Р Е Ш Е Н И Е
№
262462 05.11.2021 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, V- ти гр. състав, в публично съдебно
заседание на единадесети октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при
участието на секретаря: Катя Янева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 16309 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
*********, срещу Ж.И.А., ЕГН **********, с която се предявяват обективно,
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 1 113,43 лв.- главница, дължима по договор за потребителски кредит № ******** г., сключен с
“БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, вземанията
по който първоначално са прехвърлени с договор за цесия от ****** г. на „Микрокредит“
АД, а впоследствие са прехвърлени на ****** г. с Анекс № 2 към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от ******* г., сключен между „Микрокредит“ АД
и ищеца, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК в съда /06.03.2019г./
до окончателното й изплащане; сумата от
206, 57 лв. –договорна лихва за периода от 01.11.2014 г. до 03.04.2015г.; сумата от
539, 45 лв. – обезщетение за забава върху главницата, дължимо за периода от
02.11.2014 г. до 06.03.2019г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК № ***/ 07.03.2019г. по ч.гр.д. № 3658/ 2019г., по описа на РС- Пловдив, VIII- ми гр. с-в.
Сочи
се, че на 13.01.2015 г. е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания
между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и „Микрокредит“ АД, по силата на който вземането,
произтичащо от договор за потребителски кредит
№ ******** г. е прехвърлено в полза на „Микрокредит“ АД. Сочи се, че в потребителския
договор се съдържа клауза, даваща право на кредитора да прехвърли вземането си на
трето лице. Посочва се, че на ***** г. с Анекс № 2 към Рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 16.01.2015 г., Микрокредит АД прехвърля на ищеца придобитото по горепосочения
договор за кредит вземане. Твърди се, че
длъжникът е уведомен за прехвърляне на вземанията. Освен това се посочва, че ищецът
е надлежно упълномощен да връчи уведомление за цесия, поради и което с връчване
на препис от исковата молба и приложенията следва да се приеме, че ответникът е
надлежно уведомен.
Посочва се, че на 21.03.2014 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД в качеството
на кредитор и ответника в качеството на кредитополучател
е сключен договор за кредит, по силата на който на ответника е предоставена в заем
сумата от 2 000 лв. Твърди се, че редът и условията, при които кредиторът е отпуснал
кредит на кредитополучателя се уреждат от договора и общите условия за предоставяне
на кредити, които са неразделна част от договора. Посочва се, че сумата е преведена по банковата
сметка на кредитополучателя. Твърди се, че лихвеният процент по договора е фиксиран
за срока на договора, като общата стойност на плащанията по кредита е договорена
в размер на 2940 лв., от което следва, че договорената лихва е в размер на 940 лв.
Посочва се, че на основание сключения между страните договор, кредитополучателят
се е задължил да върне сумата по кредита в срок до 03.04.2015 г. на 12 броя равни
месечни погасителни вноски, всяка от които в размер от 245 лв., като падежът на
първата погасителна вноска е 05.05.2014 г. Крайният срок на договора е изтекъл на
03.04.2015 г., като вземанията по същия не са обявявани за предсрочно изискуеми.
Доколкото ответникът не е изпълнявал точно задълженията си по кредитното
правоотношение, освен главницата и договорната лихва, дължи й мораторна лихва в
горепосочения размер. Моли се, предявените искове да бъдат уважени. Претендират
се сторените разноски в рамките на заповедното и исковото производство.
В законоустановения срок е постъпил отговор
от особения представител на ответника, който оспорва предявените искове, като неоснователни.
Оспорва се материално-правната легитимация на ищеца, като се сочи, че ответникът
не е надлежно уведомен за прехвърлянията на вземането по договора за кредит. Оспорва се и прехвърлянето на вземането с посочените
в исковата молба договори за цесия, като се прави възражение за нищожност на договора
за цесия поради липса на предмет. Възразява
се, че процесният договор за кредит не е подписан от ответнила. Правят се възражения
за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК. Твърди се,
че в нарушение на разпоредбата на чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК, не е посочен приложимият лихвен процент и условията
за прилагането му. Посочва се, че не отразен и общият размер на дължимата за срока
на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за
да може да се прецени дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания
от кредитора. Твърди се, че не е спазена и императивната разпоредба на чл. 11, ал.1,
т.10 ЗПК, като въпреки, че е посочен ГПР в раземр от 100,41 %, то липсва уточнение
какви разходи се включват в същия. По този начин потребителят е поставен в невъзможност
да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов
продукт, както и преценка дали същият съответства
на разпоредбата на чл. 11, ал. 4 ЗПК и е
в рамките на установения максимален размер.
