната даденост на следните предпоставки: 1) наличие на
обогатяване у ответника и обедняване на ищеца, 2) Общ правопораждащ факт,
причиняващ едновременно обогатяването и обедняването, 3) липса на основание
(конкретен юридически факт) за едновременното настъпване на обедняването и
обогатяването и 4) правен интерес от предявяването на иска, обусловен от липса на
възможност за защита с друг иск. В конкретния случай посочените предпоставки водят
до извода, че в тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 59,
ал. 1 ЗЗД е да докаже, че е доставил топлинна енергия в твърдените количества и на
посочената стойност, с което ответникът се е обогатил, спестявайки дължимата за
същите цена. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже, че е погасил задължението си към ищеца.
Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство и
продажба на топлинна енергия за заявения в исковата молба период, се регулират със
Закона за енергетиката. Нормата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ регламентира, че продажбата
на топлинна енергия за стопански нужди се извършва на основата на писмени договори
при общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и клиенти на
топлинна енергия за небитови нужди. Съгласно §1, т. 33а (изм. ДВ, бр. 66/26.07.2013
г.) от ДР на ЗЕ, "небитов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди.
От така цитираните разпоредби следва изводът, че за да са налице отношения на
покупко-продажба на топлоенергия за небитови нужди е необходимо да се сключи
писмен договор, който да обвързва страните и да регламентира правата и задълженията
им по правоотношението за продажба на топлинна енергия, какъвто в случая не се
твърди да е сключен между страните за процесния период, предвид което въззивният
съд намира за неоснователен довода на въззивника, че не ставало ясно на какво
основание ищецът претендира заплащането на сумата за топлинна енергия, доколкото
твърдения за неоснователно обогатяване и липсата на договор се съдържат в исковата
молба и заявлението по чл. 410 ГПК. Неоснователно е ерго и инвокираното
възражение за наличие на валидна облигация между страните, тъй като за такава, за
разлика от естеството на отношенията с „битов клиент“, е необходимо сключването на
изричен договор.
Имуществените облаги имат материално естество и те са оценими в пари.
Изразяват се в увеличаване на актива на имуществото на обогатения, в намаляване на
неговите пасиви или спестяване на обогатения на някои разходи, които той иначе е
трябвало да понесе. В последната хипотеза спестяването на разходи води до
обогатяване, в случай че разходите са били необходими и ответникът по иска с правно
основание чл. 59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество, без да
съществуват изгледи за тяхното връщане. В този смисъл са разясненията, дадени с
Решение № 587/01.11.2010 г. по гр. д. № 941/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по
реда на чл. 290 ГПК. В настоящия случай ответникът е спестил разходи за доставената
и ползвана от него топлинна енергия за процесния имот, на който е собственик.
Неоснователни са доводите във въззивната жалба, че решението било
3
недопустимо, като постановено по недопустими искове. Още със заявлението за
издаване на заповед за изпълнение заявителят ясно е посочил, че претендира вземането
си като произтичащо от обогатяване на ответниците за негова сметка. В заповедта за
изпълнение издалият я съд не е посочил, че вземането се претендира на договорно
основание. С исковата молба ищецът е изложил фактическите си твърдения, чиято
правна квалификация е именно по чл. 59 ЗЗД, както е приел с определението си по чл.
140 ГПК и СРС, макар да не го е отбелязал с цифровата номерация от закона.
Ето защо въззивният съд следва да даде отговор на въпроса основателни ли са
предявените искове, с оглед събраните в първоинстанционното производство
доказателства.
Размерът на спестените от жалбоподателя разходи следва да се определи въз
основа на реално потребената топлинна енергия и съответната част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация по аргумент от чл. 156 ЗЕ.
Установено е по делото от заявление на ЕТ „М.-Р.С.-Р.С.“, акт за разпределяне
на кубатурата в жилищна сграда от 12.03.2012 г., разрешение за ползване № ДК-07-С
от 16.12.2011 г., разрешение за строеж на благоустройствени обекти за
топлозахранване и абонатна станция на жилищна сграда, идентификация на
топлоснабдяван имот от 12.03.2012 г., списък на потребителите на топлинна енергия в
сграда, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в
която се намира процесният имот/, находяща се на адрес гр. София, ж.к. „Красно село“,
ул. ****, е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Същевременно в хода на процеса се доказва и правото на собственост на
ответника ЕТ „М.-Р.С.-Р.С.“ в рамките на процесния период. Последното е вярно
понеже се установява от представения с исковата молба и приет като писмено
доказателство по делото договор за замяна на недвижим имот от 09.05.2005 г., вписан в
Службата по вписванията на 25.05.2005 г., че по силата на сочения акт въззивникът
придобива собствеността върху недвижим имот – частна общинска собственост /акт №
1206/23.07.2004 г. на район „Красно село“, вписан в Службата по вписванията при СРС
под № 72, том XI, вх. рег. № 20644/2005 г., находящ се в гр. София, ул. „**** и бул.
