Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 10.08.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на седми юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия
Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №14456 по описа за 2019 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 18.02.2019
год., постановено по гр.дело №42056/2018 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в, е признато
за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу М.К.С.
иск с правно основание чл. 318, ал. 2 ТЗ вр. с чл. 200 ЗЗД вр. с чл. 110, ал. 2
ЗС, че ответницата дължи на ищеца сумата от 136.26 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия през периода от м.март 2015 год. до м.май 2015 год. в топлоснабден
имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*******, ап.154, абонатен №074495, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №85790/2017 год. по описа на
СРС, ГО, 156 с-в – 07.12.2017 год. до окончателното й изплащане, като искът е
отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 276.61 лв.;
отхвърлен е предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу М.К.С.
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 55.12 лв. – обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 17.05.2015 год. до 24.11.2017
год. и ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски в исковото производство и в заповедното производство в
размер на 287.53 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Н.И.“
ООД.
Срещу решението в
частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в законоустановения срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата М.К.С.. Жалбоподателката
поддържа, че била уведомила СРС за невъзможността на пълномощника й да се яви в
откритото съдебно заседание, поради това, че е ангажирана по друго дело във
ВАС, но искането й за отлагане на делото било оставено без уважение, което
довело до нарушаване на правото й на защита. Събраните по делото доказателства
установявали плащане към ищеца на сумата от 136.26 лв., но въпреки това
първоинстанционният съд бил приел, че посочената сума се дължи от ответницата. Ноторно
било, че всяка плащане отивало за погасяване на стари задължения, ако имало
такива, поради което и нямало как да остане неплатена сума в периода от
март-май 2015 год. до настоящия момент. Не било ясно присъдената сума за кой
точно период се отнася и коя фактура е била издадена за тази сума. Освен това
сумата от 276.61 лв. била нереално висока, предвид обстоятелството, че през
месеците април и май нямало реално потребление на топлинна енергия. Останала
топлинната енергия за битово горещо водоснабдяване, чиято стойност обаче не
можело да възлиза на посочената сума. В случая месеците март-май попадали в два
различни периода на отчитане, като сметката за топлинна енергия и топла вода
била една и тя не можела да се дели. В отговора на исковата молба била
направила и възражение за надплащане на суми. Ето защо моли решението на СРС да
бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
Третото
лице-помагач „Н.И.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
С определение на
СРС по посоченото дело от 11.06.2019 год., постановено по реда на чл. 248, ал.
1 ГПК, е оставена без уважение молбата на ответницата М.К.С. за изменение на
първоинстанционното решение в частта му за разноските.
Срещу така
постановения съдебен акт е подадена частна жалба от ответницата, която
поддържа, че същият е неправилен, както и че с оглед изхода от спора имала
право на направените разноски за възнаграждение за един адвокат.
Ответникът по
частната жалба „Т.С.“ ЕАД не е подал отговор.
По отношение на
въззивната жалба:
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявен е за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 318, ал. 2 ТЗ вр. с чл. 200 ЗЗД вр. с чл. 110, ал. 2 ЗС вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЕ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към
топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че ответницата е
собственик на процесния апартамент №154 /видно от нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот от 02.07.1998 год./, поради което същата се явява
потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 13 от ДР на
Закона за енергетиката и енергийната ефективност – ЗЕЕЕ /отм./, респ. § 1, т.
42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74
от 2006 год./, респ. има качеството на битов по смисъла на § 1, т.
2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2017 год., ОСГК.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен
и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в
сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока
по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, въззивният съд приема, че между
страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна
енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните,
съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата
през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването
/Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Реално
потребената от ответницата топлоенергия в определено количество за исковия
период, както и нейната стойност, са установени въз основа на съвкупната
преценка на писмените доказателства по делото – талони за отчет на уреди за
дялово разпределение и изравнителни сметки, изготвени от „Н.И.“ ООД и на
заключенията по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза и съдебно-счетоводна експертиза, които при
преценката им по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране.
Представените
талони за отчет на уреди за дялово разпределение са подписани от М.К.С. и
обективират извънсъдебните й признания за изправност на уредите и конкретно
отчетените от тях данни, които при преценката им по реда на чл. 175 ГПК с оглед
всички обстоятелства по делото въззивният съд приема, че отговарят на истината.
Видно е от
заключението по съдебно-техническата експертиза, че в процесния имот има 3 бр.
отоплителни тела – радиатори, на които са монтирани 3 бр. топлинни
разпределители и 3 бр. термостатни вентили, 1 бр. щранг-лира в банята и 1 бр.
водомер, че делът на ответницата за отопление, сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване са бил изчислен в съответствие с правилата на
действащата нормативна уредба, като ищецът бил отчислявал технологични разходи,
а общият топломер в абонатната станция бил преминавал метрологични проверки на
всеки две години.
На следващо
място, доказано е въз основа на заключението по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което подлежи
на кредитиране при преценката му по реда на чл. 202 ГПК, че стойността на
топлинната енергия за периода от м.март 2015 год. до м.май 2015 год. възлиза на
136.26 лв. – като в съответствие
с нормата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ първоинстанционният съд е съобразил сбора от
дължимите прогнозни вноски съгласно издадените от ищеца данъчни фактури, от
които са приспаднати сумите за връщане на абоната с оглед изготвените
изравнителните сметки за отоплителните сезони, включени в горепосочения период
/в т.ч. сумата от 140 лв., с която вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза е посочила, че са били намалени задължение за период извън процесния/,
а отделно от това е отчел и обстоятелството, че ответницата е заплатила на
ищеца суми в общ размер на 109.11 лв.. В този смисъл релевираната претенция
законосъобразно е била уважена до размер на 136.26 лв., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Неоснователно се
явява оплакването на жалбоподателката за допуснато от СРС нарушение на чл. 142,
ал. 2 ГПК. Според посочената разпоредба, ход на
делото може да бъде даден,
когато за страната или за нейния
представител не е
съществувало неотстранимо препятствие. Обратно, когато и за страната, и за
представителя й е била налице такава пречка, то делото следва да се отложи, за
да се осигури упражняването на правото на защита. За да възникне това
задължение, е необходимо съдът да бъде уведомен своевременно за възникналата
пречка за разглеждане на делото, като с оглед нейния характер следва да бъдат
представени и съответните доказателства. В случая
първоинстанционният съд е бил уведомен единствено за невъзможността на пълномощника и дъщеря на ответницата
да се яви в първото съдебно заседание по делото, поради участието й в друго
дело във ВАС. Същевременно видно е от данните по делото, че ответницата е имала
и друг пълномощник, а именно адв. С., който е изготвил и отговора на исковата
молба /виж пълномощно на л. 42 от първоинстанционното производство/. Нито е
било твърдяно, нито е било удостоверено наличието на непреодолимо
препятствие за присъствието на посочения
адвокат в съдебното заседание. В този смисъл СРС не е допуснал процесуално
нарушение, на което жалбоподателката да може да се позове.
Във връзка с
останалите оплаквания във въззивната жалба следва да се посочи, че за м.май 2015
год. не е била начислена топлинна енергия за отопление, както и че данни за
издадените фактури за претендираната от ищеца стойност на топлинната енергия за
процесния период се съдържат както в приложената към исковата молба справка на
л. 25 от първоинстанционното дело, така и в заключението по
съдебно-счетоводната експертиза. А в подкрепа на твърденията си, че погасила изцяло
задълженията си, отнасящи се именно за процесния период, чрез плащане,
ответницата не е ангажирала каквито и да е доказателства, а установяването на
това обстоятелство е било в нейна тежест съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК.
За пълнота трябва да бъде отбелязано,
че според изричната разпоредба на чл. 195,
ал. 1 АПК, подзаконовият нормативен акт – какъвто е Методиката за дялово
разпределение на топлинна енергия в сгради – етажна собственост, приета с
Наредбата за изменение и допълнение на Наредба №16-334 от 2007 год. за
топлоснабдяването, се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното
решение.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на частната
жалба:
Частната жалба е подадена от надлежна страна и в законоустановения срок, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С
първоинстанционното решение в тежест на ответницата са били възложени на
основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените от ищеца разноски в исковото
производство и в заповедното производство в общ размер на 287.53 лв., в т.ч. и
юрисконсултско възнаграждение.
