№ 1372
гр. Плевен, 18.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи август през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря Марина Г. Цветанова
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело
№ 20254430100885 по описа за 2025 година
Иск с правно основание е чл.26, ал.1, пр.2 и пр.3 от ЗЗД във вр. с чл.19,
ал.4 от ЗПК, вр. чл.21, ал.1 от ЗПК.
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от М.
Р. Г., ЕГН**********, гр.******, вх.А, ап.3 против ф.б ЕООД, **********, със
седалище и адрес на управление: гр.****** № 51, бл.0, вх.А, ет.9, офис 20, в
която се твърди, че на 8/2/2021г. М. Р. Г. и ответника сключили договор за
предоставяне на потребителски кредит № 1048561, съгласно който договор е
приложим ЗПФУР. Твърди, че страните са се договорили отпуснатият заем да
бъде в размер на 100 лева. Посоченият годишен процент на разходите е в
размер на 49.24%. Твърди, че в чл. 5 от Договора е уговорено, че кредитът се
обезпечава с Поръчителство, предоставено от ,,М.Б." в полза на Дружеството
ответник. При сключването на договора за потребителски кредит никъде не е
посочено в съдържанието на договора какъв е размерът на възнаграждението
за предоставяне на гаранция от свързано на кредитора дружество. Твърди, че
след като усвоила сумата от 100 лв., М. Р. Г. с ЕГН: ********** установила, че
освен заемната сума от 100лв., са начислили такса за обезпечение с
поръчителство - услуга предоставяна от партньор на „ф.б" ЕООД, в размер на
8.45лв.
1
Счита клаузата на чл. 5 в Договор за предоставяне на потребителски
кредит за нищожна поради следните причини: дължимите вноски по договора
за поръчителство не са посочени в договора за кредит, нито пък е посочено в
ОУ, че сключването на договор за гаранция е задължително условие за
предоставяне на кредит - в чл.5.3 от ОУ е посочено като възможност за
повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде одобрен за кредит, а
не като задължително условие за кандидатстването, каквото се явява
всъщност. Твърди, че договорът не е подписан нито с квалифициран, нито с
обикновен електронен подпис, поради което липсва съгласие. Твърди, че
ищцата не е подписвала договор за поръчителство, както и че такъв не й е бил
представян. Смята, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал.
1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма.
Както и на евентуалния договор за допълнителна услуга. Твърди, че договорът
е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, тъй като противоречи на чл. 11
ал.1 т. 10 ЗПК, тъй като не съдържа начина на изчисляване на ГПР и липсва
яснота как е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Посочено
е само ГПР в 49.85%, но не е посочен начина на изчисляването му. Счита, че
затова договорът е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК. Твърди, че е
посочен грешен ГПР, като сумата по предоставяне на поръчител не е
включена като разход по договора, а това е следвало да бъде направено,
поради следните причини: Ответникът не предоставя възможност за
сключване на договора за кредит без да му бъде предоставен поръчител, за
което събира допълнително възнаграждение. Твърди, че с това допълнително
плащане се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на
сумата и следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при
което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид
сегашния му размер и съотношението между главницата и възнаграждението
за гаранцията. Посочения в договора годишен процент на разходите и обща
дължима сума не отговарят на действителните такива. Твърди, че посочените
в договора за заем по-ниски стойности, представляват невярна информация и
следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. Позовава се на съдебна
2
практика. Считае, че сумата, претендирана от ответното дружество по договор
за поръчителство, несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тъй като е
разход във връзка с предоставяне на кредита по см. на чл.19, ал.1 ЗПК. Счита,
че при сключването на процесния договор за потребителски кредит и чрез
предвиждане на вноска за гаранция по договор за поръчителство, което е
свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е
заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита.
Действителният размер на ГПР по процесния договор, с включени и разходите
за предоставяне на гаранция по договора за поръчителство, е в размер над
70%. Предвид горното, твърди, че посочените в договора размери на
годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не
съответстват на действително уговорените такива, налице е неяснота при
определяне на ГПР, което води до недействителност на договора /чл.22 ЗПК/.
Развива правни съображения и се позовава на правото на ЕС и практика на
СЕС. Твърди, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора
преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв.
Счита договорът за потребителски кредит за недействителен на
основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК., евентуално на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД, ВР. чл. 22, ВР. с чл.11, чл. 19 ЗПК. Счита клаузата
на чл.5 от договор за предоставяне на потребителски кредит № за нищожна,
като неравноправна по смисъла на чл.143, т.9 ЗЗП и като нарушаваща
разпоредбите на чл.10, ал.2, чл.10а, ал.4, чл.19, ал.1 и 4 ЗПК.
Моли да бъде прогласена за нищожна клаузата на чл. 5 в Договор за
предоставяне на потребителски кредит №1048561, сключен между М. Р. Г. с
ЕГН: ********** и „Ф.Б" ЕООД, с ЕИК: *******, предвиждаща заплащане на
възнаграждение за предоставяне на обезпечение - поръчителство от „М.Б." в
полза на ответника.
Претендира направените деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който оспорва иска и моли да бъде отхвърлен. Претендира направените по
делото разноски.
3
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
Не се спори между страните и се установява от Договор №
1048561/02.08.2021г., Преддоговорна информация/ Стандартен европейски
формуляр /л. 29-л.38 от делото/, че между ищеца като кредитополучател и
"ф.б" ЕООД, е сключен Договор № 1048561/02.08.2021г. С договора за кредит
на ищеца е предоставен паричен заем в размер от 100 лв., със срок на заема 5
дни месеца, и посочен ГПР от 49,24 % и обща дължима сума – 100,55 лв.
Установява се от Договор за гаранция/поръчителство/, сключен между
ищцата и Фератум банк, че същия е сключен за обезпечаване на вземането по
Договор № 1048561/02.08.2021г. , а таксата за предоставяне на
гаранция/поръчителство/ е в размер на 8,45 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит
съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В
чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на плащане. Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при неспазване на
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото
процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/. Съдът е
длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, основано на
неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по което
длъжникът има качеството на "потребител", от което следва, че съдът е
задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен
принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от
основните защити в политиките на Европейския съюз. В това отношение
Законът за защита на потребителите Клаузите на общите условия са
4
неравноправни, ако предвиждат обективна отговорност и санкциониране на
потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена
индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите
уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си,
извън основанията по чл. 143 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна
съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки:
клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия,
чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните
договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза,
чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не
съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/
клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т. 19 ЗЗП са
посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на
доставчика и потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на
доставчика в зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля /т. 3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори
ако търговецът или доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало
между ищеца и ответника ф.б ЕООД правоотношение по силата на сключен
между тях договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, където е
предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние.
Според чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР за доказване на електронни изявления,
отправени съгласно този закон, се прилага Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Комуникацията между
страните е осъществена посредством електронната страница на кредитора, на
която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит,
предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи
5
заем. Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален
договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена
съответната сума на заемателя. Фактът на реално предаване на заемната сума
от 250 лв. в случая не се и оспорва от ищеца.
Съобразно изрично уговореното в чл. 5 от Договора за кредит се
посочва, че заемът се обезпечава с поръчителство от "Ф.Б." в полза на
кредитора. Предвид това съдът намира, че възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който
неправилно не е бил включен, като такъв при изчисляването на ГПР по
договора за потребителски кредит и общата дължима сума по същия.
Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се
включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е
задължително условие за получаване на кредита. Действително, при
кандидатстването за кредит при "ф.б" ЕООД потребителят може да избере
освен обезпечение под формата на поръчителство и личен гарант, но при
невъзможност да осигури такъв, алтернативата за него е или да не получи
искания заем или да избере да сключи договор за гаранция с "Ф.Б.". "Ф.Б." е
посочен за възможен поръчител от самия кредитор "ф.б" ЕООД, поради което
ответното дружество е наясно с условията за предоставяне на поръчителство
от "Ф.Б." и в частност с възмездния характер на договора за гаранция.
Съгласно посоченото в договора за кредит, в чл. 5 от него, се установява,
че неговото сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано
от предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя,
което показва, че двете правоотношения са взаимно свързани и осигуряването
на поръчителство (и то от определено свързано на кредитора трето лице) е
било необходима предпоставка за предоставяне на потребителския кредит при
условията по договора, както бе посочено по – горе, то е conditio sine qua non.
Съдът намира, клаузата чл. 5 от договора за кредит и тази по чл. 1.6 от
договора за поръчителство, относно заплащането на такса от 1925 лв. за
предоставяне на поръчителство 5за такса, събирана за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита, което съгласно чл. 10а, ал.2 от ЗПК е
забранено. Това води до недействителност на уговорката в договора за
6
поръчителство. Чрез сключването на договора за поръчителство се заобикаля
ограничението, което налага чл. 10а, ал.2 от ЗПК и на основание чл. 21, ал.1 от
ЗПК е нищожна.
Съгласно чл. 143 от ЗЗП, „неравноправна клауза“ в договор, сключен с
потребителя е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя дава и подробно
изброяване на различните проявни форми на това неравноправие. Според чл.
146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни. Тези
нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/ 2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи,
които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. В конкретния случай
ситуацията е точно такава. Самата клауза за заплащане на такса за
поръчителство се явява и неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т.
3, 5, 10 и т. 19 от ЗЗП, поради това че поставя изпълнението на задълженията
на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение
зависи единствено от неговата воля; задължава потребителя при неизпълнение
на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка; налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал
възможност да се запознае преди сключването на договора и най – вече не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Съдът намира, договорената такса за поръчителство
за очевидно неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 от ЗЗП и
като такава не може да породи изпълнение за длъжника.
Предвид гореизложеното предявеният иск е основателен и доказан и
следва да бъде уважен.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответника следва да бъде осъден да
7
заплати на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на
2250,00 лв. за държавна такса и адвокатско възнаграждение /50 лв.+2000 лв/
Не е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на основание чл.78, ал.5 ГПК.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл.26, ал.1, пр.2 и пр.3
от ЗЗД във вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. чл.21, ал.1 от ЗПК по иска, предявен от
М. Р. Г., ЕГН**********, гр.******, вх.А, ап.3 против ф.б ЕООД, **********,
със седалище и адрес на управление: гр***** № 51, бл.0, вх.А, ет.9, ап.офис 20
клаузата на чл. 5 в Договор № 1048561/02.08.2021г..
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК ф.б ЕООД, **********, със
седалище и адрес на управление: гр***** № 51, бл.0, вх.А, ет.9, ап.офис 20
ДА ПЛАТИ на М. Р. Г., ЕГН**********, гр.******, вх.А, ап.3 сумата от
2250,00 лв. направени по делото разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8