„**** III“ **, а именно урегулиран поземлен имот IV-259, 260, кв. 4, стар 6а, местност
„Хиподрума“, на площ от 667 кв.м., при граници: ул. ”Нишава“, бул. „**** III“, УПИ II
– за ЖС и поземлен имот № 261 от същия квартал по плана на гр. София, одобрен с
Решение № 64, т. 65 от Протокол № 32/10.12.2001 г. на Столичен общински съвет.
От приложено по делото удостоверение за идентичност на имоти се извежда, че
офис, находящ се на ул. ****, урегулиран поземлен имот IV-259, 260, кв. 4, (стар 6а),
местност „Хиподрума“ (по документация в сградата) е идентичен с апартамент № 900,
регистриран в базата на „Топлофикация София“ ЕАД на адрес: ул. ****, вх. 1 с
абонатен № 430964.
С оглед изложените констатации по фактите неоснователно се явява
възражението, че ответното дружество не е собственик на процесния недвижим имот.
Въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което настоящата
инстанция по реда на чл. 202 ГПК кредитира като обосновано, систематизирано
хронологично, задълбочено и компетентно изготвено, отговарящо в пълнота на
поставените пред изследването въпроси и изготвено от специалист, притежаващ
необходимите специални знания из областта на счетоводните науки, се установява, че
размерът на начислените суми за топлинна енергия, доставяна до имота в рамките на
исковия период, е общо сумата от 550,83 лв., от които сумата от 533,43 лв. –
стойността на доставената и ползвана енергия за топлоснабдяването на имота и 17,40
4
лв. – стойността на услугата за дялово разпределение. Експертът е отбелязал, че
исковите суми не са заплатени, тъй като от ответника не са постъпвали плащания.
Вещото лице е констатирало още, че изготвените от фирмата за дялово разпределение
изравнителни сметки са въвеждани в информационната система на топлопреносното
дружество по месеци и суми, както следва: 1. Месец 08.2019 г. за доплащане 28,29 лв. /
за времето от м.05.2018 г. до м.04.2019 г./; месец 10.2019 г. за доплащане 1,74 лв. /за
времето от м.05.2018 г. до м.04.2019 г., а за месец 07 2020 г. за връщане 185,74 лв. /за
времето от м.05.2019 г. до м.04.2020 г./. В хода на проведено пред СРС открито
съдебно заседание в устната защита на своето заключение по реда на чл. 200, ал. 2 от
ГПК вещото лице е посочило в допълнение, че представените по делото три броя
кредитни известия на обща стойност от 64,08 лв. са по повод връщане на суми за
отоплителния сезон 2019 г. – 2020 г., като след извършени уравнения, подлежи на
връщане сума в размер на 48,73 лв. Експертът твърди, че тези суми не са приспаднати
в процесния период, доколкото са приспаднати дължими суми за м.06.2020 г. и
м.11.2020 г., тоест абонатът не е ощетен, но приспадането не е направено в рамките на
исковия период.
Във връзка с наведените от въззивника доводи за липса на легитимация ищецът
да впретендира дължимите суми за извършената услуга дялово разпределение на
топлинна енергия, следва да се подчерта, че съгласно чл. 140 от ЗЕ сградните
инсталации за отопление и горещо водоснабдяване са обща етажна собственост, а не
собственост на доставчика на топлинна енергия. Също така, съгласно чл. 145 от ЗЕ
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Топлинната енергия,
отдадена от сградната инсталация, и топлинната енергия за отопление на общите части
при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя
като разлика между топлинната енергия за отопление на сградата, определена по чл.
142, ал. 1 от ЗЕ, и топлинната енергия за отопление на имотите, и се разпределя между
всички клиенти пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти. Ето защо
съдът намира, че въззивникът дължи суми за топлинната енергия, отдадена от
сградната инсталация, и топлинната енергия за отопление на общите части, стига
такава да е потребена, доколкото това води до обогатяване чрез спестяване на разходи
за отопление и съответно до обедняване на доставчика на енергията. Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ - чл. 139 – чл. 148 и в Наредба № 16-ЗЗ4 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
В настоящето производство не са били ангажирани доказателства за неправилно
отчитане на средствата за дялово разпределени, както и за тяхната неизправност.
Индивидуалните разпределители на топлинна енергия са по смисъла на § 1, т. 57 от ДР
на ЗЕ "средства за отчитане на дяловото потребление на топлинна енергия", които са
част от сградната инсталация и отклоненията към нея. Същите се намират в имота на
всеки отделен потребител и са негова лична собственост. Поради това, възражения
относно неизправността на индивидуалните уреди за разпределение не следва да се
противопоставят на продавача на топлинна енергия.
С оглед факта, че от доказателствата по делото се установи, че до имота на
ответника е доставяна топлинна енергия, която не е заплащана, се е стигнало до
обедняване на ищеца и до обогатяване на ответника. Налице е разместване на
имуществени блага, което е извършено без основание. Липсва конкретен юридически
факт (договор), който ако съществуваше би се приел като основание за осъщественото
5
фактическо разместване на тези блага. Налице е причинна връзка между разместването
на благата. Ако не бе се осъществило обогатяването на ответника, не би се
осъществило и обедняването на ищеца. По делото искът на ищеца по чл. 422, ал. 1 от
ГПК е предявен на извъндоговорно основание по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, тъй като за
претендирането на посочените суми с исковата молба не съществува друг иск, с който
ищецът да може да се защити. Т. е. ищецът не може да претендира посочените в
заявлението по чл. 410 от ГПК суми на основание вещно право ползване или право на
собственост по смисъла на ЗЕ, но може да претендира същите на извъндоговорно
основание по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД - искът по този член е субсидиарен и съдът приема, че
е единственото средство, с което ищецът може да защити своя интерес.
По изложените съображения съдът счита, че предявеният иск относно
претендираната главница за топлинна енергия е основателен в размер на 536,91 лева, а
искът за главница за дялово разпределение е основателен в размер на 13,92 лв. Водим
от горното, Софийски градски съд намира, че главните искове са доказан по основание
– ответникът е ползвал предоставена от ищеца топлинна енергия за процесния период,
което е довело до обедняването на последния за сметка на неоснователното
обогатяване на ответника. Съответно последният дължи по силата на чл. 59 от ЗЗД
възстановяване на създалата се имуществена нееквивалентност. Тъй като изводите на
двете инстанции по отношение на претендираната от ищеца главница съвпадат,
решението в обжалваната от ответника част относно главниците следва да се потвърди.
Останалите съображения и възражения, изложени от страната едва във
въззивната жалба, са преклудирани на основание чл. 131-133 от ГПК и не следва да се
обсъждат при проверката на първоинстанционното решение от въззивния съд.
По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Задължението на ответника е парично и за периода на своята забава същият
дължи заплащането на обезщетение в размер на законната лихва, на основание чл. 86
ЗЗД. При вземания за неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД
вземането е изискуемо от деня на разместване на благата, но не е обвързано със срок. С
оглед на това и на основание чл. 69, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнение му
веднага. Ето защо вземането за обезщетение за мораторна лихва при общия
фактически състав на неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква от
деня на забавата на длъжника, която при липса на определен срок и на основание чл.
84, ал. 2 ЗЗД настъпва след покана на кредитора. Предвид обстоятелството, че преди
завеждане на делото ищецът не е поканил ответника да погаси процесните задължения
за главница за топлинна енергия и главница за извършената услуга дялово
разпределение, последният не може да изпадне в забава за същите.
Ето защо двете искови претенции за обезщетение за забава, от които едната,
начислена върху главницата за топлинна енергия, а другата върху главницата за
услугата за дялово разпределение се явяват изцяло неоснователни и като такива следва
да бъдат отхвърлени.
Поради тези съображения въззивната жалба следва да се уважи в посочената
част, като с въззивния акт се приеме за установено, че ответникът не дължи на ищеца
следните суми: 49,490 лв. – обезщетение за забава върху главницата за топлинна
енергия, текла за времето от 21.09.2019 г. до 25.01.2021 г. и 1,35 лв. – обезщетение за
забава върху главницата за услугата за дялово разпределение, текла за времето от
31.08.2019 г. до 25.01.2021 г., за които суми има издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК, а решението на СРС в оспорената част
да се отмени.
По отношение на разноските:
6
При този изход от спора право на разноски имат и двете страни съобразно
уважената, респективно отхвърлена част от исковете.
Правото на въззиваемата страна – ищец да претендира присъждането на
разноски е своевременно предявено. В качеството си на въззиваема страна ищецът е
депозирал на 30.03.2023 г. бланкетна молба за разглеждане на делото в негово
отсъствие и за отхвърляне на въззивната жалба на ответника, без да излага каквито и да
било конкретни доводи за неоснователност на въззивната жалба на последния.
Молбата не може да се счита за отговор на въззивната жалба, какъвто макар да е
депозиран по делото, се отличава със своя типов характер и лаконичност, поради което
следва да се приеме, че по конкретния правен спор топлопреносното предприятие не е
взело становище по същество на спора. Доколкото „Топлофикация София“ ЕАД като
въззиваем не е представляван в проведеното пред настоящата инстанция единствено
съдебно заседание, липсва основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 3, вр.
с ал. 8 ГПК, вр. с НЗПП и да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение. на
основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 от ГПК.
На основание чл. 78, ал. 3 вр. с чл. 273 от ГПК въззивникът ответник също има
право да получи част от сторените разноски, съразмерно на отхвърлената част на
исковете на ищеца, която претенция е заявена още във въззивната жалба. Установява
се, че въззивникът е сторил разноски единствено за държавна такса за инцииране на
въззивната процедура, поради което и след съобразяване изхода от спора, нему се
следват разноски в размер на 8,51 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20207430 от 04.11.2021 г., постановено по гр. д. № 16082
по описа за 2021 г. на СРС, 125 състав, в частта, в която предявените от
„Топлофикация София“ ЕАД срещу ЕТ „М.- Р.С.С. – Р.С.“ положителни
установителни искове с правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. с чл.
86, ал. 1 от ЗЗД са уважени за сумата от 49,90 лв., представляваща мораторна лихва,
начислена върху главницата за доставена топлинна енергия, с която ответникът се е
обогатил без основание, текла през периода 21.09.2019 г. - 25.01.2021 г. и за сумата от
1,35 лв. – мораторна лихва върху главница за извършена услуга дялово разпределение
за периода от 31.08.2019 г. до 25.01.2021 г., за които суми има издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК от 09.02.2021 г.,
включително в частта на присъдените на ищеца разноски, като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу ЕТ „М.- Р.С.С.
– Р.С.“ положителни установителни искове с правна квалификация чл. 422 ГПК, вр.
чл. 415 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 49,90 лв., представляваща
мораторна лихва, начислена върху главницата за доставена топлинна енергия, с която
ответникът се е обогатил без основание, текла през периода 21.09.2019 г. - 25.01.2021 г.
и за сумата от 1,35 лв. – мораторна лихва върху главница за извършена услуга дялово
разпределение за периода от 31.08.2019 г. до 25.01.2021 г., за които суми има издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК от 09.02.2021
г., като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20207430 от 04.11.2021 г., постановено по гр. д.
№ 16082 по описа за 2021 г. на СРС, 125 състав, в частта, в която предявените от
„Топлофикация София“ ЕАД срещу ответника ЕТ „М.- Р.С.С. – Р.С.“ положителни
7
установителни искове с правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. с чл.
59 от ЗЗД са уважени за сумата от 536,91 лв., представляваща цена на доставена от
дружеството на ответника топлинна енергия през периода 01.05.2018 г. - 30.04.2020 г.,
ползвана от същия за стопански нужди, с която сума се е обогатил неоснователно и за
сумата от 13,92 лв. – главница за извършена услуга дялово разпределение за периода от
01.07.2019 г. до 29.02.2020 г. ,ведно със законна лихва върху сумите, считано от
02.02.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми има издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК от 09.02.2021
г., включително в частта на присъдените на ответника разноски.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, „Ястребец“ № 23Б, да заплати на ЕТ „М.- Р.С.С. – Р.С.“,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****, на основание чл.
78, ал. 3 вр. чл. 271 от ГПК сумата от 8, 51 лв. – държавна такса за въззивното
производство.
Първоинстанционното решение в частта, в която предявеният от „Топлофикация
София“ ЕАД срещу ответника ЕТ „М.- Р.С.С. – Р.С.“ положителен установителен иск с
правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен
за разликата над уважения размер от 49,90 лева до пълния претендиран такъв от 51,48
лева – обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия, както и за периода
от 31.08.2019 г. до 20.09.2019 г., поради необжалването му от страна на ищеца, е
влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8