№ 7708
гр. София, 15.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Д.СТ.В
при участието на секретаря И.Д.К
като разгледа докладваното от Д.СТ.В Гражданско дело № 20221110105086
по описа за 2022 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 1 и т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на
дисциплинарното уволнение на Н. Н. Н., за което са издадени Заповед № 135/18.01.2022г. и
Заповед № 7129/18.01.2022г. на работодателя „Й Б“ ЕАД (с предишно наименование „Т Б“
ЕАД), както и за осъждане на последното да заплати на ищцата сумата от 14 637.95 лева
(след допунато по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на иска чрез увеличаване на размера
му), представляваща обезщетение за оставане без работа поради уволнението за периода от
18.01.2022г. до 18.07.2022г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба- 01.02.2022г., до окончателно изплащане на задължението.
Ищцата твърди, че с ответника били страни по трудово правоотношение, което било
прекратено поради дисциплинарното й уволнение, за което били съставени Заповед №
135/18.01.2022г. и Заповед № 7129/18.01.2022г. на работодателя, връчени й при отказ на
18.01.2022г. Счита уволнението за незаконосъобразно, тъй като дисциплинарното наказание
е наложено след изтичане на едногодишния преклузен срок, предвиден в нормата на чл. 194,
ал. 1 КТ, започнал да тече от датата на извършване на вмененото нарушение на трудовата
дисциплина- 20.10.2020г., поради което счита, че към датата на уволнението правото на
работодателя да наложи наказание е било погасено. Наред с това, поддържа, че
съдържанието на заповедта не е съобразено с изискванията, въведени с нормата на чл. 195,
ал. 1 КТ, като не е ясно конкретното правно основание, на което субектът на работодателска
власт се позовава, като освен това е налице несъответствие между фактическото описание
на деянието и придадената му от работодателя правна квалификация. Поддържа, че при
определяне на наказанието не са взети предвид критериите по чл. 189, ал. 1 КТ- тежестта на
нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, поведението на служителя и
дисциплинарното му минало. Претендира разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК, с който ответникът оспорва исковете. Поддържа, че естеството на вмененото на
ищцата нарушение- фалшифициране на подписа на клиент в договор за лизинг на базови
1
аксесоари, както и мащабите на структурата на дружеството не му позволяват своевременно
да узнае за извършване на нарушенията от този тип, като това се случва едва след като
клиентът, от чието име е сключен договорът и чийто подпис е подправен от служителя,
подаде жалба. Поради това счита, че не следва да бъде поставен в несправедлива ситуация
да не може да наложи наказание за извършеното нарушение на трудовата дисциплина и
поради това поддържа, че с оглед конкретиката на този тип нарушения едногодишният срок
за налагане на наказанието следва да тече от узнаване за нарушението. Твърди наред с това,
че освен вмененото нарушение, за доказването на което е ангажирал извършване на
независима почеркова експертиза, установила, че именно ищцата, а не посоченият в
конкретния договор за лизинг клиент на дружеството, е подписала този договор, е
констатирал още четири извършени през 2021г. от уволнената служителка аналогични
нарушения на трудовата дисциплина. Поддържа във връзка с довода на ищцата в тази
насока, че от заповедта за уволнение ясно се установява, че описаното в него противоправно
поведение е квалифицирано като „злоупотреба с доверието на работодателя“, изразяваща се
в сключване на фиктивни сделки и фалшифициране на документи, което съгласно чл. 6
Правилника за вътрешния трудов ред в дружеството е тежко нарушение на трудовата
дисциплина, като позовавайки се именно на тази разпоредба от правилника, обосновава
съответствие на тежестта на извършеното с тежестта на избраната за него санкция. Като
самостоятелно основание за неоснователност на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3
във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ сочи недоказаността му по размер с оглед неизтеклия към датата
на подаване на исковата молба шестмесечен период, за който е предявен. След допуснатото
изменение на този иск оспорва размера му и с оглед на компонентите, които следва да бъдат
включени в последното получено от ищцата брутно трудово възнаграждение, служещо като
основа за определяне на обезщетението за оставане без работа поради уволнението.
Претендира разноски.
Съдът, като съобрази наведените от страните конкретни доводи, събраните по делото
относими доказателства- поотделно и в тяхната съвкупност, и при съобразяване на
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от
правна страна:
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ процесуално задължение на ищеца е
да установи при условията на пълно и главно доказване съществуването на трудово
правоотношение през сочения от него период, както и прекратяването на същото, считано от
сочения от него момент и по силата на заповедта, която оспорва.
По иск за отмяна на наложено дисциплинарно наказание тежестта да докаже
законосъобразното упражняване на потестативното право да санкционира виновно
нарушилия трудовата дисциплина работник или служител е на работодателя. Именно той
следва при условията на пълно и главно доказване- съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1
ГПК, да установи, че са спазени формалните изисквания за законосъобразност на
наказанието, изводими от императивните разпоредби на чл. 193, чл. 194 и чл. 195 КТ, а
именно: че за налагане на наказанието е издадена мотивирана писмена заповед, която
съдържа достатъчно индивидуализиращи белези на нарушението и нарушителя и е
надлежно връчена на провинилия се служител, че на последния е предоставена възможност
да се защити срещу твърденията на наказващия орган, като даде своите писмени или устни
обяснения по случая и ангажира доказателства във връзка с него, че са спазени сроковете за
налагане на наказанието. Едва след установяване на формалната законосъобразност на акта
работодателят следва да докаже реалното извършване на описаното в него виновно и
противоправно деяние, както и че видът на наказанието е определен съобразно критериите
на чл. 189, ал. 1 КТ.
Същевременно, следва да се има предвид, че обхватът на съдебната проверка, респ.
предметът на съдебното производство по трудови дела, е ограничен само до спорните
2
обстоятелства, въведени с исковата молба, която трябва да съдържа изрично позоваване на
нарушения при оспорване на съответното уволнение. В този смисъл са Решение № 665 от
01.11.2010 г. по гр.д. № 242/2009 г. ІV г.о.; Решение № 555 от 09.02.2012 г. по гр.д. №
1224/2010 г. ІV г.о. и Решение № 149 от 13.06.2012 г. по гр.д. № 475/2011 г. ІV г.о.
Установява се от надлежно приобщените и неоспорени писмени доказателства- трудов
договор № 436/08.12.2009г. и допълнителни споразумения към него, заповед №
135/18.01.2022г. и заповед № 7129/18.01.2022г. на работодателя, а и не са спорни между
страните, поради което с доклада по делото на основание разпоредбите на чл. 146, ал. 1, т. 3
и т. 4 ГПК са отделени като безспорни и поради това ненуждаещи се от допълнително
доказване, правнорелевантните обстоятелства, че страните по делото са били обвързани от
трудово правоотношение, по силата на което последно заеманата от ищцата длъжност е била
„заместник управител на магазин“ в ответното дружество, както и че трудовоправната
връзка помежду им е прекратена по силата на процесната заповед за уволнение, считано от
18.01.2022г.
Настоящият съдебен състав намира оспорената заповед за налагане на дисциплинарно
наказание за мотивирана в степен, обезпечаваща възможността на наказания служител да
узнае за какво конкретно нарушение на трудовата дисциплина е санкциониран, както и да се
брани срещу това, поради което, следва да се приеме, че при изготвяне на заповедта са
спазени изискванията на разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ. За пълнота и прецизност следва
да се изясни, че противно на поддържаното от ищцата в исковата молба, евентуално
погрешно придадената на деянието правна квалификация или неясното посочване на същата
чрез препращане към няколко възможни алтернативи не е от естество да обоснове извод за
немотивираност на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, доколкото от
значение за служителя, респ. за възможността на същия да узнае какво нарушение на
трудовата дисциплина му е вменено, е фактическото описание на същото чрез посочване на
времето, мястото, вида, начина на извършването му, каквито данни в случая се съръжат в
процесната заповед за дисциплинарно наказване на ищцата.
Установява се от отбелязването върху самите заповеди, а и изрично се признава от
ищцата с исковата молба, че заповедите за налагане на дисциплинарно наказание и за
прекратяване на трудовото правоотношение от 18.01.2022г. са й връчени при отказ на
същата дата- 18.01.2022г. Същевременно в заповедта за налагане на дисциплинарно
наказание „уволнение“ е посочено, че се издава по повод получена на 18.10.2021г. в
ответното дружество жалба от клиент, след проучаване на случая по която е установено, че
на 20.10.2020г. ищцата Н. Н. е сключила договор за лизинг вместо клиент на ответника, като
е положила подпис за този клиент в договора без негово знание и съгласие, с което е
извършила грубо нарушение на вътрешните правила на дружеството.
С оглед на така възпроизведеното съдържание на процесната уволнителна заповед
следва да се приеме, че датата на извършване на процесното нарушение е датата на
съставяне на сочения за неистински документ- 20.10.2020г., като това е и началният момент
на течението на предявидения в нормата на чл. 194, ал. 1 ГПК едногодишен преклузивен
срок за налагане на дисциплинарно наказание, изтекъл на 20.10.2021г. Процесното
наказание по арг. от нормата на чл. 195, ал. 3 КТ, съгласно която дисциплинарното
наказание се смята за наложено от деня на връчване на заповедта на работника или
служителя или от деня на нейното получаване, когато е изпратена с препоръчано писмо с
обратна разписка, е наложено на 18.01.2022г. с връчване на оспорената заповед на ищцата, т.
е. към момент, в който правото на работодателя да накаже виновно провинилия се служител
е било погасено поради изтичане на предвидения за това преклузивен срок. С оглед на така
установеното и на изрично наведения в исковата молба довод в този смисъл атакуваното
дисциплинарно наказание следва да бъде отменено само на това формално основание,
поради което безпредметно е обсъждането на останалите процесуални и материалноправни
3
предоставки за законосъобразността му.
За пълнота и въпреки липсата на изричен довод по отношение на предвидения в
разпоредбата на чл. 194, ал. 1 ГПК двумесечен преклузивен срок, който тече от откриване на
нарушението, следва да се изясни, че в случая и той е пропуснат от работодателя, доколкото
съгласно собствените му твърдения е узнал за нарушението на 18.10.2021г. с постъпване в
дружеството на жалба от клиент, а е наложил наказанието три месеца по- късно- на
18.01.2022г.
Ирелевантни са доводите на ответника, касаещи естеството на извършеното нарушение
и невъзможността същото да бъде открито без подадена жалба от клиент и в продължителен
период след извършването му, както и мащабите на предприятието, доколкото
императивната норма на чл. 194, ал. 1 ГПК не въвежда разграничение относно началния
момент на течение на предвидените в тази разпоредба преклузивни срокове според вида на
нарушението или начина на организация на работата в предприятието на работодателя.
Противно на поддържаното от ответника, цитираната от него в писмената му защита
съдебна практика на касационната инстанция е постановена по въпрос, касаещ
мотивираността по смисъла на чл. 195, ал. 1 ГПК на заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание, като са разгледани хипотези, при които моментът на извършване
на нарушението е посочен в заповедта за уволнение не чрез конкретни дати, а чрез
определен период от време, респ. при които нарушението се извършва чрез бездействие,
каквато настоящата хипотеза не е.
Искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 във врз. с чл. 225, ал. 1 КТ е обусловен от основателността
на претенцията за незаконност на уволнението и неговата отмяна, като предполага
установяване и на следните обстоятелства: продължителност на периода, през който
работникът или служителят е останал без работа, причинна връзка между оставането без
работа и незаконното уволнение, както и размер на последно полученото от работника за
пълен отработен месец брутно трудово възнаграждение, което съгласно чл. 225, ал. 1 КТ е
базата за определяне стойността на дължимото обезщетение, доказването на които
обстоятелства е процесуално задължение на служителя- ищец- арг. от нормата на чл. 154, ал.
1 ГПК.
Установява се от приобщените писмени доказателства, както и от неоспореното
заключение на съдебно- счетоводната експертиза, което, преценено по реда на чл. 202 ГПК,
съдът намира за компетентно и добросъвестно изготвено, даващо пълни, точни и
обосновани отговори на възложените задачи, че през част от исковия период ищецът е
работил по трудови правоотношения с други двама работодатели, а през останалата част не
е полагал труд по трудово правоотношение, а е бил регистриран като безработен.
Съгласно представената от ответника с отговора на исковата молба служебна бележка
изх. № 4132/09.03.2022г. получаваното от ищцата в качеството й на „заместник управител
на магазин“ брутно трудово възнаграждение възлиза на сумата от 1275.00 лева, включваща
основното трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен
характер.
Установява се от заключението на съдебно- счетоводната експертиза, че сумите,
начислени на ищцата във фиша й за заплата м. декември 2021г., за който не се спори, а и е
установено от експерта съгласно изричното му изявление в този смисъл в проведеното на
17.02.2023г. открито съдебно заседание, че е последният пълен отработен от нея месец преди
прекратяване на трудовото й правоотношение, са, както следва: основна заплата в размер на
1028.23 лева, бонус „продажби“ в размер на 1902.70 лева, възнаграждение за труд, положен
през празнични дни- 63.75 лева, ваучери за храна в натура в общ размер на 105.00 лева,
такса за мобуилни услуги в размер на 12.00 лева, възнаграждение за клас прослужено време
в размер на 246.78 лева и възнаграждение за извънреден труд в размер на 262.97 лева.
Спорният по делото въпрос по иска с правно основание чл. 225, ал. 1 КТ касае
4
компонентите от последно начисленото на ищцата бруто трудово възнаграждение, които
следва да бъдат включени при определяне на основата за изчисляване на обезщетението за
оставането й без работа за исковия период.
Съгласно разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ брутното трудово възнаграждение за
определяне на обезщетенията по раздел III на глава десета, каквото е и процесното
обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, е полученото от работника или служителя брутно трудово
възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за
съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно
брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено.
Съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата в брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението
за платен годишен отпуск по чл. 177 или на обезщетенията по чл. 228 от Кодекса на труда се
включват: 1. основната работна заплата за отработеното време; 2. възнаграждението над
основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда;
3. допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт,
с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които
имат постоянен характер; 4. допълнителното трудово възнаграждение при вътрешно
заместване по чл. 259 от Кодекса на труда; 5. възнаграждението по реда на чл. 266, ал. 1 от
Кодекса на труда; 6. възнаграждението, заплатено при престой или поради производствена
необходимост, по чл. 267, ал. 1 и 3 от Кодекса на труда; 7. възнаграждението по реда на чл.
268, ал. 2 и 3 от Кодекса на труда.
Следователно, безспорно в базата за определяне на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ
като такова по чл. 228 КТ по смисъла на наредбата следва да бъдат включени основното
трудово възнаграждение, както и допълнителното трудово възнаграждение по чл. 12 от
наредбата за придобит стаж и професионален опит или т. нар. възнаграждение „клас
прослужено време“, доколкото съгласно изричната разпоредба на чл. 15, ал. 1 от наредбата
последното е такова с постоянен характер. В този смисъл е и изричното признание от името
на работодателя, съдържащо се в издадената от него служебна бележка с изх. №
4132/09.03.2022г., както и в проведеното на 11.11.2022г. открито съдебно заседание.
Настоящият съдебен състав намира, че с оглед приобщените по делото данни не
съществува основание останалите компоненти от брутното трудово възнаграждение на
ищцата за м. декември 2021г. да бъдат включени във възнаграждението, въз основа на което
се определя следващото й се обезщетение за оставане без работа поради уволнението,
доколкото не се установява да са такива с постоянен харакер по смисъла на нормата на чл.
15, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, съгласно която
за допълнителни възнаграждения с постоянен характер се считат и допълнителните
възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период
основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време.
Следователно, в основата за определяне на обезщетенията по чл. 228 КТ, каквото е и
процесното, следва да бъдат включени основното трудово възнаграждение на служителя,
допълнителните, които самият закон изрично дефинира като постоянни, както и
непосочените изрично в наредбата допълнителни възнаграждения, които отговарят на
въведените в нормата на чл. 15, ал. 2 критерии за честота и периодичност на изплащането и
начин на уговаряне на дължимостта и размера им. Така, в случай че се касае за ежемесечно
изплащано възнаграждение, чиито дължимост и размер не са обусловени от волята и
преценката на работодателя, както и от постигнатите от служителя резултати, т. е. от
качеството на извършената работа, а са уговорени като ежемесечно задължение на субекта
на работодателска власт, дължимо само заради факта на положен от служителя труд по
съществуващото помежду им трудово правоотношение, следва да се приеме, че се касае за
допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер. Съжденията в този смисъл
5
намират опора в разясненията, касаещи дефинирането на дадено възнаграждение като
такова с непостоянен характер, съдържащи се в постановеното по реда на чл. 290 ГПК
Решение № 55 от 12.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4256/2013 г., IV г. о., ГК, в което е
прието, че „допълнително възнаграждение, което не е в зависимост единствено от
отработеното време, а се изплаща по преценка на работодателя според качеството на
положения труд не е с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата“, както и че „целевите награди и
премиите поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят
показан висок трудов резултат не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с
постоянен характер. В този смисъл е решение № 847/2010 г. от 14.01.2011 г. по гр. дело №
1558/2009 г. на ВКС, IV г. о.“
С оглед на така възприетите в съдебната практика критерии за определяне на дадено
възнаграждение като такова с постоянен характер необосновано би било останалите
начислени на Н. Н. за м. декември 2021г. възнаграждения да бъдат включени към базата за
определяне на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ. Противно на поддържаното от името на
ищцата в хода на устните състезания, евентуалното редовно (ежемесечно) начисляване в
полза на служителя на т. нар. бонус „продажби“ само по себе си не превръща същото във
възнаграждение с постоянен характер, доколкото, както бе изяснено, от значение е как е
предвидено изплащането му- като задължение или като възможност за работодателя, дали е
предоставено на преценката на последния, както и дали е обвързано с постигнати резултати
и се следва респ. за показан по- висок трудов резултат като стимул и награда за същия,
какъвто характер в случая следва да се приеме, че въпросният бонус „продажби“ притежава.
Изводът в последния смисъл следва дори само от наименованието на коментираното
възнаграждение, доколкото и етимологията на думата, и общоприетото значение на същата
като надбавака, като парично или материално поощрение, при липсата на други конкретни
данни в противен смисъл, навеждат на извод, че се касае за допълнително възнаграждение,
изплащано по преценка на субекта на работодателска власт въз основа на въведените от него
критерии за добре свършена работа, респ. за постигнати високи резултати.
Възнагражденията за положен извънреден труд и труд на празнични дни не биха могли
да бъдат включени към тези с постоянен характер, доколкото изплащането им по дефиниция
се предпоставя от полагането на труд в такива дни, което обективно не се случва
ежемесечно.
Ваучерите за храна и таксата за мобилни услуги, от своя страна, при липсата на данни
в обратен смисъл, следва да бъдат квалифицирани като социални придобивки, които като
такива подлежат на изплащане по преценка на работодателя съгласно изричната клауза на
чл. 11, т. 4 от индивидуалния трудов договор на ищцата, поради което същите не отговарят
на критериите, установени в практиката по приложението на чл. 15, ал. 2 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, за определянето им като възнаграждения
с постоянен харакртер.
Ето защо, при съобразяване на сбора от компонентите, подлежащи на включване в
последното получено от служителя брутно трудово възнаграждение по смисъла на чл. 228,
ал. 1 КТ във вр. с чл. 17, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата, възлизащо на сумата от 1275.01 лева, размерът на полагащото се на ищцата
обезщетение за оставане без работа поради уволнението за целия исков период- 18.01.2022г.
до 18.07.2022г., възлиза на сумата от 7677.38 лева, от която на основание нормата на чл. 225,
ал. 2 КТ следва да бъде приспаданта стойността на заплатите, получени от нея за работата й
при други работодатели през посочения период, чийто размер съгласно неоспореното и в
тази му част заключение на съдебно- счетоводната експертиза възлиза на сумата от общо
3356.90 лева.
При така изложените фактически и правни съображения искът с правно основание чл.
6
344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ следва да бъде уважен за сумата от 4320.48 лева, а за
разликата до пълния предявен размер следва да бъде отхвърлен.
При този изход на спора пред настоящата инстанция разноски се следват и на двете
страни.
На основание разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да бъде
присъдена сумата от 621.67 лева, представляваща част от заплатеното от нея
възнаграждение за един адвокат, съответна на уважената част на исковете. За пълнота и
прецизност следва да се изясни, че доколкото ищцата не уточнява каква част от уговорения
и заплатен адвокатски хонорар е дължима за иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, респ. за иска по
чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, разпределянето му следва да се извърши
поравно за всеки иск (в този смисъл и постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК
Определение № 14 от 28.01.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4132/2020 г., I г. о., ГК). В тази
връзка неоснователно е възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
общо претендирания адвокатски хонорар, доколкото същият не надвишава минималния,
определен съобразно предмета на исковете и разпоредбите на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения
Съобразно отхвърлената част от исковете и на основание нормата на чл. 78, ал. 3 ГПК
в полза на ответника следва да бъде присъдена сумата от общо 317.17 лева, представляваща
част от сторените от него разноски за депозит за възнаграждение на вещото лице и
юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителсвто по делото, определено от
съда съобразно нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 23, т. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ.
Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на СРС сумата от 320.30 лева, представляваща част от заплатения от
бюджета на съда депозит за възнаграждение на вещото лице, както и държавна такса за
разглеждане на исковете съобразно уважената част от тях.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО и ОТМЕНЯ по иска с правно основание чл. 344, ал. 1,
т. 1 КТ дисциплинарното уволнение на Н. Н. Н., ЕГН **********, за което са издадени
Заповед № 135/18.01.2022г. и Заповед № 7129/18.01.2022г. на работодателя „Й Б“ ЕАД, ЕИК
........... (с предишно наименование „Т Б“ ЕАД).
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ
работодателя „Й Б“ ЕАД, ЕИК ........... (с предишно наименование „Т Б“ ЕАД), да заплати на
Н. Н. Н., ЕГН **********, сумата от 4320.48 лева, представляваща обезщетение за
оставането й без работа поради уволнението за периода от 18.01.2022г. до 18.07.2022г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба- 01.02.2022г., до окончателно изплащане на задължението, а на основание
разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК- сумата от 621.67 лева, представляваща разноски за
настоящото производство, като ОТХВЪРЛЯ този иск за разликата до пълния предявен
размер от 14 637.95 лева.
ОСЪЖДА Н. Н. Н., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на „Й
Б“ ЕАД, ЕИК ........... (с предишно наименование „Т Б“ ЕАД), сумата от 317.17 лева,
представляваща разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА „Й Б“ ЕАД, ЕИК ........... (с предишно наименование „Т Б“ ЕАД) на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати в полза на СРС сумата от 320.30 лева,
7
представляваща сторени от бюджета на съда разходи, както и държавна такса за
разглеждане на исковете.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8