С оглед на така изложеното, особеният представител на ответника счита, че
договорът за кредит е недействителен, поради и което ответникът дължи връщане само
на чистата стойност в размер на 2000 лв., от която следва да се приспадне платената
сума в размер на 1620 лв. Оспорва се и възнаградителната лихва, като нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Моли се,
исковете да бъдат отхвърлени, а при условията на евентуалност, да бъде уважена
единствено претенцията за главница, като се съобразят осъществените от
ответника плащания по кредитното правоотношение.
След
преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
От приобщените по делото доказателствени
материали се изяснява, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД като
заемодател и Ж.И.А. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски
кредит ********г.
/ л. 5- 8
от делото/, по силата на който на ответника е предоставена сума в размер на 2000
лева. Отразеният в договора годишен фиксиран лихвен процент е 77, 88 %, годишният
процент на разходите е 100, 41 %, а задължението следва да се погаси на дванадесет
равни месечни вноски. Към договора за кредит била сключена и застраховка по
пакет „Защита на плащанията ” / л. 7/, като уговорената застрахователна премия
възлизала на сума в размер от 90 лв. По силата на сключения договор, на
длъжника е предаден погасителен план, както и копие от общите условия,
приложими към договора за кредит.
От приетото по делото заключение по
изготвената съдебно- почеркова експертиза ( л. 160 – 162 ) се установява, че
положеният подпис в процесния договор за кредит е изпълнен от ответника Ж.А..
Съдът кредитира в цялост заключението на
вещото лице, като счита същото за обективно, обосновано и компетентно изготвено.
От приетото по делото заключение по
изготвената съдебно – счетоводна експертиза / л. 114- 119/ се изяснява, че по
силата на процесния договор за кредит, на длъжника е предоставена сума в размер
от 2000 лв., която е усвоена на 21.03.2014г. по посочена от него банкова
сметка. ****** е заплатил на кредитора
сума в общ размер от 980 лв. Отразено е, че начислената по договора
възнаградителна лихва надвишава законната лихва 4, 45 пъти. Вещото лице е
посочило и че ако по договора се дължи единствено чистата стойност на
предоставения финансов ресурс, след прихващане на извършените плащания, то
длъжникът остава да дължи за главница сумата от 1 020 лв.
Съдът кредитира в цялост заключението на
вещото лице, като счита същото за обективно, обосновано и компетентно изготвено.
Въз
основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна
следното:
Съобразно изложеното от
фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” ЕАД ( към настоящия момент „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, Париж чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, клон България )
и ответника Ж.И.А. е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен
заем в размер от 2000 лв. Сумата е усвоена от кредитополучателя по изрично
посочена от него в договора банкова сметка *** „Първа инвестиционна банка“ АД.
Следва да се посочи и
че заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът
е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като
такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3
от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния
закон- ЗПК.
По
отношение на материалноправната легитимация на ищеца да претендира процесните
суми:
съобразно представените по делото Договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 13.01.2015г. ( л. 9- 14 ), Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 16.01.2015г. ( 15- 19 ) и
Анекс към него от 08.04.2016г. ( л. 20- 21 ), потвърждения за извършената цесия
( 22- 23 ) се установява, че именно ищецът „АСВ“ ЕАД е титуляр на процесните
вземания. В тази насока е налице явна връзка при прехвърлянето на вземанията по
процесния договор за кредит- първоначалният кредитор “БНП Париба Пърсънъл Файненс”
ЕАД, прехвърля вземанията с договор за цесия от 13.01.2015 г. на „Микрокредит“ АД,
а впоследствие същите са прехвърлени на 08.04.2016 г. с Анекс № 2 към Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 16.01.2015 г., сключен между „Микрокредит“
АД и „АСВ“ ЕАД. Съдът счита за нужно да посочи и че не е налице пречка от
процесуално или материалноправно естество, длъжникът да бъде уведомен за
осъществената цесия чрез назначения особения представител с връчването на
препис от исковата молба и приложенията към нея ( в тази връзка- Решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/ 2018 на
I- во т.о. на ВКС
). В процесния случай, към исковата молба освен договорите за цесия и
приложенията към тях, са представени и потвърждения за осъществената цесия,
поради което съдът счита, че длъжникът следва да се счита редовно уведомен за
прехвърлянето на вземането и това да се приеме на основание чл. 235, ал. 2 ГПК
като правнорелевантен факт, настъпил в хода на процеса.
По
същество- договорът за цесия е каузален, предвид
което длъжникът може да релевира срещу цесионера всички лични и общи възражения
във връзка с договора за кредит, с които е разполагал и срещу първоначалния
кредитор. В конкретния случай, с
отговора на исковата молба са изложени възражения в насока цялостна
недействителност на процесния договор за кредит, които следва да бъдат
обсъдени. Освен по изрично възражение, съдът следи служебно за нищожност на
договора и когато: 1.) е нарушена норма предвидена в закона в обществен
интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2.) е относимо до
формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право
документ/; 3.) е налице противоречие с добрите нрави – в тази връзка решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на
ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС; 4.) е налице
неравноправна клауза.
Съгласно чл. 22 ЗПК,
вр. чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако
не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В
случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 77, 88 %.
Липсва обаче, ясна методика за условията за прилагането му. Липсва уточнение за
базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на
кредита за целия период или върху остатъчната главница и за какъв периода се отнася-
годишен, месечен или за периода на договора. Тоест, не става ясно как е
разпределян лихвеният процент във времето и за какъв период и върху цялата
дължима главница ли е изчисляван или съобразно поетапното й намаляване. В тази
връзка, в чл. 3 от Договора (третиращ лихвата и ГПР) е посочено единствено, че
лихвеният процент е фиксиран за срока на правоотношението. В цитирания член е
посочено на каква база се изчислява ГПР ( годишна ), но не и как се разпределя
лихвеният процент. Оттук не се изяснява и как е формирана възнаградителната
лихва и защо възлиза на претендирания размер. Принципно, при фиксирана лихва не
се прилага изискването за предоставяне информация за последователността на
разпределяне на вноските между различните неизплатени суми. Но това изискване е
относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а не към чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, която разпоредба съдът констатира да е нарушена. Без
значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за
кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не
е изпълнено в процесния случай. Впрочем, на нито една позиция в договора не е
отбелязан и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителната лихва / като глобална сума / и съотношението й с главницата
по кредита, за да може да се направи проверка при какви условия /начини/ е
приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от кредитора
фиксиран размер.
На следващо място, не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Първите две изисквания са спазени, като
е посочена общата сума и размерът на ГПР. Не
е налице последното изискване- да се посочат и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването
на това изчисление, дава информация на потребителя, как е образуван размерът на
ГПР и общо дължимата сума по договора. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК ( ред. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., действаща към момента на
сключване на процесния договор ), годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Дефиниция на понятието „общ разход по кредита”
е дадено в §. 1 т.1 от ДР на ЗПК, а именно: всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии
в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Предвид това е необходимо
в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият
да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да предполага кои
суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 100, 41 %, но от съдържанието
на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и
по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе посочено от
фактическа страна, към договора е сключена застраховка „Защита на плащанията“
/ л. 7/ и дължимата застрахователна премия по нея представлява сигурен разход,
който е следвало да бъде включен в посочения по договора ГПР.
Гореизложеното се явява
и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност
да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие
с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя
да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва
да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата
на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично,
и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР.
С оглед приетите по-горе постановки, то
следва да се приеме, че договор за потребителски кредит ******** г. е недействителен на
основание чл. 22
ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК,
когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следва
да се посочи, че цитираният текст не съставлява самостоятелен иск, който следва
да бъде предявен в отделно производство, а по- скоро е предвидена последица от
прогласяването на недействителността на правоотношението, по която съдът следва
да се произнесе в същото производство. В тази връзка, то законодателят е
предвидил, че длъжникът ще следва да върне само чистата стойност на получения
финансов ресурс- доколкото в противен случай би се стигнало до неоснователно
обогатяване на длъжника (в тази насока е
и актуалната практика на Окръжен съд- Пловдив-
Решение № 260570 от 18.12.2020 г. по в. гр. д. № 1603/2020 г. на Окръжен
съд Пловдив, Решение № 260498 от 08.12.2020 г. по в. гр. д. № 2513/2020 г. на Окръжен
съд – Пловдив, Решение № 260464 от 03.12.2020 г. по в. гр. д. № 2151 / 2020 г. на
Окръжен съд – Пловдив, Решение № 260416 от 23.11.2020 г. по в. гр. д. № 2269 /
2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, и др.).
С отговора на исковата молба, ответникът
изрично е релевирал искане за компенсиране на осъществените от него плащания по
недействителния договор за кредит, с претендираната от ищеца главница. От материалите
по делото и предвид дадените по- горе разяснения се установява, че чистата
стойност на усвоения от длъжника финансов ресурс възлиза на 2000 лв.
От заключението по назначената съдебно- счетоводна експертиза се изяснява, че
длъжникът е извършил погашения на вземанията по недействителния договор, като
след осъществените частични плащания в размер от 980 лв., оставащата главница възлиза на сума в размер от 1 020 лв. Съдът
счита за нужно да посочи, че доколкото целият договор за потребителски кредит е
недействителен, то ответникът не дължи претендираните суми за възнаградителна и
мораторна лихва.
Предвид
изложеното, ищецът дължи връщане само на чистата стойност на кредита, поради
което за сумата от 1020 лв. предявеният установителен иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД се явява основателен и като такъв следва
да бъде уважен. За разликата от посочената величина до пълния претендиран
размер от 1113, 43 лв., искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Следва
да бъдат отхвърлени като неоснователни и претенциите с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които се
претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 206, 57 лв. –договорна лихва за периода от
01.11.2014 г. до 03.04.2015г. и сумата от
539,45 лв. – обезщетение за забава за периода от 02.11.2014 г. до 06.03.2019г.
По
отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца, съобразно
уважената част от иска. Ищцовото дружество се представлява от юрисконсулт,
поради което на основание чл. 78, ал.8 ГПК има право на присъждане на разноски
за юрисконсултско възнаграждение, определено от съда. Съгласно посочената
разпоредба размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер на съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ за защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 лв. до 300 лв. Съдът намира, че с оглед фактическата
и правна сложност на делото, следва да се определи възнаграждение в размер на
100 лв. ( съобразно уважената част от исковете възнаграждението за исковото производство
възлиза на 54, 85 лв. ). Към дължимото юрисконсултско възнаграждение за
исковото производство следва да се добави и заплатеното от ищеца за държавни
такси в заповедното и исковото производство, възнаграждение за особен
представител, възнаграждение за юрисконсулт в заповедното производство и
разходи за експертизи, като общо дължима сума по посочените пера възлиза на 444,
32 лв.
На основание чл. 78 ал.3 ГПК ответникът
има право на разноски съразмерно на отхвърлената част от предявените искове. Не
са представени доказателства за извършване на такива, поради което не следва да
бъдат присъждани.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ищецът
следва да бъде осъден да заплати в по сметка на РС- Пловдив, в полза на бюджета
на съдебната власт, сума в размер от 200 лв., представляваща предварително
заплатени от бюджета на съда разходи по изгответните в хода на процеса
експертни заключения.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Ж.И.А.,
ЕГН: **********, дължи на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* на основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр.
чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД сума в размер от 1 020 лв.- главница, дължима по договор
за потребителски кредит № ********г., сключен
с “БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, вземанията по който първоначално са прехвърлени
с договор за цесия от ****** г. на „Микрокредит“ АД, а впоследствие са прехвърлени
на 08.04.2016 г. с Анекс № 2 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 16.01.2015 г., сключен между „Микрокредит“ АД и ищеца „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, ведно
със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда (06.03.2019г.) до окончателното
й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница с правно основание чл.
422, ал.1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД за
разликата от 1 020 лв. до пълния претендиран размер от 1113, 43 лв.; иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата от 206, 57 лв. –договорна лихва за периода
от 01.11.2014 г. до 03.04.2015г. и иска
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 539,45 лв. – обезщетение за забава за
периода от 02.11.2014 г. до 06.03.2019г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № ****/ 07.03.2019г.
по ч.гр.д. № 3658/ 2019г., по описа на РС-
Пловдив, VIII- ми гр. с-в
ОСЪЖДА
на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК Ж.И.А., ЕГН:
**********, ДА ЗАПЛАТИ на Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* сума в размер на 444,
32 лева, представляваща сторени разноски в исковото производство и в рамките на
заповедното производство по ч.гр.д. № 3658/ 19г., по описа на РС- Пловдив, VIII- ми гр. с-в.
ОСЪЖДА
на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ по сметка на РС- Пловдив, в
полза на бюджета на Съдебната власт сума в размер от 200 лв., представляваща предварително
заплатени от бюджета на съда разходи за изготвените в хода на процеса експертни
заключения.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок, считано от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/ Николай
Голчев
Вярно
с оригинала!
КЯ