№ 12225
гр. София, 23.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110130680 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД и чл. 26, ал. 2,
пр. 2 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът А. Г. А. твърди, че между него и ответника „Финансцентър“ ЕООД на
13.03.2023 г. е сключен Договор за потребителски кредит № ** за сумата от 400 лв. В чл. 11
от договора било уговорено, че страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с
банкова гаранция или застраховка в полза на кредитодателя, като още със сключването на
договора била начислена неустойка в размер на 338,21 лв. поради непредставянето в срок на
надлежно обезпечение. Твърди, че задължението е погасено към момента на подаване на
настоящата искова молба. Навежда доводи за нищожност на клаузата за неустойка, чийто
размер почти се равнява на главницата. Поддържа, че е налице изначална невъзможност в
толкова кратък срок да се предостави гаранция, което прави договора нищожен поради
противоречие на закона. Счита, че задължение на кредитора е да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка, да откаже сключването на
договор, а в случая задължението за предоставяне на обезпечение е след сключването на
самия договор. Счита, че клаузата на чл. 11 от договора противоречи на добрите нрави,
доколкото неизпълнението на задължението по нея не е свързано пряко с причинени вреди.
Поддържа, че клаузата за неустойка води и до заобикаляне на закона, доколкото с нея се
уговаря още едно допълнително обезщетение, освен лихвата, и се стига до недопустимо
кумулиране. Сочи неравноправност на оспорената клауза, като последната не е
индивидуално уговорена. Поддържа, че е допуснато нарушение на чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22
ЗПК, а именно неспазване на законоустановената форма, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл.
22 ЗПК тъй като не бил посочен ГПР. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи
нищожността на процесната клауза за неустойка, както и да осъди ответника да му заплати
сума в размер на 40 лв., недължимо платена сума по договора за кредит, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендира
разноски.
Ответникът „Финансцентър“ ЕООД оспорва исковете. Излага аргументи за
съответствието на договора с изискванията по чл. 10, чл. 11, чл. 12, чл. 19, чл. 22 и чл. 33
ЗПК. Сочи, че за кредитополучателя е налична информация относно параметрите по
1
кредита. Оспорва твърдяната нищожност на клаузата по чл. 11 от договора. Твърди, че ако
потребителят няма възможност да предостави обезпечение, има правото да се откаже от
договора. Счита, че разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК не е приложима в настоящия случай,
тъй като оспорената неустойка представлява обезщетение за неизпълнение на действие, а не
за плащане на парични суми. Сочи, че два дни след сключване на договора, ищецът
депозирал в офис на ответника молба за предсрочно погасяване на задължението по
договора за кредит, като страните в настоящото производство се споразумели, че
процесният договор се прекратява. Предвид изложеното, ответникът поддържа, че в
клаузата на чл. 11 от договора е посочен 7-дневен срок за изпълнение на условието за
представяне на обезпечение, а доколкото договорът е преустановил действието си два дни
след сключването му, то оспорената клауза не била приложима. В тази насока излага, че
неустойка не е била начислявана и плащана. Моли съда да отхвърли исковете. Претендира
разноски. Прави възражение за прекомерност на хонорара за адвокат на ищеца.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 и 2 ЗЗД
Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.
1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е
индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск
ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а
ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно
правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе
наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този
смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с
ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска
„основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.
Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването
на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е
изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.,
2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност
разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.
Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която
се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци
на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова
молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или
правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.
Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе
твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността
си искове.
Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува
правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се
предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявяват
искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната
разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на
искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост
или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам
принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на
правна сделка, ако има правен интерес.
В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на
отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният
2
предмет, какво е тяхното основание.
Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази
сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на
такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за
прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото
съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката
за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“
ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще
бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото
време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.
Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда
така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е.
нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението
(порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е.
правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е
налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в
двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират
върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече
или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените
изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като
индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на
пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на
нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на
административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право –
проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.
Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е
правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4
ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че
въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й
представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а
предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните
установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и
съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то
положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus,
като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка,
непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за
нищожност, предвидени в материалния закон.
Ищцата не е предявила установителен иск за признаване, че не дължи суми по
договора, а за признаване на нищожността на договора. Този иск при това не е отрицателен
установителен иск, а положителен. Всеки порок на сделката по чл. 26 ЗЗД е основание на
самостоятелен иск. При това, приема се, допустим е и установителен иск за нищожност на
отделни клаузи от един договор.
С оглед изложеното по-горе, предявени са положителни установителни искове – за
прогласяване нищожността на клауза от договора на основание противоречие на закона – на
императивни законови норми, и заобикаляне на закона.
Ищецът иска прогласяване на нищожността на чл. 11 от договора, който урежда
задължение за ищеца потребител за осигуряване на обезпечение (да осигури поръчител и
застраховка) и при неосигуряване на такова обезпечение в 7-дн. срок заплати неустойка в
размер на 338,21 лв.
Договорът е потребителски по см. ЗПК.
3
Както е посочил съдът в определението от 13.03.2025 г. страната по договора винаги
има интерес да иска прогласяване нищожността на договора, ако твърди, че по този договор
или във връзка с престирането по този договор в нейна полза се е породило задължение или
вземане.
В случая страната е предявила иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 40 лв.,
заявена като разликата между чистата главница по договора за заем и надплатеното според
ищеца, представляващо възнаградителна лихва. Твърденията са, че целият договор е
недействителен по чл. 22 ЗПК. Това положение и съгласно националната съдебна практика,
и съгласно практиката на СЕС обосновава несъмнено допустимост за иск или искове за
нищожност на целия договор. Обаче ищецът не предявява иск за нищожност на целия
договор, а само на отделната клауза по чл. 11 от договора за неустойката за неосигуряване на
обезпечение. И такъв иск би бил допустим, пак при същите факти – ако въз основа на тая
клауза или във връзка с престирането по тази клауза в негова – на ищеца – тежест се е
породило или може да се породи задължение.
По клаузата на чл. 11 от процесния договор за ищеца задължение не може да се
породи, тъй като, видно от представените и от двете страни доказателства, а и при липса на
спор, договорът е сключен на 13.03.2023 г., на 15.03.2023 г. ищецът е върнал предсрочно
заема, така че 7-дн. срок за задължението за осигуряване на обезпечение изобщо не е
изтекъл и неустойка никога не е начислявана. Нещо повече, на 15.03.2023 г. страните са
подписали анекс към договора, според който с предсрочното погасяване на 440 лв.
договорът е прекратен и страните нямат повече имуществени задължения и претенции една
към друга. Ищецът никога не е платил и една стотинка неустойка по договора, нито от
текста на договора или от твърденията на страните следва, че неустойка се дължи или някога
би се дължала от ищеца. Искът за нищожност точно на тази клауза е напълно лишен от
интерес. Следва да се има предвид, че с нищожността на договора като цяло – по чл. 22 ЗПК
– нищожна е и всяка клауза по договора, вкл. и тази по чл. 11 от договора, но това е въпрос
на основателност на иска, а той в случая е недопустим.
Ето защо исковата молба в частта й, с която се иска прогласяване нищожността на чл.
11 от договора за заем, следва да бъде върната като недопустима, на осн. чл. 130 ГПК.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
Предявената кондикционна претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага
установяване плащането на парични суми от потребителя на търговеца и липсата на
основание за получаване на плащането.
Ищецът твърди, че целият договорът за заем е нищожен, тъй като годишният процент
на разходите (ГПР) е грешно посочен.
Съгласно § 1, т. 2 ДР ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Предходната точка дава
дефиницията на общ разход по кредита за потребител. Това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Длъжникът потребител е поел задължение да осигури обезпечение в полза на
заемодателя) – в противен случай дължи неустойка. На практика, става дума за липса
възможност за индивидуално уговаряне от страна на потребителя, по силата на който
4
потребителят поема заплащането на допълнителен разход, за да получи заем. Рискът от
неплатежосподобността и зле преценената кредитоспособност на потребителя се възлага
върху самия потребител, като върху него се прехвърля още един допълнителен разход. Всеки
разход обаче в тежест на потребителя по договора за потребителски кредит трябва ясно да е
описан в договора и да бъде посочен в ГПР.
ГПР по договора за паричен заем е посочен като 42,39%, но ако се отчитат вноските
за неустойка като разход – 590 % (изчислен с помощта на общодостъпен онлайн калкулатор
за бързи кредити), а те се плащат заедно с вноската за главница. Така всъщност в процесния
договор за заем е нарушено изискването па чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в самия договор ясно и
недвусмислено да се посочи действителният размер на ГПР. Съгласно императивната норма
на чл. 22 ЗПК целият договор за заем е нищожен на това основание. Следва да се има
предвид и, че самото уговаряне на неустойка в размер над законовата лихва за забава
нарушава императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК, както вече се посочи. Клаузите за
изчисляване на ГПР и определяне размера му са нищожни. В практиката на Съда на
Европейския съюз – т. 1 и 2 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, по преюдициално
запитване на СРС, се приема, че когато в договора не е посочен правилен ГПР, тъй като не
са включени в него подобни възнаграждения за услуги като процесните, целият договор
може да се приеме за нищожен на основание чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Нормата е специална и предвижда заместване по право на
недействителния договор за потребителски кредит с договор за безлихвен заем в размер на
действителната стойност на получения кредит от потребителя. Платеното в размер на
чистата стойност на кредита е платено на правно основание и не подлежи на връщане, а
разликата е платена без основание и подлежи на възстановяване на потребителя. В случая е
безспорно, че потребителят е платил общо 440 лв. Платеното над главницата е 40 лв., то е
недължимо платено.
Искът следва да бъде уважен в предявения размер от 40 лв., недължимо платена сума
по договор за потребителски кредит № **/13.03.2023 г., представляващо разлика над чистия
размер на предоставения заем, ведно със законната лихва от датата на исковата молба
29.05.2024 г. до окончателното плащане.
По разноските:
С оглед изхода на делото и с оглед факта, че ищецът е потребител, а ответникът
търговец, сключил недействителен договор, право на разноски има само ищецът – но само за
допустимия и основателен иск, който е предявил.
Ищецът следва да получи сумата от 50 лв. – държавна такса по допустимия му иск.
Ищецът е сторил разноски от 960 лв. за адвокатски хонорар, като с оглед възражението по
чл. 78, ал. 5 ГПК на ответника и липсата на фактическа и правна сложност на спора, липсата
на явяване на адвоката в съдебно заседание и факта, че ответникът е ангажирал адвокат за
сумата от 400 лв., съдът намира, че 400 лв. е съответният размер на хонорара, който не е
прекомерен. Доколкото обаче самият ищец е уговорил хонорар поравно и поотделно за всеки
иск, а само единият иск е допустим и основателен, то съдът намира, че на ищеца се дължат
половината от разноските за адвокат – 200 лв. Така разноските на ищеца общо са 250 лв. Те
трябва да му се платят отответника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ВРЪЩА предявената от А. Г. А., ЕГН **********, против „Финансцентър“ ЕООД,
5
*********, искова молба, вх. № 175303/29.05.2024 г., на осн. чл. 130 ГПК, като недопустима,
в частта й, с която са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД за
прогласяване нищожността на чл. 11 от договор за потребителски кредит № **/13.03.2023 г.,
поради противоречие на закона и поради заобикаляне на закона.
Прекратява производството по делото в посочената част.
ОСЪЖДА „Финансцентър“ ЕООД, *********, да заплати на А. Г. А., ЕГН
**********, на осн. чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД сумата от 40 лв., недължимо платена сума по
договор за потребителски кредит № **/13.03.2023 г., представляващо разлика над чистия
размер на предоставения заем, ведно със законната лихва от датата на исковата молба
29.05.2024 г. до окончателното плащане, както и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 250 лв.,
разноски, сторено по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на препис.
Препис от решението да се връчи на страните, чрез пълномощниците им, което
обстоятелство изрично да се удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6