Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260142
гр.Пловдив, 18.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, Гражданско
отделение, ІІІ - ти състав, в открито заседание на…четиринадесети април…през…две
хиляди двадесет и първа година,………………….в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева
Величка Белева
при участието на секретаря……Мила
Тошева……..разгледа докладваното от съдията……...Пенчева….В.търговско дело №413 по описа за 2020 година,…за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №52/01.04.2020г.,
постановено по търг.д. №52/20**г. по описа на окръжен съд П., е отхвърлен искът с правно основание чл.135 от ЗЗД, предявен от И.Й.Б.,
ЕГН ********** против „Д.“ ООД – в несъстоятелност, ЕИК *******, „Д.В.Д.П.“ АД,
ЕИК ******** и „Б.К.“ ООД, ЕИК ********, за обявяване за НЕДЕЙСТВИТЕЛНИ по отношение на ищеца И.Й.Б. поредицата действия,
предприети с цел увреждането му, а именно разпореждане на „Д.“ ООД /н./, с
което като непарична вноска в капитала на „Д.В.Д.П.“ АД са апортирани следните
недвижими имоти: МАГАЗИН №**, с идентификатор ***********, на застроена площ от
47.97кв. метра, състоящ се от търговска зала и санитарен възел, при съседи на
магазина: магазин №**, магазин №**, външен зид, ведно с 1.77% ид.ч. от общите части на сградата и толкова
идеални, части от земята; МАГАЗИН № **с идентификатор ***********, със
застроена площ от 45.2 кв.м., състоящ се
от търговска зала и санитарен възел, при съседи на магазина: магазин №**, магазин
№**. външен зид и двор, ведно с 1.66%
ид.ч. от общите части на сградата и от земята; МАГАЗИН №**, с
идентификатор *********** на застроена
площ от 23.11кв.м., състоящ се от търговска зала и санитарен възел, при съседи
на магазина: кафе сладкарница, външен зид, магазин №** и стълбищна клетка,
ведно с 0,85% ид.ч. от общите части на сградата и от земята, които магазини се
намират на кота ± - 0.00 метра-партерен в МАСИВНА ЖИЛИЩНА СГРАДА /секция „А“/ с
магазини, състояща се от избен етаж, партерен етаж, три жилищни етажа и
мансарден жилищен етаж, със застроена площ от 473кв.м. - построена в дворно
място с площ от 762кв.м., образуващо УПИ
***-****и нов планоснимачен номер **** с приложена регулация за парцела
в квартал №**** по плана на В., обл. П.,
при съседи на парцел: североизток - УПИ ***-****, от югоизток - ***-****,
от югозапад и северозапад улици, както и последващото разпореждане на „Д.В.Д.П.“
АД, с което е прехвърлена собствеността върху описаните по - горе имоти на
купувача „Б.К.“ ООД. И.Й.Б. е осъден да заплати деловодни разноски в полза на
ответника „Б.К.“ ООД в размер на 2 200лв.
Против така постановеното решение е постъпила въззивна
жалба от ищеца – И.Б.. Счита, че решението е неправилно, незаконосъобразно,
постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Като
нарушение на процесуалните правила се сочи неправилно разпределение на
доказателствената тежест, липса на конкретни указания към ищеца относно нуждаещи
се от доказване факти и обстоятелства, относими към елементите от фактическия
състав на чл.135 от ЗЗД. Изложени са подробни съображения относно правната
природа на Павловия иск, тежестта за установяване обективния елемент –
увреждаждия характер на сделката и преди всичко – субективния елемент – знание
за увреждане – по-конкретно – у приобретателите по сделката при поредица
осъществени такива сделки. Като процесуално нарушение от страна на
първоинстанционния съд се сочи и неуважаване на своевременно заявени и относими
доказателствени искания на ищеца. В тази връзка с въззивната жалба са заявени
доказателствени искания при хипотезата на чл.266 ал.3 от ГПК /част от които са намерени за основателни от
въззивната инстанция/. Въззивникът моли решението да бъде отменено, като се постанови друго, с
което да бъде уважен искът по чл.135 от ЗЗД. Претендира сторените по делото
разноски.
В постъпилия в срока по чл.263
ал.1 от ГПК отговор от насрещните страни – „Д.В.Д.П.“
АД /понастоящем в ликвидация/ и „Б.К.“ ООД, се оспорва изцяло въззивната жалба.
Претендират сторените по делото разноски.
Въззиваемата страна „Д.“ ООД – в несъстоятелност не е
представил отговор в срока по чл. 263 ал.1 от ГПК. Редовно призован, чрез
синдика А.Т., не се представлява в съдебно заседание и не изразява становище по
предявената жалба.
Подадената въззивна жалба е допустима, като депозирана в
законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона
съдържание.
Апелативният съд, след като съобрази оплакванията,
изложени в жалбата и доводите на
страните, с оглед разпоредбите на чл.271 от ГПК и след преценка на събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл.235 от ГПК прие за установено следното:
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и
допустимо решение.
