Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 3354 10.10.2018 година град Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVIII граждански състав, в публично заседание на
осемнадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка Цекова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело
№ 2020 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно и субективно кумулативно
съединени искове с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 430 от ТЗ,
вр. чл. 86 и чл. 138 от ЗЗД.
Ищецът „Първа Инвестиционна Банка” АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Драган Цанков”
№ 37, представлявана от *** В.Х. и Д.К., чрез пълномощника си *** Р., с адрес-
град *** предявил против Г.И.Н., ЕГН ********** ***, М.А.Ч., ЕГН ********** ***, И.Г.Н.,
ЕГН ********** ***
и Б.Н.Н., ЕГН ********** *** искове
за признаване на установено, че ответниците дължат солидарно
присъдените със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК,
издадена по частно гр. дело № 2381/ 2017
г. на ПдРС, 4 гр. с-в, сумата от 7
854,96 евро просрочена главница, 5 570.03 евро-
просрочена договорна лихва съгл. т. 4 от Договора за кредит за периода от
23.04.2010 г. до 23.08.2016 г., 5 494.57 евро -просрочена
наказателна лихва съгл. т. 10 от Договора за кредит за периода от 28.05.2012г.
до 19.02.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата
считано от датата на завеждане на Заявление по чл.417 от ГПК – 20,02,2017 г. до
окончателното изплащане на задълженията.
В исковата молба е посочено, че на 20.08.2009г. между Г.И.Н. и "Първа Инвестиционна
Банка" АД е бил сключен Договор за банков кредит № ***
с който договор Банката отпуснала на длъжника сумата от 8130 евро за погасяване
на съществуващи задължения. Съгласно Раздел ІІ, т. 4 от Договора Кредитополучателят
заплащал на Банката
годишна лихва в размер на
Базов лихвен процент на Банката за евро /БЛП/, плюс надбавка от 10.26
пункта. Към датата на
сключване на Договора
Базовият лихвен процент
на Банката за евро е в размер на
7.74% годишно /с последно изменение на 01.05.2010/. „Базов лихвен процент” бил лихвен индекс, утвърждаван
от Управителния съвет на Банката и изчисляван за всеки
отделен вид валута на база съотношението между планираната стойност на пасива
на Банката и пазарните лихви за
същата валута, приложими към
кредити в национална и чуждестранна валута. Съгласно т. 10 от Договора
Кредитополучателят дължал на Банката наказателна лихва както
следва: плащания дължими, но
неизвършени в срок поради недостиг на
авоара но разплащателната
сметка на Кредитополучателя се отнасят в просрочие и се
олихвявал с договорения лихвен процент плюс наказателна
надбавка в размер на законната лихва,
считано от деня следващ датата на
падежа на съответната вноска, независимо от това дали палежът е в неработен
ден.
Отпуснатият кредит бил изцяло усвоен еднократно от
кредитополучателя на 07.09.2009 г. по банкова сметка *** ***, открита на името на кредитополучателя в Банката.
Така усвоеният кредит е погасяван частично по
главница и лихви, както следва: на дата -23.09.2009г. сума в размер на 7.02
евро, на дата - 28.10.2009г. сума в размер на 79.73 евpo, на дата - 15.01.2010 г. сума в размер на 306.28 евро. на дата - 20.09.2010г.
сума в размер на 510.46 евро. на
дата - 30.12.2011г. сума в размер
на 500.00 евро. на дата - 30.03.2012 г. сума в размер
на 102.12
евро, на дата
- 17.04.2012г. сума в размер на 100.08 евро. на дата -
28.05.2012г. сума в размер
на 153.18 евро. на дата - 03.08.2015г. сума в размер на
173.65 евро. на дата - 11.08.2015г сума в размер на 173.65 евро. на дата -
10.09.2015г. сума в размер на 173.60 евро. на дата
-07. 10 2015г. сума в размер на 173.60
евро. на дата - 27.10.2015г. сума в размер на 173.60
евро.
По кредита са
просрочени 80 /осемдесет/ броя погасителни
вноски, съгласно Договора за кредит, които са били дължими на следните падежи:
25.41 евро дължими на 23.01.2010г.. 48.48
евро дължими на 23.02.2010г..
61.01 евро дължими на
23.03.2010г., 120.26 евро дължими на 23.04 2010г.. 170.85 евро дължими на 23.05.2010г.. 170.85 евро дължими
на 23.06.2010 г.
170.85 евро дължими на
23.07.2010г.. 170.85 евро дължими
на 23.08.2010т.. 170.85 евро дължими на 23.04.2010г.. 170.85 евро дължими на 23.10.2010г.. 170.85 евро дължими
на 23.11.2010г.. 170.85 евро дължими на 23.12.2010г.. 170.85 евро дължими на
23.01.2011 г.. 170.85 евро дължими па 23.02.2011
г., 170.85 евро дължими на 23.03.2011г..
170.85 евро дължими на 23.04.2011г., 170 85
евро дължими па 23.05.2011 г..
170.85 евро дължими на 23.06.2011г.. 170.85 евро дължими на 23.07.2011г..
170.85 евро дължими на 23.08.2011 г.. 170.85 евро
дължими на 23.09.2011 г.. 170.85 евро дължима на 23.10.2011 г..
170.85 евро дължими на 23.11.2011г., 170.85 евро дължими на 23.12.2011г..
170.85 евро дължими на 23.01.2012г.. 170.85 евро дължими
на 23.02.2012г.. 170,85, евро
дължими на 23.03.2012
г.. 170.85 евро дължими на 23.04.2012г.. 170.85 евро
дължими на 23.05.2012г.. 170.85 евро дължими на
23.06.2012г.. 170.85 евро дължими на 23.07.2012г.. 170 85 евро дължими на
23.08.2012г.. 170.85 евро дължими на 23.09.2012г.. 170.85 евро дължими па
23.10.2012г.. 170.85 евро дължими на 23.11.2012г. 170.85 евро дължими на 23.12.2012i.. 170 85 евро дължими на 23.01.2013 г.. 170.85 евро
дължими на 23.02.2013 г.. 170.85 евро дължими на 23.03.2013г.. 170.85 евро
дължими на 23.04.2013 г.. 170.85 евро дължими на 23.05.2013г.
170.85 евро дължими на 23.06.2013 г.. 170.85 евро дължими на 23.07.2013 г..
170.85 евро дължими на 23.08.2013г. 170,85 евро дължими на 23.09.2013
г., 170,85 евро дължими на
23.10.2013 г.. 170.85 евро дължими
на 23.11.2013г.. 170.85 евро дължими на 23.12.2013г.. 170.85 евро дължими на
23.01.2014г.. 170.85 евро дължими на
23.02.2014г.. 170.85 евро дължими
на 23.03.2014
г., 170.85 евро дължими на 23.04.2014г.. 170.85 евро дължими на 23.05.2014г..
170.85 евро дължими на 23.0п.2014г.. 170.85 евро дължими на 23.07.2014г..
170.85 евро дължими на 23.08.2014г.. 170.85 евро дължими на 23.09.2014 г. г.. 170.85 евро дължими на 23.10.2014 г. 170.85 евро дължими на 23
11.2014г.. 170.85 евро дължими на 23.12.2014
г., 170.85 евро дължими на 23.01.2015 г., 170.85 евро дължими на 23.02.2015г.. 170.85 евро дължими
на 23.03.2015г.. 170.85 евро дължими
на 23.04.2015г. 170.85 евро дължими на 23.05.2015г., 170.85 евро дължими на
23.06.2015
г., 170.85 евро дължими на 23.07.2015г.. 170.85 евро дължими на 23.08.2015т..
170.85 евро, дължими на 23.09.2015 г., 170 85 евро дължими на 23.10.2015г..
170.85 евро дължими на 23.11.2013г.. 170,85 евро дължими на 23.12.2015г..
170.85 евро дължими на
23.01.2016г. 170.85 евро дължими
на 23.02.2016г.. 170.85 евро дължими на 23.03.2016г., 170.85 евро дължими на
23.04.2016г.. 170 евро дължими на 23.05.2016г., 170.85 евро дължими на
23.06.2016г., 170.85 евро дължими на 23.07.2016г.. 356.08 евро дължими на
23.08.2016г.
Крайният
срок за погасяване на предоставения кредит, съгласно точка 3 от договора, бил
23.08.2016г. Срокът изтекъл, но до този
момент не били погасени всичките си задължения
по горепосочения договор.
За
обезпечаване на задълженията по Договор за банков кредит № ***.
били сключени Договори за поръчителство между Банката, от една страна и Б.Н.Н.,
ЕГН: **********, И.Г.Н. ЕГН-**********, А.П.Ч., ЕГН: **********, М.А.Ч., ЕГН: **********
като поръчители, от друга страна.
Съгласно т. 11 от Договорите за
поръчителство „Поръчителят се задължава при неизпълнение на главното задължение
от страна на Кредитополучателя и без да
е необходимо Банката да насочва иска си първо към
Кредитополучателя, да внесе при първа покана, доброволно, всички дължими суми,
включително лихвите и
разноските"
С
Нот. покани с peг. № ***, на нотариус с рег.№*** по регистъра на НК.
Банката покани Поръчителите Б.Н.Н., ЕГН: **********. И.Г.Н.. ЕГН: **********, А.П.Ч.,
ЕГН: **********, М.А.Ч., ЕГН: ********** да погасят просрочените задължения на
длъжника Г.И.Н. по Договор за банков кредит ***в тридневен срок за плащане. Срокът за погасяване
изтекъл, но до този момент длъжниците не са погасили всичките си задължения по
горепосочения договор.
Поръчителите
отговаряли солидарно заедно с Кредитополучателя за всички последици от
неизпълнението на главното задължение, включително за лихвите и разноските
На 20.02.2017г. „Първа
Инвестиционна Банка" АД подала заявление за издаване на заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжниците: Г.И.Н., М.А.Ч.,
И.Г.Н., Б.Н.Н. и А.П.Ч., въз
основа на извлечение от счетоводните книги на Банката. По горното заявление на
„Първа Инвестиционна Банка" АД, било образувано частно гражданско дело №
2381/2017г., 4 състав по описа на Районен съд - Пловдив и е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
от ГПК от 22.02.2017г. и съответно Изпълнителен лист от 23.02.2017г. срещу
ответниците. Срещу издадената заповед за изпълнение на основание чл. 414 от ГПК
е подадено възражение от ответниците.
Предвид изложеното било налице правен интерес за предявяваме на настоящия иск. Претендира
разноски.
В срока по
чл. 131 от ГПК ответниците са подали писмени отговори, с които оспорват
предявените искове по основание и размер.
На първо място, се прави възражение за изтекла погасителна
давност.
На следващо място, ответниците изразяват становище, че
акцесорните искове за договорна и наказателна лихва са неоснователни. Твърдят,
че едностранното изменение на договорните условия по сключения договор въз
основа на което са формирани тези вземания е извършено въз основа на нищожни
клаузи в договора за кредит, съгласно чл. 143, т.3, т. 9, т. 10, т. 12 и т. 18
ЗЗП, както и на чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, а също и поради неспазване на
изискванията на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД, поради липсата договорна връзка
относно Методиката за формиране на лихвата, както и поради прекомерния характер
по смисъла на чл. 92, ал. 2 ЗЗД на неустоечната лихва за просрочие, чието
определяне противоречи и на изискванията на чл. 143, т. 5 ЗЗП. В подкрепа на възраженията
си се позовават на Преюдициално заключение по дело № С - 415/2011 г. на Съда на
ЕС, тълкуващо Директива № 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, транспонирана в ЗЗП.
На следващо място възразяват, че определянето на лихвения
процент, съгласно уговорените в Договора, Анекса и Общите условия, клаузи
противоречи на императивните разпоредби на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД, тъй като
определянето на цената на банковия ресурс в договора за кредит не се формира
въз основа на лихвен процент до размер, определен в Постановление на МС или
разпоредба на БНБ, а включва необективни фактори и величини, определяни
единствено от Банката. Сочат, че едностранната промяна на предоставения
финансов ресурс и на дължимата такса е довело до значителна неравностойност в
договорните престации и оттам до невъзможност за погасяване на кредита.
Твърдят, че предвидената в Договора уговорка, лихвеният процент и таксите да не
се предоговарят и да стават задължителни за кредитополучателя нарушава императивната
разпоредба на чл. 2, ал. 1 ЗКИ, поради което същата е нищожна, тъй като
нарушава правилата за добросъвестност и добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Навеждат се доводи, че не е спазен 6-месечния срок по
чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
Предвид изложеното, искането е да се отхвърлят
предявените искове като неоснователни. Претендират
разноски.
Съдът,
след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, и с оглед изявленията на страните, от фактическа и правна страна,
намира следното :
Видно от приложеното ч.гр.д. № 2381/2017 г. по описа
на ПдРС, в полза ищцовата банка „Първа Инвестиционна Банка” АД против Г.И.Н. – кредитополучател, М.А.Ч.- поръчител, И.Г.Н.-
поръчител
и Б.Н.Н.- поръчител, са издадени Заповед № 1429 за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 22.02.2017 г. и
изпълнителен лист от 23.02.2017 г. за сумата от 7 854,96
евро просрочена главница, 5 570.03
евро- просрочена договорна лихва за
периода от 23.04.2010 г. до 23.08.2016 г.,
5 494.57 евро -просрочена
наказателна лихва за периода от 28.05.2012г. до 19.02.2017
г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на
постъпване на Заявлението по чл.417 от ГПК – 20,02,2017 г. до окончателното й изплащане. В срока по чл.
414 ГПК ответниците са възразили срещу заповедта. В предоставения на ищеца от
съда едномесечен срок за това е подадена настоящата искова молба.
Ето защо и, установителните искове по
реда на чл. 422 ГПК са допустими, тъй като са предявени в срок в резултат от
своевременно депозирани възражения от длъжниците в заповедно производство,
имащо за предмет същите вземания.
За успешното провеждане на исковете, при
условията на пълно и главно доказване, ищецът следва да установи следните
правопораждащи факти, а именно основанието, от което произтича претенцията му –
наличието на валидно правоотношение по договор за банков кредит от
20,08,2009 г. и договори за поръчителство от 20,08,2009 г. , между страните, по който е била предоставена
и усвоена твърдяната парична сума; че ответниците не са изпълнили задълженията
си за редовно обслужване на кредита и докаже конкретния размер на главния дълг,
който се претендира, настъпването на изискуемостта му, както и конкретния
размер на претендираната сума за договорна
лихва – възнаградителна и наказателна.
В тежест на ответниците е да докажат фактите,
които погасяват, изключват или унищожават процесните вземания, включително
възраженията за нищожност на цитираните в отговора на исковата молба клаузи от
Договора и Общите условия към него, поради противоречие с ЗЗП и ЗЗД, както и да
докажат, че са заплатили на Банката дължимите от тях суми по кредита.
Страните по делото не
спорят, а и от Договор за банков кредит банков кредит ***, сключен между ищеца като
кредитор и Г.И.Н., като кредитополучател, поради което и съдът приема за установено, че страните по делото, са сключили Договор, по силата на който
Банката е предоставила на първия ответник сумата от 8130 евро, с краен срок за
погасяване: 23.08.2016 г., която сума е изцяло усвоена от първия ответник.
Страните са се съгласили погасяването на кредита да бъде извършено в уговорения
срок, съгласно приложения към Договора погасителен план за 84 погасителни месечни
анюитентни вноски, с падеж 23-то число на месеца и размер от 172,38 евро.
Вноските включват главница, лихви и такси.
Съгласно чл. 4 от
договора, уговореният годишен лихвен процент по кредита към датата на сключване
на договора, възлиза на 7,74 %. В чл. 5 е уговорен годишен процент на разходи
по кредита – 20,75 %. В чл. 10 страните са уговорили наказателна лихва, както
следва: плащания дължими, но неизвършени в
срок поради недостиг на
авоара но разплащателната
сметка на кредитополучателя се отнасят в просрочие и се
олихвявал с договорения лихвен процент плюс наказателна
надбавка в размер на законната лихва,
считано от деня. следващ датата на
падежа на съответната вноска, независимо от това дали палежът е в неработен ден.
На същата дата на която е сключен договора за кредит- 20,08,2009 г. са сключени и три договора
за поръчителство между ищеца и ответниците - М.А.Ч., И.Г.Н. и Б.Н.Н..
От заключението на
вещото лице Л.К. по назначената съдебно-счетоводна експертиза, прието като
обективно и компетентно дадено, се установява, че на Г.Н. е отпуснат заем в
размер на 8130 евро, с карен срок за погасяване – 23,08,2016 г. Размерът на
главницата за периода от 23,02,2012 г. до 23,08,2016 г. е 6382,17 евро, на
договорната лихва за периода от 20,02,2014 г. до 23,08,2016 г. е 1120,61 евро,
на наказателната лихва е 2050,19 евро за периода от 20,02,2014 г. до 19,02,2017
г.
С настъпването на крайния срок на
договора за банков кредит – 23,08,2016 г., последният е станал изискуем, т.е. с
настъпил падеж.
Разсроченото
плащане по своята същност представлява уговорена между страните по договора за
кредит привилегия за длъжника да изпълни задължението си на части, съобразно
уговорените условия, в случая на определен брой месечни анюитентни вноски за
определен срок. Уговореният срок в полза на длъжника лишава кредитора от възможността
да иска изпълнение преди срока, но с изтичането
му
длъжникът изпада в забава.
Неоснователно е поддържано от
ответниците възражение, че твърдяното неизпълнение на задължението им се дължи
на неправомерно увеличаване от ищцовата Банка лихви и такси по кредита, въз
основа на нищожни клаузи на Договора за кредит. В тази насока ответниците се позовават
на нищожност на клаузите, с които е уговорено едностранно увеличаване цената на
финансовия ресурс, поради тяхната неравноправност по смисъла на чл. 143 от
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
В чл. 143 ЗЗП е дадена дефиниция на неравноправна клауза
и са неизчерпателно изброени хипотезите, при които една клауза в договор следва
да се счита за такава. Според посочената разпоредба неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Граматичното и логическо тълкуване на нормата изисква да се приеме, че при
всеки един от примерите, изброени в т.т.1 до 19, посочените в дефиницията три
предпоставки за определяне на клаузата като неравноправна са налице, или
законът презумира, че във всеки един от изброените случаи клаузата е във вреда
на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между задълженията на страните в потребителския
договор. Преди да се обсъждат предпоставките по чл.143 ЗЗП, обаче, следва да
бъде извършена преценка за това дали клаузите не са индивидуално уговорени, тъй
като съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално, което ще рече, че индивидуално уговорените
клаузи не са нищожни, макар и да са неравноправни. В ал. 2 е дадена дефиниция
на индивидуално уговорени клаузи чрез метода на изключването, според която не
са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
особено в случаите на договор при общи условия.
Досежно въведените от ответниците конкретни
основания, обуславящи неравноправност на процесните клаузи от Общите условия,
като в тази насока същите се позовават на съдържащите се в чл. 143, т. 3, т. 9,
т. 10, т. 12 и т. 18 ЗЗП, според които неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е тази, която поставя изпълнението на задължението на търговеца
или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля (т. 3); налага на потребителя приемането на клаузи, с които той
не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора (т.9);
клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно
условията на договора въз основа на непредвидено в него основание (т.10);
клауза, която дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без
потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключването на договора (т.12); не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора (т. 18).
Във връзка с тези възражения, съдът намира следното:
За неравноправни и нищожни договорни клаузи съдът
следи и служебно.
Позоваването на ответниците на разпоредбата на чл.
143, т. 3 ЗЗП е неотносимо към спорното правоотношение, тъй като съдържащото се
в тази разпоредба, условие за неравноправност е свързано с изпълнение на
задълженията на търговеца или доставчика, каквито визираните от ответниците клаузите на т. 4,4 и 4,7 от Общите условия, не съдържат.
Неоснователно е, според съда, е и позоваването на
неравноправност на Общите условия, поради наличието на условията на чл. 143, т.
9 ЗЗП. От съдържанието и начина на оформяне на процесния договор за кредит, договорите за поръчителство, погасителният
план, както и от обстоятелството, че ответниците като кредитополучател и поръчители
са положили подписите си на всяка страница от тези документи, и от изричното
изявление, съдържащо се на л. 2 от договора за кредит, може да се направи
категоричен извод, че същите са имали възможност да се запознаят с цялостното
им съдържание, преди да положат подписите си, т.е. да сключат Договора.
Не са налице и предпоставките по чл. 143, т. 10 и т.
12 ЗЗП, водещи до неравноправност на клаузите, с които е предвидена
възможността на Банката едностранно да променя лихвения процент, както и
таксите по кредита.
В разпоредбата
на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, законодателят е предвидил изключение от правилата
на чл.143, т.10 и т.12. Според посоченото изключение, разпоредбите на чл.143,
т.7, 10 и 12 не се прилагат по отношение на сделките с ценни книжа, финансови
инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги. Основният критерий за приложимост на
изключението е изменението да се дължи на външни причини, които не зависят от
търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на
свободния пазар и/или от държавен регулатор. Тогава търговецът/доставчикът на
финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата
дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143 ЗЗП, тъй като
изменението не зависи от неговата воля. За да се прецени дали клаузите
отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да са
формулирани по ясен и недвусмислен начин, като в тях следва да са посочени
външни причини, независещи от банката, които биха могли да доведат до
въведената едностранно промяна. (В този смисъл Решение №77/22.04.2015г. по
гр.д.№4452/2014г. на ВКС, ІІІ г.о.).
В спорните клаузи на т. 4,4, 4,7 от Общите условия, са предвидени условията за едностранна промяна от
страна на банката на месечните погасителни вноски в случай на промяна на
референтния лихвен процент и едностранна промяна на размера на лихвата.
От систематичното тълкуване на разпоредбите на чл.
143 и чл. 144 ЗЗП се налага изводът, че е допустима уговорка в договора за
кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената
лихва, ако тази уговорка отговаря на следните кумулативни условия: изрично
уговаряне на обстоятелствата в Договора или в Общите условия, при чието
настъпване може да се измени лихвата; обективност на обстоятелствата, т.е.
същите да са независими от волята на кредитора; подробно и ясно описана в
Договора или в Общите условия, методика за промяна на лихвата; възможност, при
настъпване на обективните обстоятелства, за изменение на първоначално
уговорената лихва в интерес и на двете страни, т.е. както повишаване, така и
понижаване на БЛП, съответно на ГЛП. От съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства, съдът намира, че в случая са налице всички кумулативни
условия за едностранна промяна на първоначално уговорения от страните лихвен
процент, изключващи неравноправността на посочените по – горе клаузи.
На първо място, в Договора, в чл. 4, страните са
уговорили конкретния размер на ГЛП, а също и периода, за който той ще действа.
В т.4,7 от Общите условия е описана конкретната методика, при които Банката може
да извърши промяната. В т.4,7 от ОУ на кредитополучателят е дадена възможност
да се откаже от договора в 30 дневен срок от влизане в сила на съответните
промени. Доколкото в Договора и в Общите условия, не се съдържат изрични
уговорки или разпоредби, предвиждащи едностранна промяна на ГЛП в посока само
на повишаване, следва да се приеме, че тази уговорка е в интерес и на двете
страни – Банката и на кредитополучателя.
От изложеното се налага изводът, че клаузите от
Договора за кредит и Общите условия, определящи методиката за формиране на ГЛП,
както и тези, предвиждащи правото на Банката едностранно да увеличава ГЛП, не
са неравноправни по смисъла на визираните от ответниците основания от ЗЗП.
Яснотата и конкретиката в тези уговорки, изготвянето на подробен погасителен
план за целия период на Договора, посочването на отделните компоненти на
договора – главница и възнаградителна
лихва, както и на таксите и разноските, в конкретни размери в погасителния план
налагат извода, че още при подписване на Договорите за кредит и поръчителство,
ответниците са били наясно и са могли да
преценят икономическите последици от този договор, поради което и не се налице
условията за неравноправност на Договора или на отделни клаузи по смисъла на
чл. 143, т. 18 ЗЗП.
На следващо място, т.нар.
договорни /възнаградителни/ лихви представляват уговорено от страните
възнаграждение за предоставения кредит, поради което и предвид възмездния
характер на договора, те представляват главно задължение на кредитополучателя,
уговорено като процент от стойността на отпуснатия кредит.
Неоснователно е и
възражението за нищожност на неустоечните клаузи като неравноправни по смисъла
на чл. 143, т. 5 ЗЗП. В тази връзка следва да се отбележи, че както в Договора
за кредит, така и в общите условия не е предвидена неустойка по смисъла на чл.
92 ЗЗД. В чл. 10 от договора за кредит е посочено, че плащания, неизвършени в
срок се олихвяват с договорния лихвен процент плюс наказателна надбавка в
размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на
съответната вноска. Така уговорената клауза за наказателна лихва, според съда няма неравноправен характер, тъй като не води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Наказателната лихва е обвързана с възнаградителната такава, която
е изрично уговорена между страните по размер. Същата има стимулираща и
санкционна функция във връзка със срочното изпълнение на задълженията на кредитополучателя
по договора. От заключението на вещото лице се установява, че за периода от
28.05,2012 г. до 19,02,2017 г. са начислени от Банката – санкционни лихви върху просрочената
главница в размер на 5494,57 евро. Клаузата за неустойката (наказателна лихва)
би била нищожна, ако единствената й цел е да доведе до неоснователно
обогатяване на кредитора, когато съгласието надхвърля присъщите за неустойката
обезщетителна, обезпечителна и наказателна цели. В конкретния случай, това не
се установява, поради което и уговореният между страните размер на лихвата не
може да се счита за необосновано висок по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП.
На следващо място,
неоснователно е възражението за недължимост на исковите суми от ответниците М.Ч.,
И.Н. и Б.Н., поради непредявяването на иска от страна на Банката в преклузивния
срок по чл. 147 ЗЗД.
Съгласно постоянната практика на ВКС,
обективирана в решение № 92/16.06.2009г. по т. д. № 467/2008г. на ТК, II т. о.,
решение № 58/15.04.2009г. по т. д. № 584/2008 г. на ТК, II т. о. и решение №
40/17.06.2015г. по т. д. № 601/2014г. на ТК, I т. о., отговорността на
поръчителя по договор за кредит, обезпечен с поръчителство, се погасява, ако
към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
изтекъл 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, чийто начален момент е
настъпването на изискуемостта на кредита – 28,08,2016 г. Именно тогава е и началният момент на шестмесечния срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД, поради което съдът намира, че не е изтекъл посочения в правната норма на
чл. 147, ал. 1 ЗЗД срок, тъй като заявлението е подадено на 20.02.2017 г. Съобразно
разпоредбите на чл.138, 140, 141 от ЗЗД поръчителят е солидарно задължен с
главния длъжник- кредитополучател, като отговаря за изпълнението на неговото
задължение, а поръчителството се простира върху всички последици от
неизпълнението на главното задължение, включително и разноските по събирането
на вземането.
Относно размера на исковата претенция,
съдът намира следното:
Инвокираните от ответниците възражения за давност, съдът намира за частино основателни.
Съдът намира, че по отношение на
дължимата главница приложение намира общата петгодишна погасителна
давност, уредена в нормата на чл.110 ЗЗД. Съгласно решение №28 от
05.04.2012г. по гр.д.№523 от 2011г.,ІІІ г.о. задълженията по договор за
кридит/заем не са такива за периодичен платеж. Задължението е неделимо и дори
договореното връщане на кредита/заема на погасителни вноски не превръща
договора в такъв за периодични платежи,а представлява частични плащания по
договора , поради което е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Следователно към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 417 от ГПК по приложеното ч.гр.д. № 2381/2017 г. на ПдРС – 20.02.2017 г. /която прекъсва давностния срок съгласно чл.116 б.
„в” от ЗЗД/ -част от вноските за главница се явяват погасени
по давност за периода от 23,01,2010 г. до 22,02,2012 г. Поради което и
задължението за главницата на ответниците към Банката, ищец, което не е
погасено по давност е в размер на 6382,17 евро и обхваща периода от 23,02,2012
г. до 23,08,2016 г. – крайната датата на кредита.
Поради това за разликата над 6382,17 евро до пълния
претендиран размер от 7854,96 евро предявения иск за главница следва да се
отхвърлят като погасен по давност.
Досежно вземанията за договорна и наказателна
лихва в размер на 5570,03 евро за
периода от 23,04,2010 г. до 23,08,2016 г. и 5494,57 евро за периода от
28,05,2012 г. до 19,02,2017 г., съдът ги намира за частично основателни.
Вземанията за лихви се погасят в три годишния период - арг.
чл.111, б.”в” ЗЗД. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК е депозирано в съда– 20.02.2017 г., т.е. след като за част от
лихвите е изтекъл визирания в посочения по-горе член тригодишен давностен срок.
Всички вземания за лихви от 23,04,2010 г. до 20,02,2014 г. са погасени по
давност. Ето защо ответникът дължи договорна и наказателна лихва за периода от 20,02,2014
г. до 23,08,2016 г./ договорна/ и от 20,02,2014 г. до 19,02,2017
г./наказателна/, които период не е обхванат от погасителна давност.
Относно размера на исковата претенция,
съдът намира следното:
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза,
прието по делото, се установява, че за периода от 20,02,2014 г. до 23,08,2016
г. договорната лихва е в размер на
1120,61 евро, а наказателната лихва за периода от 20,02,2014 г. до 19,02,2017
г. е в размер на 2050,19 евро, до които
размери предявените акцесорни искове се явяват основателни и доказани, като за
разликата над уважения до пълно претендирания размер следва да се отхвърлят
като погасени по давност.
Като законна последица от уважаване на
иска с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 430 от ТЗ за главницата в размер на 6382,17 евро ответниците дължат и законната лихва върху
тази сума от датата на предявяване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК – 20.02.2017 г., до окончателното й изплащане.
По
отношение на разноските:
При този резултат и двете страни имат
право на деловодни разноски на основание чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
Поради частичното уважаване на предявените установителни искове за
вземанията, за които ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 2381/17 г. на
РС – Пловдив, следва да бъдат редуцирани и разноските присъдени по
производството по последното до размера на сумата от 398,93 лв.
На ищеца му се дължат разноски за
заплатена държавна такса по установителния иск в размер на 740,07 лева, за
експертиза – 100 лева. Освен това на същия му се дължи юрисконсултско
възнаграждение. Понастоящем е в сила изменената разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК, според която в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Нормата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за
заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25, ал. 1, предвижда
възнаграждение за исковото – от 100 до 300 лева. Съгласно чл. 25, ал. 2 от
Наредбата, за защита по дела с материален интерес, продължила повече от три
съдебни заседания, или когато материалният интерес е над 10 000 лева,
възнаграждението може да бъде увеличено с до 50 на сто от максимално
предвидения размер по ал. 1. Съгласно чл.1 от Наредбата съдът следва да
определи възнаграждението в зависимост от вида и количеството на извършената
работа. Съдът като съобрази, че по делото от страна на ответниците са направени
многобройните възражения, поради което и съдът намира, че в полза на ищцовото
дружество, следва да се определи и присъди юрисконсултско възнаграждение в
размер на 450 лева.
Така общият размер на
разноските за производството, направени от ищеца възлизат на 1290,07 лева, от
които по съразмерност следва да му се присъдят разноски в размер на 651,39
лева.
На ответницата Б.Н. се дължат разноски по
съразмерност с отхвърлената част от иска, а именно в размер от по 99,01 лева.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се
позовава пълномощникът на ответниците, адвокатът може да оказва безплатно
адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за
правна защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38 ал.
2 ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна
е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този
размер - съобразно цената на иска и чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ възлиза на 1640,10
лева, а по съразмерност с отхвърлената част от иска е 811,97 лв. за всеки един
ответник или общо 3247,88 лева.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение
по чл. 417 от ГПК № 1429/ 22.02.2017 г., издадена по частно гр. дело № 2381/
2017 г. на ПдРС, Г.И.Н., ЕГН ********** ***, М.А.Ч.,
ЕГН ********** ***,
И.Г.Н., ЕГН ********** *** и Б.Н.Н., ЕГН ********** ***,
ДЪЛЖАТ солидарно на „Първа Инвестиционна Банка” АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Драган
Цанков” № 37, представлявана от *** В.Х. и Д.К., сумата от 6382,17 евро – главница
по договор за банков кредит ***и договори за поръчителство от 20,08,2009 г., договорната лихва
в размер на 1120,61 евро за периода от 20,02,2014 г. до 23,08,2016
г., наказателната лихва в размер на
2050,19 евро за периода от 20,02,2014 г. до 19,02,2017 г., ведно
със законната лихва върху главницата, начиная от 20.02.2017 г. до окончателното й плащане, като
ОТХВЪРЛЯ предявените искове в частта за признаване за установено на вземания за
главница над уважения до пълния предявен размер
от 7854,96 евро, за договорна лихва над уважения до пълния предявен
размер от 5570,03 евро и за периода от
23.04.2010 г. до 20.02.2014 г., за наказателна
лихва над уважения до пълния предявен размер
от 5494,57 евро и за периода от 28.05.2012 г. до 20.02.2014 г., като погасени
по давност.
ОСЪЖДА Г.И.Н., ЕГН ********** ***, М.А.Ч., ЕГН ********** ***, И.Г.Н.,
ЕГН ********** ***
и Б.Н.Н., ЕГН ********** ***, да заплатят на „Първа
Инвестиционна Банка” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град София, бул. „Драган Цанков” № 37, представлявана от ***В.Х. и Д.К., направените
по делото разноски в размер на 651,39
лева, както и направените по частно гр. дело № 2381/ 2017 г. на ПдРС, разноски
в общ размер на 398,93 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Първа Инвестиционна Банка” АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: град София, бул. „Драган Цанков” № 37,
представлявана от *** В.Х. и Д.К., да заплати на Б.Н.Н., ЕГН ********** ***,
направените по делото разноски в размер на
99,01 лева, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, съразмерно с отхвърлената част от иска.
ОСЪЖДА „Първа Инвестиционна Банка” АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: град София, бул. „Драган Цанков” № 37,
представлявана от *** В.Х. и Д.К., да заплати на адвокат Е.Г.И., сумата от 3247,88 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38 ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :/П/
Вярно
с оригинала!
ДГ