С обжалваното
определение е оставено без уважение искането на ответницата по чл. 248, ал. 1 ГПК /което е своевременно направено – в срока за въззивно обжалване/ за
изменение на първоинстанционното решение в частта му за възложените й разноски.
По отговорността
за разноските съдът не се произнася служебно, а само по молба на
заинтересованата страна. В разглеждания случай ищецът „Т.С.“ ЕАД, който в
заповедното производство и в първоинстанционното производство е бил
представляван от юрисконсулт, е релевирал своевременно искане за присъждане на
разноски.
Съгласно разпоредбата
на чл. 78, ал. 8 ГПК /редакция – изм. – ДВ, бр. 8 от 24.01.2017 год./, в полза
на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в
размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът
на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
В разглеждания
случай за защита по заповедно производство възнаграждението е от 50 до 150 лв.
– чл. 26 от Наредбата за заплащане на правната помощ, като с процесната заповед
за изпълнение в полза на ищеца са били присъдени разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50 лв. С оглед предявения за защита в исковото
производство материален интерес приложение намира нормата на чл. 25, ал. 1 от посочената
наредба, според която възнаграждението следва да е от 100 до 300 лв., като първоинстанционният
съд се е съобразил с посочената норма при компенсирането на разноските
съразмерно с уважената част от исковете, като е определил размера на
юрисконсултското възнаграждение на база предвидения минимум от 100 лв. /30.81
лв. – разноски за заповедното производство, от които 20.54 лв. – юрисконсултско
възнаграждение и 256.72 лв. – разноски за първоинстанционното производство, от
които 41.08 лв. – юрисконсултско възнаграждение/.
Следователно не
са налице предпоставките за изменение на първоинстанционното решение в частта
за разноските на ищеца за юрисконсултско възнаграждение, както законосъобразно
е приел и СРС.
Доводите в
частната жалба за нарушаване на принципа на съразмерност и невъзлагането на
разноски в тежест на ищеца не следва да бъдат обсъждани поради следните
съображения:
Нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК предвижда специален ред за защита – страната може да поиска изменение или допълване на решението в частта за разноските от съда, който го е постановил.
След произнасяне на съда по искането за изменение на решението в частта за
разноските, определението му по чл. 248, ал. 3 ГПК подлежи на обжалване съгласно чл.
274, ал. 1, т. 2 ГПК. Според посочената разпоредба, искането за допълване или
изменение на постановеното решение в частта му за разноските следва да бъде
направено, както следва: в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо –
в едномесечен срок от постановяването му.
В случая ответницата
е релевирала за първи път искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за допълване на първоинстанционното
решение в частта му за разноските, които й се дължат съразмерно на отхвърлената
част от исковете, едва в настоящата частна жалба, т.е. след изтичането на
предвидения в посочената разпоредба срок за пререшаване на въпроса за
отговорността за разноски, който срок по своя характер е преклузивен, доколкото
охранява стабилитета на съдебните актове
/виж и задължителните разяснения, дадени в т. 14 на Тълкувателно решение №
6/2012 год. по тълк.дело № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС/.
Ето защо развитите от частната жалбоподателка
оплаквания са неоснователни, а частната жалба следва да се остави без уважение.
При този изход на
спора жалбоподателката няма право на разноски.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението
от 18.02.2019
год., постановено по гр.дело №42056/2018 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в, в
обжалваната му част.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ частната
жалба на М.К.С. срещу определението от 11.06.2019 год., постановено
по гр.дело №42056/2018 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в, с което е оставена
без уважение молбата на частната жалбоподателка по чл. 248, ал. 1 ГПК за
изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Н.И.“ ООД.
Решението /включително и в частта му с характер на определение/ не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/