Производството пред Окръжен съд – П. е образувано по предявен
иск по чл.135 ал.1 от ЗЗД от И.Й.Б., с ЕГН ********** против „Д.“ ООД, ЕИК *******,
„Д.В.Д.П.“ АД, ЕИК ******** и „Б.К.“ ООД, ЕИК ********.
Ищецът основава качеството си
на кредитор на първия ответник – „Д.“ ООД, на договор за цесия от
16.07.2012г., по силата на който цедентът „А.“ АД му прехвърля част от свое
вземане, представляващо дължимата от ответника „Д.“ ООД по договор от
18.10.2006г. неустойка, обезпечаваща неизпълнение от страна на „Д.“ ООД на
задължението му да прехвърли собствеността на 11 броя недвижими имоти по
нотариален ред. Част от вземането на „А.“ АД е установено с влязло в сила
съдебно решение - с Решение от 17.03.2011г., постановено по в.т.д. №904/2010г.,
Апелативен съд П. обявил сключения между „А.“АД и „Д.“ ООД предварителен
договор от 18.10.2006г. за окончателен и осъдил ответника да заплати част от
дължимата неустойка по договора, като въззивното решение е влязло в сила на
09.07.2012г., на която дата, с определение по т.д №576/2011г. ВКС не допуснал
обжалването му. Цесията е съобщена на длъжника от цедента с уведомление от 17.07.2012г.,
връчено с обратна разписка на 21.07.2012г. На 23.08.2012г., ищецът предявил искова
молба, с която предявил частичен иск срещу „Д.“ ООД за сумата от 300 000лв., представляваща
част от дължимата от „Д.“ ООД неустойка по договора от 18.10.2006г., сключен с
„А.“ АД. С Решение №105/10.03.2014г. по гр.д.№748/2012г. окръжен съд П. осъдил
„Д.“ ООД да заплати на ищеца сумата от 300 000лв., представляваща
неустойка по договор от 18.10.2006г., за периода 08.08.2009г. - 08.08.2012г. по
частичен иск от общо претендирана неустойка в размер 1 097 000лв., законната
лихва върху сумата 300 000лв., считано от датата на предявяване на иска -
23.08.2012г. до окончателното й плащане. Решението на ПзОС е влязло в сила – с
постановяване решение №214/**.06.2015г. по гр. д №5986/2014г. по описа на ВКС.
За събирането на съдебно признатото си вземането ищецът образувал изп. д. №176/2015г.
по описа на ЧСИ Г.З., с район на действие - Окръжен съд П..
След получаване на уведомлението за извършената цесия ответникът
„Д.“ ООД направил непарична вноска в капитала на „Д.В.Д.П.“ със свои недвижими
имоти подробно описани в исковата молба. Апортът на имотите бил вписан в Служба
по вписванията - гр. В. в Книга „Прехвърляния“, акт том: *, Акт номер: ***/2013г.
от 11.03.2013г., към която дата вземането на
И.Б. по договора за цесия било в размер на 1 097 000лв., а гр.д. №748/2012г. по
описа на ОС П., с предмет частичен иск за сумата от 300 000лв., било все още
висящо. Позовава се на свързаност между двете дружества към момента на апорта -
управители в „Д.“ ООД били Г.В.Б., В.Х.Й.и Д.Г.К., а Съветът на директорите в „Д.В.Д.П.“
АД се състоял от същите лица. Така апротираното имущество впоследствие било
прехвърлено от „Д.В.Д.П.“ АД на 03.07.2015г. на различни физически и юридически
лица. Въведени са и твърдения, че получените от „Д.“ ООД акции от капитала на „Д.В.Д.П.“
АД през 2014г. били прехвърлени на свързани физически и юридически лица,
твърдения за сключени договори за наем със свързани лица, както и твърдения за
други кредитори на длъжника. Развита е тезата, че след уведомлението за
извършената цесия, длъжникът „Д.“ ООД предприема действия, чрез които цели да
прехвърли имуществото си и да се освободи от собствеността върху акциите си без
насрещно плащане за тях, на близки до дружеството физически и юридически лица,
с които управителните органи на „Д.“ ООД и „Д.В.Д.П.“ АД са установили лични
и/или търговски отношения. Така, на 03.07.2015г., с Нотариален акт за покупко -
продажба на недвижим имот №***, том *, peг. №****, н.д. №***/03.07.2015г., „Д.В.Д.П.“
АД прехвърлил собствеността на описаните в исковата молба магазини на третия
ответник - „Б.К.“ ООД за сумата от 14
958лв. Твърди се, че както „Д.В.Д.П.“ АД, чрез членовете на Съвета на
директорите, така и „Б.К.“ ООД, чрез своите законни представители, са знаели,
че И.Й.Б. е кредитор на „Д.“ ООД и апортната вноска в капитала на „Д.В.Д.П.“
АД, както и последващото разпоредждане, обективирано в Нотариален акт за
покупко - продажба на недвижим имот №*** от 03.07.2015г., са действия на
разпореждане, с които се е целяло да се намали имуществото на „Д.“ ООД и ищецът
да бъде затруднен да събере своето вземане. Увреждащият характер на сделката и
знанието за увреждане се аргументира с неплащане на продажната цена от страна
на купувача „Б.К.“ ООД; ответникът – приобретател – „Б.К.“ ООД, не владее
описаните в исковата молба имоти и не ги ползва. Въведени са твърдения за
постоянни търговски отношения между „Б.К.“
ООД и търговски дружества, в чиито управителни органи участва лицето Г.В.Б.,
който междувременно бил и управител в „Д.“ ООД и член от Съвета на директорите
в „Д.В.Д.П.“ АД, като са дадени примери за това. Два от процесните магазини в
гр. В., на ул. „Л.Д.“ №*, били и отдадени под наем на „И.А.М.“ АД и на шивашко
ателие с управител М.Г.. Търговско дружество „Б.К.“ ООД не получавало доходите
от наема за магазините. Вместо тях този доход се получавал от Г.В.Б. лично или
чрез сина му в полза на техните общи фирми. Искането, с което е сезиран съдът,
е да се постанови решение, с което да се обяви недействителността по отношение
на ищеца И.Й.Б. поредицата действия, предприети с цел увреждането му, а именно
разпореждане на „Д.“ ООД , с което като непарична вноска в капитала на „Д.В.Д.П.“
АД са апортирани следните недвижими имоти: МАГАЗИН №**, с идентификатор ***********
, на застроена площ от 47.97кв.м. състоящ се от търговска зала и санитарен
възел, при съседи на магазина: магазин №**, магазин №**, външен зид ведно с
1.77% ид.ч. от общите части на сградата
и толкова идеални, части от земята; МАГАЗИН № **с идентификатор ***********,
със застроена площ от 45.2 кв.м.,
състоящ се от търговска зала и санитарен възел, при съседи на магазина: магазин
№**, магазин №**. външен зид и двор, ведно с 1.66% ид.ч. от общите части на сградата и от
земята; МАГАЗИН №**, с идентификатор *********** на застроена площ от 23.11кв.м., състоящ се
от търговска зала и санитарен възел, при съседи на магазина: кафе сладкарница, външен
зид, магазин №** и стълбищна клетка, ведно с 0,85% ид.ч. от общите части на
сградата и от земята, които магазини се намират на кота ± - 0.00 метра-партерен
в МАСИВНА ЖИЛИЩНА СГРАДА /секция „А“/ с магазини, състояща се от избен етаж,
партерен етаж, три жилищни етажа и мансарден жилищен етаж, със застроена площ
от 473кв.м. - построена в дворно място с площ от 762кв.м., образуващо УПИ ***-****и нов планоснимачен номер **** с
приложена регулация за парцела в квартал №**** по плана на В., обл. П., при съседи на парцел: североизток - УПИ ***-****,
от югоизток - ***-****, от югозапад и северозапад улици, както и последващото
разпореждане на „Д.В.Д.П.“ АД, с което е прехвърлена собствеността върху
описаните по - горе имоти на купувача „Б.К.“ ООД.
В постъпилия в срока по чл.367
ал.1 от ГПК отговор на исковата молба от „Д.В.Д.П.“
АД оспорва предявения иск, както и всички твърдения за увреждащ характер на
апорта, намерение за увреждане на ищеца, твърдението, че цената по сделката не
била платена, че продадените на „Б.К.“ ООД имоти не се ползвали от последното.
Въведени са насрещни твърдения, че извършената впоследствие продажба на
описаните в исковата молба магазини към „Б.К.“ ООД била извършена при условията
на напълно независимо договаряне, каквото „Д.В.Д.П.“ АД осъществил и спрямо
други свои имоти и към други купувачи.
В постъпилия в срока по чл.367
ал.1 от ГПК отговор на исковата молба от „Б.К.“
ООД също се оспорва исковата молба. Позовава се на възмездния характер на
сделката и на собствено добросъвестно поведение, с доводи, че при възмездна
сделка с трето лице, каквото се явява „Б.К.“ ООД, същото следва да е недобросъвестно
по смисъла на чл.135 ал.1 от ЗЗД, ако искът се квалифицира по този ред или
следва длъжникът и лицето да са целели увреждането при хипотезата на ал.3 на
чл.135 ЗЗД, каквато цел страните по последната сделка не са преследвали. Твърди,
се че „Б.К.“ ООД никога не е имало знание, че ищецът е бил кредитор на „Д.В.Д.П.“
АД, нито по времето, когато е извършвана непаричната вноска, нито по времето, когато
е подписан нотариалният акт, с който собствеността върху горните три имота е
била придобита от „Б.К.“ ООД. Оспорва твърдението, че „Б.К.“ ООД е
недобросъвестен купувач по смисъла на закона и че продажната цена по НА
№167/2015г. не е заплатена.
