РЕШЕНИЕ
№
гр.София, ….…………..…… г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на седми декември през две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка
Чолева
Розалина Ботева
при секретаря Цветослава Гулийкова и
в присъствието на прокурор Стоев, като разгледа докладваното от съдия Иванова
в.гр.дело N: 7 121 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 –
чл.273 от ГПК.
С решение № 1094 от 06.01.2020 г.,
постановено по гр.д. № 29 083/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 43 състав „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК ********* е осъдена да заплати на А.Г.Ч., ЕГН ********** на основание чл.55, ал.1, пр.З ЗЗД
сумата от 3 130,22 лева, получена от ответника в периода от 17.09.2014 г. до
11.07.2017 г. на отпаднало основание, ведно със законната лихва, считано от
11.07.2017 г. до окончателното изплащане, като за разликата над тази сума до
пълния предявен размер от 8 183,34 лева и за периода от 18.08.2014 г. до
17.09.2014 г. тази претенция е отхвърлена като неоснователна.
Със същия съдебен акт са отхвърлени
като неоснователни и предявените от А.Г.Ч., ЕГН ********** срещу „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК
********* искове с правно основание чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД за осъждане
на банката да заплати на ищцата сумата от 3 000,00 лева като част от сума в
размер от 10 000,00 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в резултат на противоправни действия от страна на служители
на ответното дружество и с правно основание чл.71, ал.1, т.З ЗЗДискр за сумата 2
000,00 лева като част от сума в размер на 10 000,00 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди вследствие актове на дискриминация спрямо
ищцата въз основа на признак „тормоз“ по признаците лично и обществено
положение, чрез вербални действия от страна на служители на ответната банка,
ведно със законната лихва, считано от 11.07.2017 г. до окончателното им
изплащане, като неоснователни.
На основание чл.78, ал.1 ГПК „Банка ДСК“ ЕАД е осъдена да заплати на А.Г.Ч.
сумата от 76,50 лева, представляваща
направените разноски по производството съразмерно на уважената част, а ищцата е
осъдена да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на „Банка ДСК“ ЕАД сумата 152,51 лева – разноски по производството съобразно
отхвърлената част от исковете.
Срещу така постановеното решение в
частта, с която е отхвърлен искът по чл.71, ал.1, т.З ЗЗДискр за сумата 2 000,00 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на тормоз по
смисъла на § 1, т.1 ДР на ЗЗДискр, е
депозирана въззивна жалба от ищцата А.Г.Ч.. В жалбата се поддържа, че решението на СРС в тази му част е неправилно
поради непълна, т.е. неправилна правна квалификация – че дадената квалификация
касае единствено и само осъдителния иск, а съдът е следвало да се произнесе по
претенция за проявена спрямо жалбоподателката дискриминация под формата на
„тормоз“; неправилно приложение на относимия материален закон, неправилно
прилагане на принципа на принципа на равнопоставеност на страните при преценка
на фактическата обстановка и свидетелските показания, касаещи неимуществените
вреди. Твърди се е че от ангажираните от жалбаподателката писмени и гласни
доказателства и приложената от банката справка-инкасо е доказан упражнявания
спрямо нея тормоз; че първоинстанционният съд е събран недопустими според
чл.165 ГПК свидетелските показания по искане на ответника и ги е кредитирал,
въпреки че свидетелят е служител на банката, което е още по-силно основание от
това на доведените от нея свидетели или поне – със същото, го прави
заинтересоват от благоприятния за банката-работодател изход, както и че при
обсъждането на доведените от нея свидетели този съд факти, че същите стоят
най-близо и интензивно до жалбоподателката и имат най-непосредствени и
пълноценни наблюдения върху психо-емоционалното й състояние и ежедневие и че
показанията им са безпротиворечиви, вкл. и с представените писмени
доказателства по делото, както и че игнорирането на тези показания съдът
практически я е лишил в тази й част от исковата й претенция, от ефективно
средство на защита. Посочено е и че поради препятстване събирането на допуснати
доказателства относно развилата се през процесния период кореспонденция между
страните е било основание за прилагането на чл.161 ГПК, което не е сторено; че
съдът е изложил едни твърде объркани мотиви във връзка с чл.9 ЗЗДискр; че от
показанията на свидетелите й и представените от същата писма е установено
дефинираното от законодателя съставомерно нарушение от страна на банката,
дадено в § 1, т.1 от ДР на ЗЗДискр, което е било нежелано за жалбоподателката и
недопустимо с оглед отправените от нея изрични искания за преустановяване на
тази практика, съотв., че тормозът е съставомерно нарушение, разкриването на
което не изисква сравнение с други лица в сравнимо сходно положение, като
законодателят допуска две проявни форми на нежелано поведение – умишлено и
неумишлено. Реверирани са доводи и че първоинстанционният съд напълно
неоснователно е влязъл в ролята на защитник на едната страна по спора – на
ответната банка, с което е нарушил основните принципи на ГПК.
Моли
обжалваното решение да бъде отменено в оспорената от нея част и да й се присъди
претендираното обезщетение в размер на 2 000,00 лева /частичен иск от вземане в
пълен размер от 10 000,00 лева/. Заявява искане за присъждане на разноски.
Представя писмени бележки.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на тази въззивна жалба от насрещната
страна по нея – ответникът „Банка ДСК“ ЕАД, в който е заявено искане същата да бъде оставена без уважение като неоснователна и да се
потвърди решението в обжалваната от ищцата част като правилно и
законосъобразно. Наведени са доводи за неправилност на релевираните в нея оплаквания,
както и че СРС правилно е приел, че искът е недоказан и го е отхвърлил.
Срещу постановеното първоинстанционно
решение в частта, с която е уважен искът по чл.55, ал.1 за сумата 3 130,22
лева, подадена въззивна жалба от ответника „Банка ДСК“ ЕАД с изложени твърдения, че
в тази му част решението е неправилно и необосновано. В изложени са съображения, че неправилно СРС е
приел, че сумата от 4 833,62 лева, която банката доброволно е превела на ищцата
на 20.06.2017 г. касае не надвнесените лихви въз основа на обявени за
неравноправни клаузи, а тези по програма „ДСК Уют“; че съдът е неправил погрешни
изводи поради неправилното тълкуване на изготвената съдебно-счетоводна
експертиза, че условията за ползване на преференциалната лихвена отстъпка от
0,5 % от договорената стандартна лихвена надбавка по Програма „ДСК Уют“ са
изрично описани в Условия за ползване на преференциален лихвен процент по тази
програма – приложение № 2, неразделна част от договора и тъй като ищцата не е
изпълнявала условията на програмата стандартната надбавка не е намалявана с 0,5
% и ищцата е следвало да заплаща по кредита лихва в размер на 8,29 % без да
може да се ползва от отстъпката. Поддържа се, че в подкрепа на горното е и
отговорът на вещото лице по въпрос № 1, както и невъзможността математически да
се направят такива изчисления при неспазване на условията на Програма „ДСК Уют“
при отстъпка от 0,5 %, предвид което счита, че по безспорен начин е доказано,
че банката е превела доброволно на 17.06.2017 г. по сметката на ищцата сумата
от 4 883,62 лева, представляваща надвнесени лихви въз основа на обявените за
неравноправни клаузи с решението по гр.д.№ 52 186/2014 г. на СРС, 34 състав.
Моли да се отмени първоинстанционното
решение в обжалваната от дружеството част и да се постанови друго, с което да
се отхвърли изцяло предявеният от ищцата иск на това основание. Претендира присъждането на разноски за
настоящото производство.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил
писмен отговор на тази въззивна жалба от насрещната страна по нея – ищцата А.Г.Ч., в който същата е оспорена като неоснователна като е
направено искане същата да бъде оставена без уважение. Инвокирани са аргументи
за неоснователност на наведените в жалбата твърдения и оплаквания, като се поддържа, че
банката не е оспорила приетата пред СРС счетоводна експертиза; че банката не е
доказала невярното си твърдение, че по кредита не е била прилагана /изобщо/
програмата „ДСК Уют“ и че фактът и срокът на нейното ползване е бил установен
още в рамките на първия приключил с окончателно решение съдебен спор. Твърди се
и че оспорената от банката сума й се дължи и поради това, че последната е
извършила превода по сметка, която ищцата не е посочила като място за
изпълнение, без да има съгласието й и при ясно установено в процеса знание на
банката за наличието на запор върху нея с всички негативни последици в правната
сфера на ищцата. Претендира присъждането на разноски
по делото.
Първоинстанционното решението в
частта, с която са отхвърлени искът по чл.55, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата
от 3 130,22 лева до сумата от 8 183,34 лева и за периода от 18.08.2014 г. до
17.09.2014 г., получена на отпаднало основание, както и искът по чл.49 във
връзка с чл.45 ЗЗД за сумата 3 000,00 лева, частична претенция от вземане в общ
размер от 10 000,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени в резултата на противоправни действия от страна на служители на
ответника, не е обжалвано и е влязло в сила.
Софийски градски съд като прецени
доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите
на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивните жалби са допустими –
същите са подадена от легитимирани страни в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и
процесуално допустимо в обжалваните части, както и че настоящият казус не
попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по
релевираните в жалбите доводи.
Не се спори между страните, което
е видно и от приетия по делото договор за ипотечен кредит, че на 05.07.2007 г.
между ответната банка като кредитор, трето за спора лице М.Д.Ч. като
кредитополучател и ищцата А.Г.Ч. като съдлъжник, е сключена сделка, по силата
на която „Банка ДСК“ ЕАД е предоставила на М.Ч. кредит в размер на 150 000,00
лева за покупка на недвижим имот, със срок за издължаване 360 месеца, считано
от датата на първото усвояване на кредита и 12 месеца гратисен период за
издължаване на главницата по кредита до 07.07.2008 г. Предвидено е, че
съдлъжникът поема задължението на кредитополучателя по договора в случай на
неизпълнение от негова страна /т.16/ и че същият отговаря солидарно с
кредитополучателя пред кредитора за цялото задължение по договора за кредит, в
т.ч.: главница, лихви, такси, комисионни и всички други разходи по събиране на
вземането до окончателното погасяване на всички задължения, вкл. и когато
кредиторът обяви кредита за предсрочно и изцяло изискуем /т.17/.
Съгласно т.7 от договора за
предоставения кредит кредитополучателят заплаща първоначална лихва за период от
три години, считано от датата на усвояване на кредита, формирана от базов
лихвен процент за този вид кредит и надбавка от 1,9 процентни пункта. За
останалия срок на кредита кредитополучателят заплаща лихва формирана от базов
лихвен процент за този вид кредит и надбавка, която може да бъде намалена с
отстъпка съгласно условията за ползване на преференциален лихвен процент по
програма „ДСК Уют“ /приложение № 2 към договора, представено по делото/, като
базовият лихвен процент се определя периодично от кредитора. Към датата на
сключване на договора базовият лихвен процент е 3,69 %, а стандартната надбавка
е в размер на 4,6 процентни пункта или общо 8,29 %.
Договорено е и че кредитът се погасява чрез разплащателна сметка на
съдлъжника А.Ч. с месечни вноски съгласно погасителен план – приложение № 1.
В производството е приложено и
заверено копие от подписан от страните погасителен план към договора с определени
размери на вноските като обща месечна сума и разбивка относно включените в нея
суми за главница, лихва и такса. Представени са и приложимите към кредита Общи
условия за предоставяне на ипотечни кредити от „Банка ДСК“ ЕАД.
Не се спори в производството,
което е видно и от ангажирания препис-извлечение от акт за смърт е, че
кредитополучателката М.Д.Ч. е починала на 23.03.2010 г. като вдовица, както и
че А.Г.Ч. е неин единствен наследник по закон като нейна дъщеря. Последното
обстоятелство се потвърждава и от приетото удостоверение за наследници с изх.№
1-1597 от 30.03.2017 г., издадено от Община Русе.
Съгласно удостоверение за наследници с изх.№ 1-1596/30.03.2017 г. на Община Русе след смъртта му на 04.03.2009 г. Г.С.Ч.е оставил следните наследници по закон: М.Д.Ч. – съпруга и А.Г.Ч. – дъщеря.
По делото са приложени извлечения за внесени суми по процесния договор за
кредит за периода от 05.07.2007 г. до 09.09.2013 г., както и за периода от
20.08.2013 г. до 20.08.2014 г., от 01.09.2014 г. до 30.04.2017 г., от
01.05.2017 г. до 30.06.2017 г. и от: 18.05.2017 г., 18.07.2017 г., 18.06.2018
г., 18.07.2018 г., 18.10.2019 г. и
18.11.2019 г.
Безспорно е
установено в производството, че с влязло в сила на 29.03.2017 г. решение № 1959/02.03.2016 г., постановено по
гр.д.№ 52 186/2014 г. по описа на СРС, І ГО, 34 състав /потвърдено с решение № 978/15.02.2017
г. по в.гр.д.№ 8277/2016 г. на СГС, ІV В състав/ „Банка ДСК“ ЕАД е осъдена да заплати на А.Г.Ч. на основание чл.55, ал.1,
пр.1 ЗЗД сумата от 18 730,01 лева, ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба - 26.09.2014 г. до изплащането й, представляващи платена без
основание за периода от 05.07.2007 г. до 26.09.2014 г. завишена договорна лихва
по договор за кредит за ипотечен кредит от 05.07.2007 г., в размер на
завишението, едностранно определен от банката, като предявеният иск е отхвърлен
за разликата над сумата от 18 730,01 лева до пълния предявен размер от 19 478,04
лева като неоснователен. Присъдена е и сумата от 1 383,85 лева – разноски за
първоинстан-ционното производство.
За да постанови решението си съдът е приел, че клаузите от договора и общите условия към него – чл.9.1, изр.2, чл.9.4 и чл.25.3, предвиждащи възможност за едностранна промяна на лихвения процент на договора е неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1, т.10 ЗЗП и тъй като не са индивидуално договорени на основание чл.146 ЗЗП са нищожни.
Въз основа на издадения по в.гр.д.№ 8277/2016 г. на СГС, ІV В състав на 27.02.2017 г. изпълнителен лист по искане на А.Ч. е образувано изпълнително дело № 20178480400318 по описа на ЧСИ Р.А., рег.№ 848 на КЧСИ, по което на „Банка ДСК“ ЕАД на 09.03.2017 г. е изпратена покана за доброволно изпълнение за сумите 18 730,01 лева – главница, ведно със законната лихва от 26.09.2014 г. до окончателното й изплащане, 900,00 лева – адвокатско възнаграждение и 48,00 лева и 2 013,01 лева – разноски по изпълнението. С преводно нареждане от 24.03.2017 г. ответната банка е наредила по сметката на ЧСИ Р.А. по изп.дело № 20178480400318 по описа на същата да се преведе сумата от 23 502,25 лева. На 15.05.2017 г. по сметката на ЧСИ Р.А. по същото изп.дело е постъпила от длъжника и сумата от 1 986,68 лева, а на 25.05.2017 г. е наредена и сумата от 1 813,28 лева във връзка с изпълнителен лист, издаден в полза на А.Ч. на 12.04.2017 г. за сумата 1 383,85 лева – присъдени разноски, 363,43 лева – адвокатско възнаграждение, 48,00 лева и 191,40 лева – такси по изпълнението.
По
искане на ответника като доказателство по делото е прието писмо с изх.№ 1527/18.07.2017 г. на банката
до ищцата, получено на 07.08.2017 г. предвид данните от неоспореното известие
за доставяне с баркод ИД РS 1040 04IRLO 8, с което последната е уведомена, че
на 20.06.2017 г. банката на основание решение № 1959/02.03.2016 г. по гр.д.№ 52 186/2014 г. по описа на СРС, 34 състав
/потвърдено с решение № 978/15.02.2017 г. по в.гр.д.№ 8277/2016 г. на СГС, ІV В
състав/ е превела по разплащателната й сметка сумата, представляваща надплатени
лихви по жилищен кредит, разрешен на 05.07.2007 г. на М.Д.Ч., който г-жа А.Ч. е
съдлъжник.
С молба на ответника са приложени
и две покани-уведомления, изходящи от „Банка ДСК“ ЕАД – с изх.№ 15-20-0272569/04.11.2016
г. и изх.№ 15-20-0025273/ 03.02.2017 г., адресирани до ищцата, в които са
направени изявления за просрочени 2 бр. частични вноски по процесния договор за
кредит /от 1 283,12 лева и 1 631,55 лева/, които банката е посочила, че се
надява да бъдат погасени в максимално кратък срок и е изразила становище, че
при неплащане на просрочието банката може да се възползва от правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем. Доказателства
за получаването на тези писма-покани от ищцата не са налице по делото.
С исковата молба е представена и
покана-уведомление на ответната банка с изх.№ 15-20-0152096/19.05.2019 г. да А.Ч.
със сходно на предходните две съдържание с твърдения за просрочени вноски в общ
размер от 3 623,88 лева, както и покана на А.Ч. до „Банка ДСК“ ЕАД от
26.06.2017 г., получена от банката на същата дата, с която ищцата е обърнала
внимание на банката относно постано-веното решение № 978/15.02.2017 г. по
в.гр.д.№ 8277/2016 г. на СГС, ІV В състав, с което е потвърдено решение №
1959/02.03.2016 г. по гр.д.№ 52 186/2014 г. по описа на СРС, І ГО, 34 състав, с
което са обявени за нищожни клаузите на чл.9.1, изр.2, чл.9.4 и чл.25.3
от ОУ към договора като неравноправни, че въз основа на едностранно определения
й размер на месечната погасителна вноска от банката ищцата е надплатила сумата
6 535,69 лева за периода от 18.08.2014 г. до 15.02.2017 г., поради което я
приканва в едномесечен срок доброволно да погаси това нейно задължение, в
противен случай ще предприеме нови съдебни действия. В поканата е отразено и че
поради трайното й 16-годишно отсъствие от адреса в гр.Русе многократно е
посочвала и продължава да сочи адрес за кореспонденция, отразения в поканата
такъв в гр.София.
Приложена е и разпечатка от
системата на ответната банка със заглавие „Събития за дело инкасо“, в която се
съдържат данни и за набираните телефони и осъществените разговори с кредитополучателя
и съдлъжника в периода от 25.10.2007 г. от 28.03.2019 г. до 07.10.2019 г. във връзка с
кредита. В разпечатката не са обективирани данни за изходящите телефонни
номера.
С писмо от 24.09.2019 г. „БТК“ ЕАД
е удостоверил, че не може да представи разпечатка за проведените телефонни
разговори през периода от 12.07.2012 г. до 15.02.2017 г. на телефонен номер *********
със следните номера: *******, ******, *******, *********, ******, ******, *********,
*********,******** и******* поради изтичане на 6-месечния срок за съхранение на
информацията по чл.215б, ал.1 ЗЕС.
За изясняване на делото от
фактическа страна е допусната и изслушана съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/, изготвена
от вещото лице В. П.. След извършени проверки в счетоводството на банката и
запознаване с доказателствата по делото вещото лице П.. е депозирала
заключение, че размерът на надвнесените лихви по договор за кредит от 2007 г. за
периода от 26.09.2014 г. /датата на исковата молба по гр.д.№ 52186/2014 г. на
СРС/ до 17.05.2017 г., като се отчита, че не са изпълнени условията на програма
„ДСК Уют“, са в размер на 4 833,62 лева /представляващи разликата между платена
сума от 39 773,72 лева и погасена сума от 34 940,10 лева/. Видно е и че съгласно
извършените проверки на 20.06.2017 г. „Банка ДСК“ ЕАД е възстановила по
разплащателната сметка на ищцата Ч. сума в размер на 4 833,62 лева – надвнесени
лихви, както и че към 20.06.2017 г. допуснатите просрочени вноски по кредита от
ищцата са в размер на 3 674,92 лева за периода от 17.10.2014 г. до 17.12.2014
г. и 17.02.2015 г.
От разглежданото доказателство се констатира и
че разликата между извършените от ищцата плащания на месечни погасителни вноски
по кредита и дължимите месечни погасителни вноски съгласно изискванията на сключения
договор – при лихвен процент от 8,29 % за периода от 17.09.2014 г. до
11.07.2017 г., възлиза в размер на 3 130,22 лева /39 773,72 лева – 36 643,50
лева, съотв. платени вноски и сума за плащане/, а мораторната лихва върху
разликата за периода от 21.10.2014 г. до 17.05.2017 г. е в размер на 746,93
лева /съгласно поясненията на експерта, дадени по реда на чл.200, ал.2 ГПК в
съдебно заседание/.
Посочено е и че съгласно
приложения към договора погасителен план, подписан от страните, месечната
вноска за периода от 17.09.2014 г. до 17.06.2017 г. вкл. е в размер на 1 077,75
лева, като същата е изчислена с лихвен процент от 7,79 % или договореният
лихвен процент в размер на 8,29 % е намален с отстъпка в размер на 0,5 %,
съгласно условията за ползване на преференциален лихвен процент по програма
„ДСК Уют“ /8,29 – 0,5 = 7,79/.
От същото доказателство се
установява и че след 26.04.2017 г. няма извършени погасявания по процесния
кредит и за периода от 17.06.2017 г. до датата на исковата молба – 11.07.2017
г.задължението на ищцата към банката е на стойност 1 077,75 лева /една месечна
погасителна вноска, включваща 225,15 лева главница и 852,69 лева – договорна
лихва/. На база данните от извършените проверки и изчисления вещото лице Петрова
е отразила и че посочените от „Банка ДСК“ ЕАД просрочия по задача № 3 от
отговора на ответника за времето от 17.10.2014 г. до 17.02.2015 г. са формирани
от закъснение в плащанията на главница и лихва, подробно описани в табличен вид
на л.14 - л.15 от ССЕ; че за допуснатите просрочия не е начислявана наказателна
лихва, тъй като същите са заплатени до 7 дни след падежната дата /чл.20.1 от
Общите условия/.
От приетото заключение на ССЕ е
видно и че съгласно изискванията на договора за ипотечен кредит от 05.07.2007
г. и първоначалния погасителен план не се откриват данни за просрочени месечни
погасителни вноски за главница и лихва до 17.05.2017 г. При извършената
проверка от експерта е констатирано и че базовият лихвен процент /БЛП/ е
променян по решения на „Банка ДСК“ ЕАД на 10.09.2007 г., на 02.04.2008 г. и на
21.08.2008 г., като първите два пъти е увеличен с по 0,5 процентни пункта, а
третия – с 1,00 процентен пункт, като останалите изменения се дължат на изтичането
на уговорения между съконтрагентите тригодишен гратисен период и неизпълнението
на Условията за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“,
както и че в счетоводството на ответника няма други погасителни планове,
подписани от страните.
За установяване на твърдените
вреди по искане на ищцата са допуснати и събрани и гласни доказателства – показанията
на разпитаните свидетели И.К.П.– служител на ищцата и В.Г.Ч.– неин син.
Свидетелката И.П. поддържа, че познава
ищцата от 2014 г., тъй като са били ангажирани в сдружение „Конфедерация за
защита правата на децата“, като впоследствие е била клиент на същата и от края
на 2015 г. – началото на 2016 г. е започнала да работи при нея като адвокатски
сътрудник; че всичко е започнало покрай това, че е била свидетел на смущаващи
разговори по телефона някъде от края на 2014 г. – началото на 2015 г., като от
контекста на разговорите е разбрала, че става дума за служители, за банка; че в
началото адв.Ч. е изпитвала неудобство и смущение, че подобни разговори се
случват в нейно присъствие, като тогава й обяснила, че става дума за жилищен
кредит, който е изтеглила във връзка със собственото й жилище и че има взаимоотношения
с „ДСК“. Г-жаП. твърди, че чувайки разговора на високоговорител, е разбрала, че
я търсят във връзка с кредит, който е просрочен, а доколкото тя знае адв.Ч.
няма просрочие на кредита, защото обсъждайки програмата им последната винаги е
казвала, че трябва да отиде да си плати кредита и т.н. Сочи, че поне 4-5 пъти е
присъствала на подобни разговори през 2015 г., 2017 г.; че един от разговорите
е бил пред зала в СГС пред изключително тежко тяхно дело; че свидетелката е
била на пейката до нея и е чула от другата страна, че има пресрочен кредит,
адв.Ч. попитала каква е разликата в сумата, която трябва да плати, над
договорената, като отговорът е бил, че за това нещо трябва да говори с
инспектор и са я попитали кога ще плати.
Свидетелства и че при тези разговори е
виждала промяна в цвета на лицето на ищцата и разтреперване, смята, че самочувствието
й е „тотално сринато“ и че е споделяла пред нея, че се чувствала като „един
безправен престъпник“. Сочи, че разговорите били през работно време и по виждане
на свидетелката поведението на служителите по телефона било заплашително, като
е пояснила, че съди, че те са заплашителни по това, че липсва диалог. Поддържа
и че тонът, който е чувала от отсрещната страна е бил заповеднически,
унизителен, без каквато и да е възможност човек да обоснове позиция или да
зададе въпрос.
Г-н В.Ч.- син на ищцата при
разпита му твърди, че проблемите с жилищния кредит са от вече над пет години,
горе-долу някъде към смъртта на родителите на майка му: 2010 г. – 2012 г., но
не може да каже с точност; че от момента, в който те са починали майка му е поела
изцяло задълженията по кредита и доколкото знае го е покривала в срок; че не
знае за просрочени вноски, но въпреки това майка му получавала телефонни
обаждания от служители на банката, които искали допълнителни пари по месечните
вноски. Твърди, че 2-3 пъти директно е чувал телефонни разговори, в които първо служителите
са се представяли, след което са казвали, че тя е длъжник и в момента дължи
някаква сума на банката, като майка му винаги ги е питала да уточнят за какво е
сумата; че телефонните разговори от страна на банката са почти ежемесечни и по
принцип са между 9 ч. и 18 ч.; че в началото майка му е приемала нещата
спокойно, но след известно време е започнала да се натрупва някаква горчивина,
чувствала се е като някакъв престъпник. Сочи, че тонът, който чувал от
служителите, е бил по-скоро императивен, студен, никога не са питали дали е
удобно тя да разговаря; че банковите служители са казвали, че има да се плаща
допълнителна сума, а не че кредитът е просрочен; че след разговорите майка му
по -често е била ядосана, защото не можела да получи информация, но имало и
случаи, когато е била нещастна, както и че доколкото зная тя се е опитала да
реши проблема с кредитния инспектор, но свидетелят не знае какво се е случило.
Според последния, който от 3 години живеел отделно от майка му, тези разговори
и взаимоотношенията с банката са едно от големите нейни притеснения и
натоварвания, че я е виждал няколко пъти да плаче заради това, че се е притеснявала,
че ще го остави с този дълг, че няма получила множество заболявания и няколко
срива, за което е викал Бърза помощ, но не може да каже дали последните са свързани
с просрочие по кредита.
Съдът не кредитира
показанията на свидетелките И.П. и В.Г.Ч.по въпросите относно поведението на служители на ответника при провеждани
разговори с нея, тъй като намира, че съществуващата между тях роднинска и служебна
връзка се е отразила на достоверността на показанията им в тази част. В
обсъжданата част последните противоречат на правилата на елементарната логика, почиват
на предположения, взаимно си противоречат /по въпроса за възможността ищцата да задава въпроси/,
непълни са, като противоречат и на други събрани до делото доказателства. След
като г-жа Ч. се е смущавала от тези разговори, не е логично същата да не е
предприела никакви действия за тяхното преустановяване, както и да ги е
провеждала на високоговорител пред лице, с което през 2014 г. – началото на
2015 г. са били само познати, и на публични места. От друга страна, свидетелятЧ.не
сочи как точно е чул поддържаните от него няколко телефонни разговори и къде, в
т.ч. и с оглед твърденията му, че от три години живеел отделно от майка му. Предвид
неоспорената разпечатка от „Събития за дело инкасо“ разговорите между страните
не са били провеждани ежемесечно и регулярно. Евентуалната липса на диалог не
може да бъде квалифицирано като заплашително поведение, като нито един от тези свидетели не сочи конкретни
изрази, отправяни към ищцата, с които тя да е била заплашвана или унижавана. В
противоречие на цитираните правила на логиката е и обстоятелството, че за
лични, субективни възприятия свидетелите са използвали сходни изрази.
Не
следва да се дава вяра на показанията на свидетеляЧ.и в частта относно
поддържаното отражение на отношенията между страните и здравословното състояние на ищцата. За установяването на
етиологията на дадено заболяване е нужна квалификация в съответната
сфера на науката, каквато свидетелят не твърди, че притежава, а по делото не са представени каквито и
да било медицински документи, удостоверяващи влошено здравословно състояние на
ищцата през процесния период и за причината
за такова състояние.
По искане на ответника е разпитан
Д.И.Д.– директор на Дирекция „Управление на просрочени кредити“ при „Банка ДСК“
ЕАД от 2016 г., който свидетелства, че към банката е създаден кол център като
част от управление „Проблемни кредити“ съгласно Груповите правила на ОТП, чиято
цел е след допускане на просрочие клиентът да бъде уведомен навреме и да не се
стига до съдебни дела и до оскъпяване на кредита, като същият е посочил, че просрочие
е налице, когато има пълно или частично неплащане на дължима месечна вноска по
договор и че има вътрешни правила, по които се работи съобразно спецификата на
продукта. При масовите кредити – е след седмия ден след допускане на просрочието,
като при проведен разговор се изчаква каквото е обещал клиентът, а ако не е
обещал нищо се дават 10 дни толеранс и пак се звъни. Поддържа, че има дневни
списъци, които специализиран софтуер подготвя за длъжниците и ги дава на
служителите от кол центъра; че в самия софтуер има заложени стандарти и
приоритети, по които се класифицира кои клиенти да бъдат уведомявани по
телефона, че има специализирани скриптове за провеждане на разговор с клиента,
към които служителите трябва да се придържат – след като клиентът вдигне телефона
служителят е длъжен да се представи, да каже откъде се обажда, да уведоми, че
разговорът може да бъде записан и след това да каже, че „искаме да Ви уведомим,
че вашият кредит е дължима сума …“. Сочи, че не е задължително служителите в
кол центъра да притежава иконо-мическо образование; че на тях им се дават
параметри по кредита, които са ограничени и те не знаят нищо друго; че работното
време на център в момента е от 08,30 часа до 17,30 часа, а преди три години е
било от 08,00 часа до 19,00 часа; че в специализирания софтуер има възможност
за записване, че там служителят трябва да запише накратко разговора – за каква
сума е уведомил клиента и какво е казал последния, като на база този запис
следва следващо действие. Отразено е и че тези записи се пазят до година и
половина в системата; че по принцип те се ползват тяхна употреба, като на
клиенти те лично не могат да ги предоставят; че служителите от кол центъра не
комуникират с кредитните инспектори; че банката има отдел, който се занимава с
жалби, като всеки може да се оплаче и по телефона; че са получавали естествено
сигнали за некоректно поведение от страна на служители, но в 90 % от случаите
се е оказвало, че всъщност не е така; че свидетелят не е запознат детайлно с
договора за кредит на ищцата, но за да са й се обаждали от тяхната дирекция
значи е била в просрочие до 45 дни, както и че той няма данни тя да е искала
такъв запис и дали й е бил предоставен.
Твърди се и че по принцип може да се промени месечната анюитетна вноска, когато в договора е заложена клауза за преференциален лихвен процент и клиентът не изпълнява в рамките на три месеца тази клауза, изпраща му се уведомително писмо, за да поднови изпълнението на клаузата, както и че обикновено, ако има някакъв проблем от страна на клиента, той се насочва към кредитен инспектор в клона, който е отпуснал кредита или в друг удобен за него клон.
Съгласно служебна
бележка от 03.07.2017 г. на АЗ, Дирекция „Бюро по труда“ – Русе в периода от
20.07.2012 г. – 25.07.2013 г. ищцата е била регистрирана като търсещо работа
лице.
Във въззивното
производство ищцата е представила заверено копие от нейно „Заявление“ от
29.04.2020 г., адресирано до „Банка ДСК“ ЕАД, в което във връзка с извънредното
положение в страната заради настъпилата пандемия от Ковид-19, наложените от
компетентните органи ограничителни мерки с цел предпазване от масово
заразяване, факта, че е в рискова група и принудителния престой в работата на
националните съдилища, с които работата й е пряко свързана, същата се е
позовала на непреодолима сила /форсмажор/ по чл.306, ал.2 ТЗ и е обективирала
изявление за невъзможността си поради наложените извънредни обстоятелства,
стоящи вън от нейната воля и възможност да бъдат предвидени или преодолени, да
обслужва своевременно засега, а вероятно и за в бъдеще и не толкова регулярно
жилищно-ипотечния кредит от 05.07.2007 г. В тази връзка е направено искане
банката да не й начислява наказателна лихва за забава върху по-късно внесените
през този период месечни погасителни вноски, както и да прояви разбиране и
толерантност при забава или невъзможност от нейна страна да обслужва кредита в
гратисния период, предвиден от правителството – до м.12.2020 г. Направено е
искане и откритата в банката дебитна/разплащателна сметка да бъде закрита , тъй
като отдавна не я ползва и няма да я ползва, а в случая на невъзможност за това
– да не се ползва, включително от „Банка ДСК“ ЕАД.
Приложено е и писмо
на „Банка ДСК“ ЕАД с рег.№ 01-10-09259/2 от 26.05.2020 г., в което в отговор на
полученото на 04.05.2020 г. заявление от г-жа А.Ч. е обективирано уведомление,
че във връзка със създалата се извънредна ситуация в страната има право да
подаде искане за отсрочване на погасителни вноски, което може да бъде направено
по някой от изброените в писмото начини. Относно искането, касаещо закриването
на разплащателната сметка, е отразено, че съгласно т.5 от договора за ипотечен
кредит от 05.07.2007 г. разплащателната сметка е вписана като сметка за
погасяване на кредита и същата не може да бъде закрита при положение, че няма
посочена друга сметка за обслужване на кредита с сключено допълнително
споразумение.
При тази фактическа обстановка
въззивната инстанция намира за правилно атакуваното първоинстанционно решение по
предявения от ищцата А.Ч. иск с правно
основание чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр в размер на 2 000,00 лева /частична
претенция от вземане в общ размер от 10 000,00 лева/.
Неоснователни са
наведените в жалбата на ищцата твърдения за неправилна правна квалификация на
тази претенция. Правната квалификация на претенцията е определена от
първоинстанционния съд въз основа на наведените от ищцата твърдения и
формулирания от същата петитум. От друга страна, както е прието в решение №
1301/22.01.2009 г. по гр.д.№ 5117/2007 г. на ВКС, І ГО, чиито съображения
настоящият състав споделя, исковете, уредени с разпоредбата на чл.71, ал.1
ЗЗДискр са самостоятелни и предявяването по иск по т.2, съотв. по т.3, не е обусловено
от предявяване на иска по т.1, тъй като установяването на факта на нарушението
се съдържа имплицитно във фактическия състав на другите два иска.
С цитираната разпоредба на чл.71, ал.1, т.3
ЗЗДискр е предвидено от законодателя, че извън случаите по раздел І, всяко лице,
чиито права по този или други закони, уреждащи равенство в третирането, са
нарушени, може да предяви пред районния съд иск, с който да поиска обезщетение
за вреди.
С разпоредбата на чл.4, ал.1 от
ЗЗДискр се забранява императивно всяка пряка или непряка дискриминация,
основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном,
гражданство, произход, религия или вяра, образо-вание, убеждения, политическа
принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална
ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други
признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република
България е страна. В чл.5 от същия
нормативен акт е предвидено, че тормозът на основа на признаците по чл.4, ал.1,
сексуалният тормоз, подбуждането към дискриминация, преследването и расовата
сегрегация, както и изграждането и поддържането на архитектурна среда, която
затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места, се смятат за
дискриминация.
Съгласно легалната дефиниция, дадена
в § 1, т.1 от ДР на ЗЗДискр „тормоз“ е всяко нежелано поведение на основата на
признаците по чл.4, ал.1, изразено физически, словесно или по друг начин, което
има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на
враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда.
По силата на разпоредбата на чл.9
ЗЗДискр в производството по защита от дискриминация основната доказателствена
тежест е възложена на ищеца, който е длъжен да докаже фактите, от които може да
се направи основателно предположение, че е жертва на дискриминация, а
ответникът трябва да докаже, че принципът за равно третиране не е нарушен /в
този смисъл определение № 819 от 29.11.2019 г. по гр.д.№ 2956/2019 г., ВКС, III
ГО; определение № 757/10.11.2020 г., гр.д.№ 2169/2020 г., ВКС, III ГО;
определение № 10/10.02.2022 г., гр.д.№ 2557/21 г., ВКС, III ГО; решение №
183/08.06.2015 г. по гр.д.№ 7381/2014 г., IV ГО/.
Не е необходимо пострадалият да доказва
пълно и главно, че е налице диск-риминация, умисъл у ответника или
целенасоченост на дискриминиращите действия, нито пълно да установява причинна
връзка между защитения признак и по-неблагоп-риятното третиране. Следва обаче
да се докажат факти, които дават основание за съмнение, че вероятно, макар и
несигурно, е извършена дискриминация, респ. осъществен тормоз, като едва в този
случай само законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи,
че правото на равно третиране не е нарушено, че действал е разумно и оправдано.
Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена
тежест е достатъчно основание за отхвърляне на предявените искове /в т.см.
решение № 511/27.07.2010 г. по гр.д.№ 587/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение №
62/19.06.2014 г. по гр.д.№ 3920/2013 г. на ВКС, ІV ГО и др./.
В конкретната
хипотеза съдът приема, че доказване на факти, обосноваващи такова съмнение, по
делото не е осъществено. От кредитирания
доказателствен материал в производството не се установява ответната банка да е
третирала ищцата различно от останалите нейни клиенти – предвид показанията на
свидетеля Д.провеждането на телефонни разговори при наличие на просрочие, касае
всички клиенти на банката в това положение, нито да е осъществявала тормоз
спрямо нея чрез вербални действия, както и нежелано поведение по признак „лично
поведение“ или „обществено поведение“. Във връзка с неустановяването на факта
на наличието на осъществено нежелано поведение, следва да се вземе предвид
обстоятелството, че ищцата лично е посочила телефонния си номер за контакт при
сключването на процесния договор за кредит, като същата не е доказала
впоследствие да е предприела някакви действия за оттегляне на това нейно
съгласие.
Не могат да бъдат споделени наведените от жалбоподателката-ищца доводи
във въззивната й жалба във връзка със свидетелските показания. Разпитът на
свидетеля Д.не е допуснат при нарушение на разпоредбата на чл.165 ГПК, нито са
налице основание при съобразяване на разпоредбата на чл.172 ГПК показанията на
същия да не бъдат кредитирани. Последните са логични, последователни, не
съдържат вътрешни противоречия, както и противоречия с други събрани по делото
безспорни доказателства, като даването на вяра на същите не води до нарушаване
на закрепените в ГПК основни принципи. В случай че ищцата е искала да се
запознае с Груповите правила на ОТП е следвало да заяви пред първоинстанционния
съд искане по чл.190 ГПК, което в случая не е направено.
От друга страна, частичното не кредитиране на
ангажираните от същата гласни доказателства не води до нарушение на чл.13 ЕКПЧ.
На същата е допуснато събирането на исканите от нея доказателствени средства,
като преценката на тяхната доказателствена сила в правомощията на съда и се
преценява по вътрешно негово убеждение. Доказателствената сила на свидетелските
показания зависи от тяхната достоверност, т.е. от тяхното съответствие с
действителността, което е обусловено от много фактори, в т.ч. от волята на
свидетеля да каже истината. В конкретния казус съдът е взел предвид всички
фактори, които са от значение за преценката на доказателствената сила на
показанията на свидетелитеП. иЧ.и е изложил съответните мотиви защо не дава
вяра на същите в посочените по-горе в решението части.
Съображенията на СРС във връзка с иска по чл.49 във връзка с чл.45 ЗЗД
са ирелевантни за разглежданата претенция по ЗЗДискр и не следва да бъдат
обсъждани.
Неоснователни са и релевираните от ищцата доводи във връзка с приложението
на института по чл.161 ГПК. Съгласно чл.190, ал.1 ГПК всяка страна може да иска
от съда да задължи другата страна да представи намиращ се у нея документ, като
обясни значението му за спора. В хода на първоинстанционното производство
ищцата не е заявявала искане за представяне по този ред от насрещната страна на
нейна писмена молба от 02.03.2018 г. и искане от 14.11.2018 г., нито банката е
била задължавана за тяхното представяне, предвид което не могат да бъдат
приложени неблагоприятните последици на чл.190, ал.2 ГПК във връзка с чл.161 ГПК.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд относно изхода на спора по иска по чл.71, ал.1, т.3
ЗЗДискр атакуваното решение в тази му част като правилно следва да бъде
потвърдено.
При установената фактическа
обстановка по делото въззивният състав намира, че са налице условията за
ангажирането на отговорността на ответника по предявения срещу него иск с
правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата 3 130,22 лева, получена от ответника в периода от
17.09.2014 г. до 11.07.2017 г. без основание
Искът по чл.55, ал.1 ЗЗД е един /в т.см. и съдебната практика,
обективирана в решение № 29/28.03.2012 г. по гр.д.№ 1144/2010 г. на ВКС, ІV ГО,
решение № 227/22.03.2019 г. по гр.д.№ 896/2018 г. на ВКС, ІІІ ГО/, като с него
ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника, като в негова
тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже на
какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл.55 ЗЗД е налице,
когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него
основанието, на което е получил даденото, така и когато ответникът докаже
основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че
това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. С оглед
изложеното и предвид наведените от ищцата твърдения, на които е основала тази
си претенция, а именно: че сумата е недължимо платена поради едностранно
извършено от ответника изменение на размера на ОЛП по договора и нищожност на
клаузите на чл.9.1, изр.2, чл.9.4 и чл.25.3 от общите условия на банката,
неразделна част от процесния договор за ипотечен кредит, на които банката е
основала това едностранно увеличение на лихвения процент, които са разгледани
от решаващия състав на СРС, правната квалификация на предявения от ищцата иск
по чл.55, ал.1 ЗЗД следва да бъде прецизирана като такава по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
От събрания по делото доказателствен
материал безспорно е доказано в производството наличието на кумулативната
даденост на елементите от фактическия състав на посочената правна норма. От
изслушаната ССЕ е установено, че ищцата е заплатила в периода от 17.09.2014 г. до 11.07.2017 г. като
погасителни
вноски по кредита в повече сумата от 3 130,22 лева и че това пращане е
вследствие на едностранното увеличение на размера на договорната лихва от
страна на банката.
Не се спори в производството, че с влязло в сила на 29.03.2017 г. решение № 1959/02.03.2016 г., постановено между страните по гр.д.№ 52 186/2014 г. по описа на СРС, І ГО, 34 състав, е прието, че клаузите на чл.9.1, изр.2, чл.9.4 и чл.25.3 от Общите уславия на банката, неразделна част от сключения между тах договор за кредит, предвиждащи възможност за едностранна промяна на лихвения процент на договора, са приети за неравноправни по смисъла на чл.143, ал.1, т.10 ЗЗП и тъй като не са индивидуално договорени – че са нищожни на основание чл.146 ЗЗП. С оглед на последното заплащането на сумата от 3 130,22 лева от ищцата за посочения период се явява дадена без основание.
Неоснователни са инвокираните от въззивника-ответник
доводи в жалбата му, касаещи изслушаната ССЕ. В отговора на задача № 1,
поставена в молба на ищцата от 02.01.2018 г. ясно и конкретно вещото лице е
посочило, че заплатената в повече сума се дължи на разликата между извършените
плащания на месечните погасителни вноски по кредита и дължимите такива съгласно
изискванията на сключения договор относно лихвения процент от 8,29 %, а не на
неизпълнение на условията на програма „ДСК Уют“. Заключението на счетоводната
експертиза не е оспорено от банката в преклузивния срок по чл.200, ал.3, изр.2 ГПК, като по-късното му оспорване е процесуално недопустимо.
Тъй като крайните изводи на
двете съдебни инстанции относно изхода на спора по иска по чл.55, ал.1 ЗЗД – в
частта, предмет на инстанционен контрол съвпадат, обжалваното решение на СРС в тази
част като правилно следва да бъде потвърдено.
С оглед
неоснователността на въззивните жалби въззивниците нямат право на разноски по
чл.78, ал.1 ГПК. На „Банка ДСК“ ЕАД на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8
от ГПК съобразно отхвърлената част от жалбата на ищцата следва да се присъди
сумата от 50,00 лева – юрисконсултско възнаграждение за осъществената защита
във връзка с тази жалба.
В патримониума на
ищцата А.Ч. се е породило право по чл.78, ал.3 ГПК спрямо отхвърлената част от
жалбата на „Банка ДСК“ ЕАД, но до приключване на устните състезания по делото
същата не е ангажирала доказателства за извършването на такива разходи, поради
което разноски на това основание на същата не се дължат.
Воден от горното,
Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1094
от 06.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 29 083/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 43
състав – в частта, в която е отхвърлен предявеният от А.Г.Ч., ЕГН ********** срещу
„Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК ********* с правно основание чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр за заплащане
на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2 000,00 лева /част от вземане в общ
размер от 10 000,00 лева/, вследствие на актове на дискриминация спрямо ищцата
въз основа на „тормоз“ по признаците лично и обществено положение чрез вербални
действия от страна на служители на ответната банка, както и в частта, в която „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК
********* е осъдена да заплати на А.Г.Ч., ЕГН ********** по иск с прецизирана
правна квалификация чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата от 3 130,22 лева, получена от
ответника в периода от 17.09.2014 г. до 11.07.2017 г. без основание, ведно със
законната лихва, считано от 11.07.2017 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА А.Г.Ч., ЕГН **********,*** да
ЗАПЛАТИ на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК
сумата 50,00 лева /петдесет лева/ – разноски за въззивното производство.
Решението в частта относно иска по чл.55, ал.1 ЗЗД може да се обжалва
пред Върховен касационен съд с касационна жалба при наличието на предпоставките
на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
В останалата част решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.