Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 07.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ брачен въззивен състав, в публично заседание
на четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана
Ружина, като разгледа докладваното от съдия М.Евтимов гр.дело № 14117 по описа
за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Д.Х.И. срещу решението от 22.07.2020 г.
по гр.д. № 72877 по описа за 2018 г. на Софийския районен съд, 86 състав, в
частта, в която въззивницата е осъдена да заплаща на въззиваемата страна Н.Д.М.
месечен наем за ползването на семейното жилище, находящо се в гр. София, ж.к. ****************,
състоящо се от две стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, в размер на 250
лева, считано от 20.06.2018 г. Въззивницата излага доводи за недопустимост и
неправилност на решението в обжалваната част. Моли съда да обезсили
първоинстанционното решение в обжалваната част, евентуално – да отмени същото
като неправилно и да отхвърли изцяло предявения иск или да измени решението в
обжалваната част съобразно заключението на вещото лице, прието в първата
инстанция. Претендира разноски за настоящото производство.
Въззиваемата страна Н.Д.М. оспорва изцяло изложеното във въззивната жалба и моли съда да потвърди
първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендира разноски за
настоящото производство.
Въззивницата е подала и частна жалба срещу определението от 21.10.2020 г.
по гр.д. № 72877 по описа за 2018 г. на Софийския районен съд, 86 състав, с
което е отхвърлено искането ѝ по чл. 248 ГПК за изменение на решението от
22.07.2020 г. в частта за разноските. Изложила е съображения, че районният съд
неправилно е приложил разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК досежно разноските,
дължими на другата страна, както и че неправилно е осъдена да заплати на СРС
държавна такса за предявения иск. Моли съда да отмени обжалваното определение и
да измени решението в частта за възложените ѝ в тежест разноски.
Ответникът по частната жалба – Н.Д.М., оспорва жалбата и моли съда да я
остави без уважение, като потвърди обжалваното определение. Претендира разноски
за адвокатско възнаграждение във връзка с частната жалба.
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
страна, имаща правен интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт, който е валиден като цяло и допустим в обжалваната му
част.
Софийският градски съд, като прецени относимите доказателства и доводи по
делото, приема за установено следното:
С решението от 22.07.2020 г. по гр.д. № 72877 по описа за 2018 г. на
Софийския районен съд, 86 състав, Д.Х.И. е осъдена да заплаща на Н.Д.М. месечен
наем за ползването на семейното жилище, находящо се в гр. София, ж.к. ****************,
състоящо се от две стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, в размер на 250
лева, считано от 20.06.2018 г., като е отхвърлен искът в останалата част до
пълния предявен размер от 600 лева, като неоснователен. С решението ответницата-въззивница
е осъдена да заплати по сметка на СРС държавна такса върху размера на наема в
размер на 360 лв. и разноски на ищеца-въззиваем в размер на 400 лв.
С решение от 10.05.2018 г. по гр.д. № 37797/2017 г. на СРС, III ГО, 80
състав, бракът между страните е прекратен с развод, като ползването на семейното
жилище, находящо се в гр. София, ж.к. ****************, е предоставено на въззивницата,
упражняваща родителските права върху родените от брака две деца. Това решение в
частите за развода и ползването на семейното жилище е влязло в сила на
20.06.2018 г. Процесният апартамент е еднолична собственост на Н.Д.М., който го
е придобил с договор за дарение, обективиран в нотариален акт за дарение на
недвижим имот № 152, том III, рег. № 14440, дело № 504/2010 г., от 11.08.2010
г. на М.Д.-С., помощник-нотариус по заместване на Ц.С.-нотариус с район на
действие СРС, рег. № 030 на НК.
От приетото от първоинстанционния съд и неоспорено от страните заключение
на съдебно-техническата експертиза се установява, че средната пазарна наемна
цена на процесния недвижим имот възлиза на 504 лв. на месец.
По силата на съдебното решение, с което се предоставя
ползването на семейното жилище по чл. 56, ал. 1,
2, 3 и 5 СК, възниква наемно правоотношение - чл. 57, ал. 1, изр. 1 СК. Наемното правоотношение по
дефиниция е възмездно, като с решението за развод по искане на някой от
съпрузите съдът следва да определи и размера на наема - чл. 57, ал. 2, изр. 1 СК. Тъй като се касае за акт на съдебна администрация и като се има предвид
разпоредбата на чл. 57, ал. 2, изр. 3 СК, пропускът това да бъде сторено може
да бъде отстранен впоследствие с предявяването на самостоятелен иск, както е в
настоящия случай. Наемното правоотношение възниква с влизането в сила на
бракоразводното решение в частта за ползването на семейното жилище, от който
момент се дължи и заплащането на наемната цена, а същата, дори да не е определена с това решение, е определяема и е
равна на средния месечен пазарен наем за имот от вида на този, представляващ
семейно жилище. В този смисъл – Решение № 160 от 29.02.2016 г. по гр. д.
№ 2290/2015 г., Г.К., ІІ Г.О. на ВКС, и др.
Предоставянето на ползването на семейното жилище съставлява акт на спорна
съдебна администрация, а не на правораздаване, тъй като не признава, нито
отрича материални субективни права със сила на пресъдено нещо, а определя реда
и начина на упражняването им. Наред с предоставянето на жилището за ползване следва
да бъде определен и дължимият за това наем. Правомощията на съда не се
изчерпват с произнасяне относно размера на наема и бившият съпруг-наемател следва
да бъде осъден да заплаща така определения наем. Въпреки че решението, с което се
слага край на производството, не формира сила на пресъдено нещо, то има
изпълнителна сила – така т. 1 на Тълкувателно решение № 13 от 10.04.2013 г. по
тълк. д. № 13/2012 г., ОСГК на ВКС. В този смисъл, постановеният осъдителен
диспозитив не влиза в противоречие с характера на производството като такова по
спорна съдебна администрация. Не е нужно бившият съпруг-наемодател да води
отделен исков процес, за да се снабди с изпълнително основание за вземането си,
и като е присъдил в негова полза дължимия му наем, първоинстанционният съд не е
допуснал съединяване на искове, подлежащи на разглеждане по различен съдопроизводствен
ред. С оглед на изложеното се явяват неоснователни доводите за недопустимост на
решението в обжалваната част.
Неоснователни са и изложените във въззивната жалба съображения, че за
възникване на задължението за заплащане на наем е нужно отправянето на покана
до ползващия имота бивш съпруг. Съгласно практиката на ВКС (Решение № 199 от
15.01.2018 г. по гр. д. № 154/2017 г., Г.К., І Г.О. на ВКС, и др.), елементите на фактическия състав на претендирания наем са
същите като този по общата норма на чл. 31, ал. 2 от ЗС и в него не се включва отправянето на покана – такава не е
необходима, тъй като ползването се предоставя въз основа на съдебното решение.
В този смисъл – задължението за
заплащане на наем възниква от момента на влизане в сила на бракоразводното
решение в частта за предоставяне на ползването на семейното жилище и възникналото
вследствие на това предоставяне наемно правоотношение, което в настоящия случай
е станало на 20.06.2018 г.
Предвид изложеното дотук, от 20.06.2018 г. за въззиваемия е възникнало
вземане за наем за ползването на собствения му недвижим имот от страна на
въззивницата.
Разпоредбата на чл. 57, ал. 2, изр. 2 от СК предвижда, че не се дължи наем за ползваната от ненавършилите пълнолетие
деца жилищна площ. Под жилищна площ в тази хипотеза се разбира площта на цялото
семейно жилище, включващо всички помещения в обхвата на жилището, независимо от
тяхното функционално предназначение, защото нуждите на обитателите могат да
бъдат пълноценно задоволени само при наличие и на двете категории помещения.
При определяне на наема за ползваната жилищна площ от ненавършилото пълнолетие
дете от брака следва да се има предвид неговия дял на обитаване на всички
помещения на жилището, а не само стаята, която му служи за спалня (така Решение
№ 123/04.04.2013 г. по гр. д. № 526/2012 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС). В случая
от брака са родени две деца, които живеят в жилището. С оглед на това, въззивницата
трябва да заплаща на едноличния собственик на жилището единствено една
трета от средния пазарен месечен наем за имота (в размер на 504 лв. съгласно
заключението на СТЕ) или 168 лв. на месец.
Предвид изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в
която въззивницата Д.Х.И. е осъдена да заплаща на въззиваемия Н.Д.М. месечен
наем за ползването на семейното жилище над сумата от 168 лв. до уважения размер
от 250 лв., а искът по чл. 57, ал. 2, вр. ал. 1 от СК – отхвърлен в тази част като неоснователен. В
останалата обжалвана част, в която въззивницата е осъдена да заплаща месечен
наем в размер на 168 лв., решението, като правилно, следва да бъде потвърдено.
Частната жалба срещу определението от 21.10.2020 г. по гр.д. № 72877 по
описа за 2018 г. на Софийския районен съд, 86 състав, е подадена в срок и е
допустима. Разгледана по същество, е основателна.
Съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК заплатените от
ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е
имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска.
Сторените от ищеца в първоинстанционното производство разноски, които подлежат
на възстановяване, съобразно списъка на разноски, представен в откритото
съдебно заседание пред първостепенния съд на 01.07.2020 г., са в общ размер на
590 лв., от които 290 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат
(т.е. половината от пълния претендиран размер от 580 лв., доколкото
възнаграждението по договора за правна защита и съдействие от 21.06.2019 г. е
заплатено за услугите на двама адвокати), 200 лв. – заплатен депозит за възнаграждението
на вещото лице, изготвило заключението на СТЕ, и 100 лв. – заплатено адвокатско
възнаграждение за явяване в съдебно заседание на 01.07.2020 г. Искът е
основателен до размера от 168 лв. и е отхвърлен до пълния предявен размер от
600 лв. Съобразно така уважената част от иска на ищеца в първоинстанционното
производство се дължат разноски в общ размер на 165.20 лв.
Същевременно, районният съд не е следвало да осъжда ответницата да заплаща
държавна такса от 360 лв. по сметка на СРС. Ищците по искове по чл. 57, ал. 2,
вр. ал. 1 от СК не са от лицата, освободени от внасяне на държавна такса по чл.
83, ал. 1 от ГПК, съответно не намира приложение правилото на чл. 78, ал. 6 от ГПК. По тази причина няма основание за осъждането на Д.Х.И. да заплати
посочената сума, още повече че самият ищец е заплатил дължимата държавна такса
за иска на 17.12.2018 г.
Предвид изложеното, обжалваното определение следва да бъде отменено, като
първоинстанционното решение бъде изменено в частта за разноските и Д.Х.И. бъде
осъдена да заплати само на Н.Д.М. разноски в размер на 165.20 лв.
С оглед изхода на спора, въззивницата има право на разноски за въззивното
производство в общ размер на 74.04 лв., от които 59.04 лв. – заплатена държавна
такса за въззивната жалба съразмерно с уважената част на тази жалба, и 15 лв. –
заплатена държавна такса за частната жалба. На въззивницата не се присъжда
адвокатско възнаграждение, тъй като по договора за правна защита и съдействие
(л. 9 от настоящото дело) договореното възнаграждение от 936 лв. е следвало да
бъде заплатено по банков път, но доказателства за това не са представени.
На въззиваемата страна се дължат разноски за отхвърлената част от
въззивната жалба. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на тази страна, релевирано от въззивницата, е неоснователно – минималният
размер на адвокатското възнаграждение в настоящия случай, съгласно чл. 7, ал. 2,
т. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в редакцията към датата
на заплащането на възнаграждението), е 780 лв., а въззиваемият е заплатил
адвокатско възнаграждение от 800 лв., т.е. с оглед незначителното
превишаване на нормативно определения минимален размер, адвокатското
възнаграждение не следва да бъде намалявано. Съобразно отхвърлената част на
въззивната жалба, на въззиваемия се дължи адвокатско възнаграждение в размер на
537.60 лв. Предвид уважаването на частната жалба, въззиваемият няма право на
разноски във връзка с тази жалба.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението от 22.07.2020 г. по
гр.д. № 72877 по описа за 2018 г. на Софийския районен съд, 86 състав, в
частта, в която Д.Х.И. е осъдена да заплаща на Н.Д.М. месечен наем за
ползването на семейното жилище, находящо се в гр. София, ж.к. ****************,
състоящо се от две стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, над сумата от 168
лева до уважения размер от 250 лева, считано от 20.06.2018 г., и вместо
него ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ
предявения
от Н.Д.М., ЕГН **********, срещу Д.Х.И., ЕГН **********, иск
с правно основание чл. 57, ал. 2, вр. ал. 1 от СК – за осъждане на ответницата
да заплаща на ищеца месечен наем за ползването на семейното жилище, находящо се
в гр. София, ж.к. ****************, състоящо се от две стаи, дневна, кухня и
сервизни помещения, над 168 лева до 250 лева, считано от 20.06.2018 г., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 22.07.2020 г. по гр.д. № 72877 по описа за
2018 г. на Софийския районен съд, 86 състав, в останалата обжалвана част.
ОТМЕНЯ определението от 21.10.2020 г. по гр.д. № 72877 по описа за 2018 г. на
Софийския районен съд, 86 състав, и вместо него ПОСТАНОВИ:
ИЗМЕНЯ решението от 22.07.2020 г. по гр.д. № 72877 по описа за 2018 г. на
Софийския районен съд, 86 състав, в частта за разноските, както следва:
ОТМЕНЯ решението в частта, в която Д.Х.И. е осъдена да заплати държавна такса в размер на 360 лева по сметка
на СРС.
ОСЪЖДА Д.Х.И., ЕГН **********, да заплати на Н.Д.М., ЕГН **********, сумата от 165.20
лева – разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА Н.Д.М., ЕГН **********, да заплати на Д.Х.И., ЕГН **********, сумата от
74.04 лева – разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА Д.Х.И., ЕГН **********, да заплати на Н.Д.М., ЕГН **********, сумата от 537.60
лева – разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.