Ответникът „Д.“
ООД не е представил отговор на исковата милба и не е изразил становище по
предявения иск. След предявяване на исковата молба,
с решение по т.д.№77 по описа на
окръжен съд К., вписано в ТР на 29.11.2018г., е открито производство по
несъстоятелност на ответника „Д.“ ООД и от този момент в производството по
делото същото е представлявано от синдика А.Т..
При така наведените твърдения и възражения от
страните, след
като съобрази оплакванията, изложени в подадената жалба, съдът
прие за установено следното:
Първоинстанционният
съд е възпроизвел пълно и в хронологична последователност фактите по делото и
депозираните доказателства – гласни и писмени, както и заключенията от
съдебносчетоводна експертиза и допълнителна такава, при което не се налага
тяхното преповтаряне и на основание чл.272 от ГПК въззивната инстанция препраща
към тази част от мотивите на решението /л.508, 509 по делото/.
При правилен
анализ на данните по делото окръжният съд е извел обоснован извод за наличие на
фактическия състав на Павловия иск по отношение на първата сделка – апорт на 9
недвижими имота, между които и процесните, под формата на непарична вноска,
направена от „Д.“ ООД в капитала на „Д.В.Д.П.“, вписан в Служба по вписванията
- гр. В. в Книга „Прехвърляния“, акт том: *, Акт номер: ***/2013г. от
11.03.2013г., а по партидата на дружеството – на 21.05.2013г. Качеството на
ищеца на кредитор е възникнало по силата на договор за цесия от 16.07.2012г., с
който цедентът „А.“ АД му прехвърля свое вземане, представляващо дължимата от
ответника „Д.“ ООД по договор от 18.10.2006г. неустойка. В предмета на договора
за цесия не попада присъдената по частичен иск неустойка – 51 000лв.
Непрехвърлената част от вземането на цедента е установена със сила на пресъдено
нещо: С определение №557/09.07.2012г., постановено по т.д №576/2011г. по описа
на ВКС, не е допуснато касационно обжалване на решение №129/17.03.2011г., по в.гр.д.
№904/2010г. на Апелативен съд П., с което е обявен сключен между „А.“ АД и „Д.“
ООД предварителен договор от 18.10.2006г. за окончателен и „Д.“ ООД е осъдено
да заплати част от дължимата неустойка по договора – 51 000лв., частичен
иск от 910 000лв. Уведомлението по чл.99 ал.3 от ЗЗД е достигнало до
знанието на длъжника на 21.07.2012г., изпратено
чрез писмо с обратна разписка от 17.07.2012г. и от този момент е формирано
субективното отношение на длъжника за качеството на ищеца на негов кредитор по
смисъла на чл.99 ал.4 от ЗЗД. В хронологично следващ уведомлението по чл.99
ал.3 от ЗЗД момент длъжникът се разпорежда със значително имущество от своя
патримониум – 9 недвижими имота, между които и процесните три магазина. Разпоредителната
сделка е апорт - непарична вноска, направена от „Д.“ ООД в капитала на „Д.В.Д.П.“
АД, вписан в Служба по вписванията - гр. В. в Книга „Прехвърляния“, акт том: *,
Акт номер: ***/2013г. от 11.03.2013г.
Няма съмнение, че, като правно действие, апортът
представлява особен вид отчуждаване, което води до намаляване на ликвиден актив
и оттам възможността да удовлетворяване на кредитора. Досежно знанието за
увреждащия характер на сделката, смисълът на закона, изведен и в постоянната
съдебна практика, е, че длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има
кредитор. Намерение
за увреждане не е необходимо, достатъчно е в момента на извършването на
действието длъжникът да знае, че има кредитори. Увреждането е обективен факт и
не зависи нито от субективното отношение на длъжника, нито от преценката на
кредитора. Отделно от това, не се спори, че преди вписването на апорта, на 23.08.2012г.,
ищецът е подал искова молба, с която предявил частичен иск срещу „Д.“ ООД за
сумата от 300 000лв. Това частично вземане е установено със сила на пресъдено
нещо – с решение №105/10.03.2014г. по гр.д.№748/2012г. по описа на окръжен съд П.
„Д.“ ООД е осъдено да заплати на ищеца сумата от 300 000лв.,
представляваща неустойка по договор от 18.10.2006г., за периода 08.08.2009г. -
08.08.2012г. по частичен иск от общо претендирана неустойка в размер 1 097
000лв., законната лихва върху сумата 300 000лв., считано от датата на
предявяване на иска - 23.08.2012г. до окончателното й плащане, като решението
на ПзОС е влязло в сила с постановяване Решение №214 от **.06.2015г. по гр. д.
№5986/2014г. по описа на ВКС. Относно знанието за увреждане, като субективно
отношение у приобретателя, приложима е презумпцията на чл.135 ал.2 от ЗЗД,
което освобождава кредитора от тежестта да го установява. Налице е съвпадение в
персоналния състав на страните по апорта. Физическите лица представляващи „Д.“
ООД и „Д.В.Д.П.“ АД са едни и същи към момента на извършване на апорта – управители
на „Д.“ ООД са Г.В.Б., Д.Г.К.и В.Х.Й., които са и членове на съвета на
директорите на „Д.В.Д.П.“ АД /представлявано от В.Й./, от тук и презумпцията за
знание е налице. От значение за субективната предпоставка на Павловия иск по
отношение на приобретателя в настоящия случай е въпросът – кой образува волята
на търговските дружества. Всяко юридическо лице има определени органи, като
чрез тях то участва в гражданския оборот. Органите винаги се състоят от
физически лица, които са носители и изразители на волеизявленията. Ето защо волята
на юридическото лице е изразената воля на определени физически лица. Съдебната
практика приема, че юридическото лице „знае“ за увреждането, ако физическите
лица от състава на съответните органи знаят за него.
Презумпцията за знание по смисъла на
чл.135 ал.2 от ЗЗД по отношение на приобретателя по втората сочена като
поредица от сделки, увреждащи кредитора – сделката, обективирана в Нотариален
акт за покупко - продажба на недвижим имот №***, том *, peг. №****, н.д. №***/03.07.2015г.,
по силата на която „Д.В.Д.П.“ АД прехвърля собствеността върху процесните три магазина
на третия ответник - „Б.К.“ ООД срещу
продажна цена 14 958лв., е неприложивма. Касае се за поредица от сделки, като е
признато правото на кредитора да иска
обявяване за недействителна на поредица от действия и сделки, които го увреждат
в това му качество. И при хипотезата на поредица от сделки, водещи до
намаляване патримониума на длъжника, приложимо е правилото на чл.135 ал.1, изр.
2 от ЗЗД – с оглед характера на сделката – възмездна или безвъзмездна, както и изр.3-то
от цитираната норма, визиращо защита на кредитора и спрямо последващи
приобретатели, придобили права върху имуществото от лицето, с което длъжникът е
договарял, ако са се облагодетлствали безвъзмездно от праводател, по отношение
на когото искът може да бъде уважен или ако последната сделка е възмездна,
приобретателят е действал недобросъвестно. Задължителната съдебна практика –
Тълк.р. №2/09.07.20**г. по тълк.д. №2/2017г. приема, че в този случай
преценката за субективното отношение – дали е налице знание за увреждането,
когато такова се изисква – когато сделката е възмездна, се извършва с оглед
последния приобретател по сделката – в случая „Б.К.“ ООД. Сделката,
обективирана в Нотариален акт за покупко
- продажба на недвижим имот №***, том *, peг. №****, н.д. №***/03.07.2015г. е
възмездна, осъществена преди вписване на исковата молба. Според правилото на
чл.135 ал.1, изр.3 от ЗЗД, уреждащо конкуренцията между кредитора, който е
увреден от извършените сделки и сигурността в гражданския оборот, освен
критерия възмездност или безвъзмездност на разпореждането в полза на трето лице
от значение е добросъвестността или недобросъвестността на това трето лице. Това
се извежда от общата цел на нормата на чл.135 ал.1 от ЗЗД, изискваща, когато
сделката е възмездна, приобретателят също да е знаел за увреждането
т. е. – наред и в конкуренция със защитата на увредения
кредитор, който е предявил иска за относителна недействителност по чл.135 от ЗЗД, да се даде защита и да се прецени интересът на договарялото с
ответника-длъжник към момента на сключването на атакуваната увреждаща сделка,
трето добросъвестно лице.
За да направи извод, че в случая
приоритет при тази конкуренция между права относно сделката покупко-продажба от
03.07.2015г. е сигурността в гражданския оборот, първоинстанционният съд е
приел, че приобретателят по сделката – „Б.К.“ ООД, е действал добросъвестно,
без „знание“ за увреждащия характер на сделката. Понятията „добросъвестност“ и „недобросъвестност“
нямат легално определение. И двете понятия се свеждат до спазване или
неспазване на морални норми, етични
възгледи и правила за поведение, съществуващи като общи принципи. В хипотезата
на Павловия иск „недобросъвестност“ се свързва със знание за увреждането, за
което се изисква към момента на сделката на третото лице да са известни
обстоятелствата, от които произтича вземането на кредитора. Последната
материална предпоставка има субективен характер и е в тежест на доказване за
ищеца. Вярна е тезата на жалбоподателя, че предвид субективния характер на тази
предпоставка, не винаги ищецът разполага с преки доказателства за
установяването й, но независимо от това се изисква пълно доказване, което може
да бъде проведено и с косвени доказателства, които в тяхната съвкупност биха
могли да създадат сигурно убеждение у съда и да обосноват извод, че последният
приобретател по сделката е съзнавал увреждането на ищеца - кредитор при
сключване на процесния договор.
Като косвени аргументи в подкрепа на
твърдението си за увреждащия характер на сделката по смисъла на чл.135 ал.1, изр.3,
във вр. с изр.2 от ЗЗД, ищецът изтъква неплащане на продажната цена и
неупражняване на владение от страна на приобретателя – „Б.К.“ ООД върху
процесните имоти /а владение, упражнявано от праводателите, посредством
идентичните им органни представители/.
При пълен и подробен анализ на
депозираните по делото гласни и писмени доказателства, макар и при допуснати
процесуални нарушения – неуважаване на своевременно въведени и относими доказателствени
искания на ищеца, първоинстанционният съд е стигнал до правилния извод, че
знание у последния приобретател от поредицата сделки за увреждащ характер на
същите, не е установено от ищеца при условията на пълно и главно доказване.
Анализът на депозираните по делото показания на свидетеля на ищеца - И.И.е
правилен и обосновано окръжният съд е приел, че същите не са достатъчни, конкретни
и убедителни, за да обосноват извода, че дружеството – последен приобретател по
сделката, е имало субективно отношение към сделката като увреждаща интересите
на кредитора такава. Свидетелят е бивш колега и в приятелски отношения с ищеца.
Приемат се за достоверни показанията му, че между него и ищеца често е
коментирано вземането на последния спрямо „Д.“ ООД и че тези коментари
най-често са правени в заведението – кафене, поддържано от законните
представители на „Б.К.“ ООД - В. и В.К..
Настоящата инстанция приема за достоверни и показанията му в насока, че след
пенсионирането на свидетеля - 20.05.2015г.
ищецът оповестил, както пред него, така и пред посетителите на заведението, „че
е спечелил на трета инстанция делото против „Д.“ ООД“ – има се предвид постановеното
решение №214/**.06.2015г. по гр. д. №5986/2014г. по описа на ВКС. Това обаче по
никакъв начин не доказва „знание“ у органните представители на „Б.К.“ ООД към
момента на сделката на физическите лица – В. и В.К., да са известни
обстоятелствата, от които произтича вземането на кредитора, дори и по косвен
начин. Самият свидетел е уточнил, че във въпросния ден не си спомня да е видял
някой от братята в заведението-нито вътре където има 4 маси, нито отвън.
Другите гласни доказателства, ангажирани
от ищеца – показанията на свидетелката М.Г., също не водят до извода за
„знание“ по смисъла, вложен в нормата на чл.135 ал.1 от ЗЗД у последния
приобретател по сделката. Свидетелката Г. е посочена от ищеца за установяване
на конкретно твърдения от него факт – че имотите, предмет на покупко-продажбата,
не се владеят от „Б.К.“ ООД, а от предходните праводатели „Д.“ ООД и „Д.В.Д.П.“
АД, чрез идентичните им органни представители и по-конкретно – факта, че
свидетелката, в качеството си на наемател на един от магазините не заплаща наем
на „Б.К.“ ООД, а на Г.Б. и В.Й.„. Показанията на свидетелката Г., депозирани
пред първата инстанция са категорични и убедителни и те установяват противния
на твърдения от ищеца факт: Свидетелката М.Г., работеща като самоосигуряващо се
лице, ползва като шивашко ателие под наем един от процесните магазини - този с №**. Свидетелката е категорична, че е
наемател в имота от 2012г., като неин наемодател била фирма на В.Й.„, но от
2015г. договор за наем е сключен с нови собственици – а именно „Б.К.“ ООД. Заплащането
на наемната цена е посредством извършване от нейна страна на шивашки поръчки по
заявка на наемодателя – „Б.К.“ ООД, което дружество извършва производство на
мебели, а свидетелката е извършвала кроене и шиене на тапицерии - на стойност
от около 200-250лв. месечно.
По повод показанията на свидетелката Г.,
опровергаващи твърдяния от ищеца факт, последният е заявил доказателствено
искане за допускане на допълнителни гласни доказателства, което е отказано от
първоинстанционния съд. Констатирайки процесуално нарушение, въззивната
инстанция допусна исканите от жалбоподателя гласни доказателства – разпит на
свидетеля Т.Ц.. Същият депозира показания в насока, че при посещение на
шивашкото ателие на М.Г. преди година /т.е. – 20**г./, същата му е споделила,
че и понастоящем заплаща наем на Г.Б.. При явното различие – противоречие в
показанията на свидетелите Г. и Ц., пред въззивната инстанция е изпълнена
процедурата по чл.174 от ГПК – очна ставка между двамата свидетели. При
извършената очна ставка и двамата свидетели поддържат показанията си: свидетелката
Г., е конкретна и категорична, че от м.август или септември 2015г. е в наемни
отношения с „Б.К.“ ООД и към това дружество изпълнява задължението си за
заплащане на наем по начина, посочен по-горе. Категорична е, че по никакъв
повод не е споменавала пред свидетеля Ц., че заплаща наем на друго лице, освен
към „Б.К.“ ООД; свидетелят Ц. поддържа показанията си, че при посещение на
ателието през лятото на 20**г. Г. е направила такова изявление.
Непосредствената преценка на показанията на двамата свидетели при извършената
очна ставка е за по-голяма достоверност и убедителност на показанията на
свидетелката Г.. Според съвпадащите показания на двамата свидетели, същите не
са в достатъчно близки отношения, за да се приеме, че Г. би споделила факти от
посоченото естество. Освен това достоверността на показанията на свидетеля Ц.
се разколебава и от поддържаното от самия жалбоподател във въззивната жалба –
че свидетелят, чиито разпит окръжният съд е отказал /и който е допуснат от
въззивния съд/ ще установи факта „че е виждал, че парите от наема се предават
лично на Б.“, докато свидетелят Ц. депозира показания за различен факт, които
показания не почиват на лични възприятия.
Като процесуален пропуск от страна на
първоинстанционния съд е отчетен отказът му ищецът да бъде снабден с удостоверение,
което да послужи пред Централен офис на „Ю. Б.“ АД относно обстоятелството –
кога е открита, активна ли е в момента, ако не – кога е закрита банкова сметка ***
„Д.В.Д.П.“ АД, посочена в преводно нареждане за заплащане на продажната цена по
сделката и регистриран ли е обратен паричен превод от „Д.В.Д.П.“ АД към „Б.К.“
ООД. Това доказателство ищецът своевременно е ангажирал в подкрепа на косвеното
си твърдение за увреждащия характер на сделката – неплащане на продажната цена.
Независимо, че доказателството е събрано от въззивната инстанция, то не
разколебава извода на първоинстанционния съд, че и твърдението на ищеца за
неплащане на продажната цена по сделката, макар и този факт по изпълнението на
сделка покупко-продажба да не е пряко относим към фактическия състав на чл.135
от ЗЗД, не е доказано. Правилно от страна на първоинстанционния съд е отчетено
заключението от съдебносчетоводната експертиза, съгласно което сделката
покупко-продажба, обективирана в Нотариален акт за покупко - продажба на
недвижим имот №***, том *, peг. №****, н.д. №***/03.07.2015г., е намерила
еквивалентно счетоводно отразяване в счетоводствата на двете дружества –
прехвърлител и приобретател. В същата насока са и показанията на свидетелката
Е.Г., която е обслужвала счетоводно „Б.К.“ ООД към процесния момент. Съгласно
допълнителното заключение от съдебносчетоводната експертиза, на 03.07.2015г. –
датата на изповядване на сделката, по банкова сметка *** - „Д.В.Д.П.“ АД, в „Ю.“
АД – клон В. е постъпила сумата от 14 958лв. по касов път, чрез вноска в
брой от името на „Б.К.“ ООД, с основание „покупка на имот“. Тази сума напълно
съвпада със посочената в нотариалния акт продажна цена и ведно с посоченото основание
„покупка на имот“, не води до никакво съмнение, че продажната цена е заплатена.
Обстоятелството, че сметката е служебна сметка на клона на банката, като в
съдебно заседание вещото лице е разяснило механизма на финансовата операция, фактът,
че липсват конкретни данни за физическия приносител на внесената в брой сума,
доколкото вноската е направена от името на „Б.К.“ ООД – не водят до противен
извод, както неправилно се твърди във въззивната жалба. Неоснователно е и оплакването
на жалбоподателя, че така описаната финансова операция не удостоверява, че
плащането е извършено именно по повод на процесната сделка, тъй като по делото
е установено, че на същата дата, между същите страни, са реализирани и други
сделки, доколкото съгласно допълнителното заключение от съдебносчетоводната
експертиза, на дата 03.07.2015г. и по същия ред е постъпила и сумата от
25 872лв. с основание „покупка на имот“. Извод в противната насока – че
продажната цена не е заплатена, не може да се направи и от новосъбраното от
въззивната инстанция доказателство – удостоверение от „Ю. Б.“ АД, изх.
№041/01.12.2020г. Съгласно същото банковата сметка на „Д.В.Д.П.“ АД е открита
на 03.07.2015г. и е закрита на същата дата, но този факт не може да бъде дори и
косвена индиция, че продажната цена не е заплатена. Освен това, съгласно същото
удостоверение, за периода от 03.07.2015г. до 31.12.2015г. няма нареден превод
от сметка на „Д.В.Д.П.“ АД – противно на твърденията на жалбоподателя, че
получената от продавача продажна цена е върната на купувача.
Доколкото с исковата молба е заявено
доказателствено искане за допускане на експертиза, която да даде заключение за пазарната
цена на процесните имоти, ако се приеме, че се касае за косвен факт –
нееквивалентност на престациите, то и това твърдение е останало недоказано. С
определението по чл.374 от ГПК окръжният съд е допуснал доказателственото
искане, но с молба вх.№6537/**.07.20**г. ищецът се е отказал от искането си да
се установи пазарната стойност на процесните недвижими имоти.
В сферата на твърденията е останала и
релевираната, макар и неконкретно с исковата молба, свързаност на дружествата –
продавач и купувач по сделката – т.е. че исковата претенция попада в приложното
поле на чл.135 ал.2 от ЗЗД, презумпцията на която, както се посочи, е
неприложима. Сочената от ищеца свързаност се основава на твърдения, че „Б.К.“
ООД е осъществявало търговски сделки с дружества, в чиито управителни органи са
Г.Б. и В. Б. /„Б.Б.“ ООД, „В.О.“ ЕООД, „О.Д.“ ЕООД, „Е.Х.“ ЕООД/. Вярно е, че
съгласно заключението от съдебносчетоводната експертиза в счетоводството на „Б.К.“
ООД за 2013г. са намерили счетоводно отразяване сделки само с търговско
дружество „Е.Х.“ ЕООД. Трайно установени търговски отношения между търговски
дружества обаче не е обосновава наличие на „свързаност“ по смисъла на пар.1 от ДР
ТЗ. Т.е. – дори и да беше по категоричен начин установен този факт, той, като
изолиран факт, не може да обоснове презумпцията за свързаност, съответно –
знание по смисъла на чл.135 ал.2 от ЗЗД.
От друга страна, ангажираните от
ответната страна гласни доказателства – показанията на свидетеля И.Т.-
предоставил правна консултация на „Б.К.“ ООД във връзка с закупуването на процесните
имоти, са в насока, че през 2015г. бил помолен да се запознае с документите за
собственост „защото ставало въпрос за доста пари и да не се притесняват“. Свидетелят
е категоричен, че многобройната документация, със запознаването на която му
били необходими 2-3 дни, по категоричен начин сочела като продавач по сделката
акционерно дружество и от тази документация не е установена връзка между
имотите и предишния им собственик „Д.“ ООД, а още по-малко за задължения към
ищеца. Т.е. – показанията на свидетеля Т., които, като на незаинтересовано лице,
се кредитират изцяло, включително и показанията на свидетелката Г., по
категоричен начин установяват, че атакуваната сделка е извършена при условията
на независимо договаряне.
По изложените съображения въззивната
инстанция намира, че първоинстанционният съд правилно и обосновано е стигнал до
извода за липсата на една от кумулативно изискуемите се материалноправни
предпоставки за упражняване и успешно реализиране потестативното право на иск
по чл.135 от ЗЗД – знание у последния приобретател от поредица сделки за
увреждащия характер на сделката. В този смисъл въззивната жалба се явява
неоснователна, а обжалваното решение, като правилно, следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото и на основание
чл.78, във вр. с чл.273 от ГПК, жалбоподателят следва да заплати на въззиваемите
страни „Д.В.Д.П.“ АД и „Б.К.“ ООД сторените по делото разноски. Съгласно
представения списък на разноските по чл.80 от ГПК, направените разноски от „Д.В.Д.П.“
АД са 3 000лв. – адвокатско възнаграждение, с ДДС, с представени
доказателства за извършено плащане /фактура и преводно нареждане/, а тези – от
„Б.К.“ ООД – 2 200лв. – адвокатско възнаграждение, заплатено в брой,
съгласно договор за правна защита и съдействие.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя по чл.78 ал.5 от ГПК – за прекомерност на така заплатените и
претендирани разноски от въззиваемите страни. Обжалваемият материален интерес в
случая се определя от данъчната оценка на имотите, която, съгласно
представеното с исковата молба удостоверение за данъчна оценка, е
54 034,60лв. Съгласно чл.7 ал.2, т.4 от Наредба №1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения минималното адвокатско
възнаграждение при този материален интерес е 2 151,04лв., при което и като
се има предвид, че адвокатското възнаграждение, заплатено от „Д.В.Д.П.“ АД, е с
включен ДДС, разноските, заплатени от въззиваемите страни за адвокатско
възнаграждение, не се явяват прекомерни. Следва да се отбележи и че делото е с
фактическа и правна сложност.
Водим от изложеното и на основание чл.271
ал.1 от ГПК, Пловдивският апелативен съд
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№52/01.04.2020г., постановено по търг.д. №52/2020 г. по описа на окръжен съд П..
ОСЪЖДА И.Й.Б., ЕГН ********** да
заплати на „Д.В.Д.П.“ АД, ЕИК ******** /в ликвидация/ направените разноски по
делото в размер на 3 000лв.
ОСЪЖДА И.Й.Б., ЕГН ********** да
заплати на „Б.К.“ ООД, ЕИК ******** направените разноски по делото в размер на
2 200лв.
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: