О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
гр.
Провадия, 25.06.2021 г.
ПРОВАДИЙСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД, III състав, в закрито заседание на 25.06.2021 г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: СОНА
ГАРАБЕДЯН
като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 618/2020 г. по описа на съда, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба, уточнена с молби вх. № 260278/10.09.2020 г и № 260481/29.09.2020 г.,
подадена от „Профи кредит България” ЕООД, ЕИК ********* против Ж. Таун К., ЕГН **********,
с която е предявен иск по чл. 422 от ГПК за дължимост на сумата от 6813.46
лева, представляваща общо неизплатено задължение по договор за револвиращ заем
№ ********** от 08.09.2010 г., което включва
отделни неизплатени задължения, а именно: главница, представляваща
отпусната сума по заема в размер на 2371.81 лева и договорно възнаграждение в
размер на 4441.65 лева, за която се твърди да е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК без номер от 05.09.2018 г. по ч.г.д. № 49819/2018 г. на
Софийски районен съд.
Първоначално по така предявената
искова молба е образувано г. д. № 13817/2020 г. по описа на Софийски районен
съд, което с определение от 30.06.2020 г. на същия съд е прекратено на
основание чл. 113 от ГПК и е изпратено на РС – Провадия по подсъдност.
За преценка допустимостта на иска е
извършена проверка на заповедното производство. Издадена е заповед за сума за
главница от 6813.46 лева, ведно със законна лихва и разноски, дължима по
договор за потребителски кредит от № ********** от 10.09.2010 г.
Съдът е констатирал нередовности на
исковата молба, като с разпореждания № 260087/25.08.2020 г. и №
260278/10.09.2020 г. са дадени конкретни указания за отстраняването им.
Постъпили са уточнителни молби, в
които са изложени твърдения относно формиране на търсената сума, като в условията на евентуалност, ако изложеното
становище, касаещо идентичност между заповедното и исковото производство не
бъде прието от съда, е заявено изменение на исковата претенция от установителна
в осъдителна относно неизплатено задължение по договора, представляващо
договорно възнаграждение в размер на 4441.65 лева, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата
молба до изплащане на вземането.
В срока по чл. 131 от ГПК по делото е
постъпил отговор от ответника, чрез нейния процесуален, с който на основание
чл. 119, ал. 3 от ГПК е направено възражение за местна неподсъдност на делото.
Позовава се на чл. 105 от ГПК, според който искът се предявява пред съда, в
района на който е постоянният адрес или седалището на ответника, както и на чл.
113 от ГПК, с който е предвидено, че исковете
на и срещу потребители се предявяват пред съда, в чийто район се намира
настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес - по постоянния. Навежда,
че според представеното с отговора заверено копие от лична карта, ответникът
имала адрес в гр. София, седалището на ищеца също било в гр. София, а в исковата
молба изрично било записано, че се подава до Софийски районен съд.
Според ответника не са налице предвидените
в ГПК специални основания, за да бъде променена местната подсъдност и исковата
молба да бъде предявена пред Районен съд - Провадия, за което съдът следвало да
следи служебно.
Предвид гореизложеното моли, делото
да бъде прекратено и да бъде изпратено за разглеждане на компетентния за това
съд, пред който делото е местно подсъдно, а именно Софийски районен съд.
В
отговора е направено и възражение за недопустимост на предявените искове.
Излага се, че искът с правно основание
чл. 422, ал.1 във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК е установителен, а не
осъдителен. Именно такъв бил предявен, като размерът на претенцията бил 6813.46
лева. Била подадена обаче допълнителна молба, с която се изменял видът и
размерът на иска, както следва: от установителен в осъдителен и размерът на
претенцията вече бил 4441.65 лева, което било недопустимо. В тази връзка излага съображения.
Счита, че предявяването па
осъдителен иск в процедурата по чл. 422, във връзка с чл. 415 от ГПК е
недопустимо, поради което моли делото да
бъде прекратено, като се укаже на ищеца, че след направените от него уточнения
и промени би могъл да предяви осъдителен иск, но по общия исков ред.
По
възражението за местна неподсъдност на делото:
Съгласно
разпоредбата на чл. 113 от ГПК, след изменението с ДВ, бр. 65 от 2018 г., в
сила от 07.08.2018 г., исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда,
в чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ
адрес – по постоянния. Съобразно чл. 119, ал. 3 от ГПК възражение за местна
неподсъдност на делото по чл. 113 от ГПК може да се повдига и служебно от съда
до приключване на първото по делото заседание.
В случая исковото производство е
образувано пред Софийски районен съд на 13.03.2020 г., поради което следва да
намери приложение редакцията на чл. 113 от ГПК (ДВ, бр. 65 от 2018 г. в сила от
7.08.2018 г.), с която отпада специалната изборна подсъдност в полза на
потребителите и се въвежда задължителна подсъдност по спорове, повдигнати от
или срещу потребителите с цел оптимизиране на разпределението на делата между
съдилищата в страната (в този смисъл мотивите на вносителя на законопроекта,
оповестени публично на страница на Народно събрание), която дерогира приложението
на общата подсъдност по чл.105 от ГПК.
С извършените законодателни промени,
независимо от причините за това, подсъдността по чл. 113 от ГПК става абсолютна
процесуална предпоставка за надлежно упражняване на правото на иск, за която
съдът, съдът следи служебно до определен краен срок – приключване на първото
съдебно заседание по делото (в този смисъл определение № 655 от 03.12.2018 г.
по ч. т. д. № 2781/2018 г. на ВКС). От извършената по делото на СРС служебна
справка относно адресната регистрация на ответника Ж.
Таун К. се установява, че от 26.03.2002 г.
същата има регистриран настоящ адрес:***. Това
обстоятелство е установено от съда преди приключване на първото по делото
заседание, поради което съобразно изискванията на закона е прекратил и изпратил
делото на местно компетентния съд, а именно - РС - Провадия. С изменената
разпоредба на чл. 113 от ГПК съдът не разполага с право на преценка дали
изпращането на делото на друг местно компетентен съд е целесъобразно за
потребителя и дали ще му създаде неудобства за организиране на защитата му, тъй
като самата разпоредба не допуска това.
Обстоятелството, че заповедното
производство е било образувано и проведено пред съда по постоянния адрес на
длъжника – сега ответник, който е бил место компетентен преди изменението на
чл. 411, ал. 1, изр. 2 от ГПК с ДВ, бр. 100 от 2019 г., е ирелевантно за
преценката за местната подсъдност на делото, образувано по предявения
установителен иск по чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415 от ГПК. В тази хипотеза
липсва правна норма, която да предвижда стабилизиране на местната подсъдност
независимо от настъпилите изменения в процесуалните норми, които я уреждат.
По изложените съображения и с оглед
адресната регистрация на ответника, местно компетентен да разгледа предявения
спор е Районен съд – Провадия.
За пълнота следва да се посочи, че
според разпоредбата на чл. 118, ал. 1 и ал. 2 от ГПК всеки съд сам решава
дали започнатото пред него дело му е подсъдно и ако прецени, че делото не му е
подсъдно, той го изпраща на надлежния съд. Когато първоначално сезираният с даден
иск съд и този, на когото делото е препратено по реда
на чл. 118, ал. 2 от ГПК за разглеждане на същия иск, приемат, че не са
компетентни да се произнесат по повдигнатия правен спор, е налице спор за
подсъдност, който се разрешава
от общия им по-горен по степен съд или от онзи по-горен съд, в чийто район се
намира съдът, който последен е приел или отказал да разгледа делото /чл. 122 от ГПК/, т.е. не е уредена възможност за съда, на когото делото е препратено, да
върне делото на първоначално сезирания съд, в случай че приеме, че не е местно
компетентен. В конкретния случай обаче не
е налице спор относно компетентността на съдилищата за разглеждане на
предявения иск по изложените по – горе съображения.
Ето
защо съдът намира, че възражението за местна неподсъдност на делото е
неоснователно, поради което искането за прекратяване на делото и изпращането му
по подсъдност на Софийски районен съд следва да бъде оставено без уважение.
По възражението за недопустимост на
предявените искове:
Съдът намира същото
за частично основателно, но по следните съображения:
В постъпилите по делото уточнителни
молби вх. № 260278/10.09.2020 г и № 260481/29.09.2020 г., подадена от „Профи
кредит България” ЕООД са изложени твърдения за начина, по който е формирана
търсената сума, от които е изводимо, че искът е
частично недопустим.
Сумата от 6813.46 лева не представлява само неплатена главница, а сбор
от последната и възнаградителна лихва /договорно възнаграждение без период/,
каквото основание не е упоменато в заявлението и заповедта.
С оглед горното, съдът приема, че
установителният иск е недопустим в
частта за главница над 2371.81 лева до пълния предявен размер от 6813.46 лева.
За да е допустимо производството по чл. 422 ГПК, е необходимо да има пълно съответствие
между страните, основанието и размера на предявените искове и задълженията,
за които е издадена заповед за изпълнение, доколкото в исковото производство се
установява дължимостта именно на тези вземания, за които е образувано
заповедното такова и за които е издадена заповед за изпълнение.
В настоящия случай съответствие за горната разлика няма.
При описаната фактическа обстановка се налага извод за разминаване между
основанията на вземането по издадената заповед за изпълнение и тези, въз основа
на които се претендира сумата над 2371.81 лева в настоящото производство. За да
обоснове дължимостта ѝ ищецът въвежда изцяло нови и различни
обстоятелства, които не е посочил в заявлението и които имат съществено
значение за възникването и съществуването на спорното право. Конкретизира, че
главницата представлява сбор от отделни и различни по характер вземания.
Дори в заявлението да е допусната техническа грешка,
последиците й следва да се понесат от заинтересованата страна, която не е
очертала твърденията и исканията си ясно и недвусмислено, съобразно
действителното фактическо положение. Този пропуск не може да бъде саниран в
настоящото производство.
Вземанията за главница и възнаградителна лихва /договорно
възнаграждение/ са различни претенции, с различно основание и размери. Тъй като
в разликата до пълния размер от 6813.46 лева са включени такива с различно
основание, които не са били претендирани в заповедното производство, за нея –
искът по чл. 422 ГПК е недопустим.
Производството
по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 415 от ГПК е специално и е пряко обвързано със
заповедното по чл. 410 и сл. от ГПК.
При
разминаване в произнасянето на съда по заповедното и исковото производство, би
се стигнало до недопустимо разминаване в претенциите /СПН би следвало да се
създаде относно всички съществени елементи на правоотношенията – така, както са
присъдени със заповедта/.
При
предявяване на предвидения от законодателя положителен установителен иск за
съществуване на вземането е недопустимо кредиторът ищец да променя
материалноправната характеристика на вземането. Ищецът не би могъл да въведе
други, различни правопораждащи факти, в сравнение с тези, посочени в
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Посочването на друго
основание, от което произтича вземането, различно от твърдяното в заявлението,
за което е издадена заповед за изпълнение, съставляваща изпълнително основание
по смисъла на чл. 404, т. 1, предл. 4 от ГПК, обуславя недопустимостта на
установителния иск по чл. 415, ал. 1 от ГПК /решение № 169/04.01.2016 г. по
т.д. № 700/2011 г. на ВКС, II т.о; решение № 43 от 11.03.2013 г. на ВКС по т.
д. № 325/2012 г., II т. о., решение № 171 от 24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. №
801/2011 г., IV г. о. и др., пост. по реда на чл. 290 ГПК/.
Ето защо, на основание чл. 130 ГПК,
исковата молба следва да бъде върната частично, а производството - прекратено
/в т.см. и за необходимостта от пълен идентитет на вземанията в настоящото и
заповедното производство – решение № 18/16.02.2016 г. по т. д. № 1880/2014 г.,
I т. о., на ВКС, пост. по реда на чл. 290 ГПК; решение по в.т.д. № 1565/2019 г.
на ОС – Варна и др./.
Съгласно т. 13 от ТР № 4/18.06.2014 г.
на ОСГТК, ВКС, издадената заповед за
изпълнение ще бъде обезсилена в посочената част.
Както беше посочено по – горе ищецът е
заявил в условията на евентуалност, ако изложеното становище, касаещо
идентичност между заповедното и исковото производство не бъде прието от съда,
изменение на исковата претенция от установителна в осъдителна само относно
неизплатено задължение по договора, представляващо договорно възнаграждение в
размер на 4441.65 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до изплащане на вземането, като е формулирал както петитум за
установяване на вземането в размер на 2371.81 лева, представляващо остатъчна
незаплатена главница по договора, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането, така и за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4441.65 лева,
представляваща неизплатено задължение за договорно възнаграждение по договора,
което е разсрочено във времето и се погасява от клиента като част от
погасителните вноски и в рамките на погасителния план, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата
молба до изплащане на вземането, а не както ответникът неправилно е приел, че
ищецът е предприел изменение на вида и размера на иска, а именно от установителен в осъдителен
и относно размера,
който вече бил 4441.65 лева.
Предвид горното установителният иск за главница до размер от 2371.81 лева е допустим, а преценката
за допустимост на предприетата осъдителна защита по отношение на
възнаградителната лихва към настоящия момент би била преждевременна, поради
следното:
Към
момента ищецът разполага със заповед по чл. 410 ГПК, издадена срещу ответника -
длъжник за плащане на сума, за присъждането на част от която е предявен осъдителният
иск. Заповедта за изпълнение сочи на недопустимост на иска поради липса на
правен интерес от предприетата осъдителна защита. Евентуалното влизане в сила
на настоящото определение обаче, с което частично се обезсилва заповедта, би
могло да санира липсата на правен интерес от успешното приключване на
производството по осъдителния иск, а за наличието на правен интерес съдът следи
служебно до постановяване на решението по съществото на спора. В случай на
настъпила в хода на процеса промяна в релевантните за допустимостта на иска
обстоятелства, същата следва да бъде зачетена.
Мотивиран
от горното и на основание чл. 130 от ГПК, съдът
О
П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Ж. Таун К.,
ЕГН ********** за прекратяване на делото поради местна неподсъдност на РС -
Провадия и изпращането му по подсъдност на Софийски районен съд.
В тази част определението не подлежи на
обжалване.
ВРЪЩА искова
молба вх. № 2005563/12.03.2020 г., подадена от „Профи кредит България” ЕООД,
ЕИК ********* против Ж. Таун К., ЕГН **********, В ЧАСТТА по предявения
установителен иск по чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, за разликата над 2371.81 лева до пълния
предявен размер от 6813.46 лева - претендирана главница по договор за
потребителски кредит № **********/10.09.2010 г., като недопустима.
ПРЕКРАТЯВА производството по г. д. № 618/2020
г. по описа на РС - Провадия, В ЧАСТТА относно посочената разлика по установителната
претенция.
ОБЕЗСИЛВА Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК без номер от 05.09.2018 г. по ч.г.д. №
49819/2018 г. на Софийски районен съд, в ЧАСТТА за разликата над 2371.81 лева до
пълния размер от 6813.46 лева на присъдена главница по договор за потребителски
кредит № **********/10.09.2010 г., ведно със законната лихва от 30.07.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането.
Определението подлежи на обжалване в
прекратителната част с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на
страните пред ОС - Варна.
Препис
от определението да се връчи на страните чрез техните процесуални представители.
Делото
да се докладва за последващи процесуални действия след стабилизиране на
настоящото